Труд, творчество и свобода

1.1

Колкото и критично да се отнасяме към социализма, не може да не признаем поне една негова заслуга.

Социализмът свърза проблема за бедността с този за несвободата. Но главното зло в тази несвобода се състои, разбира се, не в имущественото неравенство, нито в продажбата на труда, който е често неизгоден, както и не е в труда, сам по себе си, а в това, че все повече намалява полето за творческа дейност на мнозинството хора и все по-малко радостен и все по-малко творчески става техният труд.

Изход от тази ситуация може да се намери само ако разберем, че проблемът за свободата е неотделим от проблема за ценноста и този за времето.

1.2

Единствено преживяването на ценното, или истински ценното преживяване дава свобода и това е така, понеже в истински ценното вече липсва елементът на средствата, или той е преобразен.

Преодоляването на средствата е освобождаване – те означават, че за някого ти си средство и следователно си не-свободен. Но времето (или поне в някои негови аспекти) представлява чисто средство и само в творческия акт то може да бъде преодоляно и да стане вместилище на ценности.

Времето, като чисто средство и като празна и с нищо неизпълнена форма (тъй като тази фикция се рисува от нашето въображение) ни се струва някаква безсмислена продължителност, скука и, в крайна сметка, лишаване от всякаква свобода.

Абсолютната скука и абсолютната не-свобода в своите предели вероятно са тъждествени.

1.3

Само в творчеството може да се преодолее времето и да се завоюва свобода. То е познание или съзерцание на ценното, а след това и негово запечатване.

Иначе казано, творчеството е преживяване на ценностите или тяхна реализация. В основата на всяко творчество винаги стои моментът на познанието и съзерцанието, защото истински новото може да се твори само от Бога, а всичко ново в творчеството на човека само му се открива.

Колкото по-висша е дадена ценност, толкова по-ограничен в нея е елементът на средствата и толкова по-малко заменима е тя.

А по отношение на времето, колкото по-голяма ценност преживяваме, толкова по-малко забелязваме времето и толкова повече искаме да го забавим или спрем. Ние искаме вечност за висшите ценности и действително създаваме за тях нейно подобие в нашата собствена и в приемствената памет на поколенията.

1.4

Но в истинския творчески процес образът на вечността се създава по още един начин. Както добре показва проф. Лоски, вечността не трябва да бъде задължително мислена като пълно отсъствие на време (по-точно като неподвижност), а може да бъде мислена като отсъствие на нашето глупаво време, т. е. като отсъствие на минало време, в което всичко се сгромолясва. В идеалното „време на вечността” новото е непрестанно, не отлита в миналото, а остава изцяло в настоящето. При тези условия едновременно може да се наслаждаваме, например, и на първите листа на растението, и на неговите цветове и плодове.

В царството на това време няма нужда да спираш миговете, защото те сами спират, без да пречат на появата на нови. По този начин може да определим „вечното време” също като състояние на абсолютна или вечна памет. Тя е възможна, когато неин обект стане нещо абсолютно ценно, достойно за абсолютното ни внимание и, в крайна сметка, за съвършена любов.

Вечната памет предполага вечна любов.

1.5

Колкото и фантастично да изглежда гореописаното чудесно време на вечността (или вечността), в известна степен то съществува и сега, а именно в творческия процес, т. е. когато нещо бъде преживявано като ценно.

В музиката, например, началото не само на мелодия, но и на цяло произведение не само смътно се припомня, но и присъства във всеки нов звук (миг) – ако не присъстваше, не би имало и музика.

Такава победа над времето е възможна само при наличието на общ смисъл или образ във всички мигновения.

Без тях творческият филм сякаш се разкъсва.

Разпръснатите атоми на видението тогава избухват, за да умрат веднага.

Но именно в това смъртоносно скучно трептене се реализира убиващата власт на времето.

И колкото по-голямо е раздробяването, толкова по-тягостно ще бъде насилието на това трептене.

Само творчеството, само виждането на смисъла ни открехва вратата на вечността и свободата; вечността е царство на смислите, времето – на безсмислицата.

1.6

Всяка нетворческа работа представлява подобно трептене на безсмислени, отделни моменти и особено механичният труд и работата на самите механизми. Тук всички части на работния процес (ударите на машините) като че са еднакви, затворени в себе си и не се намират в никакво смислово отношение с другите части наоколо.

В механичната работа няма мелодия.

В нея присъства единствено разобличаващата власт на времето, отношение на проста последователност.

Смисъл може да се открие най-често само при преминаване към следващия етап от работата. Но при голямото разделение на труда обикновено този нов етап се извършва от друг работник. Затова всеки отделен работник често няма възможността дори и пасивно да съзерцава смисъла на своята работа.

1.7

Именно този вид труд – откъснат от съзерцаването на какъвто и да е смислов образ, нетворческият труд, е тази не-свобода, която лежи в основата на т. нар. социален въпрос.

Има много причини за тази не-свобода. Някои от тях наистина може да търсим в несправедливото разпределяне на собствеността, както и в стихийното развитие на техниката, но една от главните причини е болестта на светосъзерцанието на тези, които могат нещо да поправят, болезненото извращаване на обществените идеали.

1.8

И, по-конкретно, у повечето европейци днес има съзнателно или несъзнателно поклонение пред средствата вместо пред ценностите.

Признаването на властта на времето над себе си особено силно санкционира не-свободата. Тази власт признават всички, които смятат, че времето не само е, но и не може да бъде нищо друго освен средство.

Тази вяра често се задоволява с циничната формула „времето е пари”. А нали парите са типично средство. В края на краищата това води до признание, че и животът трябва да бъде само средство и не е нужно да има нито смисъл, нито ценности.

2.1

Висшето творчество, което най-пълно преодолява властта на времето и което ни дава най-голяма свобода е религиозното творчество или духовният живот.

В своя предел това творчество (тъй като става дума за обòжението на човека) премахва всяко различие между целта и средствата, времето и вечността, не-свободата и свободата.

Но и по пътя към своя предел това творчество вече дава максимално преодоляване или, по-точно казано, преобразяване на средствата, както и свобода от властта на времето.

2.2

Парадоксално е, че именно за християните времето губи характер на средство и се превръща в драгоценно вместилище на вечността, въпреки че техните крайни постижения се пренасят отвъд пределите на този живот.

За християнина ценността се реализира и трябва да се реализира не в далечното, утопично бъдеще, а първо в настоящето време, във всеки настоящ миг.

Християнството прониква в царството на ценностите, във вечността – направо от настоящето. Това е път по вертикалата. Такъв е и пътят на всяко истинско творчество – пътят на свободата.

Противоположният път, по хоризонталата, минава през търсене на ценностите в безкрайността на бъдещето.

2.3

Християнинът трябва всяка секунда да твори в себе си храм на Бога, да превръща всичко в средство на това строителство.

Именно тук се крие решението на парадокса: средството престава да бъде такова, когато служи на висша ценност, още повече абсолютна. В този случай самото временно и затова тленно средство се преобразява в ценност, сякаш възкръсва в нетление.

Същото може да се каже и така: висотата на ценността е обратно пропорционална на разстоянието (различието) между целта и средствата.

И наистина, стремежът към Бога е вече, частично, живот в Бога, търсенето на истинския път е вече истинският път. Не напразно е казано: „Аз съм Пътят, Истината и Животът”.

В комунизма, например, е точно обратното: пътят съвсем на прилича на целта, както диктатурата на пролетариата – на безкласовото общество.

2.4

Въпреки че религиозното творчество, чиято цел е придобиването на Божия Дух, е задължително и достъпно за всеки, самият пряк път на това творчество, т. е. пътят на изключително вътрешното дèлание, на непрекъснатата молитва и аскеза, на монаха – не може да бъде път за всеки.

За повечето хора, въпреки че без молитва и известна аскеза не може да се преуспее в нищо ценно, висшето духовно творчество може да се прояви чрез творчество-посредник, чрез реализация на частни ценности, чрез културно творчество, което е един вид приложно спрямо висшето творчество.

2.5

Можем да различим два вида оценки на културното творчество и по-конкретно, да оценяваме неговия конкретен вид и творчеството на конкретния човек. Ясно е, че колкото по-голяма ценност може да реализира конкретното творчество, толкова по-високо трябва да се оценява то и съответно, по-висшият вид творчество ще бъде по-способен да преодолява времето и не-свободата.

От тази гледна точка, например, науката и изкуството справедливо се отнасят към висшите области на творчество, дори само защото реализираните в тях ценности – истината и красотата са в същност качества на Единния и вечния.

3.1

Най-голямо значение за оценката на творчеството на отделния човек трябва да има автентичността на призванието. Извън нея възникват волни или неволни фалшификации, мистификации и измама.

Мистификатор, например, е не само фелдшерът, който се представя за лекар, но и поетът, станал по принуда счетоводител и счетоводителя, внезапно решил, че е поет.

Само при максимум призвание или любов към делото (не към славата и позата), чрез посредничеството на частното творчество се реализира и висшето дело на човека – творчеството на неговия живот и личност, превръщането им в оръдие на живия Бог.

3.2

Но как да се открие призванието? На този въпрос няма напълно рационален отговор, тъй като самото призвание, като дар Божи, е свръхрационално. Само чрез вътрешното си знание можем да съдим за наличието на призвание, способно да се вдъхновява, да получава откровения в определения вид дейност.

Думите на Пушкин „ти сам си своя висш съд” са приложими не само към отделните моменти и плодове на призванието.

Но това важи за истинското призвание, а лъжливото призвание може да измами, защото и „самият сатана може да приеме вид на ангел”.

3.3

Главният въпрос е въпросът за пределите на призванието, иначе казано – за това, в какви области на човешката дейност е възможно то.

Този въпрос е основен за благополучието и на личността, и на обществото.

Например, почти за всички хора е аксиома, че науката и изкуството изискват призвание и поради това са оправдани, но не е ли оскърбително за човека да се говори за призвание на чистач на нечистотии или даже за чистач на ботуши?

Къде тогава са границите на призванието?

Нужно е да се опитаме да ги открием.

Ако творчеството е път към свободата, то всички трябва да имат право на нея.

Ако например бе доказано, че призванието, т. е. истинското творчество а оттам и свободата могат да бъдат само в свиренето на цигулка, то всички трябваше да имат възможност да търсят в себе си това призвание и ако такова се намери, то трябва и да се осъществи.

3.4

Но да предположим, че в идеалния, може би утопичен план се получава такава картина: броят композитори, философи, учени и художници силно нараства. Средата (творците на стопански ценности, дейци на художествени занаяти, творците на права, инженерите) нараства неимоверно и се доближава до представителите на първата група.

Последната група (хората на тежкия, механичен и въобще нетворчески труд) изчезва съвсем, именно защото нетворческите работи, под формата на повинност, ще се изпълняват от първите две групи хора. В случай на развитие на пацифизма военната повинност може лесно да се замени с трудова.

Във всеки случай, колкото повече хора имат възможността да намират и да осъществяват своето призвание, толкова повече ще се осъществява свободата и толкова по-скоро ще се преустанови съвременният процес не само към варваризация, но и към непосредствена бестиализация (оскотяване) на масите.

3.5

Не бива да забравяме, че творческите заряди, които трябва да се намират у всеки човек, ако не намерят естествено приложение в дейността по призванието му, се превръщат в разрушителна енергия. Не бива да забравяме, че всяка сублимация е творчество и извън творчеството всяка сублимация е невъзможна.

Ако съвестта въстава срещу насилието, срещу природния живот на човека, то не бива да не желаем и прекратяване на насилието над неговата духовна природа. Невъзможността да се избира дейност според призванието, принудителното въздържание от такава дейност е духовна кастрация. За възрастния човек, който вече е осъзнал своето призвание, подобна кастрация на вдъхновението му е чисто мъчение. Но насилието остава и когато се осъществява незабележимо, от детството.

Човекът е създаден по образа на Твореца и затова творческите му способности трябва да бъдат на първо място поддържани и желани.

Не бива да се убиват, но ако пътят към тях е затворен, те ще търсят незаконен изход, взривявайки и подкопавайки живота или на отделни хора, или на цялото общество и даже на целия народ.

3.6

Една от главните задачи е да открием призванието у юношата, да го научим на творчески труд и да го предпазим от преждевременния труд не по призвание.

Няма защо да казваме, че още по-важно е да заложим основите на здравото християнско световъзприятие.

Но това все още не е всичко.

Повечето хора са призвани, вероятно, най-вече към творчество в стопанската област, и за тях въпросът за свободата се свежда до въпроса за условията, в които стопанското творчество става възможно. Въпросът за собствеността играе тук голяма роля.

Но преди да потърсим решение на този въпрос, следва да изясним особеностите на стопанското творчество и покрай това да разгледаме и проблема за играта, тъй като играта, от една страна е елемент на творчеството, а от друга е зла съперница и пародия, водеща човека към най-лошата не-свобода.

4.1

Ако дейността на човека се делеше само на творческа, благодатна и безрадостно-трудова, то би било лесно да направиш своя избор.

Но действителността е различна. От една страна, искри на творческата радост има даже в най-тежкия труд, а от друга – и най-вдъхновеното творчество е свързано с истинския труд. Накрая, има области, които не са нито творчество, нито труд и за които е трудно да кажеш дали спадат към света на средствата или на ценностите.

Към тези области принадлежи, измежду различните проява на човешката активност, и сложният свят на играта.

4.2

Не може да не се спрем на проблема за играта. От една страна, елементите на игра присъстват във всяко творчество, от друга страна играта е враг на истинската реалност и автентична ценност, а затова е и опасен съперник на творческата дейност.

Последното особено ярко се проявява в нашата епоха.

В съзнанието на повечето европейци днес животът без съмнение изглежда ту като безрадостен труд, ту като развлечение – игра. Киното (то все още може да бъде изкуство), танците, спортът, картите – ето с какво повечето запълват свободното си време и ето в какво се изразява тяхната мечта. Но, което е лошото, в игра се превръщат твърде много неща, които не са игра и накрая днес от играта започва да се определя не творчеството, а в значителна степен и стопанският живот (световната икономика).

Така че какво представлява играта и в какъв смисъл тя има стойност и кога не може да има такава?

4.3

В творческия и по-точно казано в естетическия смисъл наричаме игра формата на прекрасното, художествения образ, когато, например, говорим за игра на цветовете или звуците. Самата дума образ показва, че то изобразява нещо, играе, като актьор.

Но истинският обект на съзерцанието и изобщо на познанието е не образът, не формата, не тази игра, а нещо скрито в тях и зад тях, което докрай не им е адекватно.

Когато говорят за познанието като за съединение на субекта и обекта, когато съвременните философи започнаха да тълкуват брачността на познанието, тези думи трябва да отнасяме към онова, което е скрито зад формата или образа. Съзерцава духът, съзерцава се духовното.

4.4

Но вече в пределите на художественото съзерцание, играта на образа, играта на божествената красота (jeu divin на Скрябин) може да стане игра в друг и лош смисъл.

Естетическото съзерцание може да се превърне в естетство, благоговейното любуване – в „похот на очите”. По подобен начин насищането се превръща в чревоугодие, а страстта – в сладострастие и разврат.

Проблемът е в това, че както желанието, така и обладаването, получаването, могат да бъдат безкористни и користни.

Можем да съзерцаваме, забравяйки себе си и да съзерцаваме, стараейки се да задоволим своето тясно аз. Можем в самозабравянето на възторга да говорим на мига – спри, но може, задоволявайки себе си, да се стараем да запълним времето, принасяйки му всичко в жертва, и превръщайки всичко в игра.

Но свръхчувственото, вечното, криещото се зад формата, бяга, изчезва, когато искат да го задържат изкуствено във времето, да го превърнат в предмет на играта. Зад играта остава само игра, бездушна форма, безсмислен шаблон, арабеск, кукла, а може би и труп. Но такава формална, празна красота е опасна.

Други духове, като например на сладострастието, се вселяват в опустошената форма и чрез нея придобиват власт над човека. Тук и започва двусмислената красота, която толкова е мъчила Достоевски.

4.5

Особената опасност на играта се крие в това, че и откъсната от творчеството, от външната страна тя запазва подобие на творческа дейност. Средството и целта като че се сливат в нея.

Но това подобие е привидно. В творчеството се познава новото. Играта нищо не познава и не създава, а само комбинира.

Играта е затворен кръг, и нейните комбинации са само количествени вариации.

Целта на творчеството е ценността, в играта самата цел е само средство, средство да се запълни времето.

В творческото съзерцание зад формата се крие някакъв живот, зад обекта се чувства като че другият субект – ти, а в играта всичко става само обект.

Да играеш светинята, означава да не обичаш, а накрая – да убиеш.

Да играеш светинята, означава да убиеш чувството за святост, да кощунстваш, играта носи в себе си профанация и в крайна сметка – небитие.

А желанието да превърнеш живота в игра е опит да върнеш рая без кръста.

4.6

Играта е развлечение, както нетворческата работа (чистият труд) спада към света на средствата, към полезностите и низшите ценности и само в това си качество те биват оправдани.

Това оправдание и своето законно място играта и трудът могат да намерят в пределите на творчеството, като негов елемент и служейки му, създавайки нужните условия за творчество, като материални средства (труд) или отдих (игра).

4.7

Трудно е да уловиш в механичната работа сиянието на ценността, даже ако тя влиза в състава на нещо цялостно, което притежава такава ценност.

В такива случаи, за да съхраним подобието на творческо въодушевление, нерядко прибягваме до илюзията, превръщайки работата в игра, а често – в спорт. Поливащият тревата, например, си въобразява, че очиства територията от врага, цепещият дърва, подобно на играча на голф, брои ударите, поставя рекорди.

Изглежда, че в онези области на труд, където творческата дейност или бледнее, или е далечна, не е лошо дори изкуствено да се култивира подобен род игра. Но все пак такава игра е сурогат на творчеството и затова е палиатив.

Постоянното прибягване към такъв сурогат е симптом на голяма не-свобода. Единственият патос на болшевиките, например, става патосът на борбата, даже на войната (виж по въпроса прекрасната статия на Г. П.Федотов „Правда Побежденных”).

За това свидетелства болшевишката терминология, подобна на тази: „в ударен план”, „на картофения фронт” и т. н.

Тук присъства своеобразна игра, но тя ни най-малко не е детска и невинна.

4.8

Относно играта не можем да не отбележим, че едва ли е нормално съвременното положение, когато личната свобода се възприема почти само под формата на свободно време, зад което най-често се крие само игра.

Животът на повечето европейци все повече се разпада на две половини: безрадостен труд и празно, безплодно свободно време. На две части се разпадат не само дните и животът на човека, когато стигне старостта, но често и самият човек.

Последното твърде прилича на раздвоение на личността.

Случва се, в свободното си време човек да избягва даже срещите с колегите си по работа.

Отвращението към постоянния труд се пренася и върху тях.

При хората на творчески просветения труд свободното време малко се отличава от часовете на работа и даже развлеченията и отдиха имат творчески характер.

За такива хора и съучастниците им в творческата дейност най-често са духовно привлекателни.

4.9

Предвид казаното за играта не е излишно да подчертаем, че под свободата, придобивана в творчеството, тук разбираме не утопичната лекота на живота, а именно творчеството, т. е. творческият труд.

В условията на земното битие този труд или път винаги ще остане жертвен, кръстен, но едновременно с това осмислен и прекрасен.

Този път е еднакво далеч и от наивната, но съвсем не винаги невинна буржоазна идилия, и от кошмарния идеал на трудовия мравуняк. Последният идеал представлява окончателна капитулация, вовеки-веков, пред не-свободата, отказ от свободата и рая – бил той и най-лошият земен рай.

Вместо скок в царството на свободата, в рая, внезапно се оказахме пред безвъзвратния скок в царството на вечната скука и робство, в ад.

(Всичко казано за играта се отнася най-малко към игрите като отдих и забава, но към играта като някакъв принцип и идеал).

5.1

Стопанската дейност е също творческа, но тя има своите особености.

Първо, елементът на труда, и по-точно тежестта на труда, проклятието заради първородния грях често играе доминираща роля за нея.

Второ, своебразен и творчески момент, а именно – съзерцаваните в стопанската дейност ценности и техните образи.

И накрая, третата особеност на тази дейност е здравата връзка с органичните потребности на човека, иначе казано – известна стопанска необходимост.

5.2

Фактът, че стопанството е труд преди всичко, че в него най-силно се чувства библейското проклятие, потта на лицето, разбира се, не означава, че не трябва да се стремим към творческо преобразяване и на този вид дейност. За християнина и самото библейско проклятие, мисля, има друг смисъл от този за старозаветните хора.

Да се трудят за земния хляб сега означава да носят кръст заради хляба небесен. В това вече ни е дадено нещо повече от облекчение. Но приемането на труда като кръст е не само общ, изходен момент, определящ нашия път към висшата духовна свобода, а и ключ към всяко лично преображение и облекчаване на труда.

Както бе казано по-горе, на земята няма творчество без труд и жертви; без тях е възможна само привидно освобождаващата, а всъщност поробваща игра.

5.3

Освен споменатото религиозно възприемане на кръста и другите религиозни цели (служението на ближния) има още един озаряващ стопанския труд творчески момент, а именно съзерцаването на образите на особената стопанска красота и тяхната реализация.

Производителността на природата, обилието на нейните дарове и титаничната мощ на човека, царската му власт над природата – ето какво се крие, вероятно, зад тези образи на стопанската красота, било то налятата със злато нива, било то подредените кутии с различни стоки или даже удачно направения приходно-разходен баланс.

За първообраз на стопанската дейност може условно да се смята градинарството, обработването на градината – тази дейност, към която човекът е бил призован и преди грехопадението.

Запазване, умножаване и възрастване на всяка твар за слава Божия – ето каква е била задачата на това стопанисване.

Ако в естетическата област съзерцаемата красота най-вероятно е самият живот, и по-точно принципът на живота (и неговата тайна), в стопанската област се съзерцава преди всичко само едно качество на живота, а именно неговият ръст, неговото преумножаване, изобилие, а често просто количество. С други думи, съзерцава се по-скоро потенцията, средството, отколкото ценността.

Затова красотата, проявявана в стопанските образи, е като че от нисша степен.

5.4

След грехопадението, когато смъртта влиза в света, стопанските задачи имат вече все повече охраняващ характер.

Борба за живот чрез посредничеството на храненето и размножението – това мотивира днешното стопанство. Затова неизбежно то е жестоко и тежко, но образите на цъфтящата градина не са помръкнали окончателно.

5.5

Казаното обаче не трябва да се разбира като съвет да превърнем стопанската дейност в естетична забава.

Тъй като стопанската дейност повече от всичко тегли към света на средствата, отколкото към света на ценностите, даже в своя естетически момент, то желанието да преобразим тази дейност не бива да се ограничава до просто извеждане напред на този естетичен момент. Той сам се нуждае от някакво преображение, някаква сублимация.

Стопанската дейност може да се оприличи на приложно изкуство, което намира крайното си оправдание в положената му отвън цел. То сублимира преди всичко по пътя на най-доброто обслужване на тази външна цел и по пътя на възвисяването ѝ.

По този начин, значимостта на произведението на дърводелеца, било то и най-обикновения стол, зависи от това дали е удобен и за каква цел служи.

По подобен начин и в стопанската дейност естетичната страна печели, когато е свързана със стопанска необходимост, а последната придобива благородна значимост, когато се подчинява на духовната необходимост.

Скромната утвар, ако съответства на предназначението си, може да се окаже по-красива от разкошната утвар. А ако към това се прибави и ползването ѝ с любов, то тя може да засвети с онази особена светлина, която е видима само за духовния взор.

5.6

И накрая, трябва да имаме предвид, че именно необходимостта често пази и трябва да пази стопанското творчество от превръщането му в игра. Не нуждата или преувеличената потребност, а своеобразната игра е онази именно корист, която извращава стопанската дейност.

А че това е така, показва един от тези видове корист – свидливостта. Свидливият рицар, например, не работи, не стопанисва, а играе. Играе и спекулантът.

Подобна игра-корист (за която говорихме по-горе) може да изопачи всяка друга дейност. По този начин художникът (когато естетиката бъде заменена от естетизъм) създава образи на формална красота, страдащи от претенциозност и капризност.

Моралът също може да се превърне във фарисейски ригоризъм, в право на мошеничество и т. н. Подмяната на творчеството с игра не само не дава свобода на този, който извършва тази подмяна, но и сее около себе си нужда и не-свобода.

Нито свидливият рицар, нито Салиери, например, са били щастливи и са сеели мъка.

Но едва ли са щастливи и многото съвременни художници, които са подменили творчеството с комбиниране на празни форми (за кризата в изкуството прекрасно писаха Вейдле, Маковский и др.). Едва ли са щастливи и многото съвременни магнати на индустрията и финансите, създаващи чудовищни предприятия, без всякаква зависимост от собствената, чуждата нужда или търсене.

5.7

Какви са последиците за обществото от такава финансова и производствена игра ни демонстрира съвременната икономическа криза. За този вид игра, като причина за кризата, прекрасно е писал Люсиен Ромие.

Наричайки нашата епоха неокапитализъм, Ромие свята, че тя се характеризира с промяна на взаимоотношенията между кредита и производството. Преди кредитът (банките) обслужваха производството, сега производството обслужва кредита.

Кредитните институции имат нужда да събират капиталите, с които играят, и така се създават фантастични предприятия за производство – често на фантастични продукти, чиято продажба е възможна само чрез преодоляването на гигантски пространства, при чудовищно развитие на транспортните средства и реклама. При такова отношение между кредита и производството последното се организира със същите цели и методи като конните състезания, рулетката и всеки вид тотализатор.

Разбира се, това не е творчество, а игра.

5.8

Възмездието за тази игра е неизбежно, макар и само поради това, че не бива безнаказано да се създават множество ненужни неща в ущърб на необходимите.

Предметите на рекламата, например, обикновено нямат никаква непосредствена полезност и в същото време са образци на безвкусица.

Тяхното производство е подобно на производството на снарядите по време на война. Вместо разточителна и безвкусна реклама на Айфеловата кула Ситроен би могъл, например, да организира масова, дарителска кампания за раздаването на велосипеди на бедни хора.

5.9

На всичко това обикновено възразяват, че не бива да осъждаме, а да благодарим на тези, които предоставят работа, макар и безсмислена.

Тази статия не си поставя за задача да обсъжда икономическите проблеми като такива и затова тук е невъзможен изчерпателен отговор, но не може да не отбележим, че със същите думи за предоставяне на работа се оправдава не само въоръжението на народите, но и завоеванията, а понякога и проституцията.

Смята се, че истинската любов, грижата за истинските нужди на човека, няма да стои бездейна и че настоящата криза не се обяснява с това, че за човека вече няма никаква същинска работа.

Накрая, изглежда несъмнено, – и то е главното – че липсата на радост, непросветеността на труда, за който става дума, се развива най-вече когато икономиката губи връзка с потребностите и се превръща в игра.

5.10

Именно духът на хазартната игра може би повече от всичко друго лиши от душа труда, както и техниката на труда.

Възможно е да си представим, че и самите оръдия на труда (машините) променят своя характер и облик при различна духовна настройка на човека.

Машината, както и всяко произведение на човека, отразява неговия образ.

Не бива да мислим, че централизирането на средствата на производство, неговите високи скорости и страшна диференциация на труда са непременно свойства на техническия прогрес. Възможността за хуманизацията на самите машини, така да се каже, вместо наблюдаващата се машинизация на човека, е напълно допустима.

5.11

Впрочем, и сега може да се набележат някои задачи пред законодателите. Защита на творческия дух и призванието на първо място (педагогически, в широкия смисъл на тази дума, реформи), и второ – защита на икономическото творчество от користната игра.

При решаването на последната задача трябва да тръгнем по пътя на максималния контрол над дейността на кредитните учреждения, дори до една или друга форма на тяхното превръщане в обществени.

Трето, можем да отбележим такива области на труд, които не подлежат на творческо просвещение поради изключителната си тежест, нехигиеничност, неестетичност или твърде тясната си специализация. В тези области на труда вероятно ще се наложи да се организира трудова повинност (по подобие на военната).

Четвърто, на контрол могат да се подложат и цели области на производството, като безполезни – например, производството на предмети за реклама.

И накрая, може постепенно да се децентрализират, индустриализират много отрасли на труда и да се приемат редица мерки, способстващи за подобряване на условията и обстановката на труд.

Отделна, при това сред най-важните, задачи е организирането на собствеността.

6.1

От гледна точка на защитаваната тук позиция, собствеността може да бъде оценявана и оправдана само доколкото способства за творчеството.

Собствеността като обективирана възможност за творчество и неговата свобода – това е формулата, определяща онази собственост, която подлежи на защита.

И по-конкретно, проблемът се свежда, в края на краищата, до въпроса, доколко собствеността може да пази творчеството от намесата на други лица в него (било то и юридически) и въобще, до какви граници е допустимо подобно вмешателство.

6.2

Днес справедливо се възмущаваме от въведената от болшевиките система на социални поръчки в областта на художественото и научно творчество.

Това ни се струва чудовищно покушение върху свободата на човека, върху най-интимните му постижения и собственост, посегателство върху душата и духа.

По своему обаче болшевиките са последователни.

Лишавайки човека от собственост и свобода на творчеството в стопанската сфера, те го лишават от същото и в други области. Защо поетът, художникът и ученият да претендират за свобода на творческата си дейност, когато от това е лишена по-голямата част от населението в Съветския съюз.

6.3

Разбира се, няма две мнения по въпроса дали това е добро или лошо. Но ако почти всичко при болшевиките е лошо, то намесата в чуждото творчество и по-конкретно поръчките при всяко положение убиват това творчество.

Недоказано остава и че собствеността, особено в юридическия смисъл на думата, винаги застрахова творчеството от вредата на постоянната намеса.

Това са редица проблеми, които в различните случаи се решават различно.

Не бива обаче да забравяме, че да работят по поръчка и по чужди директиви са принудени далеч не само гражданите на СССР. От частна собственост е лишено мнозинството от населението не само в Русия. Въобще, време е да осъзнаем, че една от злините на капитализма се състои по-скоро не в съществуването на собственици, а обратно – в това че съществуват наемници, а собствениците са твърде малко.

6.4

Но проблемът за собствеността е толкова сложен, че тук не може и дума да става за всеобхватно разглеждане.

Може все пак, a priori да заявим, че съществуват икономически области, в които личното творчество е почти невъзможно извън личната собственост. Към тях вероятно спадат много от видовете селско стопанство, художествените занаяти и значителна част от видовете търговия.

Вероятно във всеки вид стопанска дейност може да се установят и размерите на собствеността, която най-много съответства на творчеството. И по-конкретно може да се предполага, че дейността на собственика ще бъде по-радостна, по-добросъвестна и плодотворна от тази на наемника, но не във всички области на икономиката и не във всички стопанства.

Но трябва да отбележим, че и собствениците не са свободни от поръчка. Има обаче определени граници, в които поръчката не само не вреди на творчеството, но и помага.

6.5

Към въпросите, които тук не могат да бъдат поставени поради недостиг на място, спада и този за колективното творчество и колективната собственост.

Сложността на тези въпроси се обуславя от това, че под понятието колективно се разбират твърде различни неща. Но не бива да не споменем мимоходом, че не толкова колективният, колкото корпоративният, а особено семейният труд могат да просвещават благодарение именно на своя корпоративен или семеен характер.

Идеалният колектив обаче може да съществува само в братството, в границите на Църквата и нейните общини.

6.6

Всичко казано може да даде повод да се мисли, че отричаме икономическите проблеми като такива и че, например, не забелязваме проблемите на бедността и на експлоатацията в техния обичаен смисъл. Но това не е така. Нуждата и експлоатацията ги има разбира се. Има го и минимумът удовлетворение на материалните потребности (не за всички еднакъв), който не бива да се смалява повече. Несъмнено и материалните потребности нарастват и намаляват, в зависимост от това, доколко се удовлетворява потребността на човека за творчество, иначе казано, за свобода; колкото по-малко човек е ограничаван в своето творчество, колкото повече и по-интензивно е творческото му горене, толкова по-свободен е и от властта на материалните потребности.

Светците се задоволяват с много малко.

Експлоатацията е два пъти несправедлива: тя ощетява както земния хляб, така и в известен смисъл – небесния.

6.7

Всичко казано дотук, ще предизвика вероятно още едно възражение. „Как можем да мечтаем за творческо преобразяване на труда, когато, първо, сега за твърде много хора проблемът е в това изобщо да намерят работа и второ – когато икономическият живот при всяко положение ще се развива по своите железни закони”.

Тук трябва откровено да заявим, че статията е написана именно с цел, ако не да разколебае, то поне да провокира тези възражения.

Една от причините за днешните беди е тъкмо всеобщата, черна вяра в самодостатъчната затвореност на икономическата сфера и в непроменимостта на икономическите закони.

Време е най-накрая, не само в живота, но и в самата икономика да търсим не само икономическите цели. Дори в тези търсения да има и нещо несериозно, не е ли време да се отделим от тази сериозност на деловия свят и от сериозните, делови хора, която ни доведе до това вече твърде сериозно положение.

Всички знаем, до какви резултати стигнаха сериозни хора, като болшевиките в СССР. Но и в други страни сериозни хора, по свой начин, правят не по-малко сериозни неща. Унищожаването по „железния” закон на търсенето и предлагането на милиони тонове кафе или пшеница, когато има области, където гладуват без съмнение са много „сериозни” постъпки. Тяхната „сериозност” твърде напомня на аборта, което е също сериозно дело и най-вече – икономически мотивирано.

6.8

Не, стига вече такава сериозност. Време е да си спомним, че Заповядалият ни с пот на лицето да получаваме хляба си, ни призова също да не мислим за утрешния ден и да вземаме пример от полските птици, които не се трудят.

Несъмнено, в тези чудни думи (но кои евангелски думи не са чудни?) се крие призивът да търсим Небесното царство не само в живота изобщо, а във всяка област на живота – в частност и в икономическата.

Полските птици, цветята на Божието царство, на творчеството, на съзерцанието и вдъхновението, цветята на истинската свобода и любов могат и трябва да покълнат навсякъде. Ако се стремим към това, ще ни се придаде и останалото.

Превод: Златина Иванова

* Семенов-Тянь-Шанский, Д. „Труд, творчество и свобода” – В: Путь, 52, 1936-1937, с. 24-38. Материалът е писан когато авторът е бил все още само мирянин и е подписан с втория инициал от светското му име – Александър Дмитриевич Семьонов-Тян-Шански (бел. прев.).