Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За кончината на светия император Юстиниан и за неговото място в историята

Петък, 11 Септември 2015 Написана от Прот. Владислав Ципин

St JustinianЩом минава 80-те, телесните немощи започват да побеждават престарелия имп. Юстиниан. Той обаче продължава да държи юздите на държавното управление в свои ръце. Ала душата му, която и по-рано намира утеха в размислите за горното и вечното, за едното потребно, сега – вече на преклонна възраст – започва с особена радост да се отдава на богомислие. Шарл Дил пише за вдълбочеността му в богословския размисъл с високомерното предубеждение на закоравелия позитивист: „Той е бил обхванат от манията за богословстване. Отдавна грижата за религиозните дела е била така скъпа на сърцето му, че заради тях той забравял най-съществените интереси на държавата. Сега вече тази грижа го обхваща изцяло. Показателно е, че последният указ, издаден от него на 26.3.565 г., се е отнасял изцяло до църковните дела и изобилието на цитати от Св. Писание и Отците на Църквата отлично характеризирали настроението на владетеля… Естествено е било заразата на такъв печален пример на управление да обхване всички степени на властта”.[1] Като потвърждение на своята присъда Дил цитира стиховете на младия съвременник на Юстиниан поета Корип, но там няма и намек от осъждане на св. император: „Старикът вече за нищо не се грижеше: вече изстивайки, той живееше само в очакване на вечния живот, умът му витаеше в небесата”.[2]

Година до смъртта си – в края на 564-та – Юстиниан издава, по свидетелството на Евагрий Схоластик, богословски едикт, „в който нарекъл Тялото на Господа нетленно и невъзприемчиво за истински физически страдания”.[3] Въпросният едикт не е запазен и е известен само чрез цитираното споменаване, така че е трудно да съдим за истинското му съдържание само по това неясно и твърде лаконично, не лишено от вътрешни противоречия твърдение на Евагрий. От една страна, на едикта той приписва мисълта, че Тялото Господне не е било подложено на тление, нито на истински страдания, а от друга, пише за споменати там „естествени или избрани по собствена воля страдания”.[4] И обвинява Юстиниан, че в края на живота си е изпаднал ереста на афтартодокетизма.

Тази ерес израства на почвата на крайното монофизитство. Защитава я Юлиан Халикарнаски в спора с умерения монофизит Севир Антиохийски. Няма данни някога, даже вече като много възрастен, Юстиниан да се е изказвал срещу Халкидонския орос, да се е отричал от последователното дифизитство. Добре известно е, че той винаги се е стремил към помирение с монофизитите, но на база халкидонската христология, която е смятал за нужно да представи съвместима с учението на св. Кирил Александрийски – безпрекословен авторитет и за умерените монофизити – севирианите. На основата на подобни трудности за установяването на истинското съдържание на споменатия едикт съвременният изследовател А. Херостергиос стига до извода, че подобен едикт изобщо не е имало и той е измислен от противници на императора, обвинили го в изпадане в афтардокетизъм.[5]

Може и да е така, но тъй като низвергване на Константинополския патриарх св. Евтихий действително е имало и, съдейки по разказа на Евагрий за тези събития, той е свален именно по нареждане на императора, заради отказа си да се съгласи с учението за нетленността на тялото на Спасителя, твърдението на Херостергиос звучи твърде смело. Можем да предположим, че в дълбока старост, губейки вече предишната яснота на ума, Юстиниан започва да настоява за нетленността не защото е приел аргументите и последователните изводи на афтардокетското учение, което е монофизитско по своя произход и вътрешна логика и дори клони към докетизъм, а просто, защото думите за тленността на Христовото тяло звучат за престарелия император почти кощунствено, както нерядко се възприемат и от непознаващите богословските тънкости православни, които са изцяло привързани към Халкидонския орос, но в същото време в понятието „тленност” не влагат онзи смисъл, който влагат Севир и православните противници на афтардокетизма. Юстиниан е изкушен от богословието, но предвид годините си може и вече да не е имал способността за онази тънка логика, която би могла да го предпази от невнимателна христологическа формулировка.

В нощта на 13 срещу 14.11.565 г., на 83 години, мирно се преставя в Господа имп. Цезар Август Флавий Петър Саватий Юстиниан Римски, Алемански, Готски, Франкски, Германски, Антски, Вандалски, Африкански, щастливият, победителят (imperator Caesar Augustus Flavius Petrus Sabbatius Justinianus Romanus, Alemannicus, Gothicus, Francicus, Germanicus, Anticus, Vandalicus, Africanus, felix, victor), погребан – като предшествениците си – в храма „Св. Апостоли”.

След св. Константин той няма равни сред римските императори по мащабността на своята дейност и влиянието си върху хода на световната история. Съвременниците и потомците му обаче дават разни оценки – чак до напълно противоположни. Прокопий Кесарийски, от чиито съчинения черпим най-много сведения за неговата епоха, успява да предложи на читателите си избор между три радикално различаващи се атестации: панегиричната История на постройките, злобния пасквил Тайната историяАнекдоти и сдържаната апологетична, макар и не без скрита критика История на войните, която и заслужава най-сериозното ни отношение, докато присъдата над великия император в Анекдоти хвърля светлина по-скоро върху личността на самия историк, отколкото за описаните там исторически лица.

По-младият съвременник на Юстиниан и Прокопий Евагрий Схоластик, в своята Църковна история се съревновава с Прокопий в безотговорната и категорична присъда, произнесена срещу императора. Предваряйки Божия съд и игнорирайки църковния, с който решително се разминава, Евагрий праща Юстиниан „в най-долните предели на ада”, обвинявайки го, че „напълнил всичко с безпорядък и смутове”.[6] В това отношение му повлиява благочестивата ревност, която не е по разум: както вече казахме, Евагрий обвинява Юстиниан в ереста на афтардокетизма.

Агатий Миринейски – в своята оценка за резултатите от държавната дейност на Юстиниан – е повече като апологет, но избягва едностранчивостта: „Императорът – … покорил цяла Италия и Ливия, провел успешно тези най-велики войни и пръв… сред всички управлявали Византия, показа себе си не на думи, а на дело римски император. Но тези… деяния бяха извършени, когато той бе още млад и пълен със сили”.[7] Агатий не е одобрявал политиката на Юстиниан в по-късния период на неговото управление, когато той предпочита вече да не воюва, а да конфронтира помежду им противниците на империята, прибягвайки към подкупите и така разорявайки държавната хазна, и го укорява, че „с лекота понасял ликвидирането на легионите, все едно въобще нямало да са нужни занапред”.[8] Още повече, като резултат „небрежността обхванала и тези, които заемали вторични длъжности в управлението на държавата… Те често открито лъжели [войниците] и често изплащали дължимото много по-късно отколкото трябвало”,[9] но въпреки тези справедливи забележки за недостатъците на административната система, Агатий като цяло се отнася положително към плодовете на опитната дипломация на Юстиниан – когато едни варвари започвали война с други и „се избивали взаимно, той самият, без да прибягва до оръжие, ги побеждавал само с мъдростта си при какъвто и да е изход от борбата и ги лишавал от всички надежди за бъдещето. А когато страдали, погълнати от вътрешни бедствия, то те, естествено, вече и не мислели за походи срещу римляните”.[10]

Съвременните историци само възпроизвеждат характеристиките за личността и управлението на Юстиниан от неговите съвременници. Едуард Гибън, задалият тона на западната византинофобия, като се опира на Прокопий и по-конкретно на силната му ненавист към императора в Тайната история, на която охотно се доверява, дава такава язвителна характеристика на Юстиниан: „Отличавал се с добродетелите на домашния живот, целомъдрие и въздържаност, но безпристрастната любов към женската красота би причинила по-малко вреда, отколкото съпружеската му привързаност към Теодора, а неговият въздържателен живот бил регулиран не от благоразумието на философа, а от суеверията на монаха”.[11]

За несравнимо по-обективния историк Шарл Дил управлението на Юстиниан се дели на периоди, заслужаващи различна оценка, защото той „действително надживял самия себе си… Но е несправедливо да съдим за императора по този период на упадък когато под външността на величието и славата така жестоко се били открили неговите слабости. Също така несправедливо е да съдим и за Людовик ΧIV, който по много неща напомня Юстиниан, по последните 15 години от неговото дълго царуване… Великите замисли на политиката му неведнъж са помрачавани от посредственото ѝ реализиране и крайните резултати от неговото гигантско честолюбие, в много отношения плачевни. Реформата на управлението останала неизпълнена, опитът за религиозно съгласуване се провалило по най-плачевен начин, а дипломатичните уловки се оказали безсилни да защитят държавата”. В това изброяване на мними и преувеличени неуспехи прочутият византолог разкрива прекомерна придирчивост и все пак призовава да не си затваряме очите за „благородните намерения и високи замисли на това… управление, виждайки и безспорното величие на това дълго управление” и така да оценим по достойнство „… извършения огромен и плодотворен прогрес на цивилизацията в огромните области на неговата империя”.[12]

Характеристиките на руския историк Фьодор И. Успенски, изразени в не толкова риторичен и високопарен слог, са по-конкретни: „Юстиниан умеел да събужда силите на държавата и дал неимоверно напрежение на всички умело съсредоточени в ръцете му материални и духовни средства на империята. Юстиниан показал, какво може да направи през 6 век един настоятелен и талантлив владетел, ръководейки се от идеалите на гръко-римския свят. Много от следващите императори се опитвали да го повторят, но никой не постигнал набелязаните от него задачи”.[13]

Според Успенски обаче обратната страна на грандиозността на неговия замисъл е разхищението на държавни ресурси по лъжливи и в крайна сметка призрачни цели и произтичащата от тук крехкост на постигнатите резултати: „Юстиниан не е разбрал средновековна Византия и не е проникнат от най-важните жизнени интереси на своите най-близки поданици. Ако призракът на Римската империя беше овладявал по-слабо неговото въображение, то той не би бил толкова настойчив и не би похарчил толкова много средства за далечни начинания като войните в Италия, а би се погрижил преди всичко за защита сърцевината на империята и за укрепването на Сирия и Палестина. Жертвайки реалните интереси на Изтока заради фиктивните изгоди от Запада, той не е преценил и етнографските промени, случващи на Балканския полуостров”.[14] С други думи, Успенски със задна дата препоръчва на Юстиниан политическия курс на почти век по-късно управлявалия Ираклий, но онзи е съсредоточил силите на държавата на Изток не по избор, а принуден от загубите, понесени от империята на Запад – когато, предвид нарастващата заплаха за източните граници, реваншът на Запад е бил извън пределите на възможното. Упреквайки Юстиниан, че не е пожелал да стане управител на средновековна Византия, Успенски изисква от него немислимото: той е бил Римски император, но все още не и Ромейски. Разбира се, вписването на неговата държавна програма в концепциите на учени, съчинили своите трудове хиляда години по-късно, е изкуствен кабинетен продукт – далеч извън областта на реалната политика, в която е действал Юстиниан.

А. А. Василиев по-адекватно оценява ситуацията за това как Юстиниан възприема своята мисия: „Като наследник на римските цезари, той смятал за свое задължение да възстанови Римската империя. Но едновременно с това той желаел в държавата да има един закон и една вяра. „Една държава, един закон и една Църква” – това била кратката формула за цялата държавна дейност на Юстиниан”.[15] Неговите успехи в реализацията на тази програма за Василиев са относителни, но най-вече му се удала законодателната реформа: „Гигантското законодателно творчество на 6 век има всемирно непреходно значение. Корпусът закони на Юстиниан е запазил за нас римското право, записвайки най-съществените принципи на това право, по което се управляват и съвременните ни общества”.[16] Василиев обаче оценява като съвършен провал финансовата политика на Юстиниан: „Във финансово отношение империята била на ръба на гибелта… Неговите обширни военни начинания на Запад, изискващи огромни средства, разорили Изтока и оставили на приемниците му тежко, объркано наследство”.[17] Твърдението за риск от гибел на империята е преувеличено: имперската хазна е била действително изтощена – нещо, от което се оплаквал след това приемникът на Юстиниан, но в хазната не спряло постъплението на данъци. Добре известно е, че съвременните държави – дори и най-могъщите от тях – умеят да се справят при хроничен бюджетен дефицит, надхвърлящ запасите на хазната от драгоценни метали, а Римската империя при Юстиниан е била свръх-държава.

Г. А. Острогорски не пести патоса си при оценките на плодовете от дейността на Юстиниан: „Няма спор, че империята на Юстиниан разкрива картина на огромна мощ – старата империя, все едно желаейки отново да покаже себе си, разкрила всички свои сили, изживявайки последния си силен подем в политическо и в културно отношение. В териториално отношение отново постига най-високата си точка, обхващайки целия средиземноморски свят. В литературата и изкуството пък старата култура преживява невиждан християнски разцвет”.[18] Но това не е панегирик или, по-точно – панегирикът свършва с този пасаж, а след това историкът, повтаряйки предшествениците, предлага вече диагнози и даже присъди: „Епохата на Юстиниан не е поставила началото, както той искал, на нова ера – тя само е поставила края на една велика умираща епоха. На Юстиниан не му е било дадено да възобнови империята. Той успял само за кратко да я възстанови и остарялата късноримска държава не преживяла вътрешно прераждане”. В този извод поразява пренебрегването на колосалния факт, че при Юстиниан късната Римска империя завършва започналото при св. Константин прераждане, което няма пример по своята радикалност – от езическа тя става християнска. „Териториалното възстановяване – смята Острогорски – е било лишено от здрава основа и именно затова последствията от стремителното крушение на реставрационните усилия на Юстиниан са два пъти по-тежки… Юстиниан оставил на своите приемници вътрешно изтощена, икономически и финансово напълно разстроена държава”.[19]

В същото русло се движи и обобщаващият извод за управлението на Юстиниан от съвременния британски историк Дж. Норуич, който в оценката си също балансира похвалите и критиките: „Въпреки всички свои усилия, Юстиниан оставил империята в състояние на икономически упадък… От друга страна обаче той я оставил с много по-богати институции, обществени служби и постройки, и несравнимо по-красива. При неговото управление се разширяват границите на империята, а законите са опростени и подредени. Той самият е работел без да се щади и без умора се захващал за всичко, в което виждал благо за своите поданици. Даже и да търпял неуспех, това било свързано с факта, че си поставял твърде високи цели, и никога по друга причина. Времето на неговото управление сложило своя печат на империята и минали столетия, преди този печат да се заличи”.[20] Д. Оболенски – като характеризира политическото наследство на Юстиниан – специално акцентира на неговите дипломатически успехи: „Именно той… развил и завещал на своите приемници концепцията за дипломацията като за сложна наука и прекрасно изкуство, в което военният натиск, политическият ум, материалните стимули и религиозната пропаганда да са мощно оръжие на имперските стремежи”.[21]

Историците са солидарни в преценката за краха на извършеното от Юстиниан „възстановяване на вселената” и за скорошната загуба на завоеванията на Запад след неговата смърт, но каква е мярката за устойчивостта и за здравината на резултатите от държавните дела и в частност от военните действия? За това може да се съди различно и никога изводите няма да са лишени от произволност. Част от териториите в Италия е била загубена още при управлението на приемника на Юстиниан Юстин Младши, но другите региони на Италия остават под властта на Константинопол още много векове. Рим остава в лоното на империята до средата на 8 в., докато не преминава под властта на франките. В Южна Италия и в Сицилия римското присъствие остава още няколко века. Отвоюваната от вандалите Африка принадлежи на империята, до завоюването ѝ арабите. А дълго ли е съществувала империята на Хохенцолерните – да не говорим за първата и втората империя на Франция? Въпреки това за Бисмарк не е възприето да се говори като за политик, чиито трудове са отишли напразно – по-скоро репутацията му е на крайно успешен държавен деец. Като най-релевантно сравнение може да ползваме продължителността на съществуване на империята на Карл Велики, която като реална политическа величина не удържа и половин век, а нейното номинално съществуване престава в началото на 10 в. Това съвсем не означава, че с последния от императорите изчезват и всички последици от присвоения от франкския крал императорски титул, а още по-малко безплодно било за следващите векове влиянието на факта, че даже след завоюването на част от Италия от новите варвари, лангобардите, другата ѝ част, заедно със самия Рим остават в лоното на империята със столица в Константинопол. Италия е задължена на Юстиниан задето в нея се съхранява огнище на високоразвитата култура на християнизирания елинизъм в епоха, когато по-голямата част от Западна Европа е преживяла метаморфоза, един от чийто аспекти е варваризацията на регионите, които по-рано влизали в състава на империята или, което е същото – в средиземноморската икумена, но и които са били извадени от нея в резултат от преселението на народите.

Разширението на империята повече от два пъти, връщането на Рим и Италия в имперското лоно, съставянето на грандиозния законодателен корпус, организирането на Петия вселенски събор и, като висш символ на извършеното – построяването на „Св. Софѝя”, най-поразяващото творение на архитектурния човешки и дори свръхчовешки гений – това са победните трофеи, издигнати от Юстиниан в памет за неговата велика епоха, една от най-забележителните в историята на човечеството.

Православната църква е прославила Юстиниан и съпругата му, августа Теодора, в лика на светците, установявайки общ ден за тяхната памет – 14 ноември по юлианския календар. В календара на Римокатолическата църква не присъства нито неговото име, нито на Теодора, както и на равноапостолния Константин, но на Запад винаги е имало принципно различно отношение към него. Данте, който в своята Божествена комедия не се побоява да изпрати душите на съвременните му папи Николай III, Бонифаций ΙΙΙ и Климент V в дълбините на ада, среща душата на Юстиниан в рая – сияеща в неземна светлина. Поетът се обръща към него с въпроса:

„Но кой си ти, достоен дух, пред нас

защо стоиш в таз сфера, чието чело

с лъчи чужди от смъртните е скрито?”.

Така казах на светлосияещия,

на този, който ми говори: и сиянието

на неговото лице още по-лъчисто стана…

„Бях аз кесар, сега – Юстиниан.

Вдъхновен от Първата любов, аз

от законите всеки недостатък отстраних...

Започнах да вярвам като Църквата; затова

и Бог ме избра, възлагайки ми

възвишен труд; и аз Му се предадох.

Поверих оръжието на Велизарий,

когото Господ в боевете въздигна,

освобождавайки ме от делата на войната…”.

Osanna, sanctus Deus Sabaoth,

Superillustrans claritate tua…

Такава аз видях таз същност пееща

и тя под своя напев отплава –

от двойна светлина движена красота.[22]

Данте никога не е виждал „Св. Софѝя”, ала създаденият от него образ на душата на Юстиниан, движещ се в сиянието на присносъщната Светлина, е сякаш вдъхновен именно от видението на този светоносен храм, възторжените разкази за който поетът е можел да чуе от много хора.

Превод: Златина Иванова



 

Цыпин, В. „О кончине святого императора Юстиниана и о его месте в истории” – В: Православие.ру (бел. прев.).

[1] Шарль, Д. Император Юстиниан и византийская цивилизация, Минск 2010, с. 401-402.
[2] Пак там, с. 402.
[3] Евагрий Схоластик. Церковная история, СПб. 2010, с. 337.
[4] Пак там.
[5] Геростергиос, А. Юстиниан Великий – император и святой, М. 2010, с. 226-229.
[6] Цит. изд., с. 340.
[7] Агафий Миринейский. О царствовании Юстиниана, М. 1996, с. 188.
[8] Пак там.
[9] Пак там.
[10] Пак там, с. 206.
[11] Гиббон, Э. История упадка и разрушения Римской империи, т. 4, СПб. 1998, с. 391.
[12] Пак там,с. 409.
[13] Успенский, Ф. И. История Византийской империи. VI-IX вв., М. 1996, с. 377-378.
[14] Пак там, с. 337.
[15] Васильев, А. А. История Византийской империи. Время до крестовых походов, СПб. 1998, с. 213.
[16] Пак там, с. 211.
[17] Пак там. с. 230-231.
[18] Острогорский, Г. История Византийского государства, М. 2011, с. 123.
[19] Пак там.
[20] Norwich, J. J. Byzanz. Der Aufstieg des Ostroemischen Reiches, Zuerich 1998, S. 315-316.
[21] Оболенский, Д. Византийское содружество наций. Шесть византийских портретов, М. 1998, с. 50.
[22] Рай. Пета и шеста песен – В: Данте Алигьери. Божественная комедия, пер. М. Лозинского, М.: „Правда”, 1982.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9hf3q 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме