Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Клайв Степълс Луис за Бога, вярата и човека

Сряда, 22 Април 2015 Написана от Алексей А. Федотов

C S_LewisКлайв Стейпълс Луис е сред най-прочутите християнски мислители и писатели на двадесетото столетие. В годините на младостта си той постепенно изгубва всякаква вяра. След период на духовни търсения, в тридесет и третата година от живота си става убеден християнин. Смятат го за едва ли не единствения християнски писател, чийто трудове – при все че сам той не е православен – се оценяват неизменно положително от православните богослови. Човек с енциклопедични познания и търсещ ум, веднъж повярвал, той влага много сили в изучаване на историята на религиите – включително и на първоизточниците, – преди християнските му убеждения да станат осмислени и непоколебими.

Самият той пише за това така: „В моето съзнание… смущаващото разнообразие от „религии” започна да се подрежда… Въпросът вече не опираше до това да открия неподправено вярната религия сред хиляди други несъмнено неверни религии. Въпросът по-скоро бе: Къде религията постига истинска зрелост? Къде, ако изобщо това се случва, алюзиите на езичеството намират своето осъществяване?”.[1]

Луис не смята личния религиозен опит за решаващ при определяне истинността на една или друга религия. Припомняйки си за своя беседа с военен, който разказвал как веднъж в пустинята преживял усещане за присъствието на Бога, след което всички религиозни разсъждения му се струват безжизнена схоластика, Луис пише за това така: „В определен смисъл, аз до голяма степен съм съгласен с този човек. Мисля, че той сигурно наистина е усетил Бога в пустинята. И когато след това [лично] преживяване се е обърнал към християнските изповедания на вярата, смятам, че той наистина е преминал от нещо реално към нещо по-малко реално. По същия начин, ако човек веднъж е видял Атлантическия океан от брега и след това отиде и погледне една карта на Атлантическия океан, той също така ще премине от нещо реално към нещо по-малко реално: след истинските вълни той ще се обърне към къс шарена хартия… Картата [обаче] … се основава на това, което стотици и хиляди хора са открили, плавайки из истинския Атлантически океан. В този смисъл зад нея стоят куп преживявания, също толкова реални като вашето на брега; само че докато вашето представлява единствен бегъл поглед, картата обединява заедно всички различни преживявания… Теологията е като картата… Доктрините не са Бог: те са само нещо като карта. Но тази карта се основава на преживяванията на стотици хора, които действително са били във връзка с Бога – преживявания, в сравнение с които всички вълнения или чувства към Бога, които вие или аз сигурно можем сами да изпитаме, са много елементарни и много объркани… С други думи теологията е свързана с практиката, особено днес”.[2]

Религиозното търсене на писателя е дълго и сложно. Направеният избор обаче е вече еднозначен: „Ако си християнин, не се иска да вярваш, че всички други религии са просто напълно погрешни. Ако си атеист, трябва да вярваш, че всички религии по целия свят допускат в основата си огромна грешка. Ако си християнин, свободен си да мислиш, че всички тези религии, дори най-странните от тях, съдържат поне частица истина. Когато бях атеист, трябваше да се опитам да убедя себе си, че по-голямата част от човешкия род винаги е грешила по отношение на най-важния за нас въпрос; когато станах християнин, можах да възприема по-либерално схващане. Разбира се, да си християнин, не означава да мислиш, че там, където се различава от другите религии, християнството е право, а другите религии са еднакво погрешни. Както в аритметиката – има само един верен отговор на дадена задача и всички останали са грешни; но някои от тези грешни отговори са много по-близки до правилния, отколкото други”.[3]

В епохата на все повече завоюващия съзнанието на масите материалистически светоглед Клайв С. Луис пише: „Откакто са започнали да мислят, хората са се чудили какво в действителност представлява този свят и как се е появил. Били са поддържани, най-общо казано, две виждания. Първото е т. нар. материалистично схващане. Хората, които споделят това схващане, смятат, че материята и пространството просто съществуват и винаги са съществували, без някой да знае защо; че материята, която притежава някои определени свойства, просто по една щастлива случайност е създала мислещи същества като нас. При шанс едно на хиляда нещо е ударило нашето слънце и така са възникнали планетите; отново при шанс едно на хиляда една от тези планети и имала необходимите химически вещества и подходяща температура и така се е зародил животът, а после след една дълга поредица от случайности при развитието на живите организми са се появили и същества като нас.

Второто схващане е религиозното. Според него зад света има нещо, което, сравнено с всичко познато, най-много прилича на разум. С други думи, то има съзнание, има цели и предпочита някои неща пред други. И според това схващане то е направило света, отчасти за цели, които не знаем, но и във всеки случай, за да създаде същества като себе си – имам предвид като себе си дотолкова, доколкото и те притежават разум. Моля не мислете, че едното от тези виждания се е приемало преди много време, а другото постепенно го е изместило. Навсякъде, където са съществували мислещи хора, са се появявали и двете виждания. Забележете също и следното. Не можете да разберете кое виждане е правилното с помощта на науката в обикновения смисъл на думата… Ако съществува „Нещо зад фактите”, то или ще трябва въобще да остане неизвестно за хората, или ще трябва да се прояви по някакъв друг начин. Твърдението, че съществува или не съществува такова нещо, не може да бъде направено от науката. И истинските учени обикновено не го правят. Правят го журналистите и популяризатори, които са понаучили някои неща от елементарната наука в учебниците”.[4]

Луис разсъждава много и върху сходството и различието между християнското вероучение и онези от езическите религии, в които се съдържа учението за умиращия и възкръсващ бог. Той пише за природните религии, виждащи образа на подобен бог в смяната на годишните времена, в умиращото и възкръсващо зърно. Мъчи го въпросът: „А може би такъв е и Христос?”. И ето как отговаря на този въпрос самият Луис: „От определена гледна точка Христос е „от същия тип” както Адонис или Озирис (като имаме предвид, разбира се, факта, че никой не знае къде и кога са живели те, докато Той е бил екзекутиран от римски управител, който ни е известен, във време, което може да бъде приблизително установено). Тъкмо в това е загадката. Ако християнството е религия от споменатия тип, защо аналогията със семето, което попада в земята, се споменава толкова рядко в Новия Завет (ако не греша, само два пъти)? Житните религии са популярни и почитани; ако първите християнски учители са издигали такава една религия, какви мотиви са могли да имат те, за да скриват този факт? Впечатлението, което създават, е за хора, които просто не осъзнават колко близо стоят до житните религии; за хора, които просто са пропуснали богатите източници на образност и асоциации, от които са можели да черпят във всеки един момент… Защо единствената религия за „умиращия Бог”, която е успяла да оцелее до наши дни, и да се издигне до безпрецедентни духовни висоти, е възникнала тъкмо сред народа, и то почти единствения народ, на който целият кръг от идеи, свързани с „умиращия Бог”, е бил чужд? … Летописите фактически показват една Личност, която изиграва ролята на Умиращия Бог, но чиито мисли и думи остават далеч извън кръга от религиозни идеи, към които Умиращият Бог се отнася. Изглежда така като че ли ядрото на онова, около което се градят природните религии, наистина се е случило веднъж; но се е случило в среда, където е нямало дори следа от природни религии”.[5]

Луис пише, че, за да излезем от това мнимо противоречие, трябва да проумеем, че, според християнското учение, в Христос не се е въплътил някакъв „бог въобще”, а Единият и Истинен Бог. „Той не е природен бог, а Бог на природата – неин създател, творец, владетел и ръководно начало… А ако съществува такъв Бог и ако Той е слязъл на земята, за да се възкачи отново, можем да разберем защо Христос едновременно толкова наподобява житния цар и в същото време дума не казва за него. Той е подобен на житния цар, защото царят е Негов образ. Сходството не е нито нереално, нито случайно. Защото житният цар е породен (посредством човешкото въображение) от събитията в природата, а събитията в природата са породени от нейния Творец; моделът смърт-възраждане е заложен в природата, защото преди това е бил заложен в Него. От друга страна, елементите на природна религия поразително отсъстват както от учението на Иисус, така и от подготвящия го юдаизъм тъкмо защото в тях се е демонстрирал самият Първообраз… Там, където съществува реалният Бог, не се явяват сенките на Бога”.[6]

Клайв С. Луис пише своите произведения във време, когато в масовото съзнание популярният дарвинизъм е непоклатима догма. На полемиката с него той посвещава своето неголямо, но забележително съчинение Погребението на Великия мит. Той пише: „Централната идея в този мит е това, което вярващите в него биха нарекли „еволюция” или „развитие”, или „оформяне” – по същия начин, както и централната идея в мита за Адонис е смъртта и възкресението. Не искам да кажа, че доктрината за еволюцията – тази, към която се придържат професионални биолози – е мит. Биолози от по-късно време вероятно биха я сметнали за по-малко удовлетворителна хипотеза, в сравнение с надеждите, които са ѝ възлагали петдесет години по-рано, но това не я прави мит. Това е истинска научна хипотеза. Ние обаче трябва строго да разграничаваме „еволюцията” като теорема в биологията, от популярния еволюционизъм, който определено е мит”.[7]

И продължава: „Популярният еволюционизъм или „учението за развитието” се различава съдържателно от еволюцията на истинските биолози. За биолога еволюцията е хипотеза. Тя покрива повече факти, отколкото всяка друга, представена на пазара и бива, следователно, възприемана, освен ако, или докогато не бъде, представено някое ново предположение, което да би покривало повече факти при по-ниска степен на допусканията… Наистина, проф. Д. М. С. Уотсън[8] не би отишъл по-далеч от това. За него „Еволюцията се възприема от зоолозите не защото някой е наблюдавал как тя се случва или… защото би могла да бъде доказана като вярна чрез логично съгласувано доказателство, а защото единствената алтернатива – нарочното сътворение, е очевидно невероятна (Уотсън, цитиран в: Nineteenth Century, April 1943, “Science and the BBC”). Което означава, че единствената основа да ѝ вярваме не е емпирична, а метафизична – догма за любителя метафизик, за когото „нарочното сътворяване” е невероятно”.[9]

Ненаучният характер на популярния дарвинизъм К. С. Луис доказва с това, че предметът на вяра за последователите на това учение се разминава с това, което могат да дадат реалните наблюдения на света: „В науката еволюцията представлява теория за измененията, в Мита се превръща във факт относно подобренията. Така, истински учен като проф. Джон Холдейн[10] се стараят да покажат, че популярните идеи за еволюцията поставят напълно неоправдано ударението върху онези промени, които (по човешките стандарти) превръщат създанията в „по-добри” или по-интересни. И добавя: „Така ние биваме предразполагани да гледаме на подобрението като на правило на еволюцията. В действителност обаче тук става дума за изключение; при всеки случай на подобрение са налице още десет случая на дегенерация” (“Darwinism Today” – In: Possible Worlds and Other Essays, London: “Chatto & Windus” 1937, p. 28). Митът обаче просто пренебрегва тези десет случая на дегенерация. В популярното съзнание думата „еволюция” извиква единствено картината, в която нещата се придвижват „напред и нагоре” и в която няма нищо друго”.[11]

Луис показва, че ако приемем положенията на популярния дарвинизъм, то вече не бихме могли да говорим за каквато и да било доказателствена система по принцип: „За да достигнем до позициите, поддържани от истинските учени – позиции, които са присвоени от Мита – трябва, на практика, да третираме разума като абсолют. В същото време обаче Митът изисква от нас да вярваме, че разумът е просто един непредвиден и непланиран вторичен продукт на безсмислен процес, на определен стадий от неговото нескончаемо и безцелно възникване. По този начин съдържанието на Мита подкопава единствената основа, върху която можем да го смятаме за истина. Ако обаче разумът ми е продукт на неразумното, – ако онова, което ми изглежда най-ясно логическо мислене, е само начина, по който създание като мен е ограничено да го усеща, – то как ще му се доверя, когато ми говори за еволюцията? По същество на мен ми се казва следното: „Аз ще ти докажа, че онова, което ти наричаш доказателство е само резултат от умствените ти навици, които пък са резултат от наследствеността, която е резултат от биохимията, която е резултат от физиката”. Но това е същото като да се каже: „Аз ще ти докажа, че доказателствата са ирационални” или, още по-сбито: „Аз ще докажа, че няма никакви доказателства”. Това, че за някои хора с научно образование не може по никакъв начин да се смята, че виждат трудността тук потвърждава подозрението, че в случая си имаме работа с вродена болест, поразила целия начин на мислене. Онзи обаче, който вижда това е принуден да отхвърли като митологична цялата космология, в която повечето от нас сме възпитани”.[12]

Писателят не може да не обърне внимание и върху източниците на популярния дарвинизъм – това, че той бива изискван от придобиващата все по-глобален характер империалистична цивилизация: „Накрая, без Мита и съвременната политика би била невъзможна. Той възникна в революционния период. За политическите идеи от този период обаче той никога нямаше да бъде възприет. Което обяснява и защо Митът се концентрира върху Холдейновия един случай на биологично подобрение и пренебрегва неговите десет случая на дегенерация. Ако случаите на дегенерация бъдат вземани под внимание, би било невъзможно да не видим, че всяка промяна в обществото би могла колкото да разруши свободите и удобствата, които вече имаме, толкова и да ни добави нови; че опасността от връщането назад е поне толкова голяма, колкото и шансът да се придвижим напред; че за да запазва онова, до което е достигнало, едно благоразумно общество трябва да употребява поне толкова енергия, колкото и за да го подобрява. А в нашето съвремие ясното съзнание за тези общоизвестни истини би било фатално както за политическото Ляво, така и за политическото Дясно. А Митът замъглява точно това съзнание. Така че големите партии имат законен интерес от неговото поддържане”.[13]

И Луис предлага на своите читатели да вярват в съвсем друго; да вярват, ако ще и цял свят да им говори обратното. Един от героите в неговата приказка Сребърният стол говори на вещицата, предоставяща му „неоспорими” доказателства, че всичко, в което той вярва, не съществува: „Всичко, което казахте, е съвсем вярно… Винаги съм искал да зная най-лошото, за да го посрещна по възможно най-добрия начин. Затова нямам намерение да отричам казаното… Да предположим, че наистина само сме сънували или измислили всичко – дърветата и тревата, слънцето и луната, звездите и самия Аслан… Измислените неща ми се струват доста по-важни от истинските. Да предположим, че тази черна дупка – вашето кралство – наистина е единственият свят. На мен той ми се вижда доста скапан… Може да сме някакви хлапаци, които според вас си измислят игра. Но четирима хлапаци, които си играят, могат да измислят свят-игра, в сравнение с който вашият да не представлява нищо. Ето затова аз държа на света-игра. Ще бъда на страната на Аслан, дори и да няма Аслан… И доколкото мога, ще живея като нарниец, даже и да няма такава страна като Нарния. Така че благодарим ви за поднесената вечеря и ако двамата господа и младата дама са готови, напускаме вашия дворец веднага и тръгваме в мрака за търсим Горната земя… Не че този живот ще бъде кой знае колко дълъг. Но това не е голяма загуба, ако светът е наистина такова скучно място, каквото твърдите”.[14]

В една от приказките си Луис много образно показва, че лошото и доброто се намират вътре в човека, който – като дете на глобалната цивилизация – мисли твърде много за това, какво е „настояще” и какво не, а поради това и не е способен да се радва на онова добро, което притежава:

„- Но тук не е тъмно, нещастни, глупави джуджета – възкликна Луси. – Не виждате ли? Вдигнете глави! Огледайте се! Не виждате ли небето, дърветата и цветята? Не виждате ли мен?

- Как, в името на всички измами, мога да видя нещо, което не съществува? И как да видя теб или пък ти мен в този пълен мрак? …

- Чуй, джудже – започна тя отново, – дори очите да те лъжат, поне носът ти е добре. Можеш ли да помиришеш това?

Тя се наведе и поднесе свежите, росни цветя към грозния нос на Дигъл. Но ѝ се наложи бързо да отскочи, за да избегне удар на малкото му силно юмруче.

- Я, стига! – викна той. – Как смееш! Как можеш да ми тикаш шепа мръсни оборски фъшкии в лицето? И с магарешки бодили на всичкото отгоре! Много нагло! А и коя си ти, дявол да те вземе? …

Аслан вдигна глава и разтърси грива. Мигновено на коленете на джуджетата се появиха разкошни блюда – пайове и език, гълъби и сладкиши, сладолед. В дясната си ръка всяко джудже държеше чаша отлежало вино. Но от това нямаше особена полза. Те се нахвърлиха твърде лакомо на всичко, но бе ясно, че не усещат същинския вкус на яденето. Убедени бяха, че ядат и пият само неща, каквито могат да се намерят в един обор. Едно каза, че се опитвало да яде фураж, друго съобщи, че намерило парче стара ряпа, трето пък гризяло зелево листо. Вдигнаха златните чаши с гъсто червено вино към устните си с думите:

- Ух! Представете си, да ни се наложи да пием мръсна вода от корито, в което е лочило магаре! Никога не сме и предполагали, че ще стигнем дотам.

Но много скоро в ума на всяко джудже се прокрадна съмнение, че съседът му е намерил нещо по-хубаво от него и настана едно грабене и крадене, което прерасна в караница, докато след няколко минути не започна и бой. Храната бе размазана по лицата и дрехите им или изпотъпкана по земята. Но когато най-после седнаха да се погрижат за насинените си очи и разкървавени носове, всичките казаха:

- Е, поне тук няма измама. Не се оставихме на никого да ни преметне. Джуджетата са си за джуджета.

- Виждате ли?! – попита Аслан. – Те не се оставят да им помогнем. Избрали са хитростта вместо вярата. Затворът им съществува единствено в съзнанието и те сами се заключват вътре. Толкова ги е страх да не бъдат измамени, че не могат да бъдат извадени”.[15]

Писателят изобличава и разпространеното сред западния свят възприемане на религията като нещо приложно – нещо, което е призвано да удовлетворява човешките „потребности”. В Писма до Малкълм той пише: „Робският страх представлява, разбира се, най-низшата форма на религия. Само че един бог, който не би дал основание дори и за робски страх – безопасен, опитомен бог – скоро би бил разгадан от всеки нормален ум, че е фантазия. Не съм срещнал и един човек, който изцяло отказва да вярва в ада и в същото време има жива и животворяща вяра в рая”.[16]

В Хрониките на Нарния Луис пише, че Аслан не е питомен лъв. Вяра, в която не се вярва, която съществува само за да може някой да се скрие зад нея, не би пропуснала възможността да изобличи и накаже светотатстващия. В завършващата серията книга Последната битка се разказва за маймуната, която учела, че добро и зло е едно и също и която мъчително погива от извикания от нея дух, в който не вярвала.[17]

Отново там обаче виждаме и друг пример: на юношата-воин, цял живот искрено служил на злото, смятайки го за добро и цял живот постъпвал благородно в името на това зло. Когато обаче – пред лицето на смъртта – той се оказва редом с въплъщението на Доброто (което при Луис е Аслан) и Злото (което при Луис е Таш), злото не може да го докосне, а Доброто му казва защо го приема: „Аз приемам всичко, което си отдавал на него, не защото той и аз сме едно, а защото сме противоположности. Двамата сме толкова различни, че нищо низко не може да бъде сторено в мое име и нищо добро не може да бъде направено в негово име. Ето затова, ако някой се закълне в Таш и удържи клетвата си заради самата нея, той в действителност се е заклел в мен, макар да не го знае и аз ще го възнаградя. Ако пък някой стори злина в мое име, тогава, въпреки че се кълне в името на Аслан, всъщност служи на Таш и Таш [е който] приема стореното от него”.[18]

Разсъждавайки върху смъртта, оценявайки целия неин ужас и неестествеността ѝ за човешката природа, Луис все пак казва: „Тя е защитен механизъм, защото след падението на човека безсмъртието на естеството му би било най-безнадеждната съдба за него. Когато не съществува смъртта, за да му помогне да преодолее себе си; когато е напълно свободен… да се увива сам безкрайни векове с оковите на собствената си гордост и честолюбие и като техен плод да гради кошмарните си цивилизации, една от друга по-объркани и по-могъщи, от паднал човек той би се превърнал в демон, който с нищо не би могъл да бъде спасен… Човечеството трябва със свободната си воля да приеме смъртта, да ѝ се предаде с пълно смирение, да изпие до дъно тази чаша и по такъв начин да я преобразува в онази мистична смърт, в която се крие тайната на живота. Но само Човек, Който е станал човек по собствен избор, а не по необходимост, само Човек, дошъл да служи в нашите тъжни редици като доброволец, бидейки в същото време Човек в най-съвършен смисъл, само Той би могъл така съвършено да умре и по този начин да победи смъртта или да я претвори… Защото Той е истински жив, умира както подобава, тъй като такава е структурата на реалността. Поради това, че по-висшето може да низхожда към по-низшето, Той, Който през цялата вечност непрестанно предава Себе Си на благословената смърт на саможертвата пред Отца, може също така изцяло да се предаде на тази ужасна и (за нас) недоброволна смърт на тялото. Тъй като саможертвата е самата матрица на реалността, която Той е сътворил, Неговата смърт може да стане и наша смърт. Върховното Чудо, без да отрича онова, което знаем за реалността, я допълва с коментар, който прави непонятния текст ясен”.[19]

За Възкресението на Христос Клайв С. Луис пише не само в своите философски трактати, но и алегорично – използвайки формата на световно известните си приказки Хрониките на Нарния. Както пише той в първата и най-известната от тази серия книга – „Лъвът, вещицата и дрешникът”, – „… когато една доброволна жертва, която не е направила никакво предателство, бъде убита вместо самия предател, Каменната маса ще се разчупи и самата смърт ще започне да действа в обратна посока”.[20]

Върху важността за всеки човек на приетата от Христос Спасителя доброволна жертва Луис пише следното: „Най-първата стъпка е да се опитате въобще да забравите своето „Аз”. Вашето истинско, ново „Аз” (което е на Христос и в същото време [е] ваше, и [е] ваше точно защото е Негово) няма да се появи, докато го търсите. То ще се появи, когато търсите Него… Този принцип важи навсякъде в живота. Откажете се от себе си и ще намерите истинския себе си… Ако търсите „себе си”, вие ще откриете в края на краищата само омраза, самота, отчаяние, ярост, разруха и упадък. Ако обаче търсите Христос, ще намерите Него и заедно с Него, всичко останало”.[21]

Литературното наследство на Клайв Стейпълс Луис е помогнало на много хора да станат християни, тъй както и самият автор е преминал целия мъчителен и дълъг път от неверието до дълбоката искрена вяра. И днес в нашия свят, наричан понякога „свят на постхристиянските ценности”, то получава особена значимост, помагайки на човека да повярва в Христос.

Превод: Борис Маринов



 

Федотов, А. „Клайв Стейплз Льюис о Боге, вере и человеке” – В: Богослов.ру. За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 10 (87), 2013, с. 110-118 (бел. прев.).

[1] „Настигнут радостью” – В: Льюис, К. С. Собрание сочинений в 8 томах, т. VІІ, СПб. 2000, с. 433.
Цит. по превода на Елика Рафи: Луис, К. С. Застигнат от радостта, София: „Рива” 2006, с. 276-277 (бел. прев.).
[2] „Просто христианство” – В: Льюис, К. С. Собрание сочинений в 8 томах, т. І, СПб. 2004, с. 139-141.
Цит. по превода на Кристина Мишева: Луис, К. С. Обикновено християнство, София: „Нов човек” 1991, с. 141-143 (бел. прев.).
[3] Пак там, с. 47-48.
В българското издание – с. 42 (бел. прев.).
[4] Пак там, с. 36-37.
В българското издание – с. 31-32 (бел. прев.).
[5] „Чудо” – В: Льюис, К. С. Собрание сочинений в 8 томах, т. VІІ, с. 225-226.
Цит. по превода на Цветан Биюков: Луис, К. С. Чудесата, София: „Нов човек” 1998, с. 141-142 (бел. прев.).
[6] Пак там, с. 228.
В българското издание – с. 144 (бел. прев.).
[7] „Похороны Великого Мифа” – В: Льюис, К. С. Собрание сочинений в 8 томах, т. VІІІ, М. 2000, с. 425.
Оригиналният английски текст на The Funeral of a Great Myth, от който превеждаме цитираните в текста пасажи от това произведение, е достъпен на адрес: http://fpb.livejournal.com/297710.html (бел. прев.).
[8] David Meredith Seares Watson (1886-1973) – професор по зоология и сравнителна анатомия (бел. прев.).
[9] Пак там, с. 427-428.
[10] John Burdon Sanderson Haldane (1892-1964) – британски генетик и еволюционен биолог, един от основателите на популационната генетика (бел. прев.).
[11] Пак там, с. 428.
[12] Пак там, с. 432.
[13] Пак там, с. 436.
[14] „Серебряное кресло” – В: Льюис, К. С. Собрание сочинений в 8 томах, т. VІ, М. 2000, с. 95.
Цит. по превода на Светлана Биюкова: Луис, К. С. Сребърният стол, София: „Аполо прес” 1998, с. 141-142 (бел. прев.).
[15] „Последняя битва” – В: Льюис, К. С. Собрание сочинений в 8 томах, т. VІ, М. 2000, с. 362-364.
Цит. по превода на Деница Дабижева: Луис, К. С. Последната битка, София: „Аполо прес” 1999, с. 136-140 (бел. прев.).
[16] „Письма к Малькольму” – В: Льюис, К. С. Собрание сочинений в 8 томах. т. VІІІ, СПб. 2000, с. 391.
Английският текст на Letters to Malkolm: Chiefly on prayer, New York: “Harcourt, Brace & World, Inc.” 1964 е достъпен на адрес: http://thepiratebay.sx/torrent/8541937/. Цитираният пасаж е на с. 76 (бел. прев.).
[17] В българското издание на с. 109-110 (бел. прев.).
[18] „Последняя битва” – В: Льюис, К. С. Собрание сочинений в 8 томах, т. VІ, с. 315.
Цит. по българското издание – с. 154-155 (бел. прев.).
[19] „Чудо” – В: Собрание сочинений в 8 томах, т. VІІ, с. 238-239.
Цит. по българското издание – с. 162-163 (бел. прев.).
[20] „Лев, колдунья и платяной шкаф” – В: Льюис, К. С. Собрание сочинений в 8 томах, т. V, СПб. 1999, с. 103.
Цит. по превода на Василка Георгиева: Луис, К. С. Лъвът, вещицата и дрешникът, София: „Аполо прес” 1997, с. 147 (бел. прев.).
[21] „Просто христианство” – В: Льюис, К. С. Собрание сочинений в 8 томах, т. І, СПб. 2004, с. 200-201.
Цит. по българското издание – с. 204-205 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/94ddk 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме