Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Причините за установяване на автокефалията на Руската църква

Четвъртък, 11 Септември 2014 Написана от Владислав Тулянов

V TuljanovПрието е да се смята, че Русия е станала християнска държава през 988 г., благодарение решението на великия киевски княз Владимир І. Заедно с християнската религия там пристига византийско духовенство и е организирана Киевска митрополия, в канонично отношение принадлежаща на Константинополската патриаршия. Това е предполагало след смъртта на поредния Киевски митрополит от Константинопол да се назначава нов – най-често грък. Отделните велики князе са правили опити да поставят за митрополит природен руснак, но дълго време тази практика оставала рядка. Като пример може да служи църковният смут от 70-те години на 14 в.

За някои изследователи църковният смут с участието на княз Дмитрий Донски, митрополитите Киприан, Пимен и свещ. Митяй е провокиран от Константинополския патриарх.[1] Киприан е бил назначен за митрополит в Литва, която влизала в състава на Киевска митрополия заедно с Московска Русия още по времето на митрополит Алексей. Това разделя единната Киевска митрополия на две части. След смъртта на митрополит Алексей, Дмитрий Донски не е желаел да приеме при себе си Киприан, смятайки го очевидно за протеже на Литва, а от тук и за враг на Москва. Тогава се появява и мисълта да изберат митрополит-руснак. Възможно е княз Дмитрий да е замислял да установи автокефална църква, тъй като неговото протеже Митяй – както разказват летописите – още преди да замине за Константинопол се бил облякъл в архиерейски одежди и се бил настанил в митрополитския двор. Митяй е бил изпратен в Константинопол, но умира по пътя. Все пак в Константинопол поставили за Киевски митрополит руския архимандрит Пимен, съпровождащ Митяй. След смъртта на Пимен в Москва накрая е бил приет Киприан и Киевската митрополия отново се обединява под властта на митрополит-грък.[2]

На свой ред това положение на нещата предпазва Русия от жестоки вътрешни междуособици и от война с Литва, която е била част от Киевската митрополия. В края на 14 и началото на 15 век, например, митрополитите Киприан и Фотий, назначавани в Константинопол, не веднъж помирявали Московското и Литовското княжество.[3]

Въпросът за митрополит от руснаците е повдигнат отново в 30-те – 40-те години на 15 век – в периода на управление на великия княз Василий ІІ. Във връзка с това, че този опит не просто се увенчал с успех, но и Руската църква придобила автокефалия, ще се спрем по-подробно на този епизод от руската история.

В 1431 г. умира митрополит Фотий – бивш гарант на властта на Василий ІІ. Княз Василий, очевидно по подсказване на своите приближени, тъй като по това време е на 16 години, е искал да постави за митрополит свое протеже – един от руските епископи. А. Зимин смята, че руското духовенство безпрекословно е подържало в това великия княз. За тази си подържка някои епископи са били даже „ограбени” от съперника на Василий ІІ Юрий Звенигородски.[4]

Княжеският избор пада върху Рязанския еп. Йона. Поради избухналите в 1433 г. борби за велико-княжеската власт между Василий ІІ и Юрий Звенигородски, т. нар. феодални войни обаче, не успели да го изпратят в Константинопол за встъпване в сан.[5] Едва в 1436 г., когато Василий ІІ накрая успява не за дълго да се укрепи в Москва и да разбие войската на звенигородския княз, Йона е пратен в Константинопол, само че вече е било късно.

В Константинопол Йона се среща с назначения вече нов Киевски митр. Исидор – близък съратник на византийския имп. Йоан VІІІ.[6] Византия изживявала последните си дни и под натиска на турците виждала спасение само в лицето на римския папа, който им обещал да свика срещу мюсюлманите нов кръстоносен поход. Нужно било обаче на папата с нещо да се плати. За папата сключването на уния между римокатолиците и православните било достойна цена за помощта на западния римокатолически свят. За тази цел се планирало свикването на събора във Флоренция през 1438-1439 г. Поради това – едва пристигнал в Москва – Исидор е бил задължен почти веднага да отпътува за Италия.

Пристигнал в Москва в лятото на 1438 г. Исидор връчва на великия княз писмо от имп. Йоан VІІІ и патриарх Филотей с молба да го пуснат на Флорентийския събор. След дълго препиране Исидор е пуснат.

На събора на православната делегация е принудена да подпише унията според условията на папата. Симеон Суздалец, който съпровождал Исидор, обвинил гърците в „сребролюбие” и „златолюбие”, очевидно намеквайки за много подкупени от папата гръцки йерарси.[7] И това не е удивително. Съдейки по дошлите до нас описания на някога великия Константинопол, по това време столицата на империята е била крайно бедна. „Перо Тафур писал през 1437 г. за рядкото и поразително бедно население на Константинопол. В отделни райони изглеждало, че се намирате в селска местност – с цъфтящи на пролет буренясали диви рози и пеещи в горичките славеи”.[8]

Характерно е още, че руският епископ Авраамий, влизащ в свитата на Киевския митрополит, отказал да подпише унията с римокатолиците, поради което, по заповед на Исидор, го хвърлили в затвор, където подир седмица все пак подписал унията.[9] По това поведение на руския епископ, който не ратувал за спасението на Константинопол на произволна цена (даже на цената на продажбата на собствената си вяра) можем да съдим за законността на сключената уния.

Подписал унията, Киевският и на цяла Русия митрополит се завърнал обратно в своята митрополия, за да насажда новите униатски порядки. На 5.3.1440 г. разпратил в своята митрополия окръжно послание. В него той разказвал самия факт на сключване на уния, без да споменава условията на съглашението. Исидор съветвал православните руснаци и римокатолиците от литовците и от поляците: „На покаяние да идват при латинските попове и Тялото Божие от тях да приемат, а латините също така са длъжни да ходят в техните църкви и да слушат божествените служби”.[10] Така, освен това, дето римокатолиците и православните са били длъжни да ходят в една църква и заедно да извършват тайнството Евхаристия, Исидор не казал нищо повече относно условията на унията.

Преди да се отправи към мястото, обичайно за руските митрополити – Москва – Исидор дълго време пътува из останалата част от митрополията си – Литовските земи. Тук той срещал пълно признание и покорност.[11] Това се обяснява с факта, че го видели – както и преди – като Киевски митрополит, а не като новопоявен униатски кардинал. Съдейки по достигналите известия, по време на пътуването си из Литва митрополитът нито веднъж не съобщил на паството условията за сключване на унията. По различен начин стояли нещата в Москва.

Симеон Суздалец и тверският болярин Тома, съпровождащи Исидор на събора – като узнали за условията за сключване на унията – избягали. Ето какво пише Симеон: „Като видях такава неистинна и голяма ерес, аз побягнах… като последвах побягналия Тома… към Новгород”.[12] Би било естествено да предположим, че из Новгород почнали да пълзят слухове, че митрополит Исидор е предал православието и е подписал уния, подчинявайки Русия на Римския папа.

Сред тези слухове Исидор пристигнал в Москва, както пише летописецът, „като скрил в себе си прелестта на латинската ерес”.[13] Трябва да предположим, че великият княз Василий, знаейки за разпространяваните слухове за „еретичеството” на Исидор и желаейки да провери това лично, му подготвил среща, на която Исидор е бил длъжен да открие себе си. Така, летописецът подчертава, че – подир пристигането на Исидор в Москва – великият княз „му заповяда да служи”.[14] Там вече той открил себе си, като на църковната служба – вместо Константинополския патриарх – споменал Римския папа. Както изглежда, именно в този момент „се разобличи неговото безумие от Авраамий, епископ Суздалски и от Василя, дякон по прозвище Карл”.[15] Първоначално Исидор не възнамерявал скоро да разгласява в Москва условията за сключване на унията с Рим, но след това разобличение му се наложило да направи това.

В Москва бил свикан поместен събор, на който било разгледано съглашението за сключване на уния с римокатолиците и то било признато за еретично. Великият обаче княз и московският народ не се решили да обявят Исидор за еретик.[16] Князът все още не седял достатъчно твърдо на своя „стол”, тъй като конфликтът със звенигородските князе още не бил завършил, а московчани се бояли да тръгнат против поставеника на Вселенската църква. Предложили на Исидор да се отрече – той отказал и бил заточен в манастир. Тогава великият княз решил да се обърне направо към Константинополския патриарх.

В своето послание Василий ІІ прибягва към известното мнение на Владимир І за западното християнство. Той пише: „Към латинската… ерес той [Владимир, Т. В.] не се отнасял с никакво внимание, … всячески плюейки я и отхвърляйки я”. По такъв начин, ако самият свят прародител отхвърлил западните заблуждения (макар че Владимир се кръстил преди фактическото разделение на Вселенската църква на Римокатолическа и Православна, в неговото време били забележими обрядовите и догматически различия между Рим и Константинопол), то Василий ІІ просто нямал правото да промени това решение.

Също в посланието се разказва, че Исидор донесъл със себе си от Италия „много странна и различна от православната християнска вяра”. Като се посъветвал с местните руски епископи, великият княз взел решение да не приема тези нововъведения.

В заключение – за да избегне неуредици като в случая с Исидор – великият княз моли да може „в нашето отечество, в Руската земя боголюбивите епископи на нашето отечество… да изберат кой човек – мъж духовен, добър и с православна вяра – да ни поставят за митрополит на Русия”. И по-нататък: „Нищо различно от вас няма да има в нашето християнство до века”.[17] Така великият княз измолва от патриарха правото за самостоятелно възвеждане на митрополита в сан, т. е. за т. нар. „автономия”, но не и за „автокефалия”, която подразбира по отношение на автокефалната църква цял спектър различни права.

Разбирайки обаче, че патриархът също е униат, великият княз не е заповядал да изпратят посланието към Константинопол. Вместо това е било решено да се обърнат за съвет към безпрекословният авторитет в православния свят: Света Гора – Атон.

В своето послание великият княз пита иноците от Света Гора как да постъпи с митрополит Исидор, който се бил опитал да насади в Русия римокатолицизма. Между това Василий Тъмни напомня на атонските монаси за „по-рано извършените на Света Гора насилия от скверните латини”.[18] В това се вижда напълно обмисления и логичен ход на великия княз: след 1204 г., когато Константинопол е бил завладян от войските на Четвъртия кръстоносен поход, атонските монаси дълго време са били притеснявани от римокатолическите кръстоносци. Така че, естествено, от страна на атонците не е могло да има нищо друго, освен одобрение на политиката на княза спрямо Исидор.

И действително, скоро великият княз получил отговор от Атон, в който неговата политика е била одобрена и подкрепена. В посланието се казва: „… Непорочната вяра пазете, за което много въздаяние ще получите на небесата”.[19] Така Василий ІІ получил напълно удовлетворително потвърждение на политиката си спрямо латинската ерес на Исидор.

По време на тази преписка Исидор избягал от манастира. Тъй като пък великият княз не знаел какво да прави с него по-нататък, той трябва да е бил доволен от неговото бягство. Не е можел да го накаже, нито да го изгони, и затова, когато онзи избягал, не изпратил след него преследвачи.[20]

Освен всичко изложено по-горе, можем да кажем, че в Русия към 40-те години на 15 век се било формирало собствено негативно отношение към „латинския” Запад.

От 13 век в Русия били запознати с жестокостите на кръстоносците, извършени в 1204 г. в завоювана Византия.[21] Още тогава руснаците започнали да приемат от гърците негативното отношение към „латинската вяра”. Освен това 13 век е характерен с прекия натиск на Римокатолическия запад спрямо руските земи. На първо място, неуспешно завършила мисията на доминиканския орден в Русия, чиято цел била преминаване на руснаците в римокатолицизма. През 1233 г. пък в Русия почти повсеместно са закрити римокатолическите храмове.[22] На второ място, натискът на кръстоносците – отбит от Александър Ярославич в Невската битка и на леда на Чудовското езеро – могъл изцяло да застраши Новгород и по-голямата част от Северозападна Русия с насилствено преминаване към римокатолицизма. Освен това, средата на 14 век се характеризира с натиска на римокатолическа Швеция спрямо земите на Новгородската република. Шведският крал Магнус желаел да прекръсти новгородците в римокатолицизма и по възможност да ги включи в състава на собствената си държава. Шведите се отнасяли много жестоко с карели и ижорци, които отказвали да преминат в римокатолицизма.[23]

Всичко това поражда в руското съзнание онзи образ на римокатолика, който е намерил своето въплъщение в лицето на Римския папа Евгений – описан от Симеон Суздалец като: „Гордия папа Евгений зловерие и буйство на латинската вяра… безумие на зловерен хитрец и златолюбец и на православната вяра разорител… от гръцката вяра отпаднал поради златолюбие и сребролюбие… гордеещ се и величаещ се и на хитрост научен от злонравния папа римски Евгений”.[24] Разбира се, руснаците не са могли да искат да се съединят във вярата с такъв „злонравен римски папа”.

Така във втората половина на 14 – първата половина на 15 век руските князе не поставяли въпроса за пълна независимост на Руската църква от Константинопол. Тях напълно ги удовлетворявал самостоятелен избор на митрополит в Русия – при по-нататъшно негово възвеждане в сан в Константинопол. В същото време Русия не искала да бъде „разменна монета” в решаването на византийските проблеми, поради което и не бил приет Исидор с неговите нововъведения. На великият княз бил нужен съюзник за решаването на вътрешните проблеми на Русия като умрелият в 1431 г. митр. Фотий, а действащият Исидор – отсъстващ почти половин година – така и нищо не направил за разрешаването на тези проблеми, а ратувал единствено за спасението на Византия. Великият княз не бил готов да прекъсне връзката с Константинополската патриаршия. Както изяснихме, Василий ІІ претендирал единствено за самостоятелен избор на нов митрополит, при това особено подчертавал това, че само в единство с Константинопол в Русия може да има истинно православно християнство. Разбирайки обаче, че униат е и Константинополският патриарх, той вече нямал друг изход, освен самостоятелно да провъзгласи Руската църква за автокефална. Благодарение тази политика на Василий ІІ Русия за определен период от време била въобще единствената православна държава в света. В очите на руските книжовници това превръщало великия княз в това, което до момента е бил византийският император – защитник на православната вяра и истинен православен монарх. Това е отразено в летописите. Много летописци наричат Василий Тъмни не иначе, а „цар”.[25] По-късно това ще стане първата крачка към формирането на концепцията Москва – Трети Рим.

Превод: свещ. Петър Петров



 

Тулянов, В. А. „О причинах установления автокефалии Русской Церкви” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Булычев А. А. „Из истории русско-греческих церковных и культурных взаимоотношений 2-й половины ХІV столетия” – В: Вестник церковной истории, 4, 2006, с. 94.
[2] Митрополит Киприан е българин по произход (бел. прев.).
[3] Борисов, Н. С. Иван ІІІ, Москва: „Молодая гвардия” 2006, с. 66.
[4] Зимин, А. „Витязь на распутье: Феодальная война в России ХV в.” – В: Мысль, М. 1991,с. 84.
[5] Флоря, Б. Н. Исследования по истории Церкви. Древнерусское и славянское средневековье, М. 2007, с. 321.
[6] Пак там, с. 322.
[7] Пак там, с. 388.
[8] Рансимен, С. Падение Константинополя в 1453 г., Москва: „Издательство Сретенского монастыря” 2008, с. 38.
[9] Цит. по: Флоря, Б. Н. Цит. съч. с. 394.
[10] Пак там, с. 397.
[11] Пак там, с. 342.
[12] Пак там, с. 394.
[13] Симеоновская летопись, Москва: „Знак” 2007 [= Полное собрание русских летописей (нататък ПСРЛ), 18], с. 186.
[14] Новгородская летопись по списку П. П. Дубровского., Москва „Языки славянской культуры” 2004 [= ПСРЛ, 43.], с. 179.
[15] Ермолинская летопись, СПб.: „Типография М. А. Александрова” 1910 [=ПСРЛ, 23.], с. 150.
[16] Петрушко, В. И. История русской церкви с древнейших времен до установления патриаршества, Москва: „Издательство ПСТГУ” 2007, с. 162.
[17] Цит. по: Флоря, Б. Н. Цит. съч., с. 398-401.
[18] Пак там, с. 402.
[19] Пак там, с. 407.
[20] Голубинский, Е. История Русской Церкви, т. ІІ: Первая половина, М.: „Университетская типография” 1900, с. 458; Gill, J. Personalities of the Council of Florence and other Essays, Oxford 1964, p. 73.
[21] Копылов, А. Н. Католическая церковь в России (конец ІХ – начало ХХІ вв.), М.: „Спутник +” 2012, с. 81.
[22] Пак там, с. 82.
[23] Макарий, архиеп. Харьковский История русской церкви, т. 5, Спб.: „Типография Юлия Анд. Бокрама по Большой Московской № 4”, с. 326-327.
[24] Цит. по: Флоря, Б. Н. Цит. съч., с. 396.
[25] Симеоновская летопись…, с. 188; Продолжение летописи по Воскресенскому списку, СПб.: „Типография Эдуарда Праца” 1859 [= ПСРЛ, т. 8], с. 109.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/96h43 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме