Неофициалните преговори между протопрезв. Стефан Цанков и гръцки църковни фактори през 1936 г. в Атина за възможностите за вдигане на Българската схизма

Въз основа на непубликувани архивни документи

Посвещава се на 60-годишнината от смъртта на акад. проф. протопрезв. д-р Стефан Цанков (1881-1965 г.)

След Първата световна война в рамките на т. нар. „икуменическо движение“ се наблюдават интензивни организирани международни усилия за диалог, сътрудничество и обединение между различните християнски църкви. Православната църква участва в това движение чрез редица свои изявени представители. Участието ѝ в икуменическите конференции дава повод и възможност на православните йерарси и богослови да се срещат многократно в чужбина. Икуменическите конгреси и конференции откриват нов етап на взаимно общуване и сътрудничество между православните, които в продължение на десетилетия са били заложници и изразители на политиката на различните враждебно настроени помежду си национални държави.

От 5 до 12 август 1922 г. в Копенхаген, Дания, се провежда голям конгрес на Международния комитет на Световната лига за насърчаване на международното приятелство между църквите. От името на Българската православна църква присъстват Маркианополски епископ Стефан (по-късно Софийски митрополит и Български екзарх),[1] прот. Стефан Цанков[2] и протестантският пастор Д. Фурнаджиев. Водач на делегацията на Гръцката църква е големият богослов-канонист проф. Амилкас Аливизатос.[3] На въпросния конгрес Аливизатос предлага за пръв път на православни богослови, които са участвали, идеята за свикване на общоправославен богословски конгрес на висшите православни школи.[4] Тази идея-предложение на Аливизатос е възприета с ентусиазъм от участниците, но осъществяването ѝ отнема повече от едно десетилетие.

Първият конгрес на висшите православни богословски школи (известен също и като Първи конгрес на православното богословие) се провежда в Атина от 29 ноември до 6 декември 1936 г. На него присъстват професори от всички висши православни богословски училища (с изключение на Халкинското богословско училище, което не е било смятано за университетска институция). На конгреса присъстват видни богослови от руската диаспора като прот. Георги Флоровски, прот. Сергий Булгаков, Николай Арсениев, прот. Василий Зенковски, Антон Карташов и др. На 29 ноември, неделя, в деня на откриването на конгреса, в университетския храм „Капникарея“ в центъра на гръцката столица е отслужена свеτа Литургия, предстоявана от почетния професор на Богословския факултет на Атинския университет, архиепископ Хризостом (Пападопулос), в съслужение с гръцки, руски и румънски свещеници. В съответната новина в българския Църковен вестник се подчертава: „В това богослужение не взеха участие духовните лица от делегацията на нашия богословски факултет по съображения твърде ясни, пред вид още неизясненото междуцърковно положение на Бълг.[арската] православна църква, поради схизмата. Това неучастие, обаче, не се отразяваше на отношенията на всички представители на другите църкви към българските делегати“.[5]

Встъпителната реч, произнесена от председателя на организационния комитет на конгреса проф. Амилкас Аливизатос, представлява особен интерес, тъй като е своеобразен опит за очертаването на една цялостна богословска и еклисиологическа програма за бъдещето на Православната църква, като същевременно критично преосмисля важни моменти от миналото и настоящето, вглеждайки се с надежда към откритите хоризонти на бъдещето. Така, коментирайки историята на Православната църква и нейното богословие, гръцкият канонист подчертава, че автокефалните църкви са основани в „съответствие с абсолютно наложителния принцип на свободната църква в свободната държава“. В същото време обаче, поради мощните националистически течения през XIX в. и поради непознаването на езиците на различните православни народи, православните са разделени помежду си от високи и трудно преодолими стени. Всичко това още повече затруднява общуването между тях – нещо, което създава враждебност и изолация помежду им. Това явление не оставя незасегнато и православното богословие. Богословската наука е инструментализирана, за „да обоснове и подкрепи противоречащи помежду си възгледи“. Но, според бележития богослов: „Епохата на изолацията приключи. Убеждението, че всеки може да живее в пълна изолация и без никакво общуване и контакт с другите, най-накрая е надмогнато. Ето защо съвременната епоха може да се нарече епоха на обединението, на повторното свързване и на постепенното пробуждане на единното християнско съзнание“.[6]

След това Аливизатос подчертава ролята, изиграна в тази насока от икуменическото движение след Първата световна война, което полага свръхчовешки усилия за успеха, ако не на обединението, то поне на взаимното разбирателство и взаимното опознаване между християнските църкви. То е поле за действие и единство, но и възможност за общуване и взаимно опознаване между самите православни: „Заслужава да се отбележи обаче, че тези международни срещи за първи път в ново време дадоха възможност да се съберат наедно православни богослови от различните части на Православната църква, които поради гореспоменатите причини бяха взаимно изолирани един от друг“.[7]

От страна на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в конгреса участие вземат проф. протопрезв. д-р Стефан Цанков, както и професорите Ганчо Пашев и Иван Гошев.[8] Проф. Стефан Цанков като представител на Българския синод се обръща към участниците от „името на Св. Синод на Българската православна църква и от името на софийския Богословски факултет“, като отбелязва, че неслучайно първият конгрес по православно богословие се провежда именно в Атина, която той описва ласкаво като „… свещената земя и класически център на християнската мисъл и християнското учение, градът на велика духовна култура“. Той изтъква също, че българските православни са били сред първите, които са получили „… великата светлина и сила на християнската вяра от нашата света Майка, Константинополската православна църква, с която ни свързват хилядолетни връзки и общ живот на усилия и идеи“, за да заключи, вероятно не без известна дипломатическа преднамереност, че „… и днес сме в тесен контакт с духовния свят на Византия и Гърция“.[9]

Българските богослови изнасят доклади по следните теми:

- Прот. Стефан Цанков: „Пречки за свикването на Вселенски събор“ и „Държава и църква“;

- Ганчо Пашев: „Църквата и социалните проблеми“;

- Прот. Иван Гошев: „Ревизия на богослужебните текстове“.[10]

Както става ясно от Деянията на конгреса, българските делегати вземат дейно участие във всички дискусии и обсъждания, като проявяват жив интерес и всячески допринасят за плодотворния диалог между православните богослови.[11]

Българският периодичен печат оценява положително българското участие в Първия конгрес на православното богословие. В статия, публикувана във в-к Мир (бр. 10912/2.12.1936 г.) авторът подчертава необходимостта от преодоляване на съществуващата надшестдесетгодишна изолация на Българската църква. Участието на българска делегация в конгреса се разглежда като опит за преодоляване на печалната схизма. „Останалите православни църкви трябва да се радват, защото въпреки всички изкушения българите са останали верни на православното изповедание“. Според вестника на фона на големите изпитания, през които преминава светът тогава, последиците от Събора от 1872 г. са само исторически подробности.

Официалният орган на Българската църква Църковен вестник посвещава на конгреса от 1936 г. поредица от публикации, представящи цялата му история. Авторът на статиите, проф. Ганчо Пашев,[12] член на българската делегация, ни предоставя и едно интересно лично свидетелство: „Въпросът за схизмата не беше засегнат… в разговорите, които съм водил“.[13] Дали и доколко обаче то отговаря на истината? Вярно ли е, че въпросът за схизмата не е бил засегнат тогава?

В периода 1930-1934 г. се появяват нови политически инициативи за мирно сътрудничество между балканските държави. Вследствие от засилената активност на дипломатическата и политическата сцена се осъществяват и редица опити за сближаване между православните поместни църкви. Междувременно от налагането на Българската схизма (1872 г.) до края на Първата световна война (1918 г.) са настъпили поне три съществени събития, които имат пряко следствие върху възможностите за уреждане на каноническия статус на Българската православна църква: 1) учредена и официално призната е българската държава (1878-1879 г.), която от 1908 г. насетне е независимо царство; 2) поради загубата на територии във войните големи компактни маси българско и българоезично население са се преселили от областите Македония и Тракия във вътрешността на България, напускайки своите родни места и „оголвайки“ този етногеографски ареал; 3) последният български екзарх Йосиф е напуснал окончателно Цариград (Константинопол) и се е установил в София (1913 г.), като след смъртта му (1915 г.) не е избиран нов екзарх (1915-1945 г.).[14]

На 10 юни 1930 г. по време на Третото заседание на Подготвителната всеправославна комисия в манастира Ватопед, Света гора, докато се обсъжда дневният ред на бъдещия Просинод на православните църкви, сръбският Охридски епископ Николай (Велимирович)[15] за пръв път поставя на най-официално равнище на този всеправославен форум въпроса за необходимостта от вдигането на Българската схизма. На едно от следващите заседания на комисията е взето решението да бъде помолена Йерусалимската патриаршия да посредничи между Вселенската патриаршия и Българската църква за вдигане на схизмата и за уреждане на каноничния статус на последната.[16] Започва един от най-интересните и значими опити за преодоляване на междуцърковната изолация, в която се намира Българската православна църква от 1872 г. Поради най-различни причини, които сме анализирали подробно в друго наше изследване въз основа на наличния и достъпен архивен документален материал,[17] този опит не успява да доведе до благоприятен изход, а Българската схизма е вдигната едва в края на Втората световна война, през февруари 1945 г.

Но нека да се върнем на поставения по-горе въпрос: действително ли по време на Първия конгрес на православните богословски школи през 1936 г. в Атина не е бил засегнат въпросът за Българската схизма, както твърди проф. Пашев в своята дописка в Църковен вестник?

В резултат от наши дългогодишни проучвания в дипломатическия и исторически архив на Министерството на външните работи на Република Гърция открихме поверителен доклад на Трапезундски митрополит Хрисант (Филипидис),[18] тогава екзарх на Вселенската патриаршия в Атина (бъдещ Атински архиепископ), до Вселенския патриарх относно участието на български богослови и водените с тях разговори по време на въпросния конгрес. Този доклад е от изключително значение за осветляване на водените неофициални разговори между о. Стефан Цанков и гръцката страна.

Митр. Хрисант споменава конкретно за българския канонист о. Стефан Цанков, който многократно е говорил „… за желанието на българските йерарси в България за вдигане на схизмата и през всичките дни на конгреса спонтанно се връщаше към въпроса за вдигането на схизмата“.[19] От него разбираме, че о. Цанков е представил себе си като духовен син на Варненски и Преславски митрополит Симеон, който е сред най-големите радетели за вдигането на схизмата.[20] На въпроса на Трапезундския митрополит защо Св. Синод на БПЦ не е изпълнил решението за водене на преговори за вдигане на схизмата, българският богослов е отговорил „… изцяло поверително, че това той е сторил поради политически натиск и под натиска на българо-македонците в България“. О. Цанков подчертава също, че Св. Синод пак ще се събере, за да обсъди наново въпроса за вдигането на схизмата. Българският канонолог смята обаче, че най-подходящият начин е преговорите да се водят поверително и в пълна тайна непосредствено между заинтересованите страни, т. е. между Цариградската патриаршия и Българската църква. О. Цанков е на мнение, че в последно време отрицателните реакции в България срещу едно възможно вдигане на схизмата все повече намаляват.[21]

За настоятелността на о. Стефан Цанков по време на посещението му в Атина по въпроса за вдигането на Българската схизма свидетелства и секретно писмо на Министерство на външните работи на Кралство Гърция от 6 май 1937 г. Както става ясно от текста на писмото, о. Цанков е сондирал гръцката делегация „относно възможността за вдигане на схизмата“. Проф. Амилкас Аливизатос, който бил получил предварителни указания от гръцкото МВнР за позицията, която трябва да защитава пред своя български колега, е изказал „личното си мнение“, че поради поведението на Българската църква и оттеглянето ѝ от участие в преговорите с посредничеството на Йерусалимската патриаршия (1930-1934) „… не смята, че времето е подходящо, за да се обсъжда този въпрос“. Аливизатос е изразил недоумението си от позицията на Св. Синод на БПЦ да прекъсне преговорите. О. Цанков обаче го е уверил, че „… всички български архиереи желаят най-скорошното вдигане на схизмата“.[22]

Категоричната позиция на о. Цанков за вдигането на Българската схизма, която е била изтълкувана от официалните гръцки политически кръгове като позиция на Св. Синод на БПЦ, е предизвикала незабавната намеса на гръцкото МВнР, което в нарочен поверителен доклад изразява своето становище по въпроса. В поверителна „Записка относно целесъобразността или нецелесъобразността от вдигането на Българската схизма“ (28 февруари 1937 г.), подготвена по повод разговорите с прот. Стефан Цанков по време на Първия конгрес на висшите православни богословски школи в Атина (1936 г.), са отбелязани следните позиции на гръцкото правителство по въпроса за премахването на Българската схизма:

- До Балканската война Българската схизма има голямо църковно и политическо значение, но в следвоенния период то рязко е намаляло поради промените в етническия състав на македонските области с напускането на компактни български етнически маси на въпросните територии;

- Съответните кръгове в България изглеждат положително настроени към предложението за вдигане на схизмата;

- Евентуалното премахване на схизмата може да представлява както недостатък, така и предимство в национално и религиозно отношение за Гърция. От една страна, схизмата препятства контактите между българоезичното население в Гърция, което се намира в канонична зависимост от Цариградската патриаршия, и схизматичната църква на България (т. е. предотвратява евентуална национална експлоатация на това население от страна на България); от друга страна, запазването на схизмата не изключва възможността тези българоезични поданици на Гърция да поискат в бъдеще да бъдат признати за църковно малцинство и след това да се присъединят към Българската църква;

- Министерството на външните работи на Гърция смята, че е опасно за националната сигурност на Гърция да бъде назначен български архиерей в Константинопол, който да се намира във формална зависимост от Вселенската патриаршия, „… защото е сигурно, че той, за съжаление, ще търси своята реална независимост“. Тук е посочен примерът със сръбския свещеник в Солун, който по същество не признава каноничната си зависимост от местния Солунски митрополит, както и случаят със сръбския предстоятел в Константинопол, „… чието отношение към Вселенската патриаршия никога не е било подобаващото“;

- От чисто църковна гледна точка Министерството на външните работи смята, че премахването на схизмата е „несъмнено желателен“ акт, тъй като ще сложи край на дългогодишната аномалия и ще допринесе за единството на Православната църква.

В заключение може да се каже, че според становището на гръцкото Министерство на външните работи Българската схизма до голяма степен е изгубила значението, което е имала някога, особено от политическа гледна точка, тъй като основната причина за нейното съществуване вече е изчезнала. В случай че Българската църква, следвайки точно установената канонична процедура и спазвайки вярно условията на Вселенската патриаршия, поиска от последната тя да вдигне схизмата, то Константинополската църква е длъжна да го направи. Вдигането на схизмата не бива обаче да става „по икономѝя“ с отстъпки от страна на Патриаршията, а „… вместо това трябва да се настоява Българската църква да приеме абсолютно всички условия, които представляват каноническо условие за премахването на схизмата“.

Според Министерството на външните работи на Гърция Българската православна църква носи безспорно цялата отговорност за прекъсването на преговорите, започнали в Йерусалим през 1932 г.[23] Тъй като обаче сега (1936-1937 г.), макар и неофициално, тя чрез своя представител в Междуправославния богословски конгрес протопрезв. Стефан Цанков изразява желанието си да поднови разговорите за премахване на схизмата, „… може би предложената среща не би трябвало да бъде отхвърлена“.[24]

Както става ясно обаче, въпросната среща така и не се е състояла, а окончателното уреждане на Българския църковен въпрос става едва през февруари 1945 г.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (205), 2025, с. 112-119 (бел. ред.).