Задачите на духовното образование

Ако обобщим, историята на образованието в Русия може да бъде разделена на два достатъчно големи периода: първият, започнал с покръстването на Русия, продължава до 16 в.; вторият – от 16 в. чак до наши дни. Изследването на тези периоди за нас представлява не просто историческо опознаване на това, което е било и което е отминало, но и ясно очертава два напълно различни подхода към проблема за образованието като цяло, две различни принципни постановки.

С какво се отличава древноруското образование? Ако погледнем дори и външно, е очевидно, че то е напълно различно от днешното. В онези времена в Русия е нямало специални учебни заведения, както и учебни програми и дисциплини. Образованието се е получавало в съвсем други условия, начала и средства. Негови центрове, и в този смисъл центрове на културата, на първо място, са били манастирите и храмовете, а също немалка роля в това отношение са играели и великокняжеските и княжеските фамилии, които са притежавали големи за времето си библиотеки.

Същността и целите на староруското образование могат да бъдат определени още от етимологията на самата дума образование, корен на която е думата образ. Пред прадедите ни е стоял въпросът: за какво става дума, какъв точно образ се има предвид? Приемайки християнството, т. е. виждайки и преживявайки духовната му красота и усвоявайки нравствените му ценности, народът ни ги прилага и започва да се ръководи от тях във всички сфери на живота. Алфа и омега за древноруската култура е заповедта на Спасителя: „Преди всичко търсете Царството Божие и Неговата правда” (Мат. 6: 33). Поради това и целите на образованието са изключително с религиозен характер и, на първо място, възстановяването на изгубения в грехопадението образ Божи. Така задачата на образованието по същество съвпада със задачата на Църквата, очертана ясно в тропара за предпразненството на Рождество Христово: „Христос рождается – прежде падший восставити образ”. Нашият народ, може би като малко други, с особена острота е съзнавал и преживявал това, че човекът в сегашното си състояние е носител на паднал, изкривен образ, изгубил първозданната си красота и непорочност и затова нуждаещ се от възстановяване. Известно е, че искрено обърналият се към Христос човек по правило в началото е обхванат от особена пламенност – готов е и на най-големи подвизи, способен е на цялостно самоотдаване. Точно такава ревност по Бога е имало у новообърнатия руски народ. Възсъздаването на образа Божи се превръща в заветна цел за мнозинството от нашите предци. За тях Христовият образ не е абстракция, а осезаемо преживявана реалност. Християнските идеали не са отвлечени теории, а живо въплътени у конкретни хора, съставили събора на руските светци.

От самото начало на християнството в Русия широко разпространение имат не само книгите на Св. Писание, но и преводите на творенията на Светите отци на Православната църква. Особено любима е била Лествицата на преп. Йоан Лествичник, изпълнена с дълбока духовна мъдрост и красота. Изобщо литературата е много строго подбирана: превеждани са само онези книги, които са можели да послужат на главната цел на образованието – възсъздаването на падналия образ Божи. С образование са се занимавали само онези, които са били способни да съдействат за тази цел, които сами вече са били образовани, но не в съвременния смисъл на тази дума, т. е. чисто и просто наблъскани с едни или други знания, а опитно преминали пътя на придобиването на светостта и изобразили в себе си Христос. Те не само са преподавали правилната теория, т. е. праведния живот, а най-вече сами са служели за образци за този живот и в точния смисъл на думата са били евангелски светилници, просвещаващи света. Защото не е тайна, че няма по-добро възпитателно средство от личния пример. Нравственото влияние по убедителността си е несъпоставимо нито с теоретическото абстрактно научаване, нито, още по-малко, с моралната принуда или насилие. Нека си спомним, че Христос никога и на никого от Своите ученици не е заповядвал, но ги е покорявал с примера Си, със Своя образ, със светия Си лик. „Господи, при кого да идем? Ти имаш думи за вечен живот” (Иоан 6:68), казва ап. Петър… Истинската святост, добродетел, благо и красота увличат и покоряват хората, пробуждат у тях стремеж към чистота и съвършенство. Лъжата и насилието, обратно, убиват този стремеж.

И така, целта на древноруското образование е да посочи на човека пътя, по който би могъл да постигне пресъздаването на първозданния Божи образ, погубен в грехопадението. В голямата си част прадедите ни не са виждали в живота друга, по-висока и по-значима цел и са правели всичко възможно, за да я достигнат.

С времената обаче това започва да се променя. Възникват други образователни задачи, различни критерии в постановката на образованието. Някои изследователи на този въпрос, като например И. В. Киреевски или прот. Георги Флоровски, твърдят, че на границата между 15 и 16 в. в Русия започва отдалечаване не само от предишния тип на образование, но и промяна в принципите на църковния и обществения живот като цяло. Ако кажем пределно схематично, процесът е свързан най-вече с това, че благоговението на руснака към всичко, което дава Църквата, постепенно започва да се концентрира предимно върху формите (обреди, традиции, външно благолепие) на църковния живот в ущърб на съдържанието му.

Именно от този период е и събитието, което е повлияло принципно върху по-нататъшната съдба на родината ни. Става дума за т. нар. спор между заволжците и йосифяните, т. е. между две направления в руското монашество от онова време. Кулминация на този спор са църковните събори от 1503 и 1505 г. Олицетворение на движението на заволжците, или нестяжателите, е преп. Нил Сорски, докато йосифянството се свързва с личността на преп. Йосиф Волоцки, макар на практика да не изразява учението му, а само да взема повод от него, достигайки до крайности в отделни положения. В центъра на съборните дискусии е въпросът за положението на манастирите в държавата. В съответствие със светоотеческата монашеска традиция на нестяжанието преп. Нил е противник на манастирските имоти. Манастирите не трябва да притежават, смята той, нито земи, нито излишества в бита, нито разкошни храмове и богати ризници, нито каквото и да било, което надхвърля минималните нужди за истинския монашески живот, същността на който е умната молитва. Ако манастирите обаче нямат земи, казват йосифяните и, следователно, добри доходи, манастирският бит ще е суров, а тогава кой от болярите ще иска да стане монах. А ако в манастирите не останат монаси от болярски родове, тогава кой ще става епископ. Защото епископите трябва да произлиат от благородниците, за да имат авторитет и влияние в света и между хората… Манастирите трябва да са богати още и затова, за да могат при нужда да помагат на бедните и на безимотните.

Изглежда най-малкото последният аргумент е твърде убедителен: манастирите трябва да станат центрове на благотворителност. Кой би възразил против това? Още повече от историята на Църквата е известно, че точно манастири нерядко са спасявали околните си селяни буквално от гладна смърт… Но запознанството със светоотеческата монашеска традиция показва, че нейните първостепенни задачи сами по себе си са далеч от социалните. Целта на монашеството е преобразяването на вътрешния човек, а най-важното средство за това е умната молитва. Подмяната на целите и на средствата е бременна, както показва историята, с изкривяване на самия смисъл на монашството, а значи и на християнството като цяло.

От скромни лечителници на духа манастирите започват да се превръщат в огромни стопанства, монашеските братства – в трудови артели. А за никого не е тайна, че колкото повече са външните стопански и битови грижи, толкова по-малко внимание отделя човек върху вътрешния си живот. Трудно, а и невъзможно е да се служи на двама господари – на Господа и на мамона (Мат. 6:24), казва Евангелието.

По този начин в родния монашески живот започва процес на упадък, главната причина за който според св. Игнатий се състои в изоставянето на умната молитва. Този упадък, естествено, се отразява отрицателно върху духовното равнище на целия църковен живот, а значи и върху всички сфери от живота на народа като цяло. Както е известно, монашеството е предният отряд на Православната църква и духовното му състояние винаги определя духовното състояние на целия църковен народ. В съответствие с този закон упадъкът в монашеството в Русия постепенно довежда до деградация във всички форми на народния живот, до западане на нравствеността, националната култура, бита, до разколи, смутове и брожения.

Всичко това се отразява непосредствено и върху принципите на образованието. Ако целта на древноруското образование е била, както бе отбелязано, възсъздаването на духовната красота на Божия образ в човека и всичко е било насочено към нея, ако усилията са били съсредоточени върху изучаването на светоотеческите творения, на правилата на християнския живот, на основите на правилната молитва, на принципите на духовното ръководство, т. е. на пътя на спасението въобще, то след победата на йосифяните внимание се обръща предимно върху външната стройност на теоретичните знания за сметка на действения опит. От 16 в. в редовете на руските светци е очевидно рязкото намаляване на преподобните, т. е. на онези светци измежду монасите, които са достигнали пределно възможното уподобяване на Господ Иисус Христос. Почти няма истински духовни светилници, а следователно и истински възпитатели, способни да предадат на другите опита на вътрешното изобразяване на Божия образ. В образованието авторитетът на духовното съвършенство постепенно се измества от авторитета на начетеността, на книжния енциклопедизъм. То придобива все повече рационалистически западен характер. Принципите на средновековната латинска схоластика се вкореняват стабилно в учебните заведения, които започват да се разкриват първоначално в Киев и Москва, а след това в Петербург и други градове.

Първата цел на западния тип образование, станала особено изразена след отпадането на Римската църква от Едното съборно тяло, е не да направи човека по-съвършен, а да му даде колкото може повече знания, но знания заради самите тях. Основополагащ принцип на западното богословие е споменатата вече схоластика. Тя се характеризира, на първо място, с това, че научното богословие става самодостатъчно, богословските изводи престават да служат като духовни ориентири в пътя към спасението, а се превръщат в отвлечени, нямащи практическо значение за духовния живот умозаключения. Богословието започва да се занимава с поставянето на проблеми, които нямат никакво принципно отношение към живота на човека. Векове наред дискусиите са посветени на въпроси като: общите понятия реални ли са или номинални, т. е. съществуват сами по себе си или са просто имена; колко ангели могат да се съберат върху върха на игла, т. е. какво е съотношението между нематериалните субстанции и материалното пространство, и т. н. (при което много от тези спорове са приключвали на кладите на инквизицията). Така от средство за обучаване на човека в пътищата към спасението богословието се превръща в начин за развлечение за човешкия ум и по същество става раздел от философията. Някога са твърдели, че философията е слугиня на богословието, но след победата на схоластиката техните роли се разменят: слугинята взема властта и вече богословието е слуга на философията.

За съжаление точно такова изкривяване в задачите на образованието се извършва в Русия под непосредственото влияние на Запада. Създадените през 17-18 в. руски духовни училища са по западен образец. Основното изискване към учещите е наизустяването на голям обем информация. Изучавали се предимно латински автори, на латински език, според латински, т. е. католически, учебници и методики. Затова съвсем не случайно се е достигало до това, както показват историческите източници, почти половината от учениците в едно или друго руско духовно училище буквално да бягат оттам, не искайки да се върнат в „тези проклети семинарии”. В това отношение историята на Руската църква има символичен пример: преводачът на светоотеческия аскетичен сборник Добротолюбие на славянски език и възродител на монашеската традиция на умната молитва преп. Паисий (Величковски) в юношеските си години бяга от Киевската семинария, т. е. от латинско по същество училище, в гръцки манастир, където самоотвержено се предава на насъщната цел на човешкия живот – възсъздаването в себе си на Божия образ.

В леко изменен вид схоластическият тип образование у нас съществува и до днес. Първите неуспешни опити за отказа от него са предприети в средата на 19 в. Във връзка с големия брой преводи на руски език на творенията на древните Свети отци за много неравнодушни хора става очевидно, че не само голяма част от руското академично богословие, но и самият подход към богословското образование не съответстват на критериите на Св. Предание на Църквата. Ражда се искрено желание да бъде възстановен, доколкото е възможно, предишният характер на образованието. Например, по времето на митр. Филарет (Дроздов) са наричали Московската духовна академия полукиновия (киновия – общежителен манастир). Св. Филарет се е опитвал да възроди предишната образователна традиция, но след смъртта му всички негови усилия практически се провалят.

В края на краищата става така, че от духовните семинарии и академии започват да излизат като цяло религиозно безразлични и дори агресивно настроени към религията хора. Немалко от известните революционери са бивши семинаристи. Митр. Вениамин (Федченков) в книгата си За вярата, неверието и съмнението живо и убедително показва колко голямо осветскостяване е царяло в духовните училища в края на 19 – началото на 20 в. В този смисъл е показателна съдбата на известния религиозен мислител прот. Сергий Булгаков. Възпитан в свещеническо семейство, той напуска духовната семинария поради пълното си разочарование от религията, убеден, че никакъв Бог няма и не може да има. И чак след много години и след мъчителни духовни търсения отново се връща към религията и впоследствие става свещеник. Такива примери ни карат да се замислим за много неща.

Днес, когато са възстановени и създадени много духовни училища, не можем да не отчитаме както положителния, така и отрицателния отминал опит, за да не повторим грешките, които могат да доведат не само до лични, но и до обществени по мащабите си трагедии. Още повече това е нужно да се разбира пред лицето на тази духовна, по-правилно – лъжедуховна, агресия, която се осъществява сега спрямо нашия народ. Затова, за да можем и ние, и нашите деца духовно и нравствено да оживеем, образованието ни трябва да е ориентирано преди всичко към възраждането на онези образователни принципи, съществували в Русия до латинския плен. Основно внимание трябва да бъде обърнато върху духовното и нравственото възпитание на учениците, на укрепването на вярата им. Необходимо е не само човек да бъде засипван с огромен обем отвлечена информация, с купища „сив” теоретичен материал, но и да му бъде помогнато да стане християнин не само по име, но и по същество. Преди всичко човек трябва да се научи да изпълнява евангелските заповеди, основите на правилната молитва, действеното и живо да изучава творенията на светите отци. Само по този начин православието може да се превърне в онова безценно съкровище, за да намери което човек е готов да пожертва всичко.

Превод: Марио Коев

* Осипов, А. И. „Задачи духовного образования” – В: Православная беседа (бел. прев.).