Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Онтология на личността

Сряда, 07 Октомври 2015 Написана от Христос Янарас

1935 yannaras1. Общи места (по Витгенщайн)

- Границите на моя език са границите на моя свят.

- Това, което не може да бъде облечено в думи (неизречимото), със сигурност съществува. То е това, което може само да се изпита и покаже – експерименталният елемент.

- Смисълът на света трябва да се намира извън него. В света всичко е така, както е, и всичко се случва така, както се случва; вътре в него няма никаква ценност – а ако би имало, то тя не би имала никаква стойност. Ако има ценност, която притежава стойност, то тя трябва да се намира извън всичко, което се случва и е причина. Защото всичко, което се случва и е причина, е случайно. А това, което го прави не-случайно, не може да се намира вътре в света, защото, ако е такова, то самото би било случайно.

- То трябва да се намира извън света.[1]

- Това, което наричаме „смисъл” на света, т. е. „смисълът” на съществуването и съществуващото, е тяхната причина и крайна цел. Разбираме причината и крайната цел само като дадени отношения. Ирационалността не може да конституира смисъл за това, което съществува.

2. Платоновото твърдение

- Смисълът на света (причината и крайната цел на съществуващото) се осъществява чрез (неподдаващи се на обяснение) идеи. Идеите (моделите, λόγοι-модусите-проектите на съществуващото) пред-съществуват, те са дадени и нямат причинно обяснение. Те са изначалната точка и крайната цел на съществуващото. Съществуването на всяко съществуващо предполага идея за него и се отнася до тази идея.

- Думата „идея” произлиза от глагола ὁρῶ („виждам” – минало свършено време εἶδον от ἰδεῖν) и обозначава когнитивния резултат на конкретен сетивен опит, този от виждането (ὁρᾶν).

- Платоновите идеи не са резултат от познавателната способност на човешкото битие. Ние не разпознаваме идеите благодарение на силата на нашия разум, по пътя на мистицизма или ек-стаза. Разпознаваме ги чрез сетивния опит на виждането като виждане – съзерцание на реалността, като спомен (ἀνάμνησις) от виждането-съзерцанието, които са ни дадени в резултат от „пред-съществуването” на нашите души.

- Ценността и значението на Платоновата онтология не се състои в нейната херменевтична адекватност. Нейната херменевтична адекватност е ограничена от допусканията a priori, които тя предполага. Най-важното нещо при Платоновата онтология е нейното упование в изходната точка на опита за познаването на смисъла (причината и крайната цел) на съществуващите неща в припомнянето.

- Емпиричността на спомена (ἀνάμνησις) е по всяка вероятност най-големият принос на Платон към онтологията. След Платон философският дискурс на християнския елинизъм започва да се уповава последователно на емпиричното изясняване на онтологични въпроси. Когато постримският Запад започва да задава философски въпроси (главно след 12 век), попаднал в капана на индивидуалистичния характер на Августиновата парадигма, му се налага да затвори онтологичната аргументация в „правилно” мислене (в автономен интелектуализъм) или в „мистичното” изследване, които по дефиниция са несъвместими.

- Две и половина хилядолетия след Платон Хайдегер се заема да разгледа проблема за съществуващото според разбирането и в съгласие с изискванията на емпиричните допускания.

3. Хайдегеровото твърдение

- Съществуването на съществуващите е тяхната феноменалност. Те са това, което изглеждат и защото изглеждат такива. Нищо повече.

- Феноменалността, идентифицирана със съществуването, е дадена емпирически. Това е опитът от времето; ние изпитваме проявлението на съществуващото като време. Времето е емпиричният хоризонт на развитието на съществуващото до неговото разкриване.

- Без времето не съществува Битие и без Битие не съществува време. Съществуващите съществуват в резултат от качеството си да бъдат „устойчиви във времето”, т. е. да се явяват чрез времето, да бъдат феномени във времето.

- Човешките същества са единствените съществуващи, които притежават не само пасивното качество да бъдат „устойчиви във времето”, но и съзнание – познавателната способност за това. Те имат съзнание за времевостта като издигане на съществуващото до неговата феноменалност.

- Ние опознаваме съществуващите като феномени във времето. Това означава, че опознаваме същността (οὐσία – начина на участие в Битието) на съществуващото или като присъствие (παρ-ουσία – феноменалност във времето), или като отсъствие (ἀπ-ουσία – обезсилване на проявлението). Разпознаваме Битието (εἶναι) или като битие-в-присъствие (παρ-είναι), или като битие-в-отсъствие (ἀπ-είναι). Битието-в-отсъствие (нищото) се съдържа в Битието, като представлява едно от двете емпирични потвърждения на Битието.

- Присъствието като феноменалност (издигане до времевостта във връзка с отсъствието, т. е. с нищото) е емпирично знание за това, което съществува. Това, което съществува, е познато във връзка с нищото не чрез херменевтичен интелектуален анализ, а чрез опита – опита на страха (Angst) от съществуването като нещо ефимерно, „захвърлено” в света, или чрез опита от загрижеността (Sorge) за „изпадането” във времево „битие-с-другите” (Miteinandersein) като съзнание за крайното „тук-битие” (Dasein), като опит за смъртността на неумолимо настъпващата смърт (Sein zum Tode).

4. Твърдението на „онтологията на личността”

4.1. Съществуването на съществуващото е активно как, а не феноменално какво. Съществуването на всяко съществуващо е състояние на активност, състояние на ставане. Ставането на съществуването конституира отношения, то е реалността на отношенията.

4.2. „Светът” (всеобщността на съществуванията) е реалност на активни отношения, а не всеобщност на дадени (усъвършенствани) единичности. Дори най-малката единица (атом) на всеки материален елемент е конституирана от отношенията между конкретни малки активни кванти – от електрически заряди, импулси и т. н. Първичната даденост на материята са енергиите. Те конституират екзистенциално събитие, защото те са свързани (защото те са с-вързани). Потвърждението на тяхното съществуване (наблюдението) също е функция от отношения. Ако наблюдението установява „позиция”, тогава това, което е наблюдавано, има поведение (проявление) като частица. Ако наблюдението установява „движение” (бързина), тогава то се изявява като вълна. Наблюдаваното представлява частица или вълна в зависимост от отношението, което наблюдението се опитва да установи (двойката вълна-частица).

4.2.1. Един изолиран атом на даден материален елемент не може сам по себе си да осъществи или изяви конкретно различие в материята, нейната екзистенциална различност. Само съвместното съществуване между повече от един атом (различен брой за всеки материален елемент) осъществява и изявява специфичната различност на всяка материя. Специфичната различност възниква както от конкретността на отношенията между активните кванти във всеки атом, така и от конкретността на отношенията между атомите на всеки материален елемент.

4.3. Човешкото битие е единствено съществуващото, което е не само конституирано като индивидуално съществуване от активни единици в съвършени отношения (биочастици) – отношения между първични активни дадености, които, структурирани, конституират клетката – но така също има и силата, като активна индивидуална цялост, да установява отношения с другите (противоположни) активни цялости.

4.3.1. Да „установява” отношения означава да създава нови невиждани отношения, които не са предопределени от естествено-биологическата необходимост – необходимост, която е конститутивна за отношенията, чрез които съществуващите оперират.

4.3.2. Способността на човешките същества да установяват отношения, да участват по един непредвиден и непредопределен начин в активни отношения с това, което им е противоположно, наричаме рационална способност, способност за съждение. „Съждение” наричаме активното събитие на разкриването, на ставането видим, на идването на светло. Подобно разкриване винаги е събитие в отношение; то предполага „хоризонт”, къде, приемник на това разкриване. Приемаме като хоризонт на разкриването на съществуващите (допускането, че те са екзистенциални феномени) рационалната способност, притежавана от човешките същества, способността им да „възприемат съзнателно” (νοεῖν), да приемат в съзнанието си (ἐν νο [εῖ]) образите (идеи, от ἰδεῖν) на битието и да ги превръщат в понятия (ἔννοιες).

4.3.2.1. Наричаме νοῦς (ноетична енергия-способност, предавано обикновено на английски като „съзнание”) изключителната човешка способност да обобщава или синтезира информацията (на гръцки εἰδήσεις, от εἶδον – видях), предложена от феноменалността на феномена. Съзнанието събира информацията (συν-ειδήσεις, или „споделеното знание”) за съществуващото: връзката, корелацията и съответствието на всичката информация, предавана на съзнанието от сетивата.

4.3.2.2. Рационалната способност на човешкото битие (съзнанието) е силата за съзнателно получаване на информация (εἰδήσεις – образи, идеи) по отношение на съществуващото, което означава свързването на всяка част от информацията не просто чрез количествената цялост на сетивните неща, а главно чрез модусите (как) на цялостната им изява – координатите на формата, големината, измеренията, дестинациите, причинността и целта. Съзнателното (ἐν-συν-είδεται) преценяване на реалността на съществуващото (κατα-νόησις – съзнателното въз-приемане) на реалността, което означава: съответно на разума (κατὰ-λόγον), с активно отношение или ангажираност.

4.3.3. Силата на човешките същества да осъзнават своето отношение със съществуващите като събитие на съзнателно възприятие на съществуващите – разбиране на формите-идеи (на феноменалността на съществуващото) като съзнателни образи, като понятия – е рационална способност. Рационална е и силата на съзнанието да „създава символи” от понятията, да свързва и идентифицира оптическите образи с „акустичните образи” (images acoustiques – Сосюр), така че благодарение на създаването на вокални звуци (от същото това съзнание, но и от съзнанието на всички, които споделят същия фонетичен код, същия „език”) то си спомня същите понятия и съответно достига до същите съзнателни възприятия (κατα-νόησις) на реалността.

4.3.3.1. Означаващите фонеми се отнасят към това, което е означено в съзнанието, към сензорно-емпиричните отношения на рационалния субект със съществуващите и процесите на превръщането им в обратното – отношение, което е формулирано в съзнанието.

4.4. Емпирична е и връзката, като възниква и координира познавателните способности на човешките същества, безкрайно многото части на душата (Аристотел, За душата, 3, 9, 432а24) – усещанията, разбирането, въображението, съждението, възприятието, паметта, разграничението – спрямо потвърждаването, признанието и запаметяването на сетивните представи на съществуващото и реалното.

4.4.1. Ирационалните животни също разбират сетивните образи, но без да имат способността да ги превръщат в понятия и символи. Те разпознават същия образ, когато той се повтори. Те имат същия рефлективен отговор на познаване на повтарящи се образи (условният рефлекс на Павлов). Те разграничават приятните от неприятните образи. Но са неспособни да създадат отношение, което координира повече елементи от усещането и паметта: те са лишени от познавателна способност.

4.4.2. Човешките същества са единствените съществуващи, които имат способността да установяват рационални отношения, – както одушевени, така и неодушевени, – които не са следствие от необходимостта от отношения, които представляват реалността на естествения свят. (Принципът на несигурността и теорията на относителността се отнасят до начина, по който човешките същества разпознават реалността на естествения свят, а не към силата на материята – енергия за промяна на поведението). Силата на човешките същества да установяват или да отказват отношения, да реализират или избягват отношения чрез съждение дали резултатът би бил положителен или отрицателен, да участват или да се съпротивляват на отношения, продиктувани от естествената необходимост – всичко това са характеристики, които са изключително човешки. Ние отбелязваме тази характеристика с думата свобода.

4.5. Свободата е силата на човешките същества да се съпротивяват на естествената необходимост (природните закони), да установяват отношения, които са неподвластни на предопределението, да избират и решават какво да вършат чрез своята индивидуална мисъл и съждение.

4.5.1. Човешките същества получават знание – разбиране за реалността на съществуващото и за събитията по силата на притежаваната от тях сила-свобода да участват в отношения с това, което е част от тяхната среда, т. е. да разпознават своята уникалност (екзистенциална другост) по отношение на съществата и събитията срещу тях, да ги разпознават по уникален начин, който е неповторим и различен при всяко човешко същество. Познавателното отношение е събитие на осъзнаване и изразяване на вътрешния принцип (λόγος), на другостта, на познатите субекти и познатите обекти.

4.5.1.1. Всяко съществуващо притежава другост по форма (μορφή) като даденост или като нещо възникнало. Само човешките същества притежават и активна другост – силата да създават или участват в отношения, които осъществяват или изразяват екзистенциалната другост в двата смисъла на отношението. Чрез изказаното слово (λόγος) и чрез разнообразието на формите на езика и изкуствата човешките същества осъзнават и изявяват тази двойна другост.

4.5.1.2. Една соната на Бетовен или картина на Ван Гог установява отношение между слушателя или зрителя и конкретната творба на композитора или художника, отношение, разпознавано като екзистенциалната другост на твореца и неговата творба. Казваме: тази музика е Бетовен, тази картина е Ван Гог.

4.6. Характеризираме човешките същества като личностни съществувания и по този начин отбелязваме, че човешките същества са и са познати само като събития-в-отношение. Гръцката дума πρόσ-ωπον (личност) е съставена от предлога πρός („към”) и съществителното ὄψ (в родителен падеж – ὄπως), което означава: моето лице е обърнато към някого или нещо. Аз съм насреща, мога да бъдат познат само в смисъла на отношение, в опита на това отношение.

4.6.1. Във всекидневната реч казваме: „Знаеш ли това и това? – Не, само съм чувал за него – Значи не го познаваш”, защото познанието се състои само в опита на прякото отношение, на личната среща, а не на предадената информация.

4.6.2. Опитът от междуличностното отношение е познание, което е динамично актуализирано. То се осъществява постоянно, без някога да бъде осъществено напълно и окончателно. Сътрудничеството, съжителството, приятелството, любовната връзка потвърждават това, без обаче да постигат пълно познание за другия, заедно с динамиката на само-познанието, което възниква в хода на това отношение.

4.6.3. Познавателната динамика на отношението е израз на степента на свобода, осъществявана в хода на това отношение. Отношението означава: другият ме интересува, искам да познавам тази личност. Първичното желание обикновено е инстинктивна необходимост, резултат от необходимостта, която управлява моята естествена ипостас. Другият е от полза за мен, той ми е необходим – заради услугите, които може да ми окаже, заради гъвкавостта на неговото съзнание, която ми носи радост, заради удоволствието, което могат да ми донесат или заради защитата, която могат да ми осигурят.

4.6.4. Във всички тези случаи желанието за отношение е обвързано със закона на естествената необходимост. Това е не-свободна зависимост, егоцентрично търсене, не отношение. Отношението възниква, когато другите ме интересуват заради това, което те са, без някакви утилитарни мотиви. Съответно познаването на другите предполага собствения ми отказ от центрираните в самия мен импулси; то предполага придобито освобождаване от безличния инстинкт. Колкото повече освобождавам себе си от изискванията на природата, които са безлични, толкова по-пълноценно (без връзките на подчинение на собствения интерес) мога да разпозная другостта в другия.

4.6.4.1. Върхът на свободата от подчинението на естествената необходимост е любовта, ἔρος. Еросът е ек-статично събитие: хората, които се влюбват, „издигнати” (ἔξω-ἵστανται) над самите тях, те стоят над своя егоистичен егоцентризъм, извън затвореността в личния си интерес. Другият ги интересува повече, отколкото техният собствен аз. Еротичната любов е единственият възможен опит на свобода от неумолимата природна необходимост към егоцентризъм и личен интерес.

4.6.4.2. Познаването на другия, освободено от зависимостта на неговия образ от егоцентричните мотиви, е все по-близо да това, което наистина е. И тъй като това освобождение е постигнато в рамките на природните ограничения, то се осъществява като динамично случване. Опознаваме личността, която обичаме, постоянно, без някога да достигаме до съвършеното познание, до знание, притежавано като „нещо”, което е било постигнато, при което притежанието анулира приключението в отношението.

4.7. Основният въпрос на онтологията, централната тема на всеки философски въпрос, засяга каузалния принцип на онова, което съществува: Кое е това, което прави нещата да бъдат? Хайдегер отхвърля конкретната формулировка на този въпрос и логиката на неговото конструиране е свързана с наблюдението, че този въпрос ни обвързва с „онтификацията” на каузалния принцип, със схващането му като битие. Чрез този въпрос ние полагаме каузалния принцип на Битието като индивидуално биващо („това”, което прави нещата да бъдат), като „нещо”, като трансцедентно биващо, като върховен, божествен и най-възвишен клас на битието. Самият Хайдегер основава своята емпирично последователна нихилистична онтология върху задаването на въпроса не за отношението между битиетата и Битието, а върху тяхната различност. Битиетата се разкриват, те са феномени. Битиетата обичат да се крият (Хераклит), да се скриват в присъствието (отсъствието) на битие, в своята феноменалност (нищост).

4.7.1. Хайдегер обаче не е допускал, че определеното (с дефиниция) поместване на каузалния принцип („какво е това, което прави битиетата да бъдат”) може да бъде разкрито не чрез онтичното какво, а чрез модалното как, че каузалният принцип на съществуването и съществуващите може да бъде модус на съществуване, както и че модусът ипостазира съществуващото (конституира го като ипостас, като съществуващ факт), а не биващото дефинира модуса.

4.7.2. От първия момент, в който църковното събитие се явява на историческата сцена, то се позовава на каузалния принцип за това какво съществува не чрез словото Бог, а чрез словото Отец. Словото „Бог” дефинира какво, съществувание, чиято онтичност (неговата екзистенциална идентичност) е дадена – предопределена в резултат от неговата същност (божествена същност, неговата божественост). Той не може да бъде или да стане нещо различно от това, което λόγος-ът (рационалният проект) на неговата същност предписва – определя. Следователно λόγος-ът на неговата същност, – необходимост a priori – а не екзистенциалната свобода е Каузалният принцип на съществуване и на това какво съществува. Ако Каузалният първи принцип на всички неща е Бог, предопределен от Неговата същност, не може да има екзистенциално пространство за другост, за неочакваното, за новото, за историята.

4.7.2.1. Словото „Отец” разкрива съществуване, което извлича своята идентичност от свободата на отношението, не от необходимостта на битието и причината. Словото „Отец” се отнася не до индивидуалност (както се отнасят имената Зевс, Аполон и Посейдон) а за съществувание, което съществува като-към, което съществува в-отношение – неговата ипостасна гъвкавост се осъществява и изразява чрез отношенията, които то формира екзистенциално: „раждайки” Сина и ставайки причина за Духа да „изхожда”.

4.7.2.2. Това е единственият начин, по който чрез нашия език, ограничен в границите на създаденото и причиненото, можем да „изкажем” реалността на причината, идентифицирана като свобода. Отецът съществува като причина-в-себе-си: причина за съществуването и за всичко съществуващо. Той съществува, защото свободно е пожелал да съществува, а е пожелал да съществува, защото обича. Любовта му е не просто факт на желание или поведение. Тя е начинът, по който Той съществува: Той „ражда” Сина и става причина за Духа да „изхожда” – Той ипостазира Своето битие (превръща го в ипостасна реалност) като свобода на личностите-съществувания, които съществуват, защото са пожелали да съществуват, а са пожелали да съществуват, защото обичат. Единствената дефиниция на Каузалния принцип за всички неща в контекста на опита на църковното събитие е, че той „е любов”. Това е „истинският ерос”, тържеството на свободата.

Превод: Момчил Методиев



 

За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 6 (103), 2015, с. 9-16 (бел. ред.).

[1] В тези пасажи следваме превода на Николай Милков на „Логико-философски трактат”, публикуван във: Витгенщайн, Л. Избрани съчинения, София: „Наука и изкуство” 1988 г. (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qpad 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме