Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Смърт и възкресение

Петък, 14 Ноември 2014 Написана от Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

Ep Alexandr_Semenov1

Смъртта е – преди всичко – отвратителна. В нея има позор, срам, оскърбление и гнусота.

Смъртта не е сътворена от Бога, но Той я е допуснал. Ако Той, в определения от Него срок, изпраща ангела на смъртта, то многото последствията от смъртта на земята са дело на тези, за които преп. Серафим Саровски е казвал, че са гнусни (демони).

Случвало ми се е в болницата да виждам как изнасят починал от стаята. Увиват го в чаршаф, така че да не се подава нищо, и на лицата, на онези, които го изнасят се случва да се забележи саркастична усмивка. Но тя не е обидна, а естествена – те носят неприятна, вече нечиста вещ… Смъртта – това е поругание.

Ужасът и гнусотата от смъртта особено е чувствал Бунин. В Животът на Арсениев наличието в дома на покойника на миризмата от тленното човешко тяло, която сякаш пронизва всичко, е описана с особена сила. Унищожителната сила на смъртта Бунин е показал и в знаменитото си Господинът от Сан Франциско. Ужасно е преди всичко това, че човекът, или поне неговото тяло, се превръща в ненужна вещ – в такава, която аха да стане непоносима, която трябва по-скоро да бъде зарита, може би изгорена или, както се прави на корабите – превързана с камък и хвърлена в морето.

Случвало се е свещеници да посетят хотел, където самотен наемател, оказва се, е починал преди четири-пет дни. В стаята панихида не може да се отслужи – трябва да се стои или в коридора, или на стълбището, при което кадилницата се пълни с голямо количество тамян.

Страшно е и това, че заедно с човека умират и неговите вещи, костюм, дрехи, недопита чаша вода, недописан ръкопис и особено обувки и ботуши, които вече няма къде да отидат.

Някои ще кажат, че всичко описано до тук е резултат от езическото отношение към живота, към този живот, от прекомерно голяма привързаност към него, както при Бунин, например.

Отчасти това е вярно, но напълно ли?

Това, което се пее в църквата при опелото е по-остро от всичко изречено. Да си спомним думите на св. Йоан Дамаскин: „Плача и ридая, когато помисля за смъртта и виждам в гробовете създадената по Божи образ наша красота да лежи безòбразна, безславна и изгубила вид”. Или сетне: „Дойдете, внуци на Адам, да видим захвърления на земята, който е в наш образ – отхвърлил цялото благолепие, разложен в гроба от гниенето, червеите, погълнат от тъмнината, покрит с пръст”.

Не е ли естествено при това да се стараем да скриваме уродливостта на смъртта? Пременяването на смъртта още повече подчертава нейното безòбразие. Във Франция, в погребалните бюра са винаги прилично облечени, вежливи и маниерни – подобно на дипломати, на придворни… А в Америка, казват, покойниците изпращат в специални работилници където ги гримират и ги разкрасяват като живи. След което ги връщат у дома и около гроба се събират близките и гостите, нагостяват се и дори като че ли пият коктейли.

2

Ужасът на смъртта обаче не е само в телесното разложение, в изчезването. Много по-мъчителното е раздялата. Действително, както неотдавна една християнка се изрази в прекрасно частно писмо, целият ни живот е верига от раздели и разлъки. Раздялата при смъртта обаче, поне на пръв поглед, изглежда като окончателна и е последвана от постепенно и още по-непоносимо, макар и не остро преживявано, забвение. За него в чина на опелото намираме също пронизващи сърцето думи: „Дойдете, братя, да дадем на умрелия последна целувка…”, „каква раздяла, о, братя, какъв плач, какво ридание… опростете се с този, който преди малко беше с нас… в тъмнина се заселва, с мъртви се погребва и сега се разделя от сродници и другари”.

3

Но и това все още е малко: пред лицето на смъртта става ясно, че целия наш живот е пронизан от нея… Самото време представлява постоянна смърт и – както отбелязва Н. О. Лоски, например – смъртта на човека е само един от най-ярките примери на постоянната смъртност… Та нали всичко отива в миналото. И за това намираме думи у Дамаскин: „Наистина суета и тление е всичко житейско… всички ще изчезнем, всички ще умрем… Наистина всичко човешко е суета”.

Индуистите и будистите, знаейки това, са стигнали до заключението, че животът в целия свят е просто мираж и игра на въображението, така че трябва да изкореним в себе си самото желание за живот и тогава този гибелен мираж, фантазия и магия ще се прекрати… Какво обаче ще дойде на негово място? Това не е ясно… нирвана, някакво разтваряне на всяка личност в нещо, което е, разбира се, покой и някаква истина… Но живот ли е това или смърт? На това песимистичните религии и философии не дават ясен отговор… Всеки случай за тях не съществува личен Бог, тъй като самото наличие на личност е според тях причината за мъчителния мираж, който ние наричаме живот. И много мислители справедливо наричат будизма атеистична религия. Причината за заблужденията на тези религии вероятно е в това, че не различават понятията личност (която е открита) и индивидуалност (която е самозатваряща се).

4

Това пронизване на нашия живот от смъртта, както видяхме от вече приведените богослужебни текстове, осъзнават и християните. Много добре е описал това кардинал Даниелу в своята книга Скандалната истина: „Сегашният живот е вече смърт, тъй като е обречен на смърт… Това, което ние наричаме смърт… е само постоянното състояние на разлагане, достигнало до най-високата си степен. Отците на Църквата… са виждали в нашата смърт изява на Божията любов, тъй като с нея се възпрепятства безсмъртието на смъртта. Ако говорим за надеждата животът безкрайно да се продължава в неговото сегашно състояние на смъртност, това не е нищо друго, освен стремеж за пребиваване в ада. Нещастието е по-дълбоко, отколкото обикновено си го представяме. Човечеството е в плен на смъртта и това е по-страшно от всякакви икономически и социални вериги. Песимистите са прави, съзнавайки, че не е във възможностите на човека със свои сили да намери изход от трагичното положение, но не са прави, когато предполагат, че няма никакъв изход… Истинският живот е тогава, когато човек, в своята цялост, преодолява биологичната си повреда със силата на божествените енергии… Но победата над княза на смъртта и тъмнината принадлежи само на Христос… Истинският живот е живот по Евангелието, движен от Светия Дух – Духът на Любовта”.

5

Въпреки всичко казано за ужаса и даже за позора и оскърблението от смъртта за човека и за цялото творение, все пак, в дадените условия тя е необходима и притежава своя ценност – не само поради това, за което правилно напомня Даниелу, но и поради това, за което особено добре е писал Бердяев. Смъртта е необходима още като някакво високо мерило на всяка ценност. Чрез нея се измерват любовта, верността, мъжеството, безстрашието, а също така и надеждата, и вярата… Само чрез доброволното приемане на насилствената или „естествената” смърт се измерва вярата в Божията всеблагост, в обещанието за вечния живот. „В твоите ръце предавам духа си!”.

Някои форми на нашия живот обаче, – а именно на греховния живот – са съвсем непоносими, ако не знаем, че все някога ще бъдат пресечени от смъртта. Невъзможно е просто ние да желаем безкрайно съществуване на концентрационните лагери, пък и на цялото насилие и оскърбление на човешката свобода и достойнство… Всичко това вече е по-лошо от смъртта… И особено непоносимо за човека е наличието на нещо подобно в самия него. Християнинът, разбира се не може да оправдае самоубийството, но все пак то е разбираемо в случаите, когато човекът не намира сили да се справи със своята греховност и все по-дълбоко затъва в блатото и калта на греха.

И така, смъртта е ужасна във всяко отношение, но в условията на нашия поразен от греховна мръсотия живот в някои случаи е необходима и може дори да е прекрасна. Това е смъртта на мъчениците, светците и героите… Само че и това не може истински да оправдае смъртта. Ние, християните твърдо знаем, че „Бог не е създал смъртта”, и че „най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта”.

Да, този враг, действителният враг обезсмисля всичко. В нашия век на полети до луната, имайки вече достатъчно точна представа за другите планети, не можем да не се ужасим от отсъствието на живот, т. е. от наличието на смърт, царяща в планетната ни система, освен на земята, където все още се корени крехък живот… Не е ли страшно да се говори за множеството студени или непоносимо нажежени мъртви тела… въртящи се в пространството?

За нашето слънце, за скъпото ни слънчице, което ние не можем да не обичаме, нашият забележителен поет Фет е казал гениално: „… мъртвец с парещо лице”.

Дори пък и да съществува живот по другите галактики, ние няма да узнаем това. Те са отдалечени от нас на милиони светлинни години, а скоростта на светлината е пределна. Пък и какво да разбираме за този предполагаем живот, когато ни е известно, че всички галактики също умират?

6

Ала така ли ужасяваща е смъртта, когато ние, вярващите знаем, а и невярващите все пак могат да си го представят – че съществува, или може да съществува, още нещо, което е неизмеримо по-лошо от смъртта: втората смърт – пълното и трайно отделяне от Бога – от Източника на живота. Та печатът и тази заплаха лежат върху цялата вселена и затова всяка наша радост носи в себе си неизлечима рана: „Коя житейска наслада е без скръб? Коя ли земна слава остава неизменна?”. Но от тези горчиви думи вече просветва желание и даже надежда да се види, да се усети друга, вече неувяхваща слава. За нея говори цялото божествено откровение: ако прилепим ума и сърцето си към това, което е казано в книгите на Св. Писание, ние ще разберем всичко това…

Ала тази слава – славата на другия, истинския живот – просветва и тук. Още тук ние виждаме знаците и признаците на победата над втората смърт, т. е. над породилия първата, физическата смърт грях. Греховността е като черни Алфа и Омега: началото е грехът, а краят – втората смърт.

Тази зла пародия на истинните, на божествените Алфа и Омега е, разбира се, безсилна, тъй като ние следваме Христос. И ако е възможна победа над втората смърт, нима ще ни уплаши първата?

7

Сега ще преминем към разказа за явните признаци на победата над втората смърт. Ще започнем от малкото – ще разкажем за събития обичайни, прости. Един свещеник, например, бил свидетел и преживял следните събития.

Случай първи. Отишъл да причасти човек, който умирал от рак. Роднините му обаче предупредили свещеника, че умиращият вече 30 години не се бил причастявал, а в последните месеци непрекъснато проклинал всичко… Ако не били живите му очи, можело да се приеме, че е мъртъв – бил кожа и кости. Лекарите определили, че може да преживее само още няколко часа. На въпроса на йерея „той прости ли на всички?”, умиращият почнал да проклина всички, а лицето му се изкривило от злоба. Страшно станало това полуживо лице. Не помогнали никакви увещания. Объркан, свещеникът все пак предложил да се помолят заедно, та Бог да му даде сила да прости. Болният се съгласил. Свещеникът помнел само началото на молитвата за помиряване на враждуващи, а нататък импровизирал. Говорил дълго, много дълго, страхувайки се да погледне умиращия. Накрая се изморил и решил да погледне. Видял просветено лице и стичащи се по бузите сълзи: „Разбира се, простих, на всички простих, всички обичам … не знам… откъде беше у мен тая злоба!”. След причастяването лицето на умиращия изглеждало още по-светло. Той прегърнал и благословил близките си, а те признали, че за целия му живот не са го виждали така красив. Починал два часа след тръгването на свещеника. От този момент нито лица, поразени от болест, нито лица на умиращи не изглеждали повече на този свещеник нито обезобразени, нито страшни.

Случай втори. Някакви казаци, простовати, немъдри, един от които бил шофьор на такси, закарали същия свещеник в болница, да причасти умиращ приятел. По пътя станало ясно, че той вече 3-4 дни не е идвал в съзнание. Бил с трепанация на черепа – вследствие от рак на мозъка. Свещеникът заявил, че не може да причасти човек, лишен от съзнание! „Е, поне се помолете над него – това ще утеши и съпругата му, и нас”. Измършавелият до краен предел болен лежал със затворени очи; ако не били гърдите, които се издигали и отпускали, нямало как да го вземат за жив. Свещеникът докоснал ръцете и главата му, но болният оставал неподвижен. Медицинската сестра казала, че той много дни и устата си не е отварял и го хранят изкуствено. На свещеника оставало само да прочете молитви. Но какви? Молитви за умиращ? Но кой да знае, колко още дни ще живее този човек? Свещеникът решил да прочете просто утринните молитви… Достигайки до „Отче наш…”, болният отворил очи, започнал отчетливо да се кръсти и веднага пожелал да го изповядат и причастят. Отговорил на два-три въпроса, той лесно поел малката св. частица и преглътнал. След като пък свещеникът си заминал, продиктувал своето завещание, благословил близките си и, кръстообразно полагайки ръце на гърдите си, починал. А свещеникът си припомнил думите: „Словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък…” (Евр. 4:12).

Случай трети. На същия свещеник се случило да изповядва и причасти столетна жена, готвачка. След година му се наложило да посети същата болница. Оказало се, че старицата, при която отивал, била вече на 102 години, още жива, но абсолютно глуха и сляпа: „ Но вие все пак я причастете – казала съседката ѝ по легло – приближете до устните ѝ Вашия меден кръст, тя ще разбере”. Така се и случило. Усещайки на устните си хладния метал, старицата отворила очи и започнала отчетливо да изрича молитва. Свещеникът успял в това време да приготви всичко необходимо, а болната, след като приключила молитватата си, положила кръстообразно ръце на гърдите си и отворила уста за Причастието.

Най-удивителното обаче станало веднага подир това: от очите на причастницата потекли не капки, а поток от сълзи и тя силно и властно се обърнала към Самия Христос: „Знаех, че Ти ще дойдеш, Ти никого не забравяш, всички милваш и Ти дойде тук, и сега Си с мен отново!”. Тя говорила дълго и през цялото време потокът сълзи не прекъсвал. Другите старици в стаята, французойки, се надигнали започнали по своему да се кръстят и да благодарят на Бога. Те разбрали за какво става дума.

Случай четвърти. На същия свещеник се наложило да поеме задължението да посещава близка до дома му болница, което той и вършел всекидневно. Жените, които работели там обаче го убеждавали да не се тревожи толкова, тъй като винаги могат да му се обадят при нужда. Така, в продължение на десет дни той не ходил до болницата, а в един неделен ден се приготвил до посети приятелите си. Когато обаче излязъл от дома, необикновена тревога го обхванала и краката му някак от само себе си го отвели в болницата. В общата зала, от която обикновено започвала обиколката на болните, към него се затичало младо момче – санитар-французин и веднага му казало: „Каква радост, че дойдохте. Тук един от вашите умира, веднага ще ви заведа при него”. Умиращият от рак човек наистина искал до го причастят. За свещеника не било трудно да прибяга за св. Дарове, така че успял да изповяда и причасти болния. Младежът-санитар с дълбоко благоговение подигнал болния, помогнал да избърше устата му и необичайно горещо просълзен, благодарил на свещеника. Такова християнско отношение към руснака от страна на младия французин, разбира се, удивило и трогнало свещеника. „Утре сутрин отново ще се отбия” – казал той. „Не е необходимо – отговорил санитарят – от опит знам, че след два часа няма вече да е тук”. Това предвиждане се оказало точно.

Не мога да не добавя, че и на мен два пъти ми се е налагало да присъствам при смърт на праведници. Бяха игумения Мелания и княгиня Анастасия Яшвил – майка на неотдавна починал йерей. И двете час преди смъртта си се причастиха със св. Тайни, поискаха да им се прочете молитва за умиращ, в това време се кръстиха и след края на молитвата починаха. Пред очите на всички, на смъртното ложе имаше не мъртъвци, а именно починали и отишли при Бога хора. И някъде дълбоко в сърцата на всички свидетели на тези кончини звучаха възкресни ирмоси.

8

Тук е уместно до кажем няколко думи за И. А. Бунин, лесно причислен от някои към езически настроените писатели. Да, може би езическата му влюбеност към всичко сътворено и видимо отчасти и да е била страстна. През нея понякога даже е прозирал и цинизъм. Можем ли обаче да го наречем езичник? Преди смъртта си той постоянно искал да му четат Евангелието. След смъртта му неговата вдовица Вера Николаевна не веднъж искаше от мен да ѝ чета на глас стиховете на мъжа ѝ, които харесвах. Оказа се, че това, което ми харесва, харесва и на нея. Започнах да чета от най-скъпото за мен:

Цветя и земни пчели, и треви, класове,

И лазур, мараня…

И ще дойде денят блудния син да попита Господ:

„Бе ли щастлив ти в живота си земен?”

И ще всичко забравя, ще помня само това –

Полските пътища сред класове и трева –

И от сладки сълзи не ще отговоря,

В нозете паднал милосърдни.

Можем да приведем още много стихове, но тези са достатъчни. Всичко основно, което поетът е обикнал, с благодарност възвръща на Създателя. Като някакво истинско, лично Буниново „Твоя от Твоих”.

9

Във всичко казано дотук, до сега, някак прозира надежда за победа над смъртта и за съществуване на друг, истински живот. Но това е все още само земно предчувствие.

Преди да преминем към онова, в което имаме непоколебимата си увереност, се решавам да кажа още нещо, случило се с мен лично. В преклонна възраст понякога не само може, но и трябва да се говори за това, за което по-рано не е било лесно – особено съзнавайки собствената си греховност. Трябва да свидетелстваш, а сега се страхуваш, че няма да успееш.

В гладната 20-та година се наложи да преместя моята престаряла и болна майка в приют за болни, намиращ се още тогава под ръководството на енорийския ни храм в Санкт Петербург. Бях единственият, който можеше да се грижи за нея, а ми се наложи да отида в друг град. Все пак майка ми можеха да я посещават нейните роднини, както и сестра ми, която живееше в околностите на града. Знаех, че майка ми няма да живее дълго. В навечерието на Велики Четвъртък аз се изповядах. Откритото гонение против Църквата все още не беше започнало, но се подготвяше. През нощта сънувах: отивам с майка ми, както това се е случвало, в Швейцария. На някаква гара избързах до бюфета. Увлякох се в яденето, но мислех да взема нещо и за майка ми. Апетитът ме задържа в бюфета. В последните години кулинарните мотиви често преобладаваха в съня ми. Чух първия, втория звънец и се затичах към платформата, но прозвъня и третият и виждам как влакът преминава покрай мен. Хвърляйки се към него, се хващам за една, за друга врата… Напразно! Влакът ускорява ход. Поглеждам заминаващите вагони с отчаяние. Разделен съм с майка си. Внезапно прозорецът на един от вагоните се отваря и виждам майка ми в светло празнично облекло, просветнала, радостно, отчетливо ме благославя и казва, усмихвайки се: „Не се притеснявай, влакове много, има време. Ще дойдеш при мен”.

Събудих се на момента – беше 6:30 ч. сутринта. Определено разбрах: майка ми е починала. След причастието усещах в сърцето си присъствието на майка ми. Тя е тук, с мен, жива е, в този храм е и е в мен. У дома намерих на масата телеграма от сестра ми: „Мама почина днес в 6:30 ч. сутринта”.

10

Това събитие лежи вече на границата на земното; в него вече просветва лъчът на победата над смъртта. Окончателната победа обаче е само там – на страниците на Евангелието. Можем само да кажем: отворете книгата и четете. Цитатите са излишни. Който може да слуша, нека слуша! И е трудно да се каже, при кого е казано по-добре: при Матей, при Марк, или при Лука, или Йоан.

Един цитат, все пак, не можем да отминем. Това са думите на Господа към Тома: „Ти повярва защото Ме видя; блажени, които не са видели и са повярвали”. Да, друго истинско блаженство не може и да бъде, в него е завършекът на всяка радост и на всяко блаженство: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е и нашата проповед, празна е и вашата вяра…”; „ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци. Но ето, Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък” (1 Кор. 15:14, 19-20).

Да, Христос възкръсна и за това ние сме блажени – както във великото, така и в малкото. В Пасхалната нощ на много православни се дава предчувствието, а по някога и истинското блаженство, защото „сега всичко се изпълни със светлина – и небето, и земята, и преизподнята; да празнува всяка твар възкресението Христово, в Него и да се утвърждава…”.

Превод: Яни Янев

Епископ Александр (Семенов Тян Шанский) „Смерть и воскресение” – В: Вестник РСХД, 100, 1971, с. 34-43 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9dpd8 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме