Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Наложителните решения на московското Съвещание на православните църкви през 1948 г.

Понеделник, 01 Юли 2013 Написана от Михаил Артеев

M ArteevГрузинската православна църква в 1997 г. и Българската православна църква – в 1998 г. прекратяват официалното си членство в Световния съвет на църквите – най-представителният световен икуменически форум, станал дискусионна площадка за повече от триста църкви по света, изповядващи вярата в Светата Троица и в Иисус Христос като Господ и Спасител. Излизането на БПЦ от ССЦ е в навечерието не само на 50-годишнината от основаване Съвета на учредителната конференция в Амстердам в август 1948 г., но и на 50-годишнината от Съвещанието на главите и представителите на православните църкви по света, състояло се няколко месеца по-рано в комунистическа Москва. За мнозина в следвоенните години изглежда, че мечтата на много християни по света за единство, за което Православната църква постоянно се моли, просейки от Господа: „За мира на целия свят, за благосъстоянието на светите Божии църкви и за обединението на всички, Господу да се помолим!”, може да се изпълни в Амстердам. Отрицателното отношение към контактите с инославни е имало и има място в средите на православните, но, наред с това, много йерарси, светци и подвижници се изказват за насъщната необходимост от общение между разделените църкви, което по-късно се нарича икуменизъм, вселенско църковно мислене.

Свещ. Павел Флоренски разказва за стареца Исидор от Гетсиманския скит: „Цял живот той е таил в душата си тази мисъл – за необходимостта да се съединят църквите. Църковното разделение е било за него лична болка и лична обида. „Всички сме деца на Майка една, а не можем да видим страданията на Майката родна” – скръбно привежда той нечии стихове и прави това особено често – очевидно, мисълта за разделението на църквите силно го е безпокояла”.[1] Преп. Макарий (Глухарев) мечтае за общ в Москва храм с три отдела: за православни, римокатолици и протестанти, в което вижда крачка по пътя към единство. Местоблюстителят пък на Константинополския патриаршески престол митр. Доротей през януари 1920 г. в енцикликата „Към Христовите църкви по целия свят” предлага взаимно сближение и общение на отделните църкви, без да се гледа на различията по между им. В енцикликата на Константинополска патриаршия тези църкви даже са назовани сънаследници, съставляващи едно тяло. Митр. Доротей предлага да се основе „Общество на църквите” и като първа крачка за сближение да се приеме единен календар за едновременно празнуване на главните християнски празници. Има множество подобни примери.

Очевидно християните не са могли да изоставят надеждата за единство, за което се моли Сам Иисус Христос, просейки от Отца: „Да бъдат всички едно” (Иоан 17:21). Ръководейки се от тази вечна надежда, на VІІ асамблея на ССЦ в Канбера през 1991 г. Московският и на цяла Русия патр. Кирил (тогава председател на Отдела за външни църковни връзки в сан митрополит), критикувайки определени тенденции в работата на съвета, уверява, че: „Световният Съвет на църквите е наш общ дом. Носим особена отговорност за неговата съдба”. В приветствието си към същата Асамблея Светейшият Патриарх Алексий ІІ уверява, че се моли за това „ССЦ да е верен на своето изначално призвание да бъде Съвет на църквите, търсещи съвместното изпълнение на общото им призвание да достигнат единство във вярата и евхаристийното общение”.

Но участниците в Московското съвещание от 1948 г., за което често припомнят критиците на участието на РПЦ в дейността на ССЦ като антитеза на Амстердамската асамблея, отговарят с категоричен отказ на предложението на организаторите на ССЦ православните да влязат в създавания съвет. Днес често смятат този отговор за едва ли не съборния глас на Православната църква, натрапвайки идеята, че в 1948 г. с едни уста и с едно сърце православните представители се били отказали от участие в дейността на икуменическия съвет. Но било ли е Московското съвещание Всеправославен събор? И доколко независими са в действителност неговите съждения и оценки?

Свиканата на 9.5.1938 г. Утрехтска конференция полага началото на създаването структурата на ССЦ. Създаден е Подготвителен комитет за координация на работата до свикването на Генерална учредителна асамблея. За генерален секретар на комитета е избран реформаторският свещ. д-р Висерт Хофт. На второто заседание, януари 1939 г., е решено свикването на Генерална асамблея в август 1941 г., но войната разстройва тези планове. Затова чак в 1946 г. Подготвителният комитет решава да проведе Учредителна асамблея на ССЦ през август 1948 г. в Амстердам.

През същата 1948 г., на 5 май, в реч произнесена в колежа Фултън по покана на президента Труман, Уинстън Чърчил обозначава предизвикателствата на новото време. Той произнася знаменитите думи, че над Източна Европа е паднала сянка, ограждайки я с желязна завеса. А хората зад тази завеса са станали субект на съветското влияние, тоталитарния контрол и полицейските държави.[2] Разделението на цивилизования свят в отношението към комунистическия проект е станало основополагаща черта на това време. Православните църкви не са останали встрани от политическото разделение. Полша, Чехословакия, Унгария, България, Югославия и Румъния – със своите църкви – са влезли в зоната на интересите на Съветското правителство. За противостоене на Ватикана, превърнал се в определена степен в духовен център за антикомунистическия свободен свят, на Сталин е необходимо не само да има контролируем, но и авторитетен на международната арена църковен център. Това обяснява и вниманието на държавата по въпросите за провеждане на Съвещанието и по въпроса за влизането на РПЦ в ССЦ.

През есента на 1943 г., по различни причини, но и под влияние на съюзниците от антихитлеристката коалиция, които не само оказват на СССР голяма помощ с оръжие и провизии, но стават и ходатаи за Руската църква, Сталин коригира политиката към официалното руско православие. На 4.9.1943 г. се състои неочаквана нощна среща на Сталин с трима митрополити, оглавяващи РПЦ: Местоблюстителят на патриаршеския престол митр. Сергий (Страгородски), Ленинградският митр. Алексий (Симански) и Киевският и Галички митр. Николай (Ярушевич). Един от резултатите е създаването на правителствен орган за координация на отношенията с Църквата – Съвета по делата на РПЦ при Съвета на министрите на СССР. Знаменитият историк на сталинското време и професор по история в Кентския университет, Филип Бубайер резюмира случилото се така: „Руската Православна Църква се оказва под надзора на новосъздадения Съвет, … управлението на Православната Църква попада под прекия контрол на държавата”.[3]

Съветът оглавява полковникът от НКВД[4] Г. Карпов (1898-1967), оставайки на тази длъжност до февруари 1960 г. Полковник Карпов, както и Сталин, се е мъчил да учи в семинария, но комунистическите му симпатии го водят в Червената армия по време на гражданската война в Русия. По-късно е слушател в Петроградския университет, но не го завършва. Влизайки в Комунистическата партия прави кариера в органите на НКВД – от офицер от Второ управление ГУГБ на НКВД през 1922 г., до глава на Псковското областно му управление през 1937-1938 г., когато метлата на червения терор минава по Съветския Съюз, обричайки милиони невинни жертви на комунистическия терор на затвор, каторжна работа или смърт. Едва след смъртта на Сталин, на вълната на хрушчовото „затопляне”, Комитетът за партиен контрол констатира, че в периода от 1937 г. до 1938 г. Карпов е провеждал масови арести на невинни граждани, прилагал е извратени методи за разследване и е фалшифицирал протоколи от разпити. Може да се каже, че в 1943 г. с контрола над РПЦ е овластен един от щатните палачи на Сталин.

В разглежданият от нас контекст интерес представляват докладите на Карпов до ръководителите на СССР. Първият доклад до ЦК на ВКП(б)[5] за резултатите от работата за 1946 г., от 14.2.1947 г., определя предпоставките на Московското съвещание относно икуменическото движение:

„Проведената значителна подготвителна работа зад граница позволява ползване на Московската патриаршия за осъществяване, в периода 1947-1948 г., на редица нови мероприятия, имащи принципно и политическо значение.

Към числото им Съвета отнася следното:

1. Подготовката за свикване в Москва Предсъборно съвещание и Вселенски събор на всички православни църкви по света.

Известно е, че РПЦ получава самостоятелност (автокефалност) в 1448 г., а заема сред автокефалните православни църкви по света чак пето място (в реда на учредяване и получаване на автокефални права).

Между това относителната тежест в православния свят и порасналия в последно време авторитет дават основания, че може да заеме първо място, макар и не без борба.

Разрешеното по-рано от Правителството и набелязаното от патр. Алексий през септември 1947 г. Предсъборно съвещание в Москва на главите или представители на всички автокефални православни църкви преследва – като основна цел – подготовка за свикване в 1948 г. (500-годишнината от самостоятелността на РПЦ) на Вселенски събор (световен конгрес), какъвто не е свикван вече няколко века, за решаване на въпроса за присвояване на Московска патриаршия на титула вселенска.

Съветът смята за целесъобразно да разреши на МП да покани в 1947 г. в Москва Кентърбърийския архиепископ, за да получи съгласието му за съвместни действия срещу Ватикана.

[…] Напълно е възможно в Москва Кентърбърийският архиепископ да повдигне въпроса за участието на РПЦ в т. нар. икуменическо движение, което се възглавява от Англиканската църква и формално си поставя за цел обединението на всички църкви за разрешаване на чисто църковни въпроси, а фактически преди всичко се занимава с политика.

По мнението на Съвета МП е длъжна по този въпрос да даде на Англиканската църква отчетлив отговор и да предяви условията, според които тя може да участва в икуменическото движение. Работата е там, че съгласно действащото положение на православните църкви въобще в ръководните органи на икуменическото движение са предоставени само 17 места от общо 90, а в съвещанията 85 от 450 места.

Естествено, при такова положение нито Руската, нито друга православна църква няма да може що-годе сериозно да влияе върху линията на дейност на това движение.

Между това, според наличните в Съвета сведения, икуменическото движение все повече свива по реакционните политически релси, оставяйки църковните въпроси на заден план.

За това особено красноречиво говорят решенията, приети в 1946 г. на последното заседание на икуменистите в Женева, с изискването да се преразгледат потсдамските решения по отношение на Германия, борбата с марксизма и т. н.

Отчитайки тези обстоятелства и заинтересоваността на определени политически кръгове в Англия за ползване на икуменическото движение чрез Англиканската църква за свои политически цели МП е длъжна да предяви пред Англиканската църква две условия, за да приеме участие в икуменическото движение:

а) отказ на икуменистите от политически изявления и обезпечаване на чисто църковната дейност на това движение;

б) значително разширение на представителните места за православните църкви во главе с Руската църква.

Отчитайки уверенията, получени в МП от много автокефални Църкви за единна линия по отношение на икуменическото движение, удовлетворението на приведените по-горе условия на МП ще ѝ позволи да си осигури влияние над икуменическото движение в нужното ни направление.

В случай че тези изисквания са неприемливи за Англиканската църква, МП е длъжна да заеме ролята на наблюдател както по-рано…”.[6]

Този документ говори сам за себе си. В миналото без помощта и вниманието на светската власт не свиквани вселенски събори, но тук става дума за сурово предписание относно дейността на Църквата, което я превръща в марионетка на правителството на политическата арена. Съгласно доклада на полк. Карпов, в Москва е трябвало да се проведе не друго, а вселенски събор, една от задачите на който да бъде присвояването на контролираната от правителството на СССР МП на титула вселенска. Но даже в предреволюционно време, когато Гръко-руската православна църква е била фаворит на държавата и господстващо изповедание, а възможности за свикване на вселенски събор е имало неизмеримо повече, московският светител Филарет (Дроздов; 1782-1867) е твърдял, че без Римската църква не може да има вселенски събор.[7] Още повече не е възможно да се предположи, че в следвоенното време е възможно да се свика вселенски събор, когато РПЦ е била в значителна степен обезкървена, когато отношенията ѝ с първенствуващата в източния православен свят Константинополска катедра не са особено радушни, когато отношенията с Римския престол, твърдо противостоящ на комунистическия експеримент, също преживяват далеч не добро време. Невъзможно е да повярваме, че Сталин и Карпов – двама бивши семинаристи – са нямали представа какво е това вселенски събор и защо не е възможно да го свикат по това време. Самата идея за организация на вселенски събор от атеистичната богоборческа власт, потопила в кръв своя народ, който да придаде на контролираната църква статуса на вселенска, за пореден път показва мащаба на комунистическите амбиции, а със своята нереалност напомня за редовете от Св. Писание за Деница, възжелал да въздигне престола си над звездите.

Същевременно фактът, че съветската окупационна зона се простира над Източна Европа и част от Западна, поради което под контрола на Сталин автоматично попадат църквите в съответните държави, принудени да се подчиняват на марионетните правителства, в очите на Сталин може да е изглеждал като достатъчна предпоставка за реализация на тези планове. Комунистическото движение в Гърция и поменаването на Константинополския патриарх в едно писмо на Карпов („За урегулиране отношенията МП е решила да изпрати в Турция Крутицкия митр. Николай с подарък за Патриарх Максим – 50 хиляди американски долара”[8]) показват, че се е вършела работа и в това направление. Всички тези предпоставки обаче не са сериозно основание за свикване на вселенски събор и, разбира се, патр. Алексий І напълно е разбирал това. На 13.3.1947 г. митр. Николай (Ярушевич) представя на патриарха възгледите си по този въпрос. От писмото става ясно, че то е отговор на предложението за свикване на вселенски събор. Митр. Николай предлага да се свика съвещание по този въпрос.[9] Така, съгласявайки се с аргументацията, Съветското правителство назначава празнуване на 500-годишнината от получаването на автокефалията и предсъборното съвещание за юли 1948 г.

Из писмото на Съвета по делата на РПЦ, подписано от заместник-председателя на Съвета на Министрите на СССР другаря Белишев:

„Секретно.

Съветът на Министрите на СССР, с Постановление № 1132-465/сс от 29.5.1946 г., е разрешил на Съвета по делата на РПЦ да даде съгласие на МП за провеждане в Москва на Вселенско предсъборно съвещание с участието на главите на всички автокефални православни църкви по света за обсъждане въпросите за изработване на общи линии в борбата с Ватикана, за отношението към т. нар. икуменическо движение, за свикване на вселенски събор и някои други.

В съответствие с това МП е разработила предварителна програма за провеждане на вселенско предсъборно съвещание и се е обърнала към Съвета с ходатайство да ѝ се разреши да свика съвещанието в първите дни на октомври с. г.

21.3.1947 г.

Заместник-председател на Съвета по делата на РПЦ при Съвета на Министрите на СССР Белишев”.[10]

Даже свикването на предсъборно съвещание обаче се оказва проблематично, тъй като гръкофонните църкви отказват да участват. На 16.6.1947 г. Александрийският патр. Христофор изпраща писмен отказ от участие, обяснявайки причините така: „… Когато през изминалата година Високопреосвещенния Ленинградски митр. Кир-Григорий, по поръчение на Ваше Блаженство, разговаря с мен за възможностите за свикване на такъв събор в Москва, ние му отговорихме, че не сме съгласни да се събираме в Москва, а предпочитаме Йерусалим – като място на велико и всехристиянско поклонение, – или Света Гора, където е особено пригодно място за християнска молитва и за аскетически подвизи и където бихме били напълно освободени от великото земно и житейско вълнение и всякакво политическо вмешателство и влияние. Може би е възможно сега, когато се прекратиха и утихнаха страшните политически бури, незабавно и още в тая година да бъде свикан този събор на мирната Света Гора, но това е възможно да стане в Йерусалим, и много малко – в Москва.

По всички тези причини, Блаженейши в Господа брате, смятаме, че в настояще време нямаме достатъчно доводи в полза на свикването на всецърковен събор именно в Москва”[11].

Аналогично, а може би и малко по-рязко, отговарят Тимотей Йерусалимски и Леонтий Кипърски.[12] В писмо до последния митр. Николай отговаря: „Патриаршията кани представители на православните църкви не на Всеправославен събор, а на съвещание по въпроси, еднакво важни за цялата Православна църква”[13]. На 7.12.1947 г. патриарх Алексий І отправя аналогично писмо до Александрийския първойерарх.[14] Така идеята за Всеправославен събор или даже само за предсъборно съвещание е погребана, едва появила се на бял свят. Впрочем това е било предсказуемо.

Затова представители на поместните православни църкви на Антиохия, Сърбия, Румъния, Грузия, България, Полша, Чехословакия и Албания се събират в Москва в началото на юли 1948 г., а като формален повод за срещата служи 500-годишнината от автокефалията на РПЦ. Дошлите по този повод представители на църквите от Гърция и Константинопол заявяват, че са там само за празнуването, но по ред причини няма да вземат участие в съвещанието. Непосредствените представители на Йерусалимската и Александрийската църкви също не участват в съвещанието. Сред главните въпроси, внесени в дневния ред на съвещанието, е оценка на участието на православните църкви в дейността на създаващият се Световен Съвет на Църквите.

Няма да разглеждаме подробно хода на самото съвещание. Ще отбележим само няколко характерни момента. Тонът и смисълът на някои изказвания за дейността на Ватикана на места е дотолкова предизвикателен, че по-късно св. Лука Войно-Ясенецки изразява възмущението си от струпването на толкова мръсотия на съвещанието около Римокатолическата църква: „Защо събират цялата мръсотия, забравяйки за чудесата и светците”[15] – пише светителят.

През 1946 г. полк. Карпов получава от Патриарха доклад върху икуменическото движение с обосновка на възможността за участие на РПЦ в неговата дейност.[16] Авторството на този доклад приписват на прот. Разумовски като основен специалист по въпроса. Вече на събранието тонът на доклада на Разумовски е изцяло отрицателен.

Ако погледнем докладите от пленарното заседание от 10 юли, което е посветено на въпроса за влизането в ССЦ, ще се окаже, че два от общо трите по-скоро изразяват симпатия по отношение на идеята за влизане в ССЦ. Пространният доклад на проф. Коман от Румънската православна църква и доклада на Екзарха на Българската църква Стефан изразяват убеждението, че православните църкви трябва активно да участват в икуменическото движение. По-късно представителите на Румънската и на Българската църкви подписват резолюцията на съвещанието, фактически отказвайки се с това от предишните си думи. Какво е повлияло на позицията на българския йерарх знаем от приведения по-долу доклад на Карпов. Йерархът не само че е получил крупна сума налични пари, но и разрешение за установяване на патриаршество в България.

„Съвет по делата на РПЦ при Съвета на Министрите на СССР. 3.8.1948 г. № 642/с

ЦК ВКП(б) до другаря Маленков, Г. М.

(…) На съвещанието били подложени на обследване въпросите:

а) Ватиканът и Православната църква;

б) Икуменическото (вселенското) движение и Православната църква;

в) За англиканската йерархия;

г) За църковният календар.

Цялата работа на комисията в течение на шестдневното съвещание преминава гладко, в дружеска обстановка, без големи дебати и прения, а решенията са приети единогласно на пленарното заседание.

В резолюция към доклада за Ватикана съвещанието осъжда активната роля на Ватикана „в разпалването на нова война и въобще в политическа борба със световната демокрация”. Римските папи „винаги са били на страната на могъщите от мира сего… Поради това всички християни, без вероизповедни и национални различия, не могат да не заклеймят политиката на Ватикана като антихристиянска, антидемократична и антинационална.

По въпроса за отношението към икуменическото движение до съвещанието няма единство сред православните църкви. Особено активен участник в това движение в продължение на две десетилетия е Българският екзарх Стефан. И даже пристигнал в Москва, той, въпреки обещанието на др. Димитров и др. Коларов, че ще подържа МП, е заявил намерението си да се изкаже в защита на участието на православните църкви в икуменическото движение. Обаче срещата на митр. Стефан с членовете на чешката делегация и беседите с тях на членове на Московския синод, го скланят към подкрепа за МП по този въпрос. След което опитите на Константинополският екзарх Герман да го склони за защита на икуменизма остават безуспешни. Решаващ момент, определил поведението на Екзарх Стефан, е телеграмата на българския министър на външните работи др. Коларов, потвърждаваща принципното съгласие на правителството му за установяване на патриаршество в България.

Наблюдението върху поведението на пристигналите за тържеството делегации и изказванията в конфиденциални беседи между отделни глави и членове на делегации помогнаха да установим, че Българският екзарх Стефан – хитър, изпечен политикан и типичен хамелеон – е подържал в Москва връзки с Константинополския екзарх митр. Герман и главата на гръцката делегация митр. Хризостом, с които води конспиративни беседи. […]

За антисъветски изказвания Съветът разполага с данни единствено за члена на сръбската делегация Скопски Йосиф, заявил относно достиженията на Съветското правителство и благоустройството на Москва, че „всичко това е построено върху кръвта и страданията на народа”. Митрополит Йосиф е известен на Съвета от 1945 г. като ярък реакционер, в опозиция на Сръбският патриарх Гавраил и ориентиращ се на Запад.

Много от пристигналите в Москва делегати възнамеряват да получат субсидии и църковни награди (бели клобуци, панагии) от Московския патр. Алексий.

Българският екзарх Стефан се готви да моли от патриарха 1 млн. рубли (100 млн. бг лева). По-рано вече е получил 50 млн. лв. Също така моли Съвета за съдействие за отпускане на 150 т. восък за свещи.

Грузинският патр. Калистрат моли патр. Алексий за 1 млн. рубли, но получил само 500 хил. рубли.

[…] В резултат от проведените мероприятия по свикване на горното съвещание, по мнението на Съвета, произлизат следните изводи и предложения:

1. Въпреки опитите на някои от източните църкви (Гръцка, Александрийска) да провалят Московското съвещание, то се е състояло и е протекло успешно.

2. Вследствие работата на съвещанието на главите на автокефалните православни църкви е достигнато обединение и сплотяване около МП на църквите на Грузия, Сърбия, Румъния, България, Албания, Полша и Антиохия, и е съгласувано решение по дневният ред за усилването влиянието и авторитета в междуцърковния живот на РПЦ.

3. Съвещанието е изработило единна линия за отношението на православните църкви към Ватикана и икуменическото движение и е предотвратило участието на мнозинството православни църкви в предстоящата през август с. г. Амстердамска асамблея, разстройвайки по такъв начин плановете на англо-американската реакция, опитваща се да въвлече в икуменическото движение православните църкви.

4. Съвещанието е показало необходимостта от периодични срещи на главите на автокефалните православни църкви в тези или други страни по въпросите на реализацията на приетите решения на Московското съвещание и за координация на дейността на православните църкви в борбата с Ватикана, икуменическото движение и по други общоцърковни въпроси.

5. С цел парализиране опитите за създаване на блок на православните църкви от Близкия Изток и ограничаване сферата на действие на Гръцката църква е целесъобразно периодичното оказване на парична помощ на православните църкви: Антиохийска, Александрийска и Йерусалимска от страна на Руската църква.

6. Занапред смятаме за желателни консултации с представители на държавните органи, занимаващи се с църковните въпроси в страните с нова демокрация.

7. Запознаването с пристигналите на съвещанието екзарси и други задгранични представители на Московския патриарх показва пълната непригодност и неспособност на мнозинството от тях за широка мисионерска работа в съответствие със задачите, произтичащи от решенията на Московското съвещание.

Всички те са емигранти, активно борещи се със съветската власт, едни от които са с чуждо поданство (митр. Серафим Пражки, архиеп. Макарий от Ню Йорк и др.), а други са приели съветско поданство по силата на преминаването в юрисдикция на МП.

Във връзка с това, ако и по-нататък е нужно усилване задграничните позиции на Руската църква, с цялата си острота възниква въпросът за подготовката на специални кадри от духовенството за ръководна задгранична работа, набирани от състава на духовенството и учащите се в духовните академии на СССР.

Подготовката на тези кадри изисква преразглеждане значението на екзархатите и представителствата на Патриаршията и укрепването им, оказването на значително по-голяма материална помощ за изпълнение на стоящите пред тях задачи.

Председател на Съвета по делата на РПЦ

при Съвета на Министрите на СССР Карпов.

Разпратено: другаря Сталин, И. В., другаря Молотов, В. М., другаря Маленков, Г. М., другаря Ворошилов, К. Е.”.[17]

Въпреки приетата от съвещанието отрицателна резолюция за влизането в ССЦ, световното православие не я приема. През август в амстердамската асамблея участват делегации от църквите на Йерусалим, Александрия, Антиохия, Константинопол, Гърция и Кипър. Резолюцията на конференцията поддържат истински само църквите в пряка зависимост от правителството на СССР.

Може ли това подчинено съгласие да бъде наречено вселенски глас на Църквата? Не прилича ли това на груба имитация на свободни избори, каквато виждаме и днес в някои страни, формално наричащи се демократични? Колкото до разумната критика на ССЦ, тя изиграва положителна роля, довеждайки след няколко години Съвета до приемането на Торонтската декларация, прояснила важни за православните елементи от дейността му. „Декларацията е основно съставена и редактирана от православните участници в заседанията на Централния комитет на ССЦ в Торонто (Канада). Сред тях са известни православни богослови и икуменически дейци като о. Георги Флоровски, Тиатирския митр. Герман (Константинопол), Хамилкар Аливизатос (Еладска църква) и др. Декларацията Църквата, Църквите и Световния съвет на Църквите приемат всички църкви – членове на ССЦ като основополагащ документ на икуменическото движение.

В текста на документа ясно и точно е заявено, че ССЦ не е църква и никога няма да стане „Свърхцърква” (т. е. структура над църквите-членове). Съветът няма власт над църквите-членове. Целият му авторитет зависи от свободното приемане на неговите действия от църквите, ако те намерят това за правилно и полезно за себе си.

Без да е църква, бидейки само форум, призван да служи на църквите в техните взаимоотношения, Съветът няма и не може да има своя еклисиология, не може да се ръководи или да отдава предпочитание на нито една определена еклисиология”.[18]

Тази позитивна еволюция в ССЦ помага на РПЦ да преразгледа продиктуваните от волята на комунистическото ръководство решения на Съвещанието от 1948 г. Само след 13 години, в течение на които става смяната на епохите във връзка със смъртта на Йосиф Сталин, в руслото на икуменическите инициативи на приснопаметния митр. Никодим (Ротов), израства плеяда блестящи архиереи на Русия, а РПЦ става член на ССЦ. Светейшият Патриарх Алексий І подписва официалното заявление за влизането в Съвета. Можем да кажем, че този подпис на Патриарха става печатът, свидетелстващ за временността и за политическата мотивираност на резолюцията на Московското съвещание от 1948 г.

Остро възражение на неумерените поклонници на Сталин, виждащи призрака на отческата грижа даже в преследването на неговите политически цели и амбиции, неотдавна даде авторитетният йерарх на РПЦ, председателят на ОВЦС Волоколамски митр. Иларион: „Сталин е бил чудовище, духовен урод, създал зловеща, античовешка система на управление на страната, построена върху лъжа, насилие и терор. Той е развързал геноцид против народа на страната си и носи лична отговорност за смъртта на милиони невинни хора. В този план той е напълно съпоставим с Хитлер. Двамата са донесли в този свят толкова скръб, че никакви военни или политически успехи не биха изкупили вината им пред човечеството. Няма същностна разлика между полигона Бутово и Бухенвалд, между ГУЛАГ и хитлеровата система от лагери на смъртта. И количеството жертви на сталинските репресии е напълно съпоставимо с нашите загуби във Великата отечествена война”.[19] Разбира се, и църковната политика на Сталин, дори да се е изразявала в помощ за свикването на Московското съвещание, е била безкрайно далеч от грижата за Православната църква.

Така Московското съвещание от 1948 г. не става нито Всеправославен събор, нито свободен глас на Вселенското православие, а само мероприятие по обмен на мнения на представители на православните църкви под бдителния контрол на един богоборчески режим.

Превод: свещ. Петър Петров



 

Артеев, М. „Вынужденность решений московского Совещания глав и представителей Православных Церквей 1948 года ” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Флоренский, П. Соль Земли, сказание о жизни старца Исидора, Троице-Сергиева лавра 1909 (Гл. 8).
[2] Muller, J. Churchill`s Iron Curtain Speech Fifty Years Later, Columbia: University of Missouri Press 1999, p. 1-13.
[3] Boobbyer, P. The Stalin Era, London: Routledge 2000, р. 181.
[4] Народен комисариат на вътрешните работи на СССР (бел. прев.).
[5] Централен комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) (бел. прев.).
[6] РЦХИДНИ, ф. 17, о. 125, д. 407, л. 34-39, 42.
[7] Разговоры между испытующим и уверенным о православии восточной греко-латинской церкви, СПб. 1833, 61.
[8] РЦХИДНИ, ф. 17, о. 125, д. 407, л. 16; Също: РГАСПИ, ф. 17, о. 117, д. 946.
[9] ГАРФ, ф. 6991, о. 2, д. 65, л. 15.
[10] АВП РФ, ф. 7, о. 12, п. 9, д. 111, л. 20, 21.
[11] ЦГА СПб, ф. 9324, о. 2, д. 17, л. 3.
[12] Пак там, л. 19.
[13] Пак там.
[14] ГАРФ, ф. 6991, о. 2, д. 65, л. 79-85.
[15] Архив ОВЦС, д. 64б.
[16] ГАРФ, ф. 6991, о. 2, д. 35, л. 26-35.
[17] РЦХИДНИ, ф. 17, о. 132, д. 8, л. 99-107.
[18] Боровой, В., А. Буевский „Руская Православная Церковь и экуменическое движение” – В: Православие и экуменизм. Документы и материалы (1902-1998 г.), Москва: ОВЦС 1999, с ХІІІ.
[19] Интервю за сп. Эксперт, 23 (661), 15 юни 2009.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xqfku 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме