Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Научени от апостолите

Четвъртък, 12 Юни 2014 Написана от Прот. Джон Бер

Fr John_BehrКаква е истината за Иисус?

Попитай онези, които познаваха

Неговите най-ранни последователи,

казва Ириней

„Църквата – пише св. Ириней Лионски – като е приела това учение и тази вяра, макар и да е разсеяна по целия свят, внимателно ги пази, като да обитава един дом. И еднакво вярва в тях, като че ли има една душа и едно сърце, и в съвършено съгласие ги проповядва, преподава и предава – като да има една уста”.[1]

От самото начало християните са били увещавани да се придържат към вярата, която е „веднъж (завинаги) предадена на светиите” (Иуда 3). Ала въпреки това, също от самото начало, някои от тях започват погрешно да разбират или да тълкуват тази вяра. След като очевидците и апостолите отминават от този свят, вярващите вече не могат да задават въпросите си на онези, които са положили основите на Църквата. Във всеки по-голям град различни учители и водачи претендират да са представители на истинското християнство и всеки от тях настоява, че се придържа към истинната вяра, позовавайки се на написаното от апостолите.

В подкрепа на своите учения някои от гностиците претендират за приемство на своите учители, идващо от някой от апостолите. Как обаче – изправени пред подобни авторитетно звучащи претенции – християните са можели да знаят, дали онова, което гностиците учат, е било погрешно и дали онова, на което техните собствени пастири са ги учили, е било вярно? На кого са могли те да се доверяват?

Независимо от тези съперничещи си претенции обаче дори езичник като лекаря Гален (129-216?) е признавал, че има такова нещо като „Великата Църква”, която е ясно различима от множеството на сектите. Ириней Лионски е първият християнски водач, който написва сигурно изложение върху вярата на „Великата Църква” и обяснява защо на нея може да ѝ се вярва. Той отчита три неща, които за него са неразделно свързани: 1) Писанието (едновременно Стария Завет и апостолските писания), 2) Преданието на апостолското учение (Правилото на вярата) и 3) ръководенето на Църквата.

Разпространявайки истинната вяра

Днес сме склонни да разсъждаваме за апостолското приемство от гледната точка на хиротонията: Църквата удостоява служението на ръкоположения епископ, който по този начин може да проследи своите пълномощия назад във времето – чак до самите апостоли. За собствена непрекъсната линия в ръкоположенията на своите водачи имат претенции Римокатолическата църква, Източноправославната църква и Англиканската църква. Повечето пък от протестантите изцяло отричат важността на непрекъснатото приемство на епископите.

През второто столетие обаче апостолското приемство е означавало нещо, далеч по-просто. Под въпрос са били поставени две важни неща. Първо, коя е истинната вяра и второ – как тя бива предавана от апостолите към нас?

Тази вяра – съгласно Ириней – може да бъде намерена в Писанията и обобщена в Правилото на вярата. Доказателството, че това е истинната вяра, е в това, че „Великата Църквата” е в състояние да посочи видимото приемство на своите учители, презвитери и епископи, които по целия свят поучават в едни и същи неща: Това е учението, общо за всички апостоли и за основаните от тях църкви. Водачите на много от тези църкви са били научени от самите апостоли или от ученици на апостолите, и те „нито са учили, нито са знаели нещо подобно на онова, което тези [еретици] бълнуват”.[2]

Ето това е главната защита на православното християнство против гностическите учители: Ако апостолите са поверили истината за Иисус на някого – аргументира се св. Ириней – те би трябвало да са я поверили на същите онези хора, на които са поверили и самите църкви. Те не биха заповядали на някого грижата за своето паство, след което скрито да разкажат тайните мистерии на някого другиго. Така че – обратно на тайното приемство на гностиците – Великата Църква има приемство на учението, което е било универсално и публично – и, следователно, по-достоверно от това на гностиците.

Като пример за това св. Ириней посочва християнските общности в Рим (по това време са съществували множество домашни църкви, всяка от които със свои водачи, а не една църква с единствен епископ) и по-специално общността, водена от Елевтерий.[3] Той изброява дванадесет последователни водачи до него, започвайки от апостолите, за да покаже, че апостолското учение е било предавано без прекъсване. Специално той се спира на Климент – един от първите водачи, който е познавал апостолите и е записал учението им в послание, което е по-старо от който и да било от гностическите текстове. „Посредством това приемство – пише Ириней – до нас са дошли църковното предание от апостолите и учението на вярата. И това е най-обилното доказателство, че има една и съща животворяща вяра, която е била запазена в Църквата от апостолите и до сега, и която се предава вярно [в тази Църква]”.[4]

В последващите векове някои църкви започват да се опитват да съставят подобни списъци на приемство, за да защитят собствената си автентичност или авторитет, но не това е главната грижа на Ириней. Той не защитава авторитета на отделни хора – той се опитва да защити истинната вяра срещу ереста, посочвайки, че апостолското послание за Иисус е било вярно запазено в църквите и, следователно, е достоверно. Приемството за него не означава на първо място предаване на служението – приемството е публичен израз на приемството на истинната вяра.

Неделимата Църква

В античния свят Римската църква развива уникална степен на важност: основана е едновременно от Петър и Павел, запазила е и щедро е дала на християните по други места истинната вяра. Ириней обаче посочва, че апостолското приемство може да бъде видяно и в други градове, като Ефес, чиято църква също е основана от апостолите. Той пише и за своя собствен учител св. Поликарп в Смирна, който е познавал апостолите и който е умрял „… като винаги учеше нещата, които беше научил от апостолите, които и Църквата предава и които единствени са истинни”.[5]

Но църквите или църковните водачи, които могат да докажат своето апостолско приемство, не са предпазени с това от критика. Св. Ириней няма никакви притеснения да се обърне писмено към Виктор, – приемника на Елевтерий в Рим – за да му каже, че не е прав като не зачита практиките на празнуването на Пасхата на християните в Мала Азия. Приемството в църковното водачество не е гаранция за истината, а само мощно свидетелство за истината, която е общо наследство на всички, които принадлежат към Великата Църква и които носят и преподават ученията на апостолите – независимо от това къде се намират.

Успехът на Великата Църква – както и слабостта на гностиците и на останалите секти – не зависят, каквато претенция може да бъде срещната днес в някои популярни книги, от патриархалната власт на авторитарни епископи. В този отрязък от времето, в който живеем ние днес, епископите и останалите християнски учители не притежават нито световната власт, нито силата на имуществото, нито възможността да разчитат на помощта на политическите власти. Тяхната сила лежи само в това, да са в състояние да предлагат на християните съгласувана и убедителна картина на християнската истина – такава, каквато тя е им била предавана още от самото начало.

Превод: Борис Маринов



 

Behr, J. “Taught by the Apostles” – In: ChristianHistory.net (бел. прев.).

[1] Против ересите, 1, 10, 2 (бел. прев.).
[2] Против ересите, 3, 3, 1 (бел. прев.).
[3] Против ересите, 3, 3, 3 (бел. прев.).
[4] Пак там (бел. прев.).
[5] Против ересите, 3, 3, 4. По-нататък в същия откъс св. Ириней обяснява, че за това могат да свидетелстват всички църкви в Мала Азия и всички приемници на св. Поликарп към онзи момент (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9war4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме