Словото Божие – културата на Духа

Какво е словото? Свикнали сме да го разбираме като способ за установяване на контакт с другите с цел обмен на информация. Но виждаме, че Св. Писание ни казва нещо друго за словото: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото”, „и Словото стана плът...” (Иоан 1:1, 14). „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Бит. 1:3). И всичко онова, което Бог е нарекъл слово, е станало. И отново се връщам към словата на Спасителя: „Думите, що ви говоря, са дух и живот” (Иоан 6:63).

Какво е словото? Как да го разбираме? Бих искал, с Божията помощ, да свържа думата слово с понятието култура, с културата на Духа. Св. Писание ни показва, че Бог, като твори света, до сътворяването на човека, го твори с едно единствено слово: Да бъде! Когато идва времето да бъде сътворен човекът, Бог говори различно: „… Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие…” (Бит. 1:26). И разбираме, че човекът не е създание като всяко друго. Разбираме го не от гордост, а от словото, което Бог ни е дал.

Виждаме как – посредством словото – Бог продължава да вика, да държи връзка с човека. Бог – чрез словото – наставлява Адам. След падението беззаконието обгръща земята напълно до времето на Ной и гибелния потоп. Но настъпва момент, когато Бог отново се обръща към човека и му дава закон чрез пророка Моисей. Предназначението на този закон е било главно да завърне човека от беззаконието към закона – морален закон, който посочва какво Бог ще направи в края на времената или, по-точно, когато се „изпълни времето”. Това изпълнение не е само хронологично събитие, а преди всичко онтологическо – въплъщението на Същото Слово. Както казва св. ап. Павел в своето Послание до евреите: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете” (1:1-2). Иначе казано, това е самият Син Божи – Словото Божие: Словото Божие, Което сега се завръща, за да продължи делото Си чрез диалога с човека, да го продължи отново, след отчуждението, което е настъпило в Рая. Можем да разберем това слово като енергия, като съзидателна енергия.

А какво е словото човешко? Ако човек е образ Божи, който може да се уподоби на Бога, то и човешкото слово е енергия. Словото Божие учи чрез словата на молитвата да се приближаваме към Бога. С помощта на молитвата човек достига до най-високото състояние на словото: словото твори така, както и Бог (например, чудесата на светците). На човека не е отредено да сътвори света, но му е дадено да развива образа Божи в себе си до пълно уподобяване. Така разбираме спасението – като придобиване на обòжен живот. Бог дарява на човека Своя живот. И когато човек достигне до богоуподобяване, например, когато живее в слава и в несгоди, и в срам с непоколебима любов към Бога, тогава той стои на тази висота. Защото тази непоколебимост на любовта не е част от психологическата структура на човека, но е божествена черта – в Бога не може да има врагове. Кой може да направи нещо против Бога? В Бога няма колебания, Той не се възвеличава от славата, която Му въздаваме, не умалява от хулите, които произнасяме, защото Той Е и животът Му е вечен. Бог е Този, Който Е и Той ни зове към това битие, към тази вечност, която Сам притежава. Ние наистина сме на необходимата висота за това, когато достигнем преживяването на всяка християнска добродетел, разбирана не в етичен, морален смисъл, а в смисъла на усвояване на енергията, опита на Самия Бог.

Каква е тази енергия? Словото Божие пребивава и обитава в човека. Бог – чрез енергията на словото – се старае да бъде в контакт с човека. Човекът, чрез словото на молитвата, се старае да отговаря на Бога. Човекът проявява своята свобода и свободен избор, когато отговаря на Бога с молитва, когато може да каже „Амин” на Господа, на Неговия зов. Но спасява човека не това, което той прави в своята немощ, а това, което върши Словото Божие, Което пребивава в нас.

Бих обобщил какво опитах да кажа до тук: ние разбираме словото в неговия най-дълбок смисъл като енергия. Това е много важно да се разбере добре, за да не остане разбирането ни за словото само като средство за получаване на информация. Защото словото в духовното преживяване означава споделяне, когато Бог говори с човека, както ни казва Св. Писание – чрез Самия Свой Син.

Между Стария и Новия завет има много различия в словото. Етичният закон на Стария Завет предписва, какво може да се прави и какво не. Дали ще го направиш или не, и в двата случая е налице относително деяние. Синът и Словото Божие наставляват човеците с думите: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат… Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога…” (Мат. 5:3-12). Никъде Господ не заповядва като на роби, не говори отвисоко, напротив: Той възприема заповедите на Стария Завет и като казва: „Слушали сте, че бе казано… Аз пък ви казвам…” (Мат. 5:21-22; 27-28; 31-34), дава (обяснява) истинския им смисъл.

Защо казвам истинския смисъл? В закона на Стария Завет Той говори с нас чрез пророците. В Новия Завет сам говори с нас. Старият Завет бе подготовка за човека, за да може мъничко да разбере Бога. Но как може да направи човек това – Св. Писание ни казва, че умът човешки не може да постигне Бога, че мислите на Бога са недостижими. И тогава Той дава на човека, посредством послушанието, разбиране за Бога. В началото му дава етичен кодекс чрез Моисей – под формата на десет заповеди. Човекът се учи да не лъже, да не краде, т. е. на това, което Бог иска да го научи: да не бъде лъжец, крадец и т. н., но не в тази етика намираме нужното ни, защото това, което човек търси, което жадува е самият живот. Днес често сме свидетели как в наши дни хора оправдават своя разпуснат живот: „Да, ама аз също искам да живея”. Мисля си, че няма да ви въведа в заблуждение, ако кажа, че тези хора в известен смисъл са прави. Казвам го и повтарям думите на Спасителя: „Съботата е направена за човека, а не човек за съботата” (Марк 2:27) – съботата, т. е. отдиха.

В какъв смисъл хората, които говорят така, са прави? Човек търси живота. Търси това, което си представя за благо. Св. Писание обаче говори не за нещо най-добро или нещо най-лошо, а навсякъде – за живот (Иоан 10:10). А Христос говори не за възвишен морал, а думи „за вечен живот” (Иоан 6:68), т. е. същото, което е искал да ни вдъхне чрез старозаветния закон, където Бог се препъвал, от една страна, в по-голямото или по-малко съвършенството на пророка, а от друга – в неспособността на човешката мисъл да се извиси до духовното разбиране – по-тънко, по-възвишено и затова по-вярно.

Дори в Стария Завет, в десетте заповеди, които Бог дава, се казва: „… Обади на цялото общество Израилеви синове и им кажи: бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, съм свет” (Лев. 19:2). Той не казва, бъдете свети, защото така е хубаво, но защото Аз съм свят. Бог е Този, Който казва чрез Моисей тези слова. На Моисей Той се открил: Аз Съм. Бог е Този, Който е и иска да приведе човека в същото битие. Бог споделя с човека от самото начало и дотолкова, доколкото човек приобщава себе си към Словото Божие, намира в това слово на Бога енергията на живота.

Дори в старозаветни времена пророците и светците са получавали тази енергия на живота. Те са били не просто хора на морала, но хора, в които и чрез които Духът е можел да говори, чрез които Бог е открил на човека различни възможности за връщане към Бога. Най-съвършеното приближаване обаче се осъществява в Христос – в Божия Помазаник, Негов Син и Слово. В лицето на Христос Бог не е ограничен в разговора си с нас от способностите или неспособностите, на който и да било от пророците, т. е. не е ограничен от човека, но Сам ни говори и словото произлиза по различен начин, звучи различно. И това слово е много по-утешително, отколкото словото на старозаветния закон, защото е слово на живот, слово на благодатта, слово на творческата енергия, ако, разбира се, човек се съгласи словото да пребивава в него.

Но все пак трябва да започнем отнякъде, дори с моралното равнище на Стария Завет. Да започнем и да дадем възможност на Светия Дух да поражда в нас момент на живота. Тогава ще разберем какво е живот, къде е животът, при това тези какво и къде са качество. Да се насладим на изпросеното от божествения живот и така да различим горчивината на това, което ни се е струвало привлекателно и което се нарича грях.

Тайната на спасението е в тази съпричастност към Словото Божие – когато човек оставя възможност и на Бога да му е съпричастен. Това е взаимно откриване. Отново подчертавам, че то не е на ниво информация, нито на ниво морал, какъвто е първият план, елементарното ниво за приближаване към Бога, въпреки че именно на това ниво даваме съгласие на Дух Свети да стане причастен с нас. Съпричастяването води човека по-далече и това по-далече е пълното отъждествяване на човека с Бога.

Това е всичко, което исках да кажа за словото – може би стана малко сложно. А именно за словото като съпричастяване, а не като информация.

Сега да поговорим за културата. Как можем да определим това понятие? Днес култура се наричат и всевъзможните извращения, включително развратът и т. н. … Бих казал, че това е вярно (макар и много благочестиви хора да бъдат шокирани), защото културата в края на краищата е това, което ни култивира. А с каквото се култивираме, такива ставаме.

И така, културата е всичко това, което култивираме. Обработката на земята също е култура. И пребиваването в греха също е култура: извратена култура, но култура. Бог ни призовава да култивираме в себе си живот. Бог е сътворил човека и знае, от какво е сътворен човекът. Бог единствен знае, в какво се състои истинският стремеж на човека и вижда човека в отчаяние, погрешно търсещ живота в удоволствията, носещи смърт. Но Бог знае тайните на сърцето, какво копнее сърцето човешко и на този копнеж отвръща със Своето Слово. И Бог ни призовава да направим Словото Божие наша култура.

Много мислители, философи, учени питат Църквата, без да разбират, че тя не си поставя за цел да информира за всичко. Църквата е призвана да съпричастява човека към божествения живот. Ако човек приеме това, може да върви по-нататък, защото е написано: „Бездна бездна призовава” (Пс. 41:8). Като се задълбочава чрез откриването на тайните Божии, човекът търси все повече и отива все по-далече – не „изучава”, а преживява, отива там, където един прекрасен ден ще знае всичко, което Бог знае.

Мисля, почти всички знаят началото на Библията, разказа за Адам в рая, който, уви, мнозина днес приемат като мит. А в този разказ действително се съзира нашата същност. Адам – това съм аз, това е всеки от нас. И колкото по-дълбок и по-сериозен е нашият църковен живот, толкова повече намираме в себе си сходство с Адам.

Бог е сътворил Адам и го е поставил в рая с думите: „От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш (Бит. 2:16-17). Разбираме това да не ядеш като заповед Божия. Но какво наричаме заповед? Заповед най-често се дава от по-възрастен към по-млад. Заплашвайки с пръст, по-старшият казва: Не прави това! Но Бог обяснява всичко на Адам: „Защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш”, т. е. веднага открива нещо същностно, предупреждава Адам: Ако стъпиш в пътя на послушанието, ще мога да те поведа и по-нататък; ако откажеш – рискуваш.

Бог оставя Адам свободен и Адам трябва да прояви свободна воля при избора на жизнения си път. Адам обаче се оказва лице в лице с друго слово. Змията (смятам я за символ на мъдростта, защото се казва, че била най-мъдрата от животните) идва и казва на Адам: „Няма да умреш ако ядеш от този плод”. И Адам е повярвал не на Бога, а на нея, направил е това, което му се е струвало правилно. И е осъзнал, че, както му казала змията, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло. И на Адам действително са се отворили очите, но какви божествени тайни се разкрили пред него след това деяние? Станал ли е безсмъртен и всезнаещ?

Когато очите на Адам се отворили, а те в известен смисъл наистина се отворили, той се засрамил, като се видял гол, засрамил се от своята голота. Засрамил се и Адам от Ева, и Ева от Адам и прикрили голотата с дрехи от листа, и когато чули гласа на Бога, се засрамили. Но нима срамът е състояние на Бога? Виждаме, че Адам и Ева получават смущаващо слово, енергията на това слово ги е смутила, а смущението е довело до ново смущение. Адам се оголил, свалил естеството, в което бил облечен и видял себе си гол и засрамен пред Ева и пред Бога, и се оказал на пътя на още по-голямо отдалечаване от Бога. Когато Бог идва, Адам се крие зад дърветата в Рая, а това нямаше да се случи, ако се бе вслушал в гласа на Бога и Му се бе доверил повече, отколкото на чуждия глас (срв. Иоан 10:5)…

Съдбата на човека е в това, да слуша Божия глас. Спасителят казва: „Моите овци слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми, подир чужди човек не вървят, а бягат от него, понеже гласа на чуждите не познават” (Иоан 10:27). И ние сме овци Христови дотолкова, доколкото като такива се учим да се доверяваме Богу. Учим се да различаваме гласа Божи (глас таен, така, както и словото е тайна енергия на Бога), започвайки с моралното преживяване, посредством което в нас се развиват чувствата. Започваме пътя със страх Божи.

Страхът пък – това е енергия, която ни пази, развива възприятията, умението да различаваме чуждия глас от този на Отца, когато различаваме чуждия глас там, където той е чужд, и гласа на Отца – на Този, Който ни ражда за вечния живот чрез словата Си. Човекът, създаден за живот, познава смъртта там, където липсва гласът Божи.

Затова и казва Спасителят, че Неговите овци се страхуват от чуждия, защото не го знаят! С други думи, не признаваме в чуждия глас гласа на призива за живот. Това е чувство, присъщо на човека по природа, но загубено – според степента на падението на всекиго – чувство, развиващо се в процеса на живеене на словото Божие. Именно това развитие е нещото, което наричаме култура на Духа.

Така започват да се одухотворяват петте ни сетива – изначално одухотворени от първите преживявания, а впоследствие – и да ни водят малко по малко към по-дълбоко познание за божественото, до пълна близост с Бога. И тези чувства, според степента на одухотвореност, стават посредством културата култивируеми, т. е. така култивираме в себе си словото Божие.

Има и един друг призив на гласа Божи: „Слушай, Израилю! (Втор. 6:4). Израил – това е народът Божи. Слушай – това е призив към онова, което в Църквата наричаме послушание. Послушанието, на първо място, е слушането (чуването) на словото. Така, както детето в утробата на майката, – за което има точни научни данни – от петте си сетива първо развива своя слух. Детето може да слуша гласа на своите родители през тъканата на майчината утроба. Нещо аналогично е и с духовните преживявания. През тъканта на този свят се учим да слушаме и различаваме гласа на Отца. Следователно послушанието е слушане и различаване. Ние, следователно, отличаваме познатия глас на Добрия пастир от гласа на чуждия.

Разбира се, послушанието, слушането води до някои преобразявания в живота. Чуваме нещо и, като го слушаме, го вършим – това наричаме послушание; както бих се изразил – култура. Така, когато човек живее съгласно тези наставления, които слуша, той култивира в себе си живот според тези наставления – така, както Адам, слушайки наставленията на змията, а не на Бога, без да съзнава това, отначало култивира смъртта, а после сам попада в нея. Като култивираме словото Божие, ние култивираме в себе си живот и попадаме в живота (попадаме, а не падаме в живота, защото това не е падение, а възход). Култивираното семе на живота пораства и дава плодове, а това е вече самата култура. Затова и казах, че обработката на земята също е култура, – но и това е култура на земята, на земята на човешката душа.

В началото казах, че всичко, което човек култивира, е култура. Опорочена или добра, но култура. Правото на човека е сам да определи своето търсене – независимо дали това търсене е правилно или не. Защото Бог, Който е сътворил човека, знае, какво представлява човекът, от какво е сътворен и за какво е създаден, знае неговите слабости и потенциала му, защото Той е Този, който може да дарува изпълнението на неговото търсене.

Бих искал да напомня думите на св. Доротей Газки, който казва, че живеещият в послушание, заради това, се е отказал от своята воля, но така винаги живее по своята воля. В началото на своя монашески живот разбирах тези думи превратно: „ако си се отказал от своята воля и си радостен да вършиш това, което ти казва друг, то това е и твоята воля и затова непрекъснато постъпваш и по своята воля, и по волята на другия”. Тук има частица истина, но цялата истина е много по-дълбока и утешителна.

Истината се състои в това, че Бог много по-добре от мен знае, какво аз искам. Аз търся живот, но мога да го търся по неправилен начин. С послушанието към Духа аз веднага се пробуждам: „Господи, всъщност това е нещото, което аз искам!”. В края на краищата, това е, към което се стремя. Признавам по парадоксален начин това, което никога не съм знаел. Когато идва благодатта, когато словото Божие живее и пребивава в човека, прораства и започва да поражда живот, тогава благодатта започва да живее в човека, изпълва го и го обòжва. Всички старозаветни светци свидетелстват, че тя е нещо, изпълващо човека. И действително, нима Бог знае по-малко от мен творението Си, нима не знае какво аз искам, какво търся? Човекът може да търси погрешно. В края на краищата грехът е лъжа, грешността е грешност на естеството, излизане от него.

Не позволявайте на себе си да бъдете лъгани от философии и теории, които днес са проникнали навсякъде и объркват човека. Природата на човека е това, което Бог ни разкрива като природа на човека. Земното, материалното е нашият примитивен живот (при това в пълния смисъл на думата). Бих допълнил, че животинският ни живот (без да влагам обиден смисъл в думата животински) просто е недостатъчен за човека. А този материален живот е най-достъпният и понятен за нас. Ако си гладен – можеш да се нахраниш, но словото на Спасителя – „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат. 4:4) – къде да го търсим?

Словото го намираме в книгите, но разбираме ли го така, че то да прорасне и да почувстваме неговия живот? Намираме енергията му тогава, когато силно го пожелаем – така, че да го почувстваме: Защото това го желае не моят стомах, а нещо друго в мен. Защото похотта е това – когато стомахът ни е пълен и не се нуждаем повече от храна, но искаме още да ядем. Нахранил съм се, но искам още и се нахвърлям на още храна, и преяждам. Защото всичко, което е материално и губително, има предел. Но желанията човешки са безпределни… И понеже човек не е само животно, когато желае, то желае вечност, безкрайност. И нищо не го удовлетворява, освен Божията безграничност.

Ако в мен може да прорасте словото и мога да го съчетая с онова, към което са устремени всички мои желания, тогава повече няма желание в неговия унищожителен смисъл, но от желаещ се превръщам в добродетелен. Но тук говорим за добродетелите не като морална категория, а като живот: защото Бог в живот ще приеме човека. Затова и светците са живели с радост по словото Божие, с радост са търпели лишения и са се наслаждавали на поста и суровия живот. Услаждал ги е обаче не суровият живот сам по себе си, а сладостта на благодатта.

Това не е въпрос на интелекта, а преживяване, което дава сила. Какво означава мъченик? В превод от гръцки означава свидетел. Мъченикът е свидетел, защото този живот, който живее в него – животът в Христос – е много по-силен от нашите смъртни земни членове. Толкова е силен, че не се чувстват дори мъките, като се наслаждаваме на любовта към Бога, която подбужда към съзнанието, че е по-добре да умреш в най-страшните мъки, отколкото да се наслаждаваш на гибелното и преходното, отколкото да се отделиш от Бога. Но гибелно и преходно е не само това, че днес живея, а утре ще умра. Рушителна и преходна е самата отделяща ни от Бога наслада.

Бог е Любов и само Любов. Какво е тогава човекът като образ на Бога? И човек е любов и само любов. И виждаме, че най-тежките грехове са свързани с любовта. Човек, сътворен по образ Божи, търси идентичността си. Ала Бог по-добре от мен знае в какво се състои идентичността ми. Когато човек следва словото Божие, когато продължава словото Божие, той изведнъж усеща желание. И това желание е толкова устремно и пламенно, че той е готов дори да умре, за да остане в любов със своята природа, вместо да падне в превратностите на любовта.

По този начин, словото Божие е култура на Духа…

Спомням си как след много години, прекарани в чужбина, се върнах в Румъния и някой ми каза, че помолил отец Паисий (Олару) малко преди смъртта да се обърне към румънската младеж, а той казал: Да пази словото Божие! Познавах отец Паисий от по-рано, но чувайки тези думи, го възлюбих силно в сърцето си. И се замислих, какво точно означават неговите думи, не са ли те много повече от това, което си представяме? Да пази словото Божие! Започваме да пазим словото Божие, да го култивираме на това ниво, на което се намираме. Опитваме да го пазим морално, но това не е достатъчно. Трябва да търсим живота.

Човекът трябва да осъществи духовно търсене, да се научи да разбира смисъла и същността на нещата. Това не е просто направи това, без да мислиш, защото това е добро, защото така трябва! Бог не казва на Адам не яж от това дърво, защото това е лошо! Бог предупреждава: Не яж от това дърво, защото в деня, в който ядеш от него, ще умреш! И виждаме, че дори Адам да остава жив още известно време, до своята смърт, но духовно е умрял, защото се отделя от Бога, скарва се с Него. Вместо да се зарадва от идването на Бога, Адам се плаши, скрива се. Много е важно да разберем тези понятия: страх, срам и желание.

Да започнем с това, че ние просто пазим словото така, както го разбираме. Но е необходимо да разберем, да желаем и да търсим в молитвата нещо по-висше. Пазейки словото Божие, ние му даваме възможност да пребивава в нас. И разбираме, че словото е не толкова пазено от нас, колкото пазещо нас. И така, словото, което пазя, пази мен и не само ме пази, но и ме води напред. Св. Писание ни казва, че плът и кръв не могат да наследят Царството Небесно. Това Царство е Царство на Духа. Св. ап. Павел, комуто са били открити дълбоки истини пише: „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Ако око не е виждало и ухо не е чувало, ако не е достигнало до сърцето на човека, как тогава човек може да се стреми към него? То е така далеч, че човек не може да го разбере. Културата пък на Словото води човека именно към невижданото и нечуваното. Словото Божие идва от Царството Небесно и не само ни пази, но и ни води в това Царството Небесно.

Спасителят ни казва: Не търсете тук или там, Царството Божие е вътре във вас. Това Царство е в човека и словото се стреми да пребивава в него. Човекът, разбира се, живее материалния си живот, животинския живот, но за разлика от животните, които живеят като нас на земята, раждат се като нас на земята, растат и умират, уж като нас на земята, или по-скоро ние като тях – отвъд всичко това виждаме стремежи и желания на човека, които не могат да бъдат запълнени от нищо материално – това е търсене, което открива образа Божи в човека.

Човекът никога не може да намери удовлетворение на тази земя, нито чрез най-големите удоволствия, нито чрез най-страшните грехове, нито чрез най-великите дела в историята, но може да умре в отчаяние дори и постигайки всичко това, защото към друго е насочен стремежът на човешкото естество. Плът и кръв не могат да унаследят тези неща, които не могат да бъдат видени и чути, възприети и почувствани от тях. Но когато култивираме в себе си словото Божие, тогава то самò ни открива това, на което е носител. Заповедите Христови не са заповеди от Стария Завет, макар Старият Завет да сочи нещо повече от обикновени закони – сочи към Рая. Словото Христово е преход от учение към живот. Ето защо Евангелието според Йоан казва: „Защото Законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа” (1:17).

Но Словото стана плът и словото се предава човеку чрез всички чувства. Разбира се, до някаква степен то е информативно, но се предава само чрез преживяване. Не е достатъчно човек само да изучава Св. Писание, нито просто да живее в Църквата или да украсява дома си с икони, да слуша църковна музика или да замени общочовешката култура с църковна.

Бог, Който ни е сътворил, Който знае от какво сме сътворени, знае, че същностно сме плът и кръв. И Словото стана плът в много и различни смисли. Предвечното Слово – Син Божи – то е самият Бог, въплътил Се в историята. Той се роди така, както аз се родих, живя детство и юношество, така както и аз, живя и страда така, както и аз, умря, както и аз ще умра, но възкръсна, така, както аз не мога да възкръсна, възнесе се и седи отдясно на Отца и за мен. Когато казвам аз, имам предвид не себе си, но говоря за всяка човешка душа, за теб. Защото и ти си такова аз, независимо от това, какъв си. Словото става плът за причастяване и като плът с Него се причастяваме. Едно от спасителните слова на Господа е, че Той Сам ще стане Хляба на Живота. В Евангелието според Йоан се съдържат думите: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (6:54). Сетне думите продължават: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него” (6:56). И още: „Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (6:53). Плътта и Кръвта представляват самата същност на Църквата. Не зная как точно да изразя това. Желая и моля Господ да вложи във вашите сърца разбирането за думите, които искам да кажа. Там, където аз спирам, нека вашето разбиране продължи и завърши това, което на мен не ми се удава да изкажа.

В св. Причастие ние ядем това, което виждат нашите земни очи – което нашето земно обоняние и нашите чувства възприемат като хляб и вино. Но когато се развиват духовните чувства и сетива по тайнствен начин повече, ясно и разбираемо се открива нещо друго. И започваме да разбираме думите на Спасителя, които ни казват, че това не са само хляб и вино, но и Неговите Плът и Кръв. Защото, както казва св. ап. Павел: „Понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите” (Евр. 2:14) и по невъобразим за човека начин ни се даде като храна. За съвременния човек, навикнал на интелектуалните изкушения, ще припомня думите на един немски философ: Der Mensch ist dass er isst. Това е игра на думи. Ist означава бъда, съм. Написано малко по-различно означава ям. Човек е това, което яде. Ядем материя, следователно се явяваме материални. С други думи, защо трябва да размишляваме за по-висши неща? Виждаме, че поддържаме своя живот с материални неща: с месо, зеленчуци и други материални продукти, т.е. и ние сме материални. И по тяло сме животни: като тях се раждаме, като тях умираме. Сътворилият човека знае, че човек е плът и кръв и затова ни е преподал по таен начин Своето Тяло и Кръв, за да можем да се храним в духа на тази телесна храна (срв. Евр. 2:14). Вкусваме Тялото и Кръвта, но виждаме и чувстваме хляб и вино. Сътворилият човека Бог знае човешкото естество и не би допуснал човекът да бъде канибал. Човек, който се е отделил от Бога, ако не бе удържан, не би понесъл дори мисълта да яде сурово месо и да пие кръв. Господ ни е дал Своето Тяло и Кръв по възможно най-красивия и благороден начин – във вид на хляб и червено вино.

Размишлявам върху всички старозаветни изрази, говорещи за кръвта на гроздето: „Той връзва о лоза своето осле и о лозата на най-доброто лозе – пърлето на своята ослица; във вино пере дрехата си и в кръв от грозде – облеклото си” (Бит. 49:11) или „… краве масло и овче мляко, и с тлъстина от агнета и васански овни и от козли, и с отбор жито, и ти пи вино, кръв от грозде (Втор. 32:14) – каква потресаваща интуиция! Като вкусваме под определена форма, не по канибалски, но въпреки това под телесен образ, вкусваме Дух, защото човекът е и дух. Христос казва на самарянката: Бог е дух: и които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина, т. е. вкусвайки това Тяло, ние вкусваме Дух. Ядем Дух, но вкусваме Тялото и Кръвта на Спасителя и то в материален образ, приемлив за човешкия вкус, но всъщност каквото вкусваме далеч не е това, което ни се струва. И така, ние вкусваме Тяло и пием Кръв, които са познали смъртта, но и Възкресението и Възнесението, и са седнали отдясно на Отца и, заедно с това, тайно приемаме и Второто Пришествие и Вечната Слава разделяме със самия Бог.

Но къде ни води културата на словото Божие, вярата в Божието слово? Божиите слова често могат да се сторят  на човека най-голямата съблазън и сам св. ап. Павел не се стеснява да говори за Божието безумие, но добавя, че и „онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците” (1 Кор. 1:25). Човешката мъдрост е немощна, също като човека, и също така злонравна. Но това, което ни се струва безумие – ако е Божие, то нека се причастим с него и ще видим, че е мъдрост. По този начин ние достигаме конкретно физическо причастяване с неща, които идват от там, където човешкият ум не може да проникне (Иоан 13:33), „око не е виждало и ухо не е чувало” (1 Кор. 2:9). Това е енергия, която ни води в това същото там. Словото Божие причастява човека на всички нива: на ниво слова, на ниво чувства, на самото конкретно ниво на храната. Ако можехме тогава да чуем думите на Спасителя в пустинята към изкусителя: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат. 4:4), то едва ли бихме могли да си представим, че това слово, което излиза от устата на Спасителя, ще бъде дадено именно като хляб в тайнството Причастие.

Изкушава ли се човек, бидейки материален? Разбира се, да! Това е тайна Божия. Вяра или неверие… Ако не вярваме, то влизаме в областта наречена „ад”, „възмездие”, подхвърляме се на трудности, изкушения, скърби – подобно на блудния син.

Изкушението, в което падаме, е възмездие. Какво означава думата възмездие? Тя произлиза от гръцкото „παιδεύω”, която в румънския[1] има и други значения. Гръцкият корен παις образува думите педиатрия, педагогика, възпитание. Така възмездието е наука за детето, за неговото формиране, възпитание. Възмездието не означава: вземи, получи това, защото си бил зъл! Възмездието ни позволява да се опомним. Ако хвърлиш нагоре във въздуха пясък, ще падне върху твоята глава – така и определени жизнени ситуации ни дават възможност да се опомним. Безумствата и скърбите, които ни сполетяват и са наричани изкушения, имат за цел да ни пробудят. Човекът, подобно на блудния син един ден трябва да запита себе си: „Това ли е нещото, което аз искам? Аз, който търсих щастие, намерих скръб!”. Ще ви напомня думите, казани от мен по-рано: Който оставя своята воля и върши волята Божия, т. е. извършва послушание, по-късно осъзнава, че именно това е искал, понеже Бог знае най-добре, какво човек иска и къде да намери това, което иска. А който отхвърля Бога, влиза в сферата на възмездието, на наказанието, а накрая е адът. Но и адът е предназначен да научи човека, макар по доста негативен начин: нима това е, което исках? Щом става въпрос за страдание, не е ли по-добре да претърпя страданията, за които Бог говори, че ще съпътстват следващите словото Божие? И ако страданията са неизбежни, то какво губя, следвайки Христа и страдайки? Напротив, ще получа обещания вечен живот. И отново посредством възмездието – този педагогически способ – душата, подобно на блудния син, може да се върне при Бога, дори ще има преимуществото, че повече не може да бъде съблазнена с това, което сега възприема като безумие.

Как мислите: защо Бог не е заповядал, подобно на змията, да познаем доброто и злото, да се приобщим със злото, като вкусим от плода, който по Неговите думи ще ни даде смърт: Познайте смъртта, а след това познайте живота! Бог не върши зли дела. От любов към човека Той използва всичко – дори и безумието, за да го спаси. Но пътя на безумството е опасен, защото можем и да не успеем да намерим пътя обратно.

Показателен е примерът с Юда, който така и не разбира до последната минута милостта на Спасителя и не се покайва, подобно на ап. Петър. Св. Петър три пъти се отрича от Учителя си, Когото вижда на Тавор, преобразен в божествена светлина и Когото без съмнение обича. Св. Петър е знаел, че Той действително е Син Божи, а не е учител или пророк и все пак се отрича! Грехът на Петър е бил несъизмеримо по-голям от предателството на Юда.

Какво е знаел Юда, предал „невинна кръв” (Мат. 27:4), видял как предателството му довежда до смъртта на тази кръв? Но ап. Петър, въпреки че тежко съгрешава, остава в светлината Христова, открила му, че Бог е милостив, така, както ни учи и Църквата, а именно, че Бог „не иска смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив” (Йез. 33:11). И Петър, излязъл навън, горчиво плаче, но остава с другите апостоли, докато не идва Спасителят. Той пък не го изобличава пред другите – те и без това са знаели за неговото отричане.

След Възкресението Христос пита Петър: Симоне Ионин, любиш ли Ме? И онзи изповядва: Да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Така е изкупено онова първо: Не зная този човек. Следва второто: Симоне Ионин, любиш ли Ме?, на което апостолът отговаря: Да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам – така е изкупено и второто отричане. Когато за трети път Господ пита: Симоне Ионин, любиш ли Ме?, Петър се опечалява и казва: Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам. Спасителят принудително и болезнено изважда от сърцето на Петър третото изкупление, защото той три пъти клетвено се е отрекъл от Него: не зная тоя човек!

Юда е можел да се спаси. Ако внимателно четем Св. Писание, ще видим, че това е искал и Спасителят. „Но Юда, беззаконникът не пожела да разбере”, както се пее на Велики Четвъртък и на утринната на Велики петък. Пътят на греха е път опасен, път на тъмнината. А Словото Божие говори на човека за живота, за вечния живот. Ако научим пътя на послушанието, ако се научим да култивираме сърцата си и в живота словото на Бога, то ще намерим този вечен живот.

Какво ни завеща Христос? От една страна – Своя Кръст, а от друга Спасителят обеща: „Игото Ми е благо, и бремето Ми леко” (Мат. 11:30). За истинността пък на тези думи свидетелстват мъчениците, които до смърт се наслаждавали на словото Христово и смъртта им била по-сладка от словата на Спасителя, а Неговото иго било истинско благо, а бремето Му леко за тези, които са Го вкусили. Защо да взимаме върху себе си нежелано иго и тежко бреме, отдавайки се на греха? Но Бог го позволява, ако човекът наистина иска това. И в това позволение е важно да разберем нещо много важно за свойството на Божията любов.

Когато обичаме някого, очакваме и нас да ни обичат, да се отплатят за любовта ни. Търсим своето и особено, ако в случая имаме някаква власт над другия, се стремим да я използваме. Ако, например, това е някой от нашите близки, то се стремим да го наставляваме в правия път и желаейки доброто, се опитваме да заставим човека в него: своя брат, детето си, родителите си, докато не бъде потъпкана свободата му и живота му – развален. Но не така обича Бог човека. Бог е любов, но Бог е и смирение. И тези две добродетели в същността си са една.

Слушал съм от моя духовен отец, стареца Софроний (Сахаров), определение за смирението, което никога преди не бях срещал. Той казваше, че правилно разбрано, в дух и истина, смирението е дадено ни от Бога свойство на Божията любов – да обичаш и нищо да не очакваш в замяна. Смирението, това е свойство на Божията любов, което може да се споделя, без да се смалява. Смирението външно е сходно с умалението, с понижението, с кеносиса. Смиреният човек може да бъде оприличен на раб, подобно на Христос, Който по, думите на ап. Павел, е приел образа на раб и се е смирил дори до смърт (Фил. 2:7-8). Но това, което Христос е направил тогава, разбираемо само в дух и истина, показва, че Той не се е страхувал от смъртта и унижението. Нищо не е могло да победи Неговата Божествена Сила. Каква е тази сила, непобедима и непоклатима във всички съществуващи светове и отвъд техните предели? Парадоксално, но това е смирението. И когато човек, подобно на Христос, се смирява до смърт, той се оказва непоклатим в любовта, преживява я като дар. Да даде Бог да умрем с този дар и тогава няма да вкусим смърт.

Искам да ви напомня евангелските думи (Иоан 5:24): „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот”. Страшният Съд – подобно на всички Божии деяния, извършвани за спасение – е може би последен призив на Бога. Дръзвам да кажа, че дори и Последният Съд рискува да бъде закъснял. Човек, който е живял по словото на Бога, вече е издържал своя съд: „В човешките дела, по думата на устата Ти, аз се пазех от пътищата на притеснителя” (Пс. 16:4).

В земния живот ни съди животът, и ние сами себе си съдим. Оставили сме Бог да ни съди и сме избрали словото Божие и сме Го избрали до смърт – дай нам Господи! – говоря за мъчениците.[2] Но ние сме съдили и Бога. И съдейки Го, сме видели, че Бог е истинен и по думите на ев. Йоан, „Който е приел Неговото свидетелство, потвърдил е, че Бог е истинен” (3:33). Бог е истинен и отвъд границите на смъртта, отвъд границите на ада, отвъд границите на всичко. Бих казал: отвъд границите на вечността, защото Бог не е бил просто преди всички векове – Той е, Който е!

Така смирението – когато опитно го постигнем – е сила, от която се бои всичко, което се бои от Бога, защото знае, че не може да го победи. В своята втора изповедна книга о. Софроний (Сахаров) казва, че мнозина са говорили за Бога по различен начин: Бог, това е любов; Бог, това е светлина; Бог, това е сила и ако другите са казали нещо, то и той дръзва да каже: Бог, това е смирение – смирение, неизразимо чудно, недостъпно за човешкия разум, но ако го разберем – не рационално, а преживявайки го като дар, с цялото си естество, именно това смирение е опасно за човека, защото смирената любов на Бога не принуждава човека.

Мисля, че сега всички разбираме, че е неправилно да говорим за забранен плод. Нима Господ е забранил на Адам да вкуси от плода за познаване на добро и зло, ако само пет минути по-късно Адам яде от него? Нима Господ не е виждал това? Нима не е можел да сложи „ограничител” така, както постъпваме с децата си, когато виждаме, че правят пакости и след това с любов им казваме: „Не прави вече така!”. Любовта на Бога ни оставя правото сами да се определим, защото любов насила е невъзможна. Вечното царство е на тези, които обичат Бога и се стремят да бъдат това, което е Бог.

Братя и сестри в Христа, преживяли сте близо петдесет години комунистически гнет, мъченичество, забрани, страх, трудности. Сега в нашата земя се върна свободата на вярата. През 1955 г. аз отидох в Англия заради една друга свобода – свобода в нейния исторически и човешки смисъл, но всичко това е преходно и относително. Но такъв е бил Промисълът Божий и с това искам да въодушевя и окуража всички братя и сестри в Христа. Уверен съм, ще настъпи такъв момент в историята (кога – не знам…), когато ще застанем пред избора или-или – или с Бога, или… както искаме. Защо дръзвам да кажа уверен съм? Основавам се на думите на Христос от Апокалипсиса: „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му” (Откр. 22:11-12).

Превод: Венцислав Каравълчев