Две теории за целта на християнския брак

В историята на човечеството не съществува период, който да не се отличава със социални, културни или религиозни промени. Не прави изключение и нашето време. Днес, от една страна, се наблюдават същите тенденции на изменение на обществените процеси, както и в предходните векове, с тази разлика, че протичането им значително се е ускорило. От друга страна, ако тези тенденции бъдат внимателно анализирани, то може да се установи, че има социални процеси, които са характерни именно за нашето време и в другите епохи почти не се наблюдават. Това е преди всичко деградацията на семейството – деформацията на това божествено установление.[1] Бракът, като основа на всеки социум, в наши дни е подложен на колосален натиск: това е детайлно разработена юридическа система, способна да разруши всяко семейство при наличие на заповед за бракоразводен процес, узаконяване на еднополовите бракове, сурогатното майчинство и онези научни пробиви в биологията (в частност клонирането, инвитро-оплождането, манипулациите за смяна на пола и т. н.), които поставят човечеството и на първо място семейните отношения на прага на катастрофа. Затова, според нас, научното осмисляне на брачните отношения, и особено на тяхното духовно-нравствено съдържание, днес е приоритетна задача на богословието. Инертността на по-голямата част от хората към процесите на деградация на семейството се обяснява с неразбирането на важността на този божествено установен институт за духовно-нравствено здраве – както на отделната личност, така и на цялата държава. От собствен пастирски опит мога да свидетелствам, че почти никой встъпващ в брак не разбира неговите цели, не си дава сметка, защо го прави. Не е чудно, че в Русия всеки два от три сключени брака, дори благословените от Църквата в тайнството Венчание, се разпадат в първите години на съвместния живот. В най-добрия случай хората приемат брака като съюз за раждане и възпитаване на деца. Този възглед действително е бил присъщ за западното богословие. Но, в същото време, православното богословие гледа на брака много по-дълбоко и казва, че християнското семейство е домашна църква. Тази статия е посветена именно на сравнителния анализ на учението за брака в Римокатолическата и в Православната църква.

Ако се анализират философските и богословските течения през целия период на човешката история, може да се открие, че съществуват две основни теории в учението за брака. Едната е прието да се нарича реалистична, а другата – идеалистична.

Реалистичната теория за брака

Проф. С. В. Троицки обяснява смисъла на реалистичната теория така: „Първата (т. е. реалистичната теория) вижда смисъл на брака в размножаването, в потомството… Дори самото наименование на брака при гърците и римляните сочи именно тази цел. Matrimonium, т. е. matris munus (букв. задължение за майчинство), същността на брака е в майчинството”.[2]

В своите „Закони” Платон дава философското осмисляне на тази идея и вижда в брака продължение на борбата за съществуване на човека и след смъртта, изразявайки тази мисъл с красивия образ на факела на живота, който от ръка в ръка се предава от едно поколение на друго.[3]

„Бракът е толкова честен, че сякаш изкуствено вкарва безсмъртието в човешкия род и благодарение на раждането на деца поколенията остават обновени” – така казва византийският законодател имп. Юстиниан І в едно свое произведение.[4] Пък и въобще всички големи древни мислители виждат единствената цел на брака в раждането и във възпитаването на деца. Затова няма нищо учудващо, че и християнските автори, много от които са получили блестящо езическо образование, се придържат към аналогично мнение. Западните богослови изпитват в значителна степен това влияние.

В трудовете на бл. Августин, например, значението на жената се принизява, като бракът се свежда само до раждането на деца. В тълкувание на кн. Битие, – говорейки за жената като помощница, – той вижда целта на нейното сътворяване само в раждането на деца: „Ако жената не е сътворена да бъде помощница при раждането на деца, то за какво е сътворена? Ако е за обработването на земята, то по онова време обработката на земята не е изисквала такъв труд, че да е нужен помощник, а ако е бил нужен, по-скоро щял да е даден [за помощник] мъж… За интересите на съжителството и събеседването много по-съобразно би било да живеят заедно приятели, отколкото мъж и жена”.[5]

Както виждаме, бл. Августин опростява думите на Св. Писание. Този богослов сякаш забравя, че Ева е била създадена като alter ego, като второ аз – отражение на Адам, същата като него, по образ и подобие, но съвършено друга, нов човек в друга ипостас.

Трябва да отбележим, че такива изказвания за брака не са единствената крайност на бл. Августин. Да си спомним неговото учение, че човек се спасява изключително по Божията благодат, докато за Отците спасението става по пътя на синергията – когато човек с всички сили се бори със своите страсти и полага максимум усилия, укрепяван и озаряван от благодатта на Светия Дух. Така че описаната крайност в учението за брака е напълно в духа на този богослов.

Въпреки това мисълта, че бракът е установен само за раждането и възпитаването на деца здраво е вкоренена на Запад. Тома Аквински направо пише, че най-съществено в брака е потомството. Той вижда и други цели, като преодоляване на страстността, но те са второстепенни в сравнение с продължаването на рода. „В Св. Писание – казва той в Сума на богословието – се казва, че жената трябва да е помощник на мъжа. Тук обаче се разбира помощ не в някакъв друг смисъл, както твърдят някои, защото във всяко друго дело мъжът може да получи много по-голяма помощ от друг мъж, отколкото от жена, а помощ в раждането на деца”.[6]

Много интересна мисъл – също с чисто рационалистичен характер – намираме у църковния учител Климент Александрийски. „Ценността на семейния живот е в това, – казва той – че дава възможност на мъжа да се научи да управлява своето домакинство”.[7] В тези думи звучи нова мисъл: в брака мъжът се учи да е домакин, да управлява своя имот, а ако говорим в по-широк смисъл – да управлява и града, държавата. И това най-важно качество на мъжа се възпитава, узрява в недрата на семейството. Неоспоримият авторитет на тези автори оказва огромно влияние над официалното учение за целите на брака в Римокатолическата църква.

„Matrimonii finis primarius est procreatio atque educatio prolis” („Главната цел на брака се състои в раждането и особеностите по възпитаването на децата), четем в новия официален каноничен сборник на Римската църква – „Codex juris canonici” (с. 1013), а съвременните римокатолически богослови смятат останалите цели на брака просто за следствие на тази основна и в същността си единствена цел. „Главната цел на брака, т. е. раждането на деца – пише един от тях – е толкова съществена, че, ако бъде изключена, бракът не може да се осъществи. Цялата морална преданост на съпрузите е не друго, а средство на тази цел. Освен тази цел може да има и други, второстепенни: взаимната помощ и освобождаването от страстност, но и едните, и другите са само следствие от главната цел на брака – раждането на деца. Тясното единство, което създава първата и най-съществена цел на брака, има за своя последица това, че мъжът и жената трябва да си помагат взаимно, да се обичат като самите себе си”.[8]

Справедливостта задължава да отбележим, че – независимо от популярността на идеята за тази опростена цел на брака – в западното богословие – в катихизиса на Римокатолическата църква – намираме и едно по-дълбоко и по-мистично определение на брачните отношения. „Благодатта, присъща на тайнството Брак, е предназначена да усъвършенства любовта между съпрузите и да укрепва тяхното неразривно единство. С помощта на тази благодат те си помагат, освещават себе си чрез съпружеския живот, а също чрез раждането и възпитаването на деца”.[9]

Катихизисът на Римокатолическата църква казва също, че бракът е възможен и тогава, когато семейството няма деца. „Съпрузите, на които Бог не е дал деца, могат не по-малко от другите да водят дълбок съпружески живот – от чисто човешка и от християнска гледна точка. Техният брак може да сияе от плодотворността на милосърдието, откритостта към другите хора и жертвеността”,[10] т. е. раждането на деца тук вече не е единствена цел. Възниква известна неяснота и противоречие в учението за целите на брака вътре в Римокатолическата църква. Същевременно, всичко си идва на мястото, ако обърнем внимание и на това, че Вторият Ватикански събор преразглежда много богословски въпроси, включително брака. Съборът отново дава на семейството древното наименование: домашна църква (Ecclesia domestica).[11]

Като признава, че бракът има много по-дълбока цел от едното раждане на деца, в постановленията си съборът продължава да се намира под властта на описаните по-горе богословски идеи и извежда на преден план раждането на деца в брака. „Бракът и съпружеската любов по своята природа са предназначени за раждане и възпитание на деца. Напълно очевидно е, че децата са най-ценният дар на брака и в немалка степен способстват за благото на самите родители. Сам Бог – казвайки „не е добро за човека да бъде сам” (Бит. 2:18) и „отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори” (Мат. 19:4) – иска да осигури на човека особено участие в Неговото творческо дело и благославя мъжа и жената с думите „плодете се и се множете” (Бит. 1:28). Ето защо истинското почитание на съпружеската любов и целият възникващ оттук ред на семейния живот се насочва към това, съпрузите да бъдат готови да съдействат на любовта на Твореца и Спасителя, Който чрез тяхното посредничество постоянно увеличава и обогатява семейството Си – без да забравят, разбира се, и останалите цели на брака… Бракът обаче е установен не само за раждане на деца – самият характер на този неразрушим съюз между личности, както и благото на потомството, изисква взаимната любов на съпрузите да се изразява, развива и съзрява правилно. Ето защо, дори в случаите, когато няма потомство – често толкова желано – бракът продължава и запазва своята ценност и неразрушимост като тясна връзка и общност за цял живот”.[12]

Въз основа на казаното можем да заключим, че до Втория Ватикански събор в учението на Римокатолическата църква преобладава идеята, че основната, а често и единствената цел на брака е раждането на деца. Съборът прави опит да излезе от тази крайност, което частично успява. Същевременно трябва да отбележим, че решенията на събора се намират в зависимост и под известно влияние на реалистичната теория за брака.

Идеалистичната теория за брака

Проф. Троицки обяснява нейния смисъл така: „Заедно с реалистичната теория, в историята на човешката мисъл е също така устойчива и идеалистичната, която вижда източника на половия живот, и в частност на брака, не в стремежа на организмите да съхранят своето съществуване в рода, а в друг, много по-висок стремеж на органичния свят – стремежа към развитие, към усъвършенстване и пълнота на битието. Тези два основни стремежа не само не са тъждествени, но понякога си противоречат. В борбата за съществуване далеч не винаги успяват най-добре развитите и съвършени организми, а тези, които най-добре се приспособяват в околната среда. Най-примитивните имат и най-голяма продължителност на съществуване в качеството си на род”.[13]

Тази теория е дълбоко утвърдена в Православния изток. Забележителното е, че е получила своето логично развитие от реалистичната теория. Например, в своите по-ранни творения св. Йоан Златоуст пише: „Бракът е даден за раждането на деца, а още повече за погасяването на естествения огън [нагона]”.[14] След време, когато се намира в апогея на своя богословски талант, вселенският учител определя целта на брака така: „Този, който не е съединен с връзките на брака, сам по себе си не представлява цялото, а половината. Мъжът и жената не са двама, а един човек”. „Свойството на любовта е такова, че обичащият и обичаният съставляват не два разделени човека, а един човек”.[15] „Направи от дома си църква: ти отговаряш за спасението и на децата, на домочадието си…”.[16]

Великият светец говори и за отговорностите на родителите към техните деца. И по-конкретно за важността на възпитанието и наградата, която очаква родителите при правилното образование на техните деца. Отговорността тук е действително огромна: „Не едното раждане те прави баща, но доброто образование, не носенето в утробата те прави майка, но доброто възпитание… Ако родените от теб деца получат правилното възпитание и с твоите грижи бъдат наставлявани в добродетелите, това ще е начало и основа и на твоето спасение и – освен награди за собствените добри дела – ще получиш и голямата награда за тяхното възпитание”.[17] Така, според светеца, ако са небрежни във възпитанието на децата си, родителите ги очаква голямо наказание, а често и погибел. „Небрежността към децата е най-големият от всички грехове – той довежда до крайно нечестие. И дори целият наш живот да е бил благополучен, ще бъдем строго наказани, ако не се грижим за спасението на децата си”.[18]

Преп. Симеон Нови Богослов се съгласява със св. Йоан Златоуст и потвърждава мисълта му: „Ако родителите не оказват необходимата грижа за децата си, не ги учат на разум, не им внушават добри нрави, душите на децата ще бъдат изискани от ръцете им”.[19]

Св. Лука Кримски пише, че в брака човек е призван да се научи на висша любов, водеща го към съвършенство: „… Не плътската любов трябва да бъде целта на брака. В него ние трябва да се научим на висша любов: своята жена трябва да обичаме не заради плътта, а заради нейното чисто и добро сърце. Жените притежават нещо, което липсва при мъжете: жената духовно допълва мъжа и обратно. Ето защо, в отношенията между съпрузите с огромна сила трябва да се проявяват тези особености на духа, на ума и на сърцето, които са свойствени само на мъжете и само на жените. Грубостта на мъжкото сърце се допълва от нежността и чистотата на сърцето на жената, защото сърцето на жената е много по-деликатно, способно на духовна любов. А жената… при общуването с мъжа трябва да допълни своя недостиг от сила и дълбочина на ума с неговите знания, с неговата силна воля. Мъжът и жената трябва да станат в брака едно тяло и една душа. От техния съюз трябва да се роди нещо висше, съединило всичко добро и велико, което носи всеки от тях. Не е ли това обогатяване?! Не е ли това благодат Божия?! Не е ли в това цялата тайна на брака, най-дълбокото значение на брачния съюз?”.[20]

Така, като съпоставим двете теории, можем да заключим, че Римокатолическата църква опростява, „заземява” брака, като му отделя едно периферно място в делото на спасението на човека. И изобщо този юридизъм, заземяване са присъщи на учението на тази църква, в което лесно може да се убеди всеки, ако си припомни, например, т. нар. „юридическа” теория за изкуплението от Иисус Христос на целия човешки род, която описва най-великата тайна на Изкуплението с вулгарни юридически термини.

Православното учение за брака е много по-дълбоко и по-мистично. Там на брака се отделя централно място в делото на спасението на човека.

В заключение трябва да споменем и опасностите, които крие реалистичната теория за брака. Разбира се, отдавна са отминали времената, когато богословските спорове са кипели на градските тържища и площади, като, например, в Константинопол през 4 в., където, по свидетелството на св. Григорий Богослов, „когато поискаш да узнаеш цената на хляба, ти отговарят, Отец е по-голям от Сина. Питаш, готова ли е банята? Отговарят ти: Синът не е произлязъл от същността”.[21] В същото време днес, независимо дали ние съзнаваме това или не, богословието оказва огромно влияние върху живота на обществото, както, между впрочем, и различните социални идеи влияят върху богословието.

Теорията, че бракът съществува само за раждане на деца, е наистина убийствена за семейството поради това, че съвременният етап на развитие на науката, и в частност на биологията прави излишен съюза между мъжа и жената за раждането на дете. Деца могат да бъдат родени и без да се влиза в брачни отношения. Например, може да бъде използвано клониране, сурогатно майчинство или изкуствено оплождане, т. е. ако цел на брака е раждането на деца, то това може да бъде постигнато и без да се създава семейство и да се търпят всички усложнения, скърби и трудности, които несъмнено съпровождат семейния живот. По този начин ние виждаме как една лъжлива теория за брака заплашва да унищожи самия брак, да разруши семейството. Като разбират това, още в средата на 20 в., на Втория Ватикански събор, римокатолическите богослови се заемат с опит да премахнат отклоненията в своето учение за брака, в което, според нас, успяват само частично. В същото време тяхната реалистична теория за брака е здраво вкоренена в съзнанието на римокатолическа Европа. И един такъв възглед за брачните отношения представлява, разбира се, не единствената, но пък и немаловажна причина за задълбочаването на съвременната криза на семейството в европейските страни. Тук намираме и потвърждение за това, колко важна е чистотата на църковното учение за неща, които изглеждат второстепенни – без непосредствено отношение към въпросите на спасението. Практиката свидетелства, че в делото на спасението такива въпроси не може да има.

Превод: Венцислав Каравълчев