Св. Йоан Златоуст и императорският двор: проблеми на взаимоотношението

Втората половина на четвъртото столетие е период на укрепване на държавното и обществено положение на Църквата в ранната Византийска империя. В тази връзка е много важно да се разбере как през този период се осъществява процесът на взаимодействие на императорската власт с новата обществена сила в лицето на Църквата. Допълнителни сведения за историята на утвърждаването и на развитието на Църквата в ранна Византия – в условията на обособяване на източните части на империята като отделна държава – ни дава дейността на архиепископ Йоан Златоуст на Константинополската катедра (15.12.397[1] / 26.2.398[2] – 404 г.[3]).

За взаимоотношенията на св. Йоан Златоуст и императрица Евдоксия са писали много изследователи.[4] За нас обаче ще е интересен един по-различен аспект, свързан с особеностите на дейността на този виден отец на Църквата в обществено-политическия живот на Константинопол.[5]

В настоящата работа ще бъде направен опит да се разгледа социалното значение на Църквата в ранна Византия, в самия край на 4 век, по примера на дейността на св. Йоан Златоуст на Константинополската катедра – в контекста на неговите отношения с имп. Аркадий (395-408) и неговото най-близко обкръжение, както и като самостоятелна фигура в общото разположение на социалнополитическите сили в столицата.[6]

От втората половина на 4 век Константинопол преживява бурен подем.[7] Градът се превръща в голям търговско-занаятчийски център с население в рамките на от 100 до 700 хиляди души.[8] Новата столица на империята е трябвало да стане център на държава, в която на християнството вече се отрежда ролята на държавна религия. По време на управлението на Константин Велики (306-337[9]) тук започва строителството на първите християнски храмове.[10] Към края на 4 век Константинопол вече бива наричан „Богохраним град”, защото религиозни постройки са присъствали на всички улици на града и неговите покрайнини, на хълмовете, сред долините и на брега на морето.[11] По това време там е имало вече около 500 храма.[12]

Що се отнася до епископа на Константинопол, до 80-те години на века той няма особено голямо влияние в града. Близостта му с императорската власт малко повишава неговия статус, но във формално-канонично отношение той е само един от епископите на провинция Европа, който, както и другите от тази митрополия, се е подчинявал на митрополита на Хераклея (като се намира при това под патронажа на императорската власт).[13] Не трябва да бъде подценявано и действителното значение на обстоятелството, че – исторически – вече всички територии на източните части на Римската империя, в тяхната църковно-организационна структура, са били разделени между водещите църковни катедри – Кесарийската (Понт), Ефеската (Азия) и Хераклийската (Тракия).[14] Така епископът на столицата се е явявал единствено епископ на самия Константинопол и е нямал никакви допълнителни правомощия.[15] В самия мегаполис към края на 4 век религиозният живот се свежда до ожесточена борба между различни групировки и партии, което често прави положението на епископа много нестабилно.[16]

Указът от 380 г. за утвърждаването господстващото положение на православното християнство и Вторият вселенски събор 381 г. рязко изменят ситуацията в столичната църква.[17] На епископа на Константинопол е било предоставено преимущество по чест веднага след Римския епископ, но в интерес на истината никаква допълнителна власт – епископът на столицата, както и преди е продължавал да бъде в зависимост от своя митрополит – епископа на Хераклея.[18] Сега Константинополската катедра става втора по достойнство след Римската и, като църква на столицата, също става претендент за ролята на глава и арбитър във вътрешноцърковните дела – нещо, което усилено се е поддържало и от императорската власт. Още предшественикът на св. Йоан Златоуст (341 / 347[19] – 407 г.[20]) по катедра – епископ Нектарий (381-397) постепенно е започнал да изгражда основите на бъдещия собствен диоцез на Константинопол.[21] В периода на присъствието на катедрата на самия Златоуст правата на Новия Рим – Константинопол се простират вече над Тракия с 6 провинции, Асия и Понт – целият радиус на влияние е обхващал 28 провинции.[22] Така Константинопол преминава границите, посочени от събора от 381 г.[23]

В края на 4 в. от чисто външна гледна точка, значението на епископа на Църквата нараства до това на висш държавен чиновник, като съхранява и цялото принадлежащо му църковно значение, осветено от историята. Сега вече епископът се явява конкретен носител на тези външни привилегии, които му осигурява държавата. Този външен ръст на епископския сан се обособява в почтителните титулатури. Сега те се развиват вече в превъзходни степени – „боголюбезни”, „всесветейши” – и се превръщат в едни от най-устойчивите и постоянни „епитети” за епископа.[24]

В момента на появата на катедрата на св. Йоан Златоуст властта на епископа на Константинопол върху неговата канонична територия е била достатъчно голяма, за да застави да се съобразят с неговия авторитет дори и императорските особи, както това се случва, например, с имп. Евдоксия, принудена да прибегне до многобройни молби към св. Йоан Златоуст по време на неговия конфликт с епископ Севериан Гавалски.[25]

Във връзка с това е важно да се отбележи, че в 4 в. се забелязва обща тенденция на увеличаване броя на християните сред чиновниците на имперската администрация. Тази социална прослойка в най-голяма степен е била зависима от самите императори и насочеността на тяхната религиозна политика не е могла да не се отрази и върху религиозното съзнание или поне върху религиозната ориентация на непосредствените проводници и изпълнители на тази политика в живота. Заедно с това редовното повторение и потвърждение на някои императорски декрети, засягащи религията, е свидетелство, че християнизацията на администрацията е вървяла с не до там бързи темпове и броят езичници в тези среди до края на века е оставал достатъчно голям.[26] С пълна увереност можем да кажем, че св. Йоан Златоуст също е бил причастен към този процес и е внесъл своя принос в делото по християнизацията на ранната Византийска империя.

По такъв начин в края на 4 век начело на Константинополската църква се оказва човек с идеален поглед върху мисията на свещеника: автор на книгата За свещенството, който говори за клириците като за хора, които сякаш са се преселили вече на небесата и са превъзмогнали човешката природа, освобождавайки се от страстите.[27] Странно и непривично е било да се види епископ, който не си е позволявал разкош в облеклото, задоволявал се е със скромна трапеза и не е присъствал на публичните обеди.[28] Той не търпял ласкателствата и много от онова, което е било толкова привично за живота и за дейността на починалия неотдавна еп. Нектарий.[29] Като изхождаме от това, не е трудно да си представим и какво впечатление е могъл да предизвика строг аскет като св. Йоан Златоуст сред жителите на мегаполиса и сред местния клир, развратен от столичните нрави.[30]

В момента на появата на Константинополската катедра на св. Йоан Златоуст, политическата съдба на империята и насочеността на делата в самата столица зависят от три, достатъчно добре изразени групи в обществото, на които се е разделял дворът, гражданските и военни чинове и столичното население.

Над всички по могъщество и влияние е била германската (готската) групировка. Увеличаването на готите във Византия става в периода 394-400 г.[31] Част от обществото, ориентирано към готите, се състои преди всичко от слуги с готски произход, както и от местното германофилско население. Начело е готът Гайна, който е един от водачите на подразделението на варварите и е участвал в борбата на имп. Теодосий с тиранина Евгений, а понастоящем е носел званието главнокомандващ императорските войски с голямо влияние във висшите слоеве на обществото в столицата.[32] Ако Гайна е бил официален представител на това направление, то негласна негова опора в придворните сфери е била имп. Евдоксия – съпруга на слабохарактерния имп. Аркадий, дъщеря на един от готските вождове.[33]

Към второто направление принадлежат сенатори и чиновници, както и голяма част от духовенството.[34] Това са били представители на опозицията в името на общоримската идея и против нарастващото варварско и чуждестранно влияние. Като най-влиятелен негов представител може да бъде посочен Аврелиан – префект на Константинопол, а след това консул през 400 г.[35] Интересно е да отбележим, че не са ни известни укази на Аврелиан, които биха могли да заплашват с репресии еретиците и езичниците. Възможно е, в условията на силно противодействие от военно-варварската опозиция дошлата на власт групировка да се е опитвала с толерантността на своите действия да спре нарастването на броя на хората в редиците на противниците си и да смекчи недоволството на столичните жители.[36]

Междинно място заема групата, ориентирана към евнуха Евтропий: много силна и влиятелна личност през 397-398 г. Евнухът-препозит[37] е бил най-близкото и доверено лице на императора и един от съветниците му. Благодарение на постоянната си връзка с него той се е ползвал и с огромно влияние в двора.[38] Към неговите привърженици са принадлежали всевъзможни „имигранти и честолюбци”, желаещи да достигнат бързо кариерно развитие.[39] Евнухът си спечелва много неприятели в първата година на своето управление като консул, сваляйки две известни и знатни особи: Абуданций, на покровителството, на когото дължал много и Тимасий, командващ армията на Изтока.[40]

На 26.9.397 г. умира Константинополският архиеп. Нектарий.[41] Особеностите на наложилата се в империята вътрешнополитическа ситуация в този момент веднага повлияват върху избора на новия кандидат на столичната катедра – необходим е бил такъв епископ, който по възможност да отслаби влиянието на готите и арианството над столичното население и да тушира, доколкото е възможно, недоволството на последните (задача, която така и не успял да реши вървящият непрекъснато по пътя на компромиса с арианите епископ Нектарий). Освен това, през 395 г. фактически става и отделянето на Източната част на Римската империя от Западната и главенството на Константинополската църква над всички църкви във Византийската империя става актуален политически проблем, от решаването на който е бил заинтересуван и самият император. Определени са две кандидатури, а именно: Исидор – креатура на Теофил Александрийски (заемал архиепископската катедра от 385 до 412 г.),[42] който се стреми с това да затвърди както своето влияние, така и влиянието на Александрийската църква в Константинопол, и св. Йоан Златоуст – получил поддръжката не само на влиятелния евнух, препозита Евтропий, а и на императорския двор.[43] Св. Йоан Златоуст вече имал дългогодишен опит и завоювана популярност, имал и симпатиите на населението. Не на последно място трябва да посочим и неговата успешна борба срещу арианството в Антиохия.[44] Предполага се, че не са останали незабелязани и неговите организационни способности. В резултат на това Исидор е изключен от списъка на кандидатите, защото станало ясно, че в Константинопол фактически ще управлява властният и безстрашен интригант Теофил, с което Константинополската катедра не само няма да се подобри, но и ще се превърне в оръдие на Александрийската.[45] По този начин за архиепископ на Константинопол е избран св. Йоан Златоуст, ръкоположен от ръцете на същия този Теофил, за който стана дума, на 15.12.397 г. – съгласно синаксара на Константинопол,[46] или на 26.2.398 г. – съгласно древния историк Сократ Схоластик.[47]

Трябва да кажем, че благодарение на проповедническата си дейност, активното си участие в решението на най-острия за този момент – „готския въпрос”, а също така и в организирането на социалната дейност на Църквата, св. Йоан Златоуст много бързо успява да завоюва признанието на гражданите и на императорския двор.[48] Силното влияние, което са имали гражданите на имперския мегаполис, ясно се вижда по-късно, по време на гонението срещу него – когато жителите на столицата с „хиляди” излезли на улицата, за да изразят негодуванието си по повод творящото се беззаконие спрямо техния любим проповедник, пастир и отец.[49] Сред тях ние виждаме – освен членове на църковния клир – също и роби, представители на средната и висшата класа.[50]

Новият архиепископ на Константинопол неминуемо е трябвало да е причастен към събитията, свързани с положението на готите в империята. По всичко изглежда, че симпатиите на архиепископа са били на страната на тези, които са били поддръжници на Аврелиан. С това обстоятелство отчасти се обяснява и причината за враждебността на имп. Евдоксия към св. Йоан Златоуст.

През 401 г. обаче, с отстраняването на готската заплаха, като един от участниците в политическата игра, св. Йоан Златоуст става ненужен. Оказва се единствена преграда между имп. Евдоксия и пълната ѝ власт над нейния мъж.[51] Влиянието на столичния епископ над хората, неговата популярност сред жителите на Константинопол започват да предизвикват все по-голямо раздразнение сред императорския двор, както и лично на императора.[52]

Когато недоволните от св. Йоан Златоуст от средите на местното духовенство, начело с архиеп. Теофил Александрийски се опитат да свалят от катедрата неизгодния им епископ, враждебността на имп. Евдоксия става вече очевидна.

Събитията от 400 г., свързани с положителното разрешаване на готския въпрос, превръщат св. Йоан Златоуст в една от най-влиятелните политически фигури в Константинопол, с чието мнение са принудени да се съобразяват както императорът, така и императорският двор. Това създава благоприятни условия за още по-сериозното укрепване авторитета и влиянието на Църквата в обществото. В същото време обаче желанието на енергичния епископ да лекува нравствения упадък и критиките, които отправя към нравите и порядките в двореца, стремежът му напълно да се разпорежда с делата в своя диоцез го изправят пред стълкновение с императорския двор и с голяма част от църковния клир. Той бързо губи поддръжката на господстващата върхушка на империята, започнала да се отнася все по-благосклонно към исканията на враговете му.

По време на цялата си дейност в качеството си на архиепископ на столицата, св. Йоан Златоуст остро критикува корупцията и разкоша в двореца и защитава правата на ощетените собственици. В проповедите си не се страхува да бичува дори страшния в онова време евнух-препозит Евтропий, известен в цялата империя с отмъстителността и жестокостта си.[53] Голяма част от критиките на столичния епископ са насочени и към своенравната имп. Евдоксия, както и към голяма част от представителите на затъналата в пороци висша аристокрация.[54] В императорския двор се бил появил човек, който бил напълно независим и сериозен, който бил чужд на природата на интригите и не се страхувал да извиси собствения си глас срещу покварата на дивашката суета на света.

Независимо от това, че св. Йоан Златоуст имал достатъчно авторитет и влияние сред висшите правителствени кръгове на империята, той е бил пастир, а не политик.[55] Никъде в неговите многобройни съчинения няма и петънце от стремеж да се опре на властта на императора в своята пастирска дейност.[56] Ако тук въобще е възможно да се говори за съперничество между двете власти, това може да се отнесе само до нивото на различните способи за влияние върху душите на самите пасоми. Когато например, в храма идва императорът, с което заставя присъстващите да бъдат внимателни и да се събират,[57] или когато местните чиновници успяват да се сдобият с нещо благодарение на авторитета на своята гражданска власт, това е предизвиквало у св. Йоан Златоуст силно огорчение, защото на него самия му е струвало огромно усилие да се сдобие с нещо подобно.[58] Св. Йоан Златоуст никога не изменя на себе си и се стреми винаги да извлече от всяка ситуация практически урок за изпълнението на главната цел на своята дейност – нравственото израстване на повереното му паство.

В края на 4 век в Константинопол се оформя доста необичайна ситуация: от едната страна е аскетизмът на Църквата, в лицето на св. Йоан Златоуст, а от другата – висшето общество, в лицето на имп. Евдоксия, превърнала тогава себе си в основен пример за подражание в светския живот, в помпозност и модел за важността на светската среда.[59] Трудно можем да си представим каква бездна от трудности е възникнала пред св. Йоан Златоуст, когато се е опитвал да осъществи идеите си, идеите на своята вяра, в живота.

Трябва да отбележим и че при цялата сложност на своя характер, имп. Евдоксия е била доста религиозен човек. Съвсем ясно за това говори и самият св. Йоан Златоуст в своето похвално слово за императрицата.[60] Щедростта, която тя е проявявала, когато на Църквата е била необходима материална помощ,[61] нейното участие в организирането на дейности, насочени срещу арианите в столицата[62] и самият факт, че тя не е загубила способността си да вижда в постигналите я беди „ръката Божия”,[63] говори, че е имала много чувствително сърце, способно да отличи добро от зло.[64] За съжаление, истината е, че тя не винаги е била способна на правилния избор. Така например, веднъж една вдовица Теогноста отишла при архиепископ Йоан и се оплакала от своето нещастие – императрицата ѝ била отнела лозето. Истината е, че тя била изкоренила лозето, без да знае, че то принадлежи на някой друг. В същото време, според императорския закон, земята, докосната от краката на техни величества – императора или императрицата – трябва да стане притежание на императора – един вид компенсация.[65] Тогава св. Йоан Златоуст произнася проповед против постъпката на императрицата, в която я нарича Йезавел (3 Царст. 21:1-29).[66] Ако вземем под внимание живия темперамент и ораторско майсторство на св. Йоан Златоуст, можем да си представим, какво въздействие е имала речта му пред слушателите – подкрепена с библейски примери, където се споменава и Йезавел. Както винаги, св. Йоан Златоуст не се бил безпокоил за последствията, които е можело да има подобна пламенна реч.[67] Дали действително в своето слово той е имал предвид Евдоксия, не може да се твърди с абсолютна увереност, но същевременно няма как да не усетим потресаващото сходство на случилото се с Евдоксия и с библейската история за Йезавел. Истината е, че не можем със сигурност да кажем и дали случката с вдовицата е била действителна или е измислена от по-късни автори.[68] Но със сигурност можем да твърдим, че подобни стълкновения на св. Йоан Златоуст с представители на висшето общество във Византия са се случвали.[69]

Св. Йоан Златоуст е притежавал дара на голям сърцеведец – нещо, което го е направило един от най-мъдрите практици – учители на Църквата, но в същия момент той е страдал от този недостатък, че неговият темперамент по природа е бил твърде горещ. Бил е изключително честен и праволинеен човек,[70] следващ неотклонно своите цели и идеи, без да се спира пред нищо за тяхното осъществяване.[71] Когато се сблъсквал с противодействие срещу своите усилия за промяна на нравствения модел на живот това е предизвиквало силното му негодувание.[72] Много от слушащите го намирали, че той говори прекалено рязко. В изобличенията му намеците са били прекалено ясни и всички разбирали към кого точно са насочени.[73] Силните изобличения на неправдите и пороците на силните на деня неизбежно са водели светеца към конфликт. Св. Йоан Златоуст е знаел това, но не се е страхувал да продължи пламенните си изобличения на богатите, които не забелязвали страданията на нисшите и болните, на пребиващите в нищета.[74]

В двореца също са били недоволни от него.[75] Дори извикалият го някога от Антиохия Евтропий е бил недоволен от изобличенията му.[76] Разбираемо, борбата за християнизация на обществото е изисквала от Константинополския архиепископ огромно мъжество и самоотверженост. Уви, в този момент не му достигнала политическа проницателност и тактически разчет в действията, така че да не загуби влиянието си във висшите кръгове на обществото.[77] Така той се оказва и един от многото ревностни защитници на устоите на империята, чийто действия помагат за предотвратяване превземането на столицата от готите, а господстващата класа в Източната римска империя помага да се преодолее социалнополитическата криза. Трябва да признаем и че такава забележителна личност като св. Йоан Златоуст оказва достатъчно голямо влияние върху августейшите особи в лицето на имп. Аркадий и имп. Евдоксия, както и върху тяхното обкръжение, и това влияние ги е заставяло да променят както себе си, така и тези, които са зависели от тях. Съвсем естествено, дейността на св. Йоан е имала като последица по-нататъшен ръст на процеса на християнизация на ранновизантийското общество.

Дейността на св. Йоан Златоуст показва, че в края на 4 в. критиката на нравите в императорския двор от страна на столичния архиепископ е едно много положително явление в живота на ранновизантийското общество, както и за християнизацията на целия държавен апарат, където все още се били съхранявали езическите традиции и пороци. Ценностната ориентация на императорския двор е имала огромно значение за цялото византийско общество, така че личното влияние на Константинополския архиепископ св. Йоан Златоуст върху императора и неговите приближени съвсем не е маловажен по своята значимост исторически факт.

Превод: Венцислав Каравълчев

---

* Горайко, А. В. „Иоанн Златоуст и императорский двор: проблемы взаимоотношений” – В: Проблемы теологий, 4, Екатеринбург 2007, с. 61-72 (бел. прев.).