Отец Йоан Романидис като историк

Огромният богословски принос на отец Йоан Романидис се дължи на опитното житейско знание, което той е получил в своята семейна среда и особено от майка си Евлампия. По подобен начин и неговият принос към историческата наука се основава също на опит, породил оригинални идеи и радикални изводи – разбира се, в резултат на изчерпателно проучване. Той започва своята първа историческа книга Ромейството (1975 г.) с описание на случай от 1951 г., когато е все още млад ефимерий в Америка. Съобщили му, че трябва да отиде в къщата на болен, но той объркал адреса и така се запознал с някакъв грък. В дома му обаче случайно дошъл и неговият брат, в когото, за голяма изненада о. Романидис, разпознал лидера на албанците в града… Развръзката е описана на страниците на Ромейството.

Не е случайно и това, че тази книга се появява след пребиваването на о. Йоан в Ливан и Сирия, в Богословския факултет на Баламанд. Там той установява, че хиляди вярващи от Антиохийската патриаршия определят себе си като православни ромеи, без да са гърци, нито дори гръкоговорящи. Този парадокс също търси своето обяснение на страниците на Ромейството.

Що се отнася до академичните му контакти трябва да се признае влиянието на о. Георги Флоровски върху Романидис, а за тясната им връзка свидетелства публикуваната им кореспонденция. Флоровски се интересува особено много от взаимното влияние между богословие и история. От същия дух е вдъхновен и о. Романидис.

Историческото творчество на о. Йоан се заключава основно в три изследвания: 1) Ромейството; 2) Франки, ромеи, феодализъм и догмат (1982 г.) и 3) Историческият увод към второто издание на Прародителския грях (1989 г.). Немалко исторически сведения има и в пространния увод към Римляни или ромеи, отци на Църквата, т. I (1984 г.), където се проявява връзката между богословско и историческо слово. Но и в повечето негови изследвания след 1975 г. историческите елементи се преплитат с богословски въпроси.

1. Основни исторически възгледи на отец Йоан Романидис

Историческите възгледи на о. Йоан Романидис, звучали съвсем новаторски през 1975 г., когато са формулирани за първи път, вече са достатъчно известни и няма нужда да се спираме на тях подробно, а само в общи линии:

1.1. Римската култура е в действителност гръцка. Рим е бил гръцки град, много от по-старите римски писатели са писали на гръцки или са двуезични, а гръцкият език е един от двата официални езика на синклита, в който мястото на преводача е закрито през 1 в. пр. Хр. Затова и ап. Павел пише писмата си към християните в Рим на гръцки. Даже и богослужението в Рим се е извършвало на гръцки език до началото на 4 век. В рамките на империята по-голямата част от населението е говорело на гръцки.

Макар тези възгледи да се основават на добре известни и публикувани извори, те не са формулирани по този начин от никой предишен изследовател. Обобщението е дело на о. Йоан. Византолозите знаят, че държава като Византия не е съществувала, но използват понятието, без да подчертават политическите последици от този избор.

1.2. Основното културно разделение на Европа не произхожда от разделението гърци-римляни, а от делението „римляни-франки”, възникнало след завладяването на западната част на империята от варварското племе на франките. Франките поробват римляните и ги превръщат в роби и парици, докато сами стават феодали, затворени в своите защитени кули. Завладяването приключва при Карл Велики и е придружено и от богословско обособяване на събора във Франкфурт през 794 г. (отхвърлил решенията на Седмия вселенски събор), на събора в Аахен през 809 г. (въвел filioque в Символа на вярата) и постепенното превземане на папския трон между 983-1046 г. Значими дати в този процес са 1009 г., когато е прогонен последният православен папа, и 1014 г., когато учението за filioque е официално въведено в Римската църква. На Запад наследниците на римляните са подчинени до 1789 г., когато въстават и във Франция се освобождават, но вече не познават ромейството на своите предци, нито своята идентичност с ромеите от Изтока.

1.3. Схизмата не е между Византия и Римската църква, а между православните ромеи (на Изток и на Запад) и франките-окупатори на папския трон. Тъй като ромеите на Стария Рим се съпротивляват с десетилетия на франкските претенции, се налага и непосредственото окупиране на папския трон от франк (окончателно в 1046 г.), веднага след което е обявена и схизмата. Причините за схизмата са се коренили преди всичко в политическите претенции на франките, а никак не в някакво митично и необратимо противоречие между гръцкото и римското богословие.

1.4. Като завоеватели на Западна Европа, франките налагат своето подправено разбиране за история, наричайки свободните римляни „гърци”, разграничавайки ги по този начин от римляните на Франция и Италия, които са завоювали. Впоследствие, след окончателното падане на Константинопол, когато вече няма свободни римляни, те преименуват империята на „Византия”, така че да откъснат всичко предполагаемо ромейско от историческото му продължение и да предотвратят случайно възраждане на империята. „Византийска империя” никога не е съществувала. Терминът се ползва за първи път в 1562 г. от Йероним Волф, в сборник исторически извори.

1.5. Тъй като, въпреки всичко, поробените от турците ромеи на Изток запазват спомен за своята империя, винаги съществува опасност да я поискат отново. Великите сили – с помощта на новогръцки интелектуалци като Кораис – започват да убеждават народа, че е наследник само на античните гърци и че е бил поробен 2000 години назад първо от римляните, а след това от турците. Същите сили се отнасят положително към Революцията от 1821 г., само след като са осигурили нейната антична ориентираност. Въпросът остава нерешен и 100 години след Кораис, както показва сблъсъкът, разразил се с публикуването на История на ромейството от А. Ефталиотис през 1901 г., когато К. Паламас подкрепя Ефталиотис, а интелектуалци като Н. Политис и Сотириадис му се подиграват.

Историческото дело на о. Й. Романидис е концентрирано върху средновековния период, което е логично, тъй като, според него, този период е подменен от по-късната официална историография. Въпреки това обаче интересът му не се ограничава до него, но се разпростира както върху античната, така и върху новата история. Разширяването на обхвата на историческите му търсения се налага от желанието да бъдат осветлени определени тъмни места или пък като отговор на критика. Например, възгледът на о. Романидис за елинистичния характер на древния Рим шокира мнозина. Налага се той да се върне към този въпрос в едно от последните си проучвания, което пише малко преди смъртта си и озаглавява: „Examples of the Science of the Ethnic Cleaning of Roman History and a Vision of the Future United States of Franco-Romania” (Лекция в Гръцкия колеж в Бруклайн, Масачусетс, 17 октомври 1998 г.) В тази лекция той широко се спира върху античните историци като Дионисий Халикарнаски, писали за ранните години на града Рим.

О. Йоан вижда в ромейството нещо много по-широко от границите на етнос, бил той и ромейският: ако допуснем, че може изобщо да се говори за „ромейски етнос”. За него ромейството е култура на икумената, съдържаща елинизма в икуменичното му измерение. Съответно, в опит да обясни западния прочит на историята от страна на новогърците, изследва и механизмите и личностите, наложили западния исторически възглед в нова Гърция. Така той стига до ролята на Кораис и Наполеон, представени в увода към второто издание на Прародителския грях. Там той определя Наполеон като виновник за смъртта на Ригас Фереос, с цел да попречи възстановяването на Римската империя, чиято европейска част присъства в прочутата „Харта” на Ригас.

Романидис стига и до началото на 20 в., изследвайки двете течения, сблъскали се в спора за националното наименование елин или ромей – в своя труд Костас Паламас и ромейството (1976 г.). Трябва да се подчертае, че Романидис е започнал да се занимава с история без да прекъсва богословското си дело, а като негово продължение. Освен това по времето, когато пише историческите си съчинения, т. е. от 1974 г., той не престава да публикува и богословски текстове. Двете дейности са неразривно свързани. Например, разбирането за различията със западните изповедания го води до желание да изследва апостолското приемство, както и до ключовото му откритие за прекъсването на това приемство във Франкския запад. Затова той изследва задълбочено тъмния и неизвестен в Гърция период от 7 до 8 в., когато Меровингското кралство рухва и на престола се качват каролингите. В своя труд Църковните събори и културата от 1995 г. той пише: „Франките разбират апостолското приемство като магична сила, която им позволявала да я превърнат в собственост на своето племе и да я използват като основно средство за робско умиротворяване на подчинените им римляни, чрез страха от религиозната и военна сила и власт на едноплеменните им епископи”.

Както показва о. Йоан, в началото меровингските франки узурпират правото на вето в избора на епископи. Впоследствие присвояват правото да определят епископите и започват да продават местата чрез откупване. В крайна сметка каролингските франки прогонват епископите-римляни и налагат само франки в епископско достойнство.

Втори пример е историческото изследване на о. Йоан за filioque, публикувано в 1975 г. и издадено в преработен вариант в 1982 г. За да разбере проблема с произхода на учението за filioque, авторът пристъпва към задълбочено историческо проучване, в което постоянно проличава взаимната връзка и взаимно влияние между богословие и политическа история. Накрая, развитието на богословската мисъл на Запад се открива като продукт на политически цели, както е с отхвърлянето на Седмия вселенски събор в 794 г., схизмата от 1054 г. и възприемането на теорията за „Божие удовлетворение” от Анселм Кентърбърийски – по примера на феодалното правосъдие.

2. Оценка на историческото дело на о. Романидис

Въпреки че възгледите на о. Романидис се основават на известни и публикувани извори, до този момент никой изследовател не ги е представял по този начин. И днес историческите му възгледи не са приети навсякъде, нито са включени в дидактичните исторически пособия, въпреки че са предмет на множество дискусии, включително и в интернет-пространството. Създава се впечатлението, че става дума за напълно банално становище, които не заслужава отговор или за тотално сбъркани възгледи, които могат лесно да бъдат оборени от всеки завършил история, и, следователно, пак не заслужават да бъдат коментирани. Нито едното обаче се случва, нито другото.

В своите проучвания, плод на дългогодишни и упорити усилия, о. Романидис използва огромно количество достоверни исторически извори. Трудно е да се твърди, че е пропуснал да вземе предвид някой значим извор, който би променил радикално изводите му. Даже обратното – той успява да извлече информация от малки детайли, които може би са убягнали от вниманието на други учени. Характерен е примерът с оригиналното му твърдение, че в средата на 8 век поробените от франките римляни на днешна Франция се съюзяват с арабите, за да отхвърлят така франкското робство. Това сведение действително се съдържа в много известния „Продължител на хрониката на Фредегар”, на която и се позовава о. Йоан, но до този момент е било пренебрегвано. Това откритие е показателен пример за внимателното изучаване на изворите.

Друг характерен пример за откриването на детайли, убягнали от вниманието на другите учени, е протоколът от Лондон от 31 януари 1836 г., който определя правото на преселване от Османската империя в Гърция. Романидис изследва оригиналния текст, на френски език, който и прилага в изследването си Examples of the Science of the Ethnic Cleaning of Roman History and a Vision of the Future United States of Franco-Romania. Известно е, че дотогава във всички западни езици нашите предци са наричани „гърци” (Greeks, Grecs, и т. н.). Текстът на протокола от Лондон въвежда за първи път разграничението между Hellenes (жителите на царство Гърция или Елада) и Grecs (всички, които дотогава са се наричали гърци). Тук изцяло проличава западната пропаганда, променила нашето национално име през вековете. Опитвайки се да разграничи свободните ромеи от тези, подчинени на турците, великите сили правят разликата между „Hellene” и „Grec” – разграничение, което със сигурност би предизвикало буря от протести, ако се преведе на гръцки език.

„Такава, каквато е днес тевтонска Европа, тя никога няма да се обедини, защото е завладяна от расисткия, филетистки, рушителен, хедемонистичен и експлоататорски дух на тевтонците, който иска народите да бъдат подчинени и експлоатирани от малки користни групи” (с. 275). Днес, когато европейските народи все повече се отдалечават едни от други и взаимно се хулят с расистки слог, думите на о. Романидис за пореден път звучат пророчески…

С това проучване о. Романидис разрешава едно историческо недоумение, чийто отговор бе неизвестен на широката публика: защо всички царе на Гърция, започвайки от втория (Георги I, 1863 г.) носят титлата „цар на гърците”, а първият цар (Отон) носи титлата „цар на Гърция”? Известно е, че Великите сили забраняват на Отон да носи титлата „цар на гърците”. Защо обаче разрешават това на Георги I? След о. Романидис вече знаем обяснението: Отон идва на власт през 1833 г., т. е. преди Договора от 1836 г., когато великите сили все още не са разграничили „Hellenes” от „Grecs”. Ако наричаха Отон „цар на гърците” (Roi des Grecs), това би значело, че Отон е цар на всички, които западняците наричат „гърци”, т. е. и на жителите на царство Гърция, и на поробените ромеи в Османската империя. Това, разбира се, е нещо нежелано и от великите сили, и от Турция. И обратно: когато на власт идва Георги I – през 1863 г. – вече съществува разграничение между Hellenes и Grecs, благодарение на договора от 1836 г. Така той се определя като Roi des Hellenes и всички са доволни.

Следователно, не може да се твърди, че о. Йоан не е познавал изворите. Също толкова трудно е да се твърди, че ги е тълкувал погрешно. Например, възгледът му, че Римската империя преди нахлуването на варварските племена е била двуезична, вече е общоприет извод на съвременните учени. И по-точно, че мнозинството от населението е говорело гръцки, както убедително доказва водещият съвременен изследовател на Късната античност Питър Браун (в Светът на късната античност, както и в други свои изследвания). Причината е проста: всички значими градски центрове са се намирали в източната част на държавата, елинизирани още при Диадохите на Александър Велики. Освен Рим, в западната част на империята не е имало нито един голям град.

Университетският учен, прот. Георгиос Металинос, в течение на десетилетия изследва историческите извори предимно от османския период и 19 в., но и не само, и стига до изводи, сходни с тези на о. Йоан Романидис. Обширното публикувано творчество на о. Георгиос потвърждава заключенията на о. Романидис.

Същият резултат показва и нашето независимо проучване на някои извори от средновековната история. Между тях е „Историята на франките” от Григорий от Тур, „История на готите” от Йорданес, „Хроника на Фредегар” и „История на лонгобардите” от Павел Дякон, „Законодателството на Лонгобардите” под редакцията на Д. К. Фишер и „Биографията на Карл Велики” (Vita Caroli) от Айнхард, „Относно пратеничеството в Константинопол” (Relatio de legatione Constantinopolitana) на Лиутпранд от Кремона, „Хронографията” на Теофан, „Писмата” на патриарх Николай Мистик, „Към сина ми Роман” на Константин Порфирогенет и епосът „Диоген Акритски”. Нито един извод на о. Йоан не противоречи на изворите, които изследвахме. А и до днес не разполагаме с извор, който да влиза в кардинално противоречие с идеите му. По-долу обаче ще представим пет критики срещу неговите изводи. При това трябва да имаме предвид, че о. Романидис е имал съзнанието за утопичността на своя идеал, но уточнява, че той е не по-малко утопичен от днешния идеал на Обединена Европа: „След като съвременните европейци вече се опитват да правят нещо подобно, защо да не опитат да възстановят по-малко утопичното и исторически реално единство на своите римски предци?”.

2.1. Може би основната критика към творчеството на о. Романидис принадлежи на Владимир Мос, изложена в изследването му Against Romanides – A Critical Examination of the Theology of Fr. John Romanides (2012 г.). По отношение на историческата част, Мос не е съгласен с отец Йоан в следното: Франките били единствените православни от всички варварски народи, настанали се в земите на Римската империя (останалите са приели арианството). Следователно „завоеванията” на франките, като например при Хлодвиг, ок. 510 г., са чествани от римляните на Запад като „освобождение”, а не като завоюване. За да подкрепи своето твърдение, Мос се позовава на Католическата енциклопедия от 1917 г., където четем за Хлодвиг изрази като „навсякъде въведе добри закони”. Това, разбира се, не може да бъде прието като сериозно възражение. Пък и благосклонното отношение към франките в цитираната енциклопедия повече потвърждава, отколкото оспорва възгледа на о. Романидис.

Мос се позовава и на „История на Франките” от Григорий от Тур, пишейки, че той „никъде не оспорва законността на франкската власт”. О. Романидис обаче чете по различен начин Григорий от Тур, „написал Историята на франките до 591 г., т. е., на първо място, преди франките изцяло да овладеят йерархията и, на второ – по времето на сътрудничеството между франките и римляните, заради общи проблеми. При все това, макар Григорий и да споделя мечтателната надежда, че римляните ще повлияят благотворно на франките и Римските епископи ще продължат да управляват цялото множество подчинени от франките римляни, той не скрива и най-малките детайли от жестокостта и варварството на франките”.

Отдалечаването на Западна Европа от православието, пише Мос, не може да се припише само на германското племе, опитало се да разруши ромейството. В сблъсъка с Константинопол участват и римляните на Запад: папа Стефан II търси помощта на франкския цар Пипин през 754 г. и хули „гърците”. Папа Адриан Ι представя в 785 г. Псевдо-Исидоровите декреталии: краеъгълен камък в папските претенции за тотална власт в следващите векове. Папа Лъв III е главният печеливш от коронясването на Карл Велики в 800 г., защото „е спечелил император под ръка вместо източния самодържец”.

За да демонстрира несъстоятелността на тезата за връзка между папизма и Карл Велики, Мос се позовава подробно на книгата на Guettee – френски игумен от 19 век. А читателят недоумява, как е възможно една конвенционална книга, издадена преди 150 години и съдържаща вече изказвани мнения, да се използва като аргумент в спора с о. Романидис. При всяко положение о. Йоан вече е отговорил на повечето неща. Особено по отношение на аргумента с Псевдо-Исидоровите декреталии, той е смятал, че те са самозащитна реакция на римските папи спрямо франкските претенции. Също така е трудно да бъдем убедени, че папата е спечелил срещу Карл Велики, освен временното влияние върху военнолюбивия владетел. Освен това, както пише веднага след това Мос, когато трябва да коронова своя син Лудовик за император, Карл пренебрегва папата.

Смятаме, че о. Романидис е направил много по-сложно и нюансирано описание на онзи период, в сравнение с опростените картини на своите критици. Той няма нищо общо с „филетистката теория”, както го обвинява Мос и не смята, че всички западни ромеи са „добрите” в историята. Във време на невероятен натиск и чуждо нашествие мнозина се приспособяват към франките – къде по тактически съображения, къде по убеждение. Следващите една след друга смени на папския трон – особено през 10 в. – отразяват колебанията в баланса на силите на франките и на ромеите в Рим. Във всеки случай, дори в най-трудните условия на франкски натиск, папите остават православни в догматите си, затова и имената им са вписани в диптисите на Константинопол до 1009 г. Характерен пример е самият Лъв III, папата, короновал Карл Велики в 800 г. Когато на събора в Аахен, 809 г., франките обявяват догмата за прибавянето на filioque в Символа на вярата, Лъв отговаря с изсичане на Символа без filioque на две сребърни плаки в храма „Св. Петър” с надписа: „Това направи Лъв поради любов и съхранение на православната вяра”. Става дума за изключително смела постъпка в момент, когато войските на Карл Велики са още в Италия.

Както и повечето читатели на о. Романидис, Мос отхвърля радикалното мнение, че Френската революция е осъществена от гало-римските парици срещу франкските господари. Нарича го просто „безсмислица” (nonsense) и смята, че с подобни идеи о. Йоан „е напуснал историята и се е отправил към царството на фантазията”. При все това, нови чуждестранни учени са установили факти, подкрепящи тезата на о. Йоан. В интересно изследване, озаглавено Τhe Franks, Едуард Джеймс включва фраза от писмо на Екатерина Велика, от времето на Френската революция, където руската императрица пише: „Не виждате ли какво става във Франция? Галите прогонват франките”. Сиреч в големите дворове на Европа са знаели какво се случва, макар да наричали въстаниците гали вместо ромеи. Във вековете ромейството се разкрива тъкмо като преодоляване на национализма. То обхваща и приема множество народи с различен езиков произход, без да отдава значение нито на родното място, нито на социалното положение.

2.2. Освен критиката на Мос, ще отразим и някои други критични тези, макар че те не са така пространни. Α. Никълс, католически свещеник и университетски учен, в задълбочен преглед на водещите православни богослови на 20 век определя идеята за ромейството като „странна работа” със следния аргумент: „Основният проблем в този исторически прочит е, че западните варвари, вместо да пожелаят да възстановят Западната Римска империя по свой образ, и така да скъсат връзката си с Изтока, имали щастието да приемат цялото ѝ наследство – културно, езиково или религиозно, което гръко-римският свят в своята цялост е могъл да предложи”.

Тази забележка би могла да е вярна, частично, за ранните завоеватели на Италия – остготите, които действително са възприели много външни характеристики на римското управление. Не те са обаче тези, които са оставили трайната следа върху Западна Европа. След поражението от Юстиниан те изчезват от историческата сцена и развитието на Западна Европа започва да се определя от франките. Франките избират сблъсъка с Римската империя не само на политическо, но и на културно и богословско ниво. И следователно не би трябвало да се чувстват „много щастливи от приемането на всяко нейно наследство”. Всеки случай заслужава внимание фактът, че Никълс, въпреки горната забележка, смята о. Йоан за един от водещите богослови в света през 20 в.

2.3. Eдна критика, която постоянно присъства в различни коментари на гръцките учени относно възгледите на о. Романидис, е, че неговото занимаване с историческите етнически наименования на гърците е анахронично и въпросът за националното име днес няма никакво съществено значение. При все това опитът от последните 20 години, когато Гърция се оказа включена в безкраен дипломатически спор за името на съседна нам страна, показа, че етническото наименование съвсем не е безобиден избор. Даже напротив, тези имена са натоварени със символика, крият териториални претенции, предопределят исторически избори и захранват културното развитие в бъдеще. Така че правилното познаване на националните имена и символичната тежест, която те носят, е абсолютно необходимо.

Мнението, че Римската империя преди варварското нахлуване е била двуезична, вече е общоприет извод на съвременната историческа наука. И по-точно, по-голямата част от населението е говорело гръцки, както убедително доказа водещият съвременен изследовател на Късната Античност Питър Браун.

2.4. Повърхностният прочит на творчеството на о. Романидис може да създаде впечатление, че неговите възгледи свидетелстват за своеобразен национализъм. Вместо новогръцкия национализъм, той развивал ромейски такъв. Ромеите се отъждествявали с православните християни, изключвайки всички други народи от правата вяра. „Та не може ли китаец да бъде православен? Защо ще трябва ромейството да се отъждествява с православието?”, е правилен въпрос.

В действителност обаче о. Романидис вижда в ромейството нещо много по-широко от границите на етнос, бил той и ромейски – ако приемем, че изобщо може да се говори за ромейски етнос. Ромейството е всеобща култура, обхващала и елинизма в неговото икуменично измерение. Християнството използва в терминологията си гръцкия, но и всеки народ може да включи в преданието си гръкоримското християнско наследство. Нито пък новогърците имат предимство заради етническия си произход. Напротив, в степента, в която те не познават историята на ромейството, те са приели пропагандата на западноевропейците и са се превърнали от ромеи в „гърци”.

Въпреки твърденията на отделни критици, през вековете ромейството наистина се разкри като преодоляване на национализма. Неговата цел винаги е била да съхрани метода за лечение на човека, изгубен в другите култури, и да го доведе до обòжението. Тази цел няма нищо общо с разбирането за избрани народи, за благороден произход и свещени езици.

Самият о. Романидис подчертава постоянно различието между ромейството и национализма: „От една страна, наистина, римлянинът е абсолютно убеден в своето ромейство, но той не е нито фанатичен, нито нетолерантен, нито ксенофоб. Напротив, той обича чужденците, но не наивно. И това е, защото знае, че Бог обича всички хора и всички племена, както и всички народи без различие и предпочитание”.

2.5. И накрая, още една – по-обща, но убедителна – критика характеризира като утопични изследователските изводи на о. Йоан Романидис. Според нея, запознавайки се с историческите теми в неговите произведения, мнозина биха помислили, че той предлага възраждане на Римската империя. И действително, последните страници от послеслова към Ромейството приличат на амбициозен политически манифест за връщане в „тевтонска” Европа на „елинската култура на ромеите”: „Наследниците на ромеите на Запад не само са отменили съсловното благородничество и богословието на феодализма на своите завоеватели, но имат готовността да възстановят ромейството на своите предци, което източните ромеи пазят и днес, чрез най-разнообразни културни проявления, които някога са съществували и в западното ромейство”. Впоследствие, „освободеното от тевтонството, след като е преодолян тевтонския дух на раздробяване сред наследниците на римляните, довел до създаване на малки егоцентрични държави, макар и в изопачен вид, романоезичното и келтоезично ромейство в Западна Европа ще възстанови първоначалното си етническо, религиозно и политическо единство”.

Разбира се, че тук става дума за утопия. Както бе утопия и обявеното в 1897 г. от малкото останали евреи в диаспора завръщане на разпръснатия в продължение на 2000 години еврейски народ в Обетованата земя със столица Йерусалим. Само 50 години по-късно обаче тази утопия се осъществи... О. Йоан е съзнавал, че идеалът му е утопичен, но е смятал, че е не по-малко утопичен от съвременния идеал на Обединена Европа…

В края на това кратко изложение можем да обобщим, че, освен водещ богослов от световна величина, о. Романидис е и оригинален историк, използвал много отделни сведения, убягнали от вниманието на другите, направил ги част от своя, съвсем нова концепция, която, според нас, издържа и на времето, и на критиките. Амбициозната му концепция за историческото развитие на Европа съчетава историческото проучване с богословско търсене и е здраво вкоренена в Преданието както на Църквата, така и на православния народ. Затова и представлява ценно достояние за бъдещите поколения.

Превод: Златина Иванова

* Φιλιππίδης, Α. „Ο π. Ιωάννης Ρωμανίδης ως ιστορικός” – εν: Εκκλησιαστική Παρέμβαση, Σεπτέμβριος 2013, σ. 27-43 (бел. прев.).