Далече от властта

Една незабелязана тенденция – отказът на Руската православна църква от образа на политическото православие

Още преди десетина години се опитваха да определят ролята на православието в обществото по изборите – кой е съумял за привлече православния електорат и в какво точно количество? Резултатът, независимо от всички усилия, беше неизменно слаб.

Този електорат се появяваше като мираж: гледаш абстрактно – има го; опитваш се да го доближиш – няма го. Пък и едно са епископите и свещениците във Върховния съвет на СССР, а съвсем друго – „костюмираните”, брадатите и не съвсем депутати от Държавната дума. След като архиерейският събор забрани на свещенослужителите да участват пряко в политическия живот, тази област премина към миряните, но подобно доверие, каквото имаха хората в расо, те вече не можеха да получат.

Многобройните опити православието да бъде разиграно като политическа карта – грубо и праволинейно, в духа на общата политика от 90-те, завършиха безрезултатно. И, в хода на „работата над грешките”, постепенно се достига до разбирането за това, че да се „използва” Църквата не се получава не защото нещо не са били доразработили, не защото политическите технологии са били лоши, не защото контактът с Църквата е бил слаб или формален. Не се е получило само затова, защото православието е нещо, което е неизмеримо повече от конкретните политически задачи – в период на избори или на реформи. Особеният възглед върху историята, особената будност на сърцето, особеното отношение към ближните – всичко това съветниците и експертите не могат да го предскажат. Тези качества на душата човек трябва да възпитава вътре в себе си, а двата месеца на предизборната кампания не е срокът за такава работа. Изборът на вяра е нещо по-сериозно от избора на партия.

Независимо от високата и социална, и политическа динамика, основните групи, желаещи да използват православната идеология, остават както преди – обществените организации, политическите партии и, накрая, непосредствено държавния апарат. И всяка от тези групи има своята история на използване на православната риторика и на инкорпорирането на православния светоглед.

Първата група дълго време се състоя от маргинали, които обаче представляваха доволно широк спектър – от монархисти до християндемократи. Първите главно бяха известни със своите шествия в черни униформи и хоругви, а последните практически днес изчезнаха. И единствено десните по стар навик все още плашат обкръжаващите ги с „православните либерали”.

Ситуацията се измени преди няколко години. Фондът, носещ името на апостол Андрей Първозвани, Фондът за единство на православните народи, както и Съюзът на православните граждани, станаха твърде забележими в обществения живот на Русия. В действителност те са заети с формирането на образа на православната общественост.

Най-сложни се оказаха отношенията на Църквата с политическите партии. Едни от тях, като „Единна Русия”, не определят своето отношение към Църквата на равнище партийни документи, въпреки че на практика активно сътрудничат с нея. Други – като „Родина” и като КПРФ[1] – не веднъж са се обръщали непосредствено към православния електорат. Един от най-одиозните примери беше опитът на комунистите да привлекат в редиците си православните – на изборите от 2003 г. Идеологическото обосноваване за това беше дадено в книгата на Генадий Зюганов Святая Русь и кощеево царство, в която постоянно звучи антизападна риторика и гоненията на комунистическия режим срещу вярващите на практика се отричат. Суров отговор на Зюганов тогава даде един от най-възрастните свещеници в Руската църква, прот. Василий Ермаков: „Гледам Ви, Генадий Андреевич – мой земляк, защото и аз съм се родил в Орловската област, в град Болхов, чета изказванията Ви, но не виждам във Вас руския православен човек… На нас повече не ни трябва това щастие – да живеем при комунизма, жертвайки за тази тирания 100 милиона руски живота”.

Отношенията между Църквата и държавата се нареждат противоречиво. От една страна сферите на сътрудничеството са определени, но, от друга – те са значително по-малко, отколкото биха могли да бъдат. Остри проблеми все още остават в областта на образованието, на социалната и на благотворителната дейност, болезнен е въпросът за завръщането на църковната собственост. Думата реституция практически е забранено да се произнася. В резултат от трудния преговорен процес – и с участието на всичките традиционни религии в Русия – отчасти се успя да се реши въпросът за облагането с налози и със законодателното регулиране на дейността на религиозните организации. Времето обаче до действителното взаимно разбиране все още е далеч.

Ако църквата и държавата се стремят да намерят общ модел на бъдещата Русия, то по отношение на миналото разликата в подходите на църквата и на държавата е особено силно забележима. Характерен пример за това е отминалото отпразнуване на 60-годишнината от Победата. От една страна, църквата предложи обширна програма за празнуването в много от градовете в Русия. И това не е случайно. Именно в годините на войната църквата получи възможността за поне мъничко по-открито и по-свободно служение. В победната 1945 г. денят на Пасха се падна на 6 май и символично съвпадна с паметта на великомъченика Георги Победоносец. Така и църковните тържества в 2005 г. бяха предвидени за тази дата, а държавните – за 9 май. Нито патриархът, нито други някои от църковните йерарси не взеха участие в програмата на държавните тържества, дистанцирайки се по този начин от държавния официоз. Ситуацията не беше проста. От една страна, историята на Великата отечествена война остава неразривно свързана със сталинския режим и държавата не може да не помни за това, но, от друга – именно Сталин е положил всички усилия за унищожаването на Православната църква. От тази гледна точка вече става ясно защо в храмовете се отслужваха панихиди за погиналите воини, но без благодарствени молебени, на които да бъдат възнасяни молитви за тогава победилата власт. В това отношение църквата строго разделя Отечествената война от 1812 г. и Великата отечествена. В дните на паметта на воините от 1812 г. благодарствени молебени се служат във всички храмове.

За първи път опит за намиране на общо виждане върху историята на църквата и държавата е предприет с новия празник – 4 ноември. За руската държава това е труден опит за преодоляване на тежкото наследство от 20 век, да почувства приемственост не само със съветска Русия, но и с цялата хилядолетна руска история.

В многобройните версии на православната идеология от отминалите години има един съществен недостатък, който е пряко свързан с наследството на комунистическата идеология: всички те са били ориентирани към търсене на врага. Врагът възприемаше облеклото на либерал или комунист, на американец или сектант, на чиновник и дори на православен свещеник-икуменист. За тези идеологии не бе трудно да увличат подир себе си определени групи хора, но едновременно с това се появяваше и не по-малко значителната група на онези православни, за които подобни възгледи бяха абсолютно неприемливи.

Отсъствието на идеологии, обединяващи, а не разделящи самите православни е непосредствено свързано с опита от духовния живот. Православният обществен идеал е основан върху Евангелието, чието разбиране пък предполага и минимална богословска образованост. През 90-те нерядко се случваше политик или обществен деец първо да е съчинил своята „православна програма” и чак след това да разлисти Евангелието. Днес тази грешка е очевидна за мнозина и на мнозинството вече му е ясно, че православната идеология предполага църковност и, следователно, господство на положителния строй на мисълта и на начините на действие.

Важна роля в разбирането на православния обществен идеал и на развитието на религиозно-политическата култура изиграха и „Основите на социалната концепция на Руската православна църква”. Този документ, подготвен от водещи сред православните богослови и учени, беше приет на Архиерейския събор от 2000 г. и в действителност се превърна в „катехизис” на православния политик и обществен деец. Базисни понятия, като държава, власт, нация, труд и т. н., там се разкриват от богословска и от църковно-практическа гледна точка. Не е изключено в близко време църквата да предложи свой подход и към проблема за правата на човека.

Разработването на тези документи обаче не означава, че самата църква желае да формулира някаква поръчка за православна идеология. От гледната точна на Църквата идеологията е едно окастрено и прагматично ориентирано вероучение. Божественото откровение не се побира в идеологически формати. Намерението на Църквата е съвсем друго – да даде възможност на самите различни политически сили да се определят по отношение на православния политически идеал.

Общите перспективи обаче трудно могат да бъдат наречени обнадеждаващи. Промените в обществото и в културата, и особено ускоряването на информационния обмен в печатните СМИ и в телевизиите доведоха – по думите на норвежкия социолог Томас Ериксен – до една политика без идеология, в която господстват „инициативата”, създаването на имидж и коментари към изучаването на общественото мнение, а не до внимателно обмисляне и ясни представи за моделите на обществото.

Вяра без политика

Говорейки за ролята на православието в обществото, най-просто от всичко ще да се опрем върху конкретни примери. Колкото и това да е парадоксално, но един от най-убедителните такива примери са руските телевизионни сериали. Отдавна е забелязано, че те са сред най-точните индикатори за масовото съзнание. Именно сериалите са тези, които отразяват основните обществени архетипи и дават такива отговори на вечните въпроси, които най-много съответстват на реалните ценности и на обществения идеал. Последните една-две години ни позволяват да кажем, че в сериалите църковната тема е трайно присъстваща, макар и в повечето от случаите тя да се намира в периферията на основната сюжетна линия. От време на време, от устата на главния герой ще прозвучи християнското отношение към живота или пък някой ще занесе в църква младенец, за да бъде кръстен.

Като цяло обаче образът на Църквата, – формиран от масмедиите, – и реалното православие в реална Русия са много различни неща. Разбира се, можеш да изглеждаш убедително в обществено-политическия живот, само ако имаш и ясна информационна политика. За Църквата обаче нейното отсъствие там като че ли не е чак такъв проблем. Професионалните журналисти и специалистите по PR няма да могат да разкажат за нея така, както това ще направи, гледайки те право в очите, свещеникът или монахът. В Църквата се запазва нейният собствен стил на комуникация – „лице в лице” и неговото адаптиране към съвременните „средства за масова информация” едва ли ще бъде нещо възможно.

И все пак, право в очите ни се извършва удивителна промяна на медийния образ на Църквата: от политическото православие, от църква, вървяща редом с властта – към Църквата като съкровищница на отговорите на вечните въпроси на живота, като мъдър пазител на традицията.

И това е главното събитие от църковния живот през последните години. То стана почти незабелязано или, по-точно, от много от руснаците се възприема естествено. Тук имам предвид избавянето от либералнодемократичния модел на поведение, при който изповядването на вярата сурово се ограничаваше до личния живот на християнина. Но изминаха няколко години и мнозина се убедиха, че не можеш да бъдеш православен само вечер, в семеен кръг или в неделните дни – в енорийския храм.

А това вече означава, че бившият водещ на „Музобоз”[2] може да стане генерален продуцент на православен телевизионен канал и че компанията, излъчила „Страстите Христови” може да предаде всичките спечелени средства за строителството на храм. Че пълномощниците на президента във федеративните окръзи могат да носят мощите на преп. Серафим Саровски – както на тържествата в Круск – и с това изброяване може да се продължи до безкрай. Недоверието изчезва само тогава, когато правиш нещо повече от това, просто да палиш свещ в храма.

Превод: Борис Маринов

* Чапнин, С. „Подальше от власти” – В: Политический журнал, 25 (76), 2005 и в chapnin.ru (бел. прев.).