Патриарх Йеремия ІІ и лутеранските богослови

Писмата, разменени между Вселенския патриарх Йеремия ІІ[1] и група лутерански богослови от Тюбинген през последната четвърт на 16 в., са икуменически документи от голяма важност и интерес. Това е първият систематичен обмен на богословски възгледи между Православния изток и новия Протестантски запад. Той е личен и неформален, но това да принизява неговото значение. В кореспонденцията вземат участие изтъкнати личности. Самият патриарх е човек със строги убеждения и голям опит, стабилен църковник и държавник. Той пише „лично, не съборно”, но има съвета и съдействието на най-добрите гръцки учени на своето време, включително на Йоанис и Теодосиос Зигомалас и, вероятно, на Гавриил Севирос – титуларният митрополит на Филаделфия. Отговорите му са внимателно подготвени и планирани. От лутеранска страна стои знатна компания университетски професори: Якоб Андрее, Лукас Осиандер, Йохан Бренц, Якоб Хеербранд и др. и особено Мартин Крузиус, който изглежда е действителният поддръжник на делото. Имаме обаче достатъчно причини да предполагаме, че от преговорите е заинтересуван много по-широк кръг лутерански богослови. При все това непосредственият резултат от този епистоларен контакт е определено отрицателен. Не е достигнато до никакво съгласие, а за обединение остава съвсем малка надежда. По-скоро напрежението между двете общности нараства. И у двете страни се наблюдава очевидно разочарование и дори някаква мъка и обида. Твърде съмнителното е дали преговорите като цяло биха продължили въобще, ако в тях не се беше намесил трети – неканен – партньор. Римокатолиците наблюдават тези необичайни дебати между Вселенската патриаршия и немските дисиденти със силно безпокойство и тревога. Те са крайно отвратени от това – в техните очи незаконно – „апелиране” на Запада към Изтока. Копие от първия патриаршески отговор, поради невнимание и липса на дискретност, попада в ръцете на полския свещеник Станислав Соколовиус, който го публикува със свои коментари под обидното заглавие: Censura Orientalis Ecclesiae: de praecipuis nostri saeculi haereticorum dogmatibus etc., Dillingae 1582 (срв. неговите Adnotationes, Krakow 1582). Книгата получава широко разпространение. Скоро е преиздадена в Кьолн и Париж (1584), направен е и превод на немски (Ingolstadt 1585). Намесват се и други римски полемисти, като В. Линданус – епископ на Рьоремонд: Concordia discors Protestantium etc., Köln 1583).

Самият папа (Григорий ХІІІ[2]) чрез специален пратеник поздравява Патриарха за благородния му ответ към схизматиците: той може да увери Светия отец, че не е готов на никакви отстъпки по въпросите на вярата. Неочакваната и нежелана публичност принуждава лутераните да защитят делото като публикуват изцяло съществуващите документи: собствените си писма и всички отговори на гърците. Книгата се появява във Витемберг през 1584 г. на гръцки и латински, с пояснителното и защитно предисловие от Крузиус: Acta et scripta theologorum Wittembergensium et Patriarche Constantinopolitani D. Hieremiae, quae utrique ab anno MDLXXVI usque ad annum MDLXXXI de Augustana Confessione inter se miserunt. Католиците (Соколовиус и др.) отправят своите забележки към книгата незабавно. Мирният подход се оказва призив за битка. И все пак, въпреки цялото това нещастно объркване, налице е очевидна полза: направена е една важна крачка напред; мълчанието е прекратено.

Инициативата за тази коресподненция принадлежи на протестантите. През 1573 г. Стефан Герлах, млад лутерански богослов от Тюбинген, отива в Константинопол за продължителен престой като свещеник при новия имперски посланик в Турция барон Давид Унгнад вон Зоннегк. Със себе си той носи две частни писма до Патриарха от Мартин Крузиус и Якоб Андрее, ректор на Тюбингенския университет. Би могло да ни се стори, че първоначално Крузиус не проявява никакви еклисиологични интереси: той по-скоро търси някаква информация за съвременното състояние на Гръцката църква и гръцката нация под турско управление. Това обаче е само дипломатическа преструвка. Вероятно още от самото начало Герлах има и друга задача. Всеки случай още в първите писма се споменава за единство и общение във вярата. Само няколко месеца по-късно от Тюбинген пристига ново писмо, подписано едновременно от Крузиус и Андрее, към което е прикрепено копие от Аугсбургската изповед на вярата на гръцки. На Герлах е наредено да го предаде на Патриарха за преглед и коментар. Изразена е надеждата, че той ще открие базисно съгласие в учението, въпреки известното отклонение в някои обреди, тъй като протестантите не са правили никакви нововъведения, но пазят вярно свещеното наследство на Древната църква така, както то е формулирано на библейска основа от Седемте вселенски събора. В Константинопол Герлах установява лични контакти с разни църковни представители и има няколко беседи със самия Патриарх. Накрая той успява да се сдобие не само с вежлива признателност, но и със съответния богословски отговор. Този отговор е едновременно изключително приятелски и в не по-малка степен разочароващ. За Патриарха протестантите трябва да се присъединят към Православната църква и безусловно да възприемат нейното традиционно учение. Лутераните запазват своите убеждения. Кореспонденцията продължава още няколко години, след което е прекратена напълно. В последен отговор до Тюбинген Патриархът просто отказва всякакво по-нататъшно обсъждане на църковното учение. Въпреки това, той остава отворен за дружелюбна кореспонденция и на практика остава във връзка с Тюбинген за известен период след формалния край на богословските разисквания.

Каква е главната причина и какво преследва това обръщане на лутераните към Православния изток? Въпросът е сложен. Следва да изтъкнем две основни положения. Преди всичко ранните реформатори нямат намерение да правят никакви нововъведения в учението. Точно обратно – борят се за очистване на Църквата от всички нововъведения и напластявания, които, според тях, са се натрупали през вековете, особено на Запад. Ето защо трябва да се обърнат към Преданието, т. е. към свидетелствата на ранната Църква. Аргументът на християнската древност се използва непрекъснато в спора с Рим още от самото начало, от времето на прочутия Лайпцигски дебат на самия Лутер през 1519 г. Това обаче е повече от обръщане към миналото. То е също и навременно напомняне, че християнството представлява много повече от поримчения Запад. На моменти Лутер може и да губи връзка с Отците или да проявява критичност към тях, но той никога не пренебрегва изцяло тяхното свидетелство и в неговите произведения аргументът на традицията има важно място. Това, че на по-късен стадий consensus quinquesaecularis се появява като критерий и основа за определяне на учението, заедно със Св. Писание, е съвсем естествено. Не е учудващ и фактът, че във Formula Concordiae[3] препратките към Преданието са многобройни и лесно забележими.

Църковната история – като обособена от останалите богословска дисциплина – е въведена в университетските учебни планове за първи път от протестанти, определено с полемични цели и точно по това време на спора. Източната църква вече е известна като Църква на Преданието. И няма нищо по-естествено от това, да се запитаме, не е ли Християнският изток естествен съюзник или съучастник в борбата против римските нововъведения? Вековната съпротива на Изтока срещу папските претенции изглежда оправдава подобни очаквания. В тази ситуация източният традиционализъм, може да бъде тълкуван по-скоро като обещаващ знак, отколкото като препятствие. Тъкмо с това настроение лутераните от Тюбинген представят Аугсбургската изповед пред Патриарха. Свидетелството на Изтока би имало огромна тежест във водения на Запад спор. Със същата цел от Рим биха пък настоявали върху съвършеното съгласие (perpetua consensio) между Изтока и Запада относно фундаментите на цялото учение и относно обичаите, като за тази цел биха се позовали на Флорентийския събор.[4] Противно на това, няколко поколения протестанти наблягат върху крайния антагонизъм между Изтока и Рим.

Свидетелството на Източната църква – едновременно древно и съвременно – е експлоатирано за целите на полемиката както от римокатолици, така и от протестанти. Така че за интервенцията на полския богослов в православно-лутеранските разговори има особена причина. Тук трябва да имаме предвид църковното положение на Полша тогава. Експанзията на Реформацията в Славянския изток е жизненоважен въпрос за немските реформатори: дълбоко заинтересуван е самият Меланхтон. Същевременно в Полша, след кратък успех, Реформацията е на път да се сгромоляса. Наистина, там все още има стабилно протестантско малцинство и протестантските водачи поддържат приятелски контакти с православните. Пред тях стои общата опасност от римската пропаганда. В ход е план за православно-протестантска отбранителна „конфедерация”. От друга страна, по същото това време православните епископи в Полша преговарят за уния с Рим. Тя е осъществена на практика през 1595 г., но при частичен и съмнителен успех, тъй като повечето православни клирици и миряни се съпротивляват енергично на това подчиняване спрямо Рим.[5] При тези обстоятелства гласът на Вселенския патриарх е от особена важност, още повече по това време Полската църква е под неговата пряка власт и юрисдикция.

Това именно ни води до второто основно положение: до това, че в икуменическия въпрос не можем да пренебрегнем „небогословските фактори”. Реформацията, още от самото начало, е свързана с определени очевидни политически и националистически подбуди. Единството на християнска Европа е сериозно застрашено. Европа е на път да се разцепи на два враждуващи лагера точно на религиозна основа. Самата политическа ситуация до голяма степен е създадена от религиозното разногласие. Политическите съюзи и вероизповедното съгласие са взаимосвързани в своята основа. Проблемът е едновременно политически и религиозен, международен и „икуменически”. Няма да е преувеличено да се каже, че в 16 в. основният проблем на европейската международна политика е точно „Източният въпрос”, който, от своя страна, има очевиден религиозен аспект. Това е време, когато протестанти и римокатолици насочват силите си в борба за превъзходство в Близкия изток. Въпросът на чия страна ще е Християнският изток – на страната на протестантите или на страната на Рим – не търпи отлагане. Вселенският патриарх е не само глава на Църквата, но и водач на гръцката нация и европейските дипломати в Константинопол са сериозно загрижени за неговото становище. Всички европейски контакти с Патриаршията в 16 в. са на практика примесени с политически интриги. Гърците все още търсят помощ от Запада против мюсюлманите завоеватели, а тя би могла да дойде и от двете страни – както от Рим, така и от протестантската федерация. От друга страна, над Запада също е надвиснала „Турската опасност” и един разделен Християнски запад би могъл лесно да стане плячка на агресорите от Ориента. Политическата сигурност сама по себе си лежи във възстановяването на християнското единство.

Точно в този политически контекст стои и първият опит за влизане във връзка с Патриаршията, направен от Меланхтон в 1559 г. Дълбоко поразен от страданията на християните под турска власт, той вижда в това есхатологичен знак. Той не може да не се надява, че в последните времена Сам Христос ще обедини цялата Църква и пише в този смисъл писмо до Патриарх Йоасаф,[6] в което настойчиво го моли да повярва, че лутераните са верни на учението на Св. Писание и на Отците. Получаването на това писмо обаче не се потвърждава. Липсва и отговор. Вероятно то пристига с голямо закъснение, вече след смъртта на Меланхтон. Особен интерес предизвиква фактът, че, заедно с личното си послание, Меланхтон изпраща на Константинополския патриарх и копие от Аугсбургската изповед на гръцки език – очевидно, като доказателство за правоверието на учението на лутеранската общност. Този превод е публикуван в Базел в 1559 г. под името на Павел Дулциус (препечатано във Витемберг през 1587 г.). Проф. Е. Бенц неотдавна доказа, че това не е точно предаване на крайния и официален текст на изповеданието, а представлява документ с твърде странен характер. Преди всичко, използваният за този превод текст е особен вариант на изповеданието от 1531 г., а не по-късна ревизия.

Колкото и да изглежда странно обаче, този факт е напълно пренебрегнат както от съвременниците, така и от учените от по-късно време (само А. Лебедев отбелязва, че това е по-ранна и леко разширена версия).[7] На второ място, това е по-скоро свободна „интерпретация”, отколкото точен превод – изкусно предаване на Аугсбургската изповед на традиционния богословски език на Изтока, което от своя страна издава дълбоките познания на интерпретатора в областта на гръкоезичната патристика и литургичната фразеология. Изглежда твърде неправдоподобно това да е могъл да направи Дулциус. Не може да има почти никакво съмнение, че за делото е отговорен самият Меланхтон. Дори и такъв експерт в гръцката ученост като него обаче не би могъл да извърши това толкова сполучливо и адекватно без помощта на някого, за когото в този източен език не съществуват тайни. Димитриос, дякон от Гръцката църква, е при Меланхтон точно когато се извършва този превод и имаме достатъчно основания да вярваме, че неговият дял в това мероприятие е значителен. Димитриос е загадъчна фигура. Изглежда той е изпратен в Германия от Патриарха по някаква работа. Очевидно обаче храни дълбоки симпатии към Реформацията и играе активна роля в разпространяването на протестантството в Унгария и Молдавия. Тъкмо той е натоварен от Меланхтон със задачата да връчи на Патриарха неговото писмо и копие от гръцката версия. Очевидно гръцката Augustana е предназначена основно за гърците, а не за домашна употреба, и Меланхтон е много ядосан от публикуването ѝ без негово съгласие и мнение (sine meo consilio). Като цяло сама по себе си тази версия вече е важно икуменическо постижение. В действителност тя е опит да бъдат представени основните положения от учението на лутеранската общност на езика на Гръцките отци и литургия. Само дипломатически ход ли е обаче тя или и адаптация към гръцките обичаи? Или по-скоро цялата авантюра е вдъхновена от дълбоко убеждение, че в основата и същността си Аугсбургската изповед е в действително съгласие със Светоотеческото предание? Меланхтон е добър познавач на патристиката и неговото уважение към ранните отци е непристорено. Вероятно той искрено вярва, че Augustana може да бъде приемлива за Патриарха.

В действителност обаче, дори в тази гръцка редакция, се оказва, че това не е така и въпросът, дали тази версия е адекватно и автентично представяне на официалното лутеранско учение, остава отворен. Във всеки случай тюбингенските богослови не се колебаят да я изпратят на Патриарха, а Крузиус е готов да я препечата, макар по това време снабдяването с копия все още да е трудно. Лутераните никога не се отричат от тази гръцка версия. Възможно е, все пак, тя да е просто забравена. От друга страна, не трябва да забравяме, че на този ранен етап все още няма общоприето „лутеранско” учение, тъй като това е период на промени и спорове и все още има място за свободни интерпретации. Нека си спомним, че Formula Concordiae, с нейния опит да примири различните и противоречиви мнения, принадлежи точно на същото това време, когато са в ход преговорите на Тюбинген с Константинопол. Главната тенденция в гръцката версия на Augustana е да се избегне употребата на чуждата за Изтока фразеология на схоластиката и да се смекчи остротата на западното наблягане върху юридическия аспект в учението за спасението. Сега ударението се измества от оправданието и опрощението към вечния живот, към новото раждане или обновление, и към възкресението. Става замяна на Йоановия език с Павловия. Нека кажем отново: догматът, сам по себе си, се разглежда повече от гледна точка на богослужението, отколкото просто като част от някакво схоластично учение.

Първият патриаршески отговор е подписан с датата 15 май 1576 г. и незабавно е изпратен в Тюбинген. Той без съмнение представлява съвместна работа, в която както изглежда основен принос има Теодосиос Зигомалас, но окончателният му текст излиза едва след внимателния прочит на Патриарха. Този документ в никакъв случай не е и не претендира да бъде оригинално съчинение. Точно обратното – стриктно са избегнати всякакви новости. Текстът е обмислена компилация от традиционни извори, по-скоро паралелно изложение на православното учение, отколкото анализ на самата Augustana. Вече бе изказано предположение, че основната ценност на този документ лежи именно в отсъствието на оригиналност. Това е последното доктринално изложение на Изтока, в което не се забелязва никакво влияние от западната традиция, дори в терминологията. В известен смисъл то представлява епилог на византийското богословие. Използваните в текста извори са внимателно проучени от съвременни изследователи (на първо място от Филип Майер, чийто наблюдения са общоприети). Основните източници там са: св. Николай Кавасила, св. Симеон Солунски, Йосиф Вриений, а от ранните отци особено св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст. Същите източници са ползвани и в по-късните отговори на Патриарх Йеремия. Най-силно ударение той поставя върху верността към Преданието, което, от своя страна, е вероятно най-голямото затруднение за лутераните и водещия принцип Sola Scriptura. Като цяло Патриархът е възможно най-миролюбив и балансиран в своите коментари и в критичните си забележки. В придружителното си писмо той изразява надеждата, че „двете църкви” могат да стигнат до единство. Такова обаче може да бъде установено само на основата на пълно съгласие по отношение на учението, т. е. при цялостно възприемане на Св. Предание.

Съществуват няколко особености в учението на лутераните, с които Патриархът не може да се съгласи. Разбира се, той трябва да възрази по въпроса за Filioque, при все че в него очевидно няма нищо лутеранско. С лутеранската идея за първородния грях е готов да се съгласи в общи линии, но все пак подчертава и човешката свобода (по този въпрос се позовава най-много на св. Йоан Златоуст). Нищо не може да бъде направено без Божието съизволение и въпреки това Божията благодат се приема свободно – няма никаква принуда. Следователно, вярата и добрите дела не могат да се отделят. Не следва да бъдат нито противопоставяни, нито съпоставяни. Така или иначе, действителното опрощение зависи от покаянието. В главата за Тайнствата Патриарх Йеремия излага православното учение за седемте тайнства като се спира подробно на всяко от тях. В тази глава трябва да признаем известно западно влияние – не само поради факта, че числото седем е фиксирано на Запад (в сравнително късно време от Петър Ломбард) и едва постепенно започва да се възприема на Изток (в някои документи от 14 и дори от 15 в. все още имаме друг списък на тайнствата), но също и поради това, че, вероятно за първи път на Изток, тук е споменато схоластическото разграничение между „форма” и „съдържание” (това терминологично изменение вероятно трябва да бъде приписано на Гавриил Севирос, който широко използва въпросната схоластическа фразеология в публикувания в 1600 г. негов трактат За тайнствата). Патриарх Йеремия не възприема изложеното в Аугсбургската изповед учение за Евхаристията, но не влиза в изчерпателна критика, а просто разяснява православното учение по въпроса. Претворяването на св. Дарове в същински Тяло и Кръв Христови е следствие от освещаването (μεταβάλλεσθαι). Той не използва термина пресъществяване, възприет от някои православни богослови в по-късно време. Евхаристията не е само тайнство, но и жертва. Патриархът подчертава важността на тайнството Покаяние – едновременно и от светотайнствена, и от морална гледна точка. Той отрича всички злоупотреби, промъкнали се в покайната практика, но строго настоява върху необходимостта от нея като помощно лекарство за грешника. Твърде учудващо е удовлетворен от становището в Augustana за тайнството Свещенство – т. е., че никой не може да преподава тайнствата и да проповядва Словото Божие публично, nisi sit rite vocatus et ordinatus ad hanc functionem. Това е неясно и двусмислено твърдение и може да се интерпретира по много начини. Очевидно е, че православното обяснение се различава от лутеранското.[8] Твърде малко е казано и за Църквата. Нищо определено не е казано de novissimis. Подробно обаче Патриархът се спира върху някои спорни практически моменти: молитвите към светците и монашеските обети.

Писмото е очевидно миролюбиво и – може би точно поради тази причина – не е убедително. Съвременният читател е изкушен да го определи като уклончиво и неясно. Действително, някои би почувствал, че най-важните точки на разделение са докоснати повече повърхностно: учението за Църквата и духовенството, и дори за оправданието. Самият Йеремия обаче е на различно мнение. Неговата цел не е да критикува, а да разяснява здравото учение. Той завършва посланието си до лутераните с конкретно предложение: ако те могат с цялото си сърце да пазят това традиционно учение, той с радост ще ги приеме в общение и така „двете църкви” ще бъдат една. Той обаче няма никакво намерение да прави каквито и да било отстъпки. Трябва да имаме предвид, че в Константинопол за Реформацията се знае твърде малко. Доколкото можем да съдим от дневниците на Герлах и на неговия приемник Соломон Швайгер, православните са оскъдно осведомени и много от информацията, с която разполагат, идва посредством случайни и често тенденциозни източници – най-вече от римокатолически среди. Така че съществува известна причина да съчувстваме на реформаторското движение просто защото то е движение Los von Rom. Но познаването на учението на реформаторите е твърде недостатъчно на този ранен етап. Самият Патриарх Йеремия има някаква идея за движението, доколкото можем да съдим от въпросите, които поставя на Герлах в техните лични разговори. Не знаем точно колко богата е неговата информация. Пък и Аугсбургската изповед може да се разбере правилно само в широка историческа рамка. Може би, Патриархът се интересува от едно – до каква степен е възможно да се очаква западните дисиденти да се присъединят към Православната църква. За него, през 16 в. това е единственият естествен начин на действие. Векове наред Изтокът е изолиран и отчужден от Запада и основната причина за това е в претенциите на Рим. Сега на Запад съществува ново антиримско движение. И не е ли то завръщане към онова Предание, което Изтокът така упорито отстоява? Не можем да очакваме никаква изчерпателна оценка на лутеранското учение от страна на Патриарх Йеремия. Той е заинтересуван единствено от въпроса подготвени ли са протестантите да прегърнат здравото учение, което Православната църква вярно пази през вековете. От друга страна, лутераните в Тюбинген се интересуват от абсолютно същото, само че от противоположната гледна точка: готов ли е Православният изток да приеме тяхното собствено чисто учение така, както то е изложено в Аугсбургската изповед.

За тях коментарът на Патриарха върху Augustana е тъжно разочарование. Те се чувстват принудени да предложат някои обяснения. Това ново послание до Патриарха е подписано от Крузиус и Лукас Осиандер. В основата си то представлява апология. Протестантите са засегнати от намека на Патриарха, че вървят по пътя на човешките умувания. Според тях, в действителност е точно обратно – сигурни са, че в сравнение с него стоят на по-здравата почва на Словото Божие. В действителност това е конфликт между два доктринални принципа: принципът на Преданието от православна страна и принципът на Писанието от страна на реформаторите. По това време лутераните вече започват да долавят този решителен сбъсък. За тях обаче степента на сходство е все още твърде висока. Точките на несъгласие са както следва.

Разбира се, източникът на противоречия по въпросите на вярата е Filioque. След това цялостното учение за свободата и оправданието само с вяра. Настояването за само две тайнства. Молитвите за покойниците, които за тях са неоснователни. Евхаристията не трябва да се мисли като жертва. И накрая, отричането на молитвите към светците и на монашеството като неприемливи. На това Патриарх Йеремия няма почти нищо да добави, в сравнение с предишното си изложение. Сега лутераните му изпращат пресен материал от своето учение – Compendium theologiae от Якоб Хеербранд, преведено на гръцки от Крузиус (публикувано във Витемберг през 1582 г.). В подготовката на втория патриаршески отговор вземат участие някои нови експерти: Митрофан, митрополит на Верия, Методий, митрополит на Мелник, йером. Матей и, както и преди, Теодосиос Зигомалас. В това второ послание няма нищо ново, освен още по строго настояване за тотално възприемане на цялото православно учение. И все пак, това все още не е краят. Лутераните пишат още веднъж в защита на своите становища, но Патриарх Йеремия е вече задължен да сложи край на тези разисквания, които очевидно не обещават нищо. Той предлага приключване на безнадеждния богословски дебат, но остава в готовност да продължи приятелските взаимоотношения. Лутераните пишат още един път, за да изразят отново своята надежда, че в бъдеще е възможно по-добро взаимно разбиране и по-близко съгласие.

Тази ранна икуменическа кореспонденция между Витемберг и Константинопол няма никакви практически последствия. Тя е сменена от по-късни развития, които за нещастие довеждат до сериозно влошаване на отношенията. В началото има повече искреност и непредубеденост. Обстойното изучаване на този приятелски обмен на убеждения между Източната църква и оформящия се свят на Реформацията би дало повече от материал за задоволяване на едното историческо любопитство. Става дума за опит да се намери обща основа и да се възприеме общ език. Меланхтоновата гръцка версия на Augustana заслужава вниманието на богословите-икуменисти днес. Неговият опит да интерпретира посланието на Реформацията в по-широкия контекст на една вселенска традиция, обгръщайки Изтока и Запада, трябва да бъде повторен. И всички спорни въпроси, които разделят Изтока от не-Римския Запад, следва да се анализират отново в по-широката перспектива на Преданието на Отците.

Библиография:

Acta et Scripta Theologorum Wirtembergensium etc. от 1584 г. днес се намира много трудно. Имах щастието да открия копие в библиотеката на Union Theological Seminary в Ню Йорк. Censura на Соколовиус е достъпна в същата библиотека в Парижкото издание от 1584 г. Същите документи са достъпни и в по-късни издания: Acta Orientalis Ecclesiae contra Lutheri haeresim, ed. Е. Scheltrate, Romae 1739; Liber qui vocatur Iudex Veritalis, ed. G. Cypris, 2 vols., Lipsiae 1758; писмата на Патриарх Йеремия са преиздадени (само на гръцки език) в: Mesoloras, J. E. Symbolik, t. I, Athens 1883 (на гръцки език); има превод на кореспонденцията и на руски език (Москва, 1866 г.) – единственият превод на съвременен език. Писмата на Патриарх Йеремия до папата виж в: Hofmann, G. “Griechische Patriarchen und Roemische Päpste” – In: Orientalia Christiana, 25, 2, Roma 1932.

Други важни източници са: Crusius, M. Turcograecia, Basileae 1584 (изданието съдържа кореспонденцията на Крузиус с гърците и писмото на Филип Меланхтон до Патриарха, с. 204); Дневникът на Крузиус, публикуван само частично: Diarium, 1596-1597 и 1598-1599 от W. Goz и E. Conrad (Tübingen, 1927 a. 1931); срв. Zachariadis, G. E. Tübingen und Konstantinopel, Martin Crusius und seine Verhandlungen mit der Griechisch-Orthodoxen Kirche, Gottingen 1941 (виж списъка с писма, разменени между Крузиус и неговите гръцки кореспонденти в периода 1573-1581 г.); Gerlach, S. Tagebuch der an die ottomanischen Pforte zu Constantinopel vollbrachten Gesandtschaft, Frankfurt a/M. 1674; Schweigger, S. Reisebechreibung aus Deutschland nach Konstantinopel und Jerusalem, Nürnberg 1608; Chytraeus, D. Oratio de statu Ecclesiarum hoc tempore etc., Frankfurt 1580; срв. Engels, W. “Die Wiederentdeckung und erste Beschreibung der östlich-orthodoxen Kirche in Deutschland durch David Chytraeus” – In: Kyrios, 4, 1939-1940; Lamius, J. Deliciae Eruditorum etc., t. IX, Florence 1740; Heineccius, J. M. Eigentliche und Wahrhaftige Abbildung der alten und neuen Griechischen Kirche etc., 3 vols., Leipzig 1711 (базирано до голяма степен на непубликуваните работи на Герлах).

Най-важна литература по темата: Καρμίρης, Ἰ. Ὀρθοδοξία καὶ Προτεσταντισμός, τ. Α΄, ἐν Ἀθῆναι 1937 (с богата библиография); Benz, E. Wittenberg und Byzanz, Marburg 1949 (виж особено гръцката версия на Augustana; богата библиография); Georgi, C. R. “Das erste Gespräch zwischen Protestantismus und Orthodoxie” – In: Eine Heilige Kirche, 21, 1939; Engels, W. “Tübingen und Byzanz. Die erste offizielle Auseinandersetzung zwischen Protestantismus und Ostkirche im 16. Jahrhundert” – In: Kyrios, 5, 1940-1941; срв. Meyer, P. Die theologische Litteratur der griechischen Kirche im 16. Jahrhundert, Leipzig 1899 (Bonwetsch-Seeberg, Studien, 3, 6); Palmieri, A. Theologia Dogmatica Orthodoxa etc., t. I, Prolegomena, Florentiae 1911, p. 453-463; Gass, W. Symbolik der Griechischen Kirche, Berlin 1872, S. 41-50; Kattenbusch, F. Lehrbuch der vergleichenden Konfessionskunde, Bd. I, Freiburg i/Br. 1892, S. 141 ff.; Schäfer, E. Luther als Kirchenhistoriker, Gütersloh 1897.

Превод: Борис Маринов