Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Връзки между Римокатолическата църква и Православната църква

Петък, 29 Януари 2016 Написана от Свещ. Роналд Робъртсън

Rev R_RobersonНачалото на международния православно-римокатолически диалог може да се открие в затоплянето на отношенията между двете църкви през 60-те години на 20 век. От римокатолическа перспектива, свикването на Втория Ватикански събор, значителна роля на който, зад кулисите, играят и православните наблюдатели, официално излезе с висока оценка за православието. Тази положителна оценка за православието може да бъде открита в съборните документи, включително и в благосклонната оценка за много от техните легитимни традиции, които се отличават от латинската практика, както и в категоричното признаване на легитимността на православните тайнства. От гледна пък точка на православните, Третата Всеправославна конференция (Родос, 1964 г.) насърчи поместните православни църкви да се заемат с подготвителни към един потенциално възможен диалог с Римокатолическата църква проучвания.

И двете страни осъзнаха, че преди да е възможен какъвто и да било плодотворен богословски диалог, между православните и римокатолиците трябва да е налице едно повишаване на сигурността и взаимното доверие. Което може да бъде постигнато чрез „диалога на великодушието”, белязан от исторически срещи и от символични жестове, които започнаха през януари 1964 г. със срещата, в Йерусалим, между папа Павел VІ и Константинополския патриарх Атинагор. В съвместна декларация, публикувана от тях едновременно в Рим и в Истанбул на 7 декември 1965 г., взаимните отлъчвания от 1054 г. бяха вдигнати и „изтрити от паметта” на Църквата. През 1967 г. папата и патриархът си размениха визити в Рим и в Истанбул.

Тази по-позитивна атмосфера направи възможно и учредяването, през 1976 г., на Съвместна комисия за подготовка на официалния диалог. През 1978 г. тя предложи на ръководните тела на двете църкви документ, с който им препоръча възстановяването на пълното църковно общение да бъде ясно определено като цел на този диалог. И им предложи методология, в съгласие с която диалогът да би се съсредоточил, на първо място, върху много от областите, които са общи за двете църкви, установявайки с това и стабилна богословска основа, с нов богословски език, което да им позволи на един по-късен етап да се обърнат ефективно и към въпросите, които по-скоро ги разделят. Така, комисията препоръча на първо място да бъдат взети под внимание тайнствата, особено в тяхната връзка с еклисиологията.

Официалното съобщение за положеното начало на този богословски диалог бе направено съвместно от папа Йоан Павел ІІ и патриарх Димитриос І, в Истанбул, на 30 ноември 1979 г. Тази нова „Съвместна международна комисия за богословски диалог между Римокатолическата църква и Православната църква” бе предвидено да включи равен брой епископи и богослови от двете църкви, при което православната страна се предвиждаше да бъде представена от всички автокефални и автономни православни църкви.

Първата пленарна сесия се състоя в 1980 г., на гръцките острови Патмос и Родос. Това беше организационна среща, която – с пълното съгласие на всички присъстващи – прие плана за диалог, предписан в документа от 1978 г. и подбра първоначалните теми за разглеждане. Кардинал Йоханес Вилебрандс, президент на Ватиканския секретариат за насърчаване на християнското единство, и Австралийският архиепископ Стилианос (Вселенска патриаршия) бяха определени за съпрезиденти на срещата.

През следващите осем години комисията се срещна още пет пъти и възприе три съвместни документа върху някои основни богословски теми. През 1982 г., в Мюнхен бе приет текстът „Тайнството на Църквата и на Евхаристията в светлината на Тайнството на Светата Троица”. В Бари, Италия, през 1987 г. бе финализиран документът „Вярата, Тайнствата и единството на Църквата”. А през 1988 г., в православния Ново-Валаамски манастир, Финландия беше възприет трети съвместен документ, озаглавен „Тайнството Свещенство в тайнствената структура на Църквата и особено във връзка с важността на апостолското приемство за освещаването и единството на Божия народ”. Отново в този манастир бе постигнато съгласие, следващата изследвана област да бъде съборността и властта в Църквата. По-късно бе подготвен и проект за текст по този въпрос за шестото пленарно заседание, което беше планирано да се проведе във Фрайзинг, Германия през юни 1990 г.

Някои събития от двете години преди срещата във Фрайзинг обаче попречиха на комисията да разгледа подготвения текст. Срещата в Ново-Валаамския манастир беше проведена в навечерието на 1989 г. и сгромолясването на комунистическите режими в Източна Европа. Колкото и да беше щастливо, това събитие причини огромна криза в православно-римокатолическите отношения – благодарение на повторната поява на Римокатолическата църква на Изток, където дотогава тя бе потискана от комунистите. Между римокатолиците и православните на Изток възникна грозна конфронтация във връзка със собствеността на Римокатолическата църква на Изток, десетилетия по-рано конфискувана и предадена на православните от комунистическите власти. Всичко това съвпадна с отдавнашното недоволство сред православните, породено от процеса, довел до създаването на общини на Римокатолическата църква на Изток – нещо, което беше определено в международната комисия като „униатство”.

Имайки предвид случващото се в Източна Европа, православната делегация във Фрайзинг настоя единственият въпрос за обсъждане да бъде произходът и тогавашният статут на общините на Римокатолическата църква на Изток. А единственото възможно при тези обстоятелства беше само приемането на кратко становище в края на срещата, признаващо, че решаването на този проблем не търпи отлагане, и призоваващо за най-пълното възможно изследване на спорния въпрос.

Това бе направено на седмото пленарно заседание през юни 1993 г., проведено в Православния богословски институт в Баламанд, Ливан. Комисията за диалога възприе съвместен документ, озаглавен: „Униатството, като метод за обединяване в миналото, и съвременният стремеж към пълно общение”. Документ се фокусира върху две основни утвърждавания: от една страна, отричане на „метода, наречен униатство”, защото той е „противен на общата традиция на нашите църкви”, и, от друга – недвусмислена заявка, че източните общини на Римокатолическата църква „имат право на съществуване и на действие – в отговор на духовните нужди на техните вярващи”. И призовава източните римокатолици да участват в православно-римокатолическия диалог на всяко равнище. Документът, също така, изключва като неприемливи и всички форми на прозелитизъм между римокатолици и православни, утвърждавайки, че спасението е възможно както в едната, така и в другата църква.

Документът от Баламанд беше първият опит за решаване на крайно деликатния въпрос и, следователно, важна стъпка напред. Той получи подкрепата и на папа Йоан Павел ІІ, и на Константинополския патриарх Вартоломей І – като стъпка в правилната посока. На поместно равнище обаче реакциите бяха смесени. Православната църква в Гърция осъди Баламандския документ и призова за премахване на източните общини на Римокатолическата църква като единствено възможно разрешение на проблема. В Румъния документът бе одобрен от Св. Синод на Румънската православна църква, ала категорично отхвърлен от епископите на Румънската гръкокатолическа църква. Само в Украйна документът получи подкрепа едновременно от източните римокатолици и от православните.

Всеки случай, православната страна настоя, че – предвид липсата на консенсус по отношение на документа от Баламанд – въпросът трябва да бъде изследван в по-голяма дълбочина, преди комисията да може да се завърне към своя богословски дневен ред. След много отлагания, в Арича, близо до Рим, през юни 1998 г. беше свикан Съвместен координационен комитет, който изработи проект за текст, озаглавен „Еклисиологични и канонически предпоставки на униатството”. Тогава бе планирано и провеждането на осмата пленарна сесия, юни 1999 г., в колежа (семинария) „Mount St. Mary”, Емитсбърг, Мериленд, САЩ, с гостоприемството на Балтиморския архиепископ, кардинал Уилям Кийлър. През март 1999 г. обаче, когато стана ясно, че някои от православните няма да могат да посетят страна-членка на бомбардиращата Сърбия НАТО, срещата бе отново отложена. Накрая, пленарната сесия се състоя от 9 до 19 юли 2000 г.

Единственият текст, приет на срещата в Емитсбърг, беше съвместното комюнике, издадено на 19 юли 2000 г. В него се отбелязваше, че приетите преди него документи по отношение на униатството са срещнали силна опозиция от страна на някои среди и че трябва да бъде направен друг опит за постигане на съгласие по този „крайно трънлив въпрос”. Последвано от ключовия параграф:

„Дискусиите на настоящата пленарна сесия бяха от голямо значение, напрегнати и дълбоки. Те се докоснаха до множество богословски и канонични въпроси, свързани с присъствието и дейността на Римокатолическата църква на Изток. Тъй като обаче не бе постигнато съгласие по основната богословска идея за униатството, беше решено, че на този етап по този въпрос не може да има общо становище. Затова участниците в тази сесия ще докладват на своите църкви, които ще посочат начина, по който тази пречка пред мирното продължение на диалога да бъде преодоляна”.

Така, в Емитсбърг се достигна до едно очевидно безизходно положение относно статута на Римокатолическата църква на Изток, и трябваше да минат още шест години, преди страните да се срещнат отново. През този период на прекъсване бяха направени големи усилия за създаване на условия, при които диалогът да може да бъде подновен. В известен смисъл това беше ново усилване на „диалога на любовта”, който бе изкован още от папа Павел VІ и патриарх Атинагор, и който никога не е бил прекъсван, дори и след началото на богословския диалог.

От своя страна, папа Йоан Павел ІІ нееднократно призоваваше към подновяване на диалога – като единствен начин за решаване на спорните въпроси. Най-забележимо той правеше това, когато приемаше делегациите на Вселенска патриаршия, особено на празника на св. Петър и Павел, всеки юни. Заедно с Румънския патриарх Теоктист, той призова към възобновяване на диалога, в общата декларация, която те подписаха през време на патриаршеското посещение в Рим на 12 октомври 2002 г. Също така, папата се ангажира и с едностранни действия, с които изрази уважението си към православието, включително с връщането на Казанската икона на Божията майка обратно на Руската православна църква през август 2004 г., връщането на мощите на св. Йоан Златоуст и на св. Григорий Богослов на Вселенска патриаршия през ноември 2004 г. и връщането на една църква в Рим на местната гръцка православна общност, през юни 2004 г. Може би най-важното обаче в тази посока беше посещението на папата в Атина през май 2001 г., което предостави възможност за подобряване на отношенията с Православната църква в Гърция и за искане на прошка за несправедливостите от миналото. Това посещение беше последвано и от разменени гостувания на делегации на по-ниско ниво с Църквата в Гърция, както и със Сръбската православна църква. Папското посещение в България, в 2002 г. включи на свой ред срещи с тамошните църковни ръководители. Взети заедно, всички тези събития повишиха чувството за доверие сред православните по отношение на намеренията на Римокатолическата църква към тях.

От православна страна, много енергично за възобновяване на диалога се застъпи Вселенският патриарх Вартоломей. В годините, последвали срещата в Емитсбърг, той изпрати свои делегации, която посетиха отделни автокефални православни църкви, за да обсъдят с тях начините за рестартиране на диалога. А дискусиите, които тези делегации имаха с високопоставени православни йерарси, доведоха до консенсус, че проблемът за униатството не може да бъде разрешен без обръщане към скритите в него богословски въпроси и особено отнасящи се до първенството в Църквата и до Петровото служение. Така се стигна до общо съгласие сред православните, че комисията трябва да се завърне към своя богословски дневен ред, винаги имайки наум, че униатството трябва отново да бъде взето под внимание на един по-късен етап.

Всичко това пък послужи и като подготовка към Деветото пленарно заседание на международния диалог, което в крайна сметка беше проведено в Белград между 18 и 25 септември 2006 г., при гостоприемството на Сръбската православна църква. Тази среща беше решителна повратна точка в историята на диалога.

На първо място, представителството на православните църкви бе почти пълно – показвайки резултатността на усилията на Вселенската патриаршия да бъде увеличено това представителство. Трябва да се има предвид, че в Емитсбърг не бяха представени православните църкви на Йерусалим, на Сърбия, на България, на Грузия и на Чешката и Словашката републики, а всяка от църквите на Александрия, на Антиохия, на Русия, на Кипър, на Полша и на Финландия беше изпратила само по един свой представител, вместо предвидените двама. На предшествалата я среща в Баламанд през 1993 г. пък не бяха представени православните църкви на Йерусалим, Сърбия, България, Грузия и на Чешката и Словашката републики, а църквите на Полша, Албания и Финландия бяха изпратили само по един представител.

За разлика от това, в Белград бяха представени всички автокефални и автономни православни църкви – всяка от по двама представители, – с изключение на църквите на Антиохия и на Финландия, които имаха само по един представител, и на делегацията на Българската православна църква, която не присъстваше поради болест. Това много по-обширно представителство на православните църкви в Белград беше изключително положителен знак. Наистина, ако диалогът ще има действителен напредък в посока на повторно установяване на пълно общение между Римокатолическата и Православната църква, участието на всички православни църкви ще бъде от съществено значение.

На второ място, в Белград диалогът успя да преодолее безизходицата, която бе достигната в Емитсбърг по въпроса за униатството, и да се завърне към богословския си дневен ред, който беше установен още с плана за него от 1978 г. Развитието на диалога след 1990 г. разкри мъдростта на първоначалния план и ясно показа, че отклоняването от него поради събитията в Източна и в Централна Европа е довело до задънена улица. Статутът на източните общини на Римокатолическата църква не може да бъде решен без предварително разрешаване на богословските въпроси, лежащи в сърцевината на разделението между православните и римокатолиците: Означава ли фактът на тяхното пълно общение с църквите по целия свят и някакви ограничения за независимостта на поместните или национални църкви? И ако трябва да има подобни ограничения какви са те? Какъв вид власт, ако въобще някакъв, трябва да бъде поддържана от поместната църква, която да служи като център на вселенското единство, така щото тази църква да може да изпълнява своята роля? На тези и на подобни на тях въпроси трябва да бъде отговорено преди проблемът с униатството да може да бъде разрешен.

Самият факт, че международната комисия успя, в края на краищата, да разгледа подготвения първоначално в 1990 г., на срещата във Фрайзинг, текст, е огромна стъпка напред. Този документ, който е озаглавен „Еклисиологични и канонични следствия от светотайнствената природа на Църквата – съборност и власт в Църквата”, започва като се обръща именно към онези въпроси, които са направили възможно съгласието върху въпроса за униатството. Документът не можа да бъде завършен докрай в Белград, тъй като, както изглежда, между самите православни съществуват противоречия относно начина, по който в документа бе разгледана ролята на Вселенската патриаршия сред православните църкви и методологията на диалога.

Тези противоречия изплуваха на повърхността когато международната комисия се срещна в Равена, Италия, през октомври 2007 г. И отново православните църкви бяха представени в пълнота, с изключение на Българската църква. Когато обаче делегацията на Московска патриаршия научи, че Вселенска патриаршия е поканила представители на Естонската апостолска православна църква, която е призната от Константинопол, но не и от Москва, в знак на протест руснаците, напуснаха срещата. И все пак, диалогът успя да завърши текста, който беше разгледан в Белград – с леко измененото заглавие: „Еклисиологични и канонични следствия от светотайнствената природа на Църквата – църковното общение, съборността и властта в Църквата”. В Равена беше решено, щото сега комисията ще се заеме с изучаването на ролята на Римския епископ в църковната общност през първото хилядолетие. Отворен обаче остана въпросът относно участието в работата на комисията на Руската православна църква.

Трябва да се има предвид още, че съгласуваните текстове, които са изработени от международните срещи за диалога, са публикувани от името на самите тези срещи, без да обвързват представените там църкви като цяло. Също така, редом с международния диалог, след края на Втория Ватикански събор се състояха и редица срещи на папите с главите на отделните поместни православни църкви. Много от тях бяха придружени от подписване на общи декларации, изразяващи официалната позиция на ангажираните в тях църкви.

23 март 2010 г.

Превод: Борис Маринов

Ronald G. Roberson, C.S.P. “Relations between the Catholic Church and the Orthodox Church” – In: Catholic Near East Welfare Association (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9yh4c 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме