Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Православното християнство и американският дух

Петък, 02 Октомври 2015 Написана от Прот. Томас Хопко

2-Fr Thomas_HopkoОпитът ми на роден и образован в Америка свещеник и преподавател в Православната църква в Америка ми дава основание да кажа, че тезата на Уил Хърбърг за религията в Америка и американската религия е вярна.[1] Също така смятам, че изводите на Робърт Бела за съществуването на американска „гражданска религия” са добре аргументирани.[2] Според тях американците, които са протестанти, католици или евреи и които принадлежат към една от тези „големи религии”, се стремят да запазят собствените си обичаи и традиции – все повече и повече според убежденията и практиките, които техните отделни членове биха искали да съблюдават – като в същото време всички те изповядват и защитават „общата вяра” в „американския начин на живот”. За мнозинството от източноправославните американци това означава, – тъй като те също са истински американци, които допринасят за прогреса на страната и лоялно защитават националните ценности и цели (включително и проливайки кръвта си за нея) – че те също заслужават „признание” като „голяма религия”, всъщност като „четвъртата голяма религия” в страната.

Проблемът се състои не само в това, че членовете на православните църкви – духовници и миряни – са приели фундаменталната религиозна структура на американското общество, а че са приели също и начина на осмисляне, изживяване и опит на църковната принадлежност, наложени от доктрините и практиките на „американския начин на живот”, а не от традиционните доктрини и практики на собствената им църква. Може да се каже, че юридическото и реално „признание” на източното православие в Америка като „голяма религия” е направило много рядък и дори е довело до изчезване въпроса, задаван често на православните, дали те са протестанти, католици или дори евреи; в резултат от това православните получиха ясно чувство за идентичност и принадлежност към американското общество. Юридическото и фактическо „признание” позволи на повърхността – в болниците, училищата, военните и социалните статистики – православните да се радват на по-високо уважение, признание и цялостно одобрение на техните собствени традиции, като част от кардиналните добродетели на американския начин на живот, но тази „победа” беше съпроводена от дълбокото вътрешно отслабване (ако не и от пълно изчезване) на визията на православното християнство сред немалко, ако не и сред по-голямата част от самите православни християни.

Възприемане на западните начини на мислене

Възприемането на западните подходи към религията не е нещо ново за членовете на Православната църква. Начинът, по който мнозина православни разбират и практикуват своята вяра, от векове се намира под влиянието на католическия или протестантски начин на мислене и практика на благочестието. Много учени са се спирали на този „Западен плен” на православието.[3] Причината за него е прекъсването на живата традиция на православните църкви и липсата на богословско и духовно образование на членовете на Църквата вследствие от доминацията на нехристиянски сили над православните народи. В тези условия мислещите и търсещите членове на Православната църква са започнали да обръщат погледа си на Запад, в търсене на вдъхновение и образование, и да подражават и дори да имитират подхода към религията, богословското образование и духовния живот на своите западни събратя. Те са възприели западни форми на религиозната мисъл и практика, западните въпроси за отношенията между човека и Бога и между самите хора, а много често и западните отговори на тези въпроси. Със сигурност такова от дълги години е и положението в Америка, макар и корените на това развитие да могат да се търсят още в страните, от които православието е дошло. От една страна, контактът на православието със Запада е стимулирал усещането за „различие” сред православните, – като носители на по-древната, почитана, традиционна, литургична вяра – но в същото време те са развили и склонността да възприемат римокатолическите и реформаторските доктрини и практики, където те са приложими, като особено силно това се отнася за полемични ситуации. Така например нерядко православните употребяват аргументи на католиците срещу протестантите и на протестантите – срещу католиците, а и формират собствените си убеждения и действия на тази основа. В резултат някои членове на Православната църква приемат вярата си за „римокатолицизъм без папство”, други са започнали да приемат православието като един вид „протестантство от източен обред”, а трети продължават да се чувстват объркани за собствената си идентичност.

Едва ли може да има съмнение, че възприемането в рамките на американското общество на американското разбиране за религията, а и на самата американска религия от мнозинството от православните е следване на пътя, по който са поели католиците, протестантите и евреите в живота на нацията. В този контекст е важно да отбележим, че когато определени членове на Православната църква продължават да настояват за следването на своя „традиционен подход”, те са възприемани – често с по-голямо разбиране и толерантност от страна на неправославните, отколкото от своите събратя в Православната църква – като „остарели” или „неразвити”. Колко често се случва „прогресивните” членове на Православната църква да описват идеите си като „модернизация” и „американизация”, за разлика от идеите на „другите”, а в същото време „другите” да демонстрират любезност към православните, казвайки: „Разбираме. И ние бяхме такива. Отнема известно време…”. Обсъждането на религиозните доктрини и практики в Америка почти никога не включва обсъждането кое е истина, и кое – лъжа, кое е вярно и кое – невярно, кое е смислено и кое – безсмислено. Почти без изключение се обсъжда какво е модерно или изостанало, цивилизовано или варварско, демократично или тоталитарно, американско или „от предишната страна”.

Това е контекстът, в който източноправославните църкви в Америка заемат своето място заедно с протестантите, католиците и евреите като „четвъртата голяма религия” на американците. Самата вяра е сведена, както и тази на останалите, до следването на „нашия път”, за разлика от „пътя на другите”, като всички тези пътища имат равно място в обществото. И макар някои от тези пътища да си остават „по-равни” от другите в някои области, всички в еднаква степен изразяват американския начин на живот, за който всички са съгласни и на който са посветени.

„Общата вяра”

Съдържанието на „общата вяра” на американците, според мен, е доктрината, че човек може да вярва и да прави каквото иска, доколкото тази вяра и практика не влиза в конфликт с правото на другите да вършат същото. Тази доктрина, произхождайки от необходимостта многобройните християнски деноминации да намерят начин за мирно съжителство в рамките на същата нация, се развива, като обгръща и нехристияните, основно евреите, и придобива характера на обща вяра „в Бог”. В миналото са били задавани въпроси дали римокатолиците могат да бъдат приети и да живеят в рамките на такава система, но историята е показала, че могат. Смятам, че днес характерът на тази „обща вяра” „в Бог” е изместен, като мястото на Бога е заето от правото на индивида да вярва в каквото той пожелае, стига да приема доктрината, че самото това право е върховната догма на „общата вяра”. Според този възглед, всеки човек е задължен да следва своя път в личния си живот заедно с мислещите по подобен начин и свободно приели това мнение хора, докато публично той подкрепя свободата на съвестта за всички в „частните дела”.

Религията – частно дело

Религията като цяло и вярата в Бог конкретно днес все повече е разбирана изключително като „частно дело” – като „религия по избор” – в резултат от което членовете на различните религии са започнали да смятат, че дори принадлежността към собствената им религия следва да бъде разбирана и практикувана по техния личен начин, а не по начина на конкретната религиозна група, към която те принадлежат. Така различните църкви и синагоги се превръщат в доброволни асоциации и корпорации, към които хората се присъединяват, за да практикуват своята „религия по избор” – по начина, по който те намират за правилен, като единството условие за правото им да ползват собствеността, персонала и служителите на избраната от тях асоциация е желанието им да бъдат част от него и готовността им да подкрепят финансово корпоративните операции. Почти никакви въпроси не се задават или не е смятано за подходящо да бъдат задавани по отношение на доктриналното посвещение или моралното поведение, а когато такива въпроси все пак са поставяни, те са приемани като израз на назадничавост от страна на по-малко освободените и просветените, като са допускани, разбирани, търпени или критикувани в зависимост от това колко обидни или „не-американски” са те. Така днес не е необичайно отделни хора не само да поставят под въпрос, но и открито да отричат определени „официални доктрини” на своите конкретни църковни тела и в същото време да продължават да участват в техния общностен, литургичен и сакраментален живот – като всеки разбира и обяснява своето участие по различен начин. Доказателство за съществуването и засилването на подобно отношение и поведение е употребата на термина „християнски” в съвременния американски език. Да разгледаме следните три примера:

Един човек кани своя свещеник на сватбата на детето си в местен ресторант. Брачната церемония е организирана от двойката и отразява нейната гледна точка и начин на живот. Свещеникът обяснява, че той уважава правото на младоженците да извършат това, което намират за правилно, и им пожелава всичко най-хубаво, но тъй като самият той е църковен пастор, идентифициран с начин на живот и представа за брака на църковна общност, към която е принадлежал в миналото поне един от младоженците, не смята за подходящо да присъства на сватбата в ресторант. Свещеникът получава ядосан отговор: „От теб се очаква да бъдеш християнин!”.

Едно семейство отива при свещеник с молба да отслужи църковно погребение на починал близък. Покойникът не само не бил стъпвал в църквата от десетилетия, не участвал в общностния или тайнствен живот на Църквата, но и бил известен с откритата си съпротива срещу моралното учение на вярата. Свещеникът отговоря, че ще отправи молитви за упокой на душата на починалия, но не би могъл да отслужи истинско църковно опело, което предполага, че покойникът е бил посветен член на църковната общност. В отговор чува думите: „И това ми било християнска църква”.

Икуменическа група посещава православна енория по време на Литургия. В нея има хора, които изразяват желание да получат свето Причастие. Свещеникът обяснява, че съзнава, че има деноминации, които следват друга практика, но че възгледът на Православната църква е, че Евхаристията е не само средство за лично освещаване, а е израз на самата Църква и до Причастие се допускат само хора, които са напълно посветени на доктрините, моралното учение и каноничната дисциплина на историческата православната общност и се идентифицират с нея. В отговор на свещеника му е обяснено по недвусмислен начин, че религията е лично дело между човека и Бога и отказът да бъде допуснат до св. Причастие човек, който желае това, е „нехристиянски”.

Тези примери, взети от реалния живот, могат да бъдат сметнати от някои за редки или крайни, но аз съм убеден, че в израза на демонстрираната в тях духовна нагласа или в смисъла, вложен в термина „християнски”, те не са нито редки, нито крайни. Вероятно повечето хора са по-деликатни или подхождат с по-голямо „разбиране” към свещеника, който „не е в крак с времето”, но според мен все повече са хората, които се чувстват както тези в цитираните примери и със сигурност това е по-скоро „чувство”, отколкото ясно мнение, основано на размисъл или рационална дедукция.

Хората се чувстват изключително неудобно, когато от тях се очаква да следват общностни норми в духовните и религиозните въпроси. Свещениците се чувстват неудобно, когато са длъжни да конфронтират хората с такива очаквания. Съществува усещането, че „нещо е погрешно” и че свободата на съвестта на хората е била нарушена. Дори нормите на традиционната църковна дисциплина понякога са чувствани като потиснически и твърде взискателни и следователно ограничаващи личното достойнство и свобода. Те се приемат като ограничаване на индивидуалните права, нахлуване в личното пространство, нарушаване на моралната съвест, плод на старомоден догматизъм и тесногръдие; а от това следва, че не са подходящи за свободните граждани на модерните демократични държави, в които всеки е равен и свободен да следва собствената си съвест в частните дела.

В съвременните демократични общества хората трябва да имат свободата да изразяват своите религиозни убеждения по начин, който намират за подходящ. И църквите, които в миналото са упражнявали такива права, сега трябва да сътрудничат на убеждението, че тази индивидуална свобода е върховна ценност и по тази причина да направят религиозните служби достъпни за всички и по начина, който те изберат. Разбира се, да не сътрудничиш по този начин в Америка е напълно законно, но е социално и духовно неприемливо. Този подход е приеман за сектантски и назадничав, ограничен и недемократичен. Тези, които искат да действат по този начин, са свободни да направят това пред закона, но не и пред духа на съвременността. Ако изберат да действат по този начин, те са изключени от основното течение в американския морален и интелектуален живот и са третирани като чудаци или дори са подозирани като откровено опасни.

Иронията в този съвременен религиозен дух се състои в това, – което неговите защитници яростно биха отрекли – че само по себе си това мнение е станало толкова ограничено и догматично, колкото и всеки друг религиозен догматизъм. Човек не може да постави под въпрос или да се противопостави на това мнение, без да бъде упрекнат, че е кръстоносец сектант, втурнал се да покорява неверниците и да смаже инакомислието. Това мнение е защитавано не само от тези, които са несъгласни с каквато и да било религиозна или морална позиция, представена за обективно истинна и универсално валидна, но – което е още по-тъжно – от хората, които приемат тази религиозна позиция. Дори църквите от т. нар. „католическа традиция” трябва да убеждават в това мнение своите собствени членове, като тези, които „убеждават”, обикновено са белязани като „консерватори”. Проблемът се състои в това, че в съвременна Америка практически всички са съгласни, че в духовната област изборът е между индивидуалистичния релативизъм и кръстоносното сектантство, поради което тези, които приемат даден религиозен възглед за верен, истински и общовалиден, неизбежно са принуждавани – доброволно или като следствие – да възприемат сектантски нагласи и практики. В тази рамка откритата и свободна дискусия по духовната вяра и поведение е невъзможна. Възможно е или „обръщане” и „споделяне”, при което хората описват в какво вярват, без да имат очакването, че другите биха могли да виждат нещата и да действат по същия начин, или – другата възможност – оказване на силен натиск, плод на тежък апологетически евангелизъм, чиято цел е смазването на другия в полемичен сблъсък и неговото спечелване по пътя на обръщането. И двата пътя са типично американски. Първият е приет от мнозинството. Вторият е следван от малцинството. За да се убеди в това, човек трябва да вземе участие в една типично американска религиозна дискусия, независимо дали вътре в конкретна религия или в икуменическа среда, в академична или дори енорийска група. Днес за американците религията може да бъде или релативистична, или сектантска. Всякакъв друг път е приеман за невъзможен.

Открит дебат и конфликт

Вярвам, че съществува и друг път. Това е традиционният християнски път, както го виждам, път, който да бъде приемлив както за нехристияните, така и за християните. Това е пътят, който се надявам, – може би, като Авраам, „без никакво основание за надежда” – че ще стане приемлив за всички, особено за американците, които имат прекрасната възможност да го приложат, стига да поискат. Това е пътят на свободния и открит дебат и дори конфликт по религиозните, духовните и моралните въпроси, воден без предубеждения или натиск от какъвто и да било вид, независимо дали психологически или социален (да не говорим за юридически или физически), с цел постигане на съгласие и единомислие по най-дълбоките и гранични въпроси за живота и съдбата на човека. За да съществува такъв дебат, е необходимо на първо място да има желание за него, както и да бъде налице убеждението, че този дебат може да достигне до полезни заключения, стига участниците в него да имат ясно съзнание и чисто сърце, а и волята за намиране на отговори, без страх от лична загуба или унижение. Хората трябва да са готови да подложат своите лични и общностни религиозни убеждения и практики на публично обсъждане, където те да бъдат анализирани и проверени за тяхната вярност и ценност, сила и истина, и то от хора, които споделят други възгледи и личен опит. В допълнение, необходима е и истинска любов един към друг, която отхвърля егоцентризма и страха, любов към доброто и истината, за да могат хората да бъдат готови да ги открият и прегърнат където и у когото те могат да бъдат открити. В такъв дебат няма място убеждението, че подобен спор и конфликт е излишен или опасен, както и мнението, че човек на всяка цена трябва да остане верен на собствената си позиция, воден от страха да не бъде победен или погълнат от останалите.

Колкото и презрителни и гневни мнения и действия да са съществували и да продължават да съществуват за и против религиозна вяра и практики, разрешаването на духовния конфликт и венец на духовното развитие на модерния човек в демократичните общества не може да бъде монолитният релативизъм във всички области на живота, несвързани с науката, технологията и търговията, съпроводен от търпимост към определени сектанти по периферията – независимо дали те са теистични или атеистични – като доказателство за свободата и откритостта. Това не е решение. Това е краят на духовното развитие и моралния прогрес на човека и изключва всяка възможност за постигането на човешка общност в дълбочина.

Задачата на всички, загрижени за достойнството и мястото на човечеството в модерния свят и в Америка – независимо дали вярват в Бог, но особено ако са вярващи – е да бъде защитена възможността хората да се предизвикват взаимно в дух и истина, за да могат заедно да открият това, което е духовно и морално истинско, и съвместно да се ползват от плода на своето откритие. Този принцип е универсално приет и действащ в областта на науката, технологията и търговията в съвременния живот – поне в свободния свят, където справедливостта и братството надделяват. Този принцип трябва да се наложи като всеобщ също и в духовната и моралната сфери. Предизвикателството, дебатът и конфликтът са основни средства за развитието и напредъка в областта на науката, технологията и търговията. В тези области хората открито се съревновават и конфронтират, което прави възможни новите открития и постиженията, които стават и общо достояние на цялото човечество, ако е налице справедливост и братска загриженост. В тези области няма нищо, което може да бъде добро за едни и лошо за други, полезно и достойно за едни, а не за цялото човечество. В сферата на науката, технологията или търговията няма познание, метод или умение, което да не е ценно и достойно за всички, стига да имат възможност да го притежават или използват. Същото трябва да бъде валидно и за въпросите от духовната област.

В областите на морала, духовността и религията хората трябва съвместно да търсят и открият кое е правилното, доброто и работещо за всички. Това не може да бъде постигнато без сблъсък на идеи, преживявания и примери от духовната, морална и житейска практика. Не може да бъде постигнато без убеждението, че това, което е добро, достойно и ценно за един, е такова и за останалите и е достояние на всички. Не може да бъде постигнато без разбирането, че духът на човека, подобно на света на човека, не е „частно дело”, както и че в човешката общност не може да има такова нещо като „частно дело”. Човечеството е едно. Това е тяло от личности в необходима и същностна взаимна връзка, които си оказват взаимно влияние. Хората не са изолирани индивиди без връзка помежду си, затворени в собственото си мислене и поведение. Да действаме, сякаш това е така, означава да извършим насилие над реалността. Познанието и опитът на една личност може да бъде опит на всички, а най-съкровените движения на духа на човека са събития с универсални и космични пропорции.

Колкото и големи да са провалите и престъпленията на християните през вековете, традиционното християнско разбиране за човешкото битие и живот се основава на разбирането, че целта и съдбата на човека се намира в никога неспиращо развитие и растеж към все по-съвършена общност между личностите, която в същото време се проявява във все по-съвършено многообразие и плурализъм на духовни прозрения, опит и практика. Поради свободата, необходима за развитието на този процес, е възможно по неговия път да има отклонения и разделения, „пропускане на целта”, отпадане и разпадане, алиенация, изолация, нарушаване на единството… Точно затова и са необходими взаимното предизвикателство и конфликтът, задаването на въпроси и изказването на критика, заедно с взаимното поучаване и подкрепа. Вярвам, че всяка личност, загрижена за качеството и съдбата на човешкия живот, трябва да подкрепи тези процеси на духовен конфликт и растеж, но особено християните имат задължението да ги поощряват и защитават. Това е пътят на Иисус Христос, както и този на Неговите пророци, апостоли и мъченици.

Нито релативизъм, нито сектантство

Иисус не е бил релативист. Нито пък е бил сектант. Каквото и да мисли човек за Неговата личност и природа, би трябвало да види, че Той не е бил „активист” на някоя религиозна доктрина, нито „кръстоносец” на някоя религиозна секта. Бил е човек – човек, за когото мнозинството вярва, че е бил въплъщение на Бога – и Който е свидетелствал за единството на човечеството в свободата, духа и истината. Той е говорил не за „духовност” или „религии”, говорил е за доброто, истината, добродетелта, светлината и живота. По никакъв начин не е бил „тиранин”. Не се е ползвал от властта на силата под каквато и да било форма – политическа, социална, икономическа, психологическа или религиозна. Но Той е вярвал, че хората могат да познаят истината и да вършат добро и така да постигнат свобода и единство в човешката общност. А когато християните, и особено те, приемат индивидуалистичния релативизъм или кръстоносното сектантство като решение на всички духовни и морални проблеми и деления, те престават да бъдат следовници на Иисус. Ако християните са истински следовници на Христос, те трябва свободно да се открият към другите, изпитвайки страдание, конфликти и болка, но уважавайки свободата на останалите във всяка област на човешкия живот. Трябва да са готови да подложат себе си, възгледите и действията си на анализ и критика. Трябва да са готови да изложат причината и да покажат целта на своята вяра и поведение. И трябва да направят това, преди всичко останало, един към друг. Трябва да направят това не само на академично, бюрократично или социално равнище, не само в професионални богословски дебати или в преговори между институционализирани официални лица или чрез „кабинетни” разговори; а в екзистенциален, духовен контакт и конфликт, за да достигнат в реалността до едно съзнание, едно сърце и едно тяло в отношенията и действията си, в слово и дело, в дух и истина. За да бъде постигнато това, независимо дали от християните, те трябва да имат истинско желание да бъдат едно не само на думи или външни действия, без да търсят „единство”, определени области от което са запазени за собствено ползване и наслада. Всичко трябва да е открито и достъпно за всички. Нищо не трябва да остава скрито. Нищо не трябва да остава частно. Или както казва ап. Павел, всички трябва да търсят и да желаят за всички „що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала” (Фил. 4:8). Всяка личност трябва да е готова да разпознае и утвърди тези реалности когато, където и в когото ги забележи, както и да призове за обсъждане, когато смята, че те са нарушени или унищожени.

Няма спор, че хората невинаги постигат съгласие и ще продължат да не са на едно мнение за това кое е истинско, ценно, справедливо, чисто, благородно, прекрасно, достойно за възхищение и обич. Те няма да бъдат на едно мнение къде и у кого тези духовни качества съществуват и действат. И точно по тази причина трябва да има диалог и дебат, контакт и конфликт, проява и обсъждане. Въпросът тук не е за съдържанието на тези реалности, въпросът по-скоро е за метода на тяхното откриване за благото на човешкото единство, напредък и развитие. Ако има надежда за духовен ръст и напредък на хората, това не може да бъде методът на релативистичния индивидуализъм или полемичното сектантство.

Когато ние, американците, навлизаме в третото столетие на своето национално съществуване, надеждата ми е да бъде развит „американски път”, в който „животът, свободата и стремежът към щастие” ще отговорят на достойнството на човешкия дух. Надеждата ми е също, че, особено в живота на християните, този нов път няма да представлява мирно и съвместно съществуващ конгломерат от релативистични индивидуалистични и корпоративни мнения, нито кръстоносни сблъсъци на самоуверени и тесногръди сектанти, а свободен и щедър диалог в духовно общение и конфликт, открит за света на Христос, Който предлага „всичката пълнота Божия” на тези, които Го търсят.

Превод: Момчил Методиев



 

“Orthodox Christianity and the American Spirit” – In: Hopko, T. All the Fullness of God. Essays on Orthodoxy, Ecumenism and Modern Society, Crestwood, New York: “SVS Press” 1982, p. 149-162 (бел. прев.).
Първоначално този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 6 (103), 2015, с. 67-74 (бел. ред.).

[1] Herberg, W. Protestant, Catholic, Jew, Anchor books 1960, и особено глава пета: “The Religion of Americans and American religion”.
[2] Bellah, R. N. „Civil Religion in America” – In: Daedalus (Journal of the American Academy of Arts and Sciences), Winter 1967. Също и: Richey, R. E. & D. G. Jones American Civil Religion, Harper Forum Books 1974.
[3] Schmemann, A. „Russian Theology: 1920-1972, An Introductory Survey” – In: Saint Vladimir Theological Quarterly, 16, 1972; Yannaras, C. „Theology in Present-Day Greece” – Ibid.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9hc84 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме