Похвално слово за Сто и десетимата Христови мъченици, избити от османците в Търновград след 17 юли 1393 г.

Истинни са думите, че няма по-голяма любов от тази да положиш душата си за своите приятели (срв. Иоан 15:13). Една от най-възвишените изяви на това е да останеш православен, запазвайки вярата на своите предци – вяра, отстоявана дори чрез кървите на мъченичеството. Вяра в истинния Бог, вяра в Светата Троица.

Мъченичеството е същинско духовно тържество, в което страданията и смъртта на блажените се предлагат в отказ от светските блага. То твърде често е било споделяно от Христови последователи, които не са приемали чужда вяра в замяна на земни блага, а самото мъченичество достига дори до смърт – смърт честна, вярна и правдива в името на Богочовека, нашия Господ Иисус Христос. Тази смърт на християнина е достоен акт за всеки православен следовник на Спасителя: жертва, за която ангелите ликуват, като се радват за спасението на мъченика, понеже дето е Христос, там са и Неговите верни, там са и Неговите ученици. Та нали на Неговите собствени страдания подражават и те, мъчениците за православието, за неизменената вяра в Триипостасния, истинския Бог – Отец, Син и Свети Дух, като вярно изповядват Въплътилото се Слово – Един от Светата Троица, Сина Божи, „Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение… стана човек“ (Символ на вярата, 3)!

Вярно е, че мъченичеството заема достойно място в историята на Православната ни църква, още от учредяването ѝ в деветото столетие и през цялото време на нейното съществуване. Истина е, че мъжеството и героизмът, търпението, великодушието и себеотрицанието в името на нашия Спасител са призвание на хората, отдали себе си за вяра и род, че те са тяхно упование и непоклатима твърдост при защита на отеческите ценности и тяхна несравнима любов дори към самите мъчители, които твърде често са отнемали живота им с човеконенавистна омраза.

В историята на християнска България има хиляди примери за достойни чеда на православната вяра, за твърди темели, изграждащи българската държава – люде, които са имали пред очи „началника и завършителя на вярата“ (Евр. 12:2), Когото са следвали и в Когото неизменно са се уповавали. Всички те са изповядвали Въплътилото се Слово и са Го проповядвали, без да забравят и за своя произход, за своята родина и семейство или иноческо поприще, отстоявайки вечната истина на православието. Мъчениците са хора, които се стремят към истината подобно на ангелите. Те са изповедници на нашия Господ Иисус Христос, които не са се отрекли от вярата си, а достойно я защитават със своите кърви.

Такива са и блажените сто и десетима православни българи – християни, чеда на последния ни средновековен патриарх св. Евтимий Търновски, поучили се от великия църковник, последователи на достойния исихаст, изповедници на православната вяра – достойни българи, само на двадесетима от които за съжаление имената са ни известни. Елит народен, мъдрост на старопрестолно Търново, пример за живот във вярата, свети люде са тези сто и десетима от хилядите ни мъченици. Те са достойни както за вярата в Христа – вяра, въздигнала тези Божии люде до сонма на мъчениците, така и за майка България, която ги е заслужавала. Не се знае колко общо са били те през петвековното османско робство. Дали са хиляди или повече? Броят им несъмнено е твърде голям. Но нека сега да прославим тези сто и десет духовни чеда на св. Евтимий Търновски: деца на майка България, изклани заради вярата в Христа Иисуса, първи в сонма на мъчениците от българския род по времето на османското робство (1393-1878 г.).

И понеже не е лесно те да бъдат възвеличени, защото имената на повечето от тях са неизвестни, а трябва и да не се забравя подвигът на доблестните люде, верни на вяра и род, прославата им трябва да започне с въвеждане във времето, в което те са живели, и в предпоставките за случилото се тогава с България, както и за самата им мъченическа смърт. Защо османците завземат България?

Духовно наследие на тази епоха е учението на св. Евтимий: учението на исихазма, направило така, щото людете да не се отрекат от светото и спасително православие, а с достойнство да защитят вярата си, родината си и всичко онова, което се зове България. Сто и десет са българите, които са обагрили с кръвта си зората за настъпващото иго, но и които заедно с това са предрекли слепотата на иноверните и са начертали бъдещето за родината ни: да вярва и да се уповава в Бога, в Троица прославян.

В годините на четиринадесетото столетие – пет десетилетия преди османците да заробят православна България, през 1341 г. на църковния събор в храма „Света Софѝя – Премъдрост Божия“ в Константинопол се разгаря полемика, в която едно на друго се противопоставят две учения относно пътя на богопознанието и смисъла на човешкия живот. Тогава под купола на храма християнското учение за исихията – „безмълвие“ и „покой“, което съществува още от третото и от четвъртото столетия и което е останало живо като форма на съзерцателно монашество, отново е актуално. Това е времето, през което в живота на балканските народи навлиза исихазмът, за да пусне дълбоки корени в местната православна традиция и учение.

У нас той се разпространява главно след като основоположникът на познатия ни като учение исихазъм св. Григорий Синаит (1255-1346 г.) се премества от Света гора Атон в областта Парория, в Странджа планина – тогава погранична област между Византия и България. Основен ктитор на св. Григорий Синаит става българският владетел Йоан Александър (1301-1371 г.), а сред иноците от неговия манастир има и немалко българи. Ученик на св. Григорий Синаит е св. Теодосий Търновски (1300-1363 г.), който на свой ред е учител на св. Евтимий Търновски.

Съгласно с учението на православния исихазъм човекът познава творението чрез словото, което ни предоставя понятие за предметите и явленията, но не и това, което се мисли за тях – ще рече, че думите изразяват съдържанието на познавателния процес. Така Божията същност се изразява в изявите си в творението, за което богопознанието следва да борави с подобаващо красиви, изящни, съвършени слова. Това е и причината писателите-исихасти да обръщат огромно внимание на словесната форма – на начина на изразяване.

Когато исихазмът навлиза в България, неин владетел е Йоан Александър. Още в началото на своето царуване – чрез династичен брак – той сключва траен мир с царя на мощната Сърбия Стефан Душан (1308-1355 г.). След смъртта на Душан Сърбия престава да е опасен съсед за България, а Византия е обхваната от безумна гражданска война. По същото време иноверните османци, идващи от Мала Азия и наемани недалновидно от имп. Йоан Кантакузин (1292-1383 г.), че и от българския цар, разоряват цяла Тракия и все по-уверено навлизат навътре в Европа, улеснени от разногласието сред християнските владетели. Стефан Душан е опасен противник, но както той, така и Йоан Александър имат нужда от мир помежду си, за да воюват успешно срещу Византия. В годините на междуособици и династични борби Византия е съвсем обезсилена. Това е и времето, в което на Балканския полуостров се появяват османците, прехвърляйки се тук от Мала Азия и заселвайки се на европейската част на Босфора. Известно е, че през 60-те години на четиринадесетото столетие в Тракия те са се чувствали далеч по-сигурни от самото местно християнско население. Било е време, когато наемни отряди, превръщащи се в разбойнически шайки, оставят поругани територии на опепелени и обезлюдени земи.

Този факт не обезпокоява цар Йоан Александър до момента, когато през 1364 г. османците превземат днешните Пловдив и Стара Загора. Това стряска българския цар и той сключва съюз с тях, като неразумно и с тяхна помощ продължава да воюва срещу Византия. Фактически положението на българските земи съвсем не е блестящо. Тогава Йоан Александър замонашва съпруга си Теодора († 1352 г.), за да сключи втори брак с еврейката Сара. Като подигравка с предишната царица и синовете ѝ Сара е покръстена, като взема името на първата съпруга на Йоан Александър – Теодора. Еврейката Сара-Теодора ражда двама сина на царя. От първия му брак остава жив единствено Йоан Страцимир († 1396 г.), който получава Видинското деспотство, а първородният син на царя – Михаил Асен Четвърти (1322-1355 г.) е убит от османците в битка около гр. София.

Йоан Страцимир води полувасална политика с баща си Йоан Александър, а на североизток Добруджа също е отделена от централната власт. На юг от Стара планина българските крепости са вече малки острови сред опустошена земя. Реално погледнато царуването на Йоан Александър се крепи върху нестабилна опора над бездна на идещ разгром. Преп. Теодосий и ученикът му Евтимий Търновски са измежду онези, които ратуват за абсолютно и непоколебимо първенство и единство и на църквата, и на държавата. В онова време България е разделена на Добруджанско деспотство, Видинско царство и Търновско царство.

В началото на царуването си Йоан Шишман († 1395 г.), син на Йоан Александър, се придържа към политиката на своя баща и не участва в съюза на братята Вълкашин и Углеша. На 26 септември 1371 г., в битката при Черномен на р. Марица, османците поразяват сръбските войски и техните воеводи. Братята Вълкашин и Углеша са убити. Разгромът разкрива действителните измерения на потресаващата османска мощ. Става ясно, че пътят на османците към Европа е вече отворен. Последователно те превземат Самоков и Ихтиман, а деспотът на Велбъжд (дн. Кюстендил) Деян приема и става васал на султан Мурад Първи. Земите на българите се стесняват и намаляват, но независимо от това раздорът между владетелите на разпокъсаната България – на Добруджанското деспотство, на Видинското и на Търновското царство – не се преустановява. И тъкмо в този момент в Търново се завръща св. Евтимий.

От Света гора в България той идва след смъртта на Йоан Александър през 1371 г. Завръщането му съвпада с трагедията на поражението на християнските войски при Черномен. Радушно приет от Йоан Шишман, той получава за прибежище манастира „Света Троица“ край Търновград, където започва мащабната си литературна дейност. През 1375 г., след смъртта на престарелия Търновски патриарх Йоаникий Втори, той е избран за следващ Търновски патриарх, за да стане патриарх не просто на Търновското царство, а и на цяла България.

Подобно на своите съидейници – исихастите, св. Евтимий радее за чисто и свето православие. Непримирим е спрямо ересите и е радушен защитник на онеправданата истина. Същевременно съзнава и приема и своята отговорност относно съдбините на отечеството и с делата си по време на обсадата на Търново, и особено след падането на старопрестолния град доказва, че е истински пастир на повереното му от Бога словесно стадо. Негови роднини и съратници са митрополит Киприан (1336-1406 г.) и митрополит Григорий Цамблак (1365-1420 г.). Търновци по рождение, те и двамата са възпитаници на Търновската книжовна школа, които са се издигнали до върховете на руското църковно управление, и са ключови фигури в българо-руското културно и литературно общение през четиринадесетото и през петнадесетото столетие. Двамата са истински мисионери на българската култура и литература.

Като Киевски, а после и Московски и Всеруски митрополит Киприан ръководи съдбините на Руската църква от 1376 до 1406 г. Неговият племенник Григорий Цамблак – в качеството си на Киевски митрополит – не просто продължава делото на своя роден чичо, а разработва и усъвършенства традициите на българската литература и по-точно на Търновската книжовна школа.

Освен житейски страдалец, изгнаник и скиталец Григорий Цамблак е опитен в църковните дела и ревностен защитник на православието. В политическите начинания е безпристрастно далновиден дипломат и страстен родолюбец, известен с писателската си дейност като безспорен ерудит, талантлив вития на словото и щедро дарен от Бога творец. В Похвално слово за св. Евтимий той свидетелства за доказано първите българи – чеда на Търновския патриарх и православни християнски мъченици след погрома на Търновград при завладяването му от османците, позовавайки се на техния брой – Сто и десетимата приели мъченически венец за Бога, за Светата Троица и за Въплътилото се Слово, нашия Господ Иисус Христос.

Като монах и проповедник в Търновската патриаршия под ръководството на св. Евтимий, като игумен на Дечанския манастир, после като молдовлахийски презвитер и като Киевски митрополит Григорий Цамблак има ясна жизнена и авторска позиция, която е народно определена – българска. Със своята обществена и литературна дейност той е пример за родолюбив православен деец, навреме разбиращ насъщната нужда от решителен отпор срещу азиатската мюсюлманска експанзия.

След завладяването на Търново от османците той споделя участта на голяма част от българската интелигенция и поема по трудния път на изгнаничеството. До края на живота си не се завръща в поробената си родина, но живее с мисъл за нея и посвещава силите и талантите си на нейното освобождение.

Докато св. Евтимий ръководи книжовната работа в своя манастир, положението на Търновското царство става все по-несигурно. На север от Стара планина е привидно спокойно, но на юг не. Северна Тракия, Родопите с яките крепости Цепина, Станимака, Девинско, беломорските селища – всичко е в ръцете на османците. От Мала Азия и чак до Балкана се извиват техни кервани, установявайки се сякаш завинаги в обезлюдените християнски територии.

Йоан Шишман няма избор и около 1373 г. признава върховенството на Мурад Първи (1326-1389 г.), като скрепява своето подчинение спрямо султана, оженвайки сестра си Кера Тамара († сл. 1400 г.) за него. Този брак в очите на българите е бил саможертва на царската сестра. Изворите ни разкриват болезнената политическа действителност на постепенното завладяване на Балканите от османците след победата им при Черномен и как за около две години те завладяват българските територии чак до Стара планина. Шишман оженва сестра си за султан Мурад, ала османското настъпление не престава и политическият ход чрез тази женитба губи своя смисъл.

Оженил сестра си за султана, Шишман става османски васал, но с този брак цели удобен момент, за да възвърне самостоятелността на България. В тези именно тежки за българите години техен патриарх и духовен водач е св. Евтимий Търновски.

Сетне под ударите на османците пада София, надеждата на Западна България, и за няколко години за бъдещите поробители вече няма недостъпно място. Опитите на Йоан Шишман да се присъедини към съюзите на други държави против завоевателите утежняват още повече положението му. При всеки нов опит османците насочват срещу непокорния васал войски, а той отстъпва пред силния противник. Така Йоан Шишман се принуждава да се укрепи в крепостта Никопол и оставя престолния град в ръцете на духовния водач, исихаста и доказващия се като достоен държавник патриарх Евтимий.

В 1380 г., след победата на османците при Златишкото поле – победа, свързана с еврейско предателство, следва превземането на София. Постепенно през 1387 г. под османска власт падат Сяр, Пирот, Ниш и Солун. Дори влашкият воевода Дан Първи настъпва от север и превзема някои селища, за което Йоан Шишман, не без основание, подозира своя брат, владетеля на Видинското царство Йоан Страцимир. Така Шишман загърбва подчинението си спрямо султана и влиза в новосформиралата се коалиция на княз Лазар и босненския крал Твърдко. Към Търновското царство се присъединява деспотът на Добруджа Иванко, докато другите владетели на разпокъсаната България – Йоан Страцимир, Константин Драгаш и Крали Марко – не нарушават своите васални отношения със султана. Битката при Плочник (1387 г.) е първата и последна победа за християнската коалиция срещу османците. Радостта на българите от тази победа трае само в няколкото студени зимни месеци. През пролетта на 1388 г. тридесетхилядната армия на Али паша нахлува през старопланинските проходи и завзема най-важните източнобългарски крепости Овеч, Венчан, Шумен и Преслав. Йоан Шишман няма сили да се сражава, излиза от Търново и се затваря в крепостта Никопол. Отново признава подчинението си към Мурад, но османският султан осъзнава, че българското покорство е мнимо.

В битката при Косово от 1389 г. султан Мурад Първи е убит от Милош Обилич. Това обаче не променя изхода от борбата. Командването поема синът му Баязид († 1402 г.). Войнствен и безмилостен, той е много по-опасен за Търново. Ако в отношението на султан Мурад към Йоан Шишман е имало поне доза покровителство и роднинство, от Баязид той може да очаква единствено жестокост. Четири години след сражението при Косово започва обсадата на Търновград. Готвейки са за нападението си срещу Унгария и Влашко, през 1393 г. османците обсаждат Търново, защото не искат да оставят в гърба си несигурни земи. По това време Шишман воюва край Дунава и не може да помогне на старопрестолния град. След тримесечна обсада османците нахлуват през стените на Царевец. За търновци настават страшни и кървави дни. Три дена нашественикът граби, опожарява, насилва жени и деца, убива. От горящите църкви са изхвърлени светините, горят скъпо ценени реликви, дворецът е в пламъци. Унищожена е и патриаршеската библиотека. Патриархът преживява целия този ужас на падението, но мисли на първо място за участта на паството си. При настъпило затишие той се приютява в една малка църква и се явява пред наместника на султана, за да иска милост за своите съграждани.

В тази епоха, в която Григорий Цамблак пише Похвално слово за светия наш отец Евтимий, патриарх Търновски, неговата похвала за светеца е и целенасочен призив към българския род: да не отстъпва от православната вяра, независимо от вече робското си положение, призив към православните българи да не приемат заедно с подчинението си от османците и името на Мохамед и неговата вяра.

Григорий Цамблак свидетелства, че скоро след превземането на Търновград чрез измама османците събират най-знатните и образовани хора на града, като целта им е да ги помохамеданчат. Ако този замисъл на поробителя е имал успех, това е щяло да стане пример за отстъпничество от вярата в Христа на всички православни християни – българи и така намерението на иноверните да сполучи. Само че лукавият им замисъл не се сбъдва. След отказа на сто и десетимата православни българи, търновски елит, да се помохамеданчат, османците зверски ги избиват в една църква, която не е спомената точно от Григорий Цамблак. Тези мъченици той нарича духовни чеда на св. Евтимий. Може да се предполага, че освен елит на тогавашната българска нация те са и последователи на великото учение на исихазма. Вярата е велика сила, а богопознанието е любимо за православния християнин.

След гибелта на Сто и десетимата Христови мъченици патриархът поисква и той да сподели участта на своите верни от словесното си стадо, но извелата го на лобната стена ръка на палача се вкаменява, а св. Евтимий е оставен жив, на свобода да подкрепя и напътства своите съграждани.

Разказът на Цамблак за тези събития е, че през пролетта на 1393 г., нахлувайки с многобройна войска в Северозападна България, след тримесечна обсада, султан Баязид Първи (1389-1402 г.), а според Никоновия летопис синът му Сюлейман Челеби Мусулман (1377-1411 г.), превзема Търново, след това и Никопол, като покорява владенията на Йоан Шишман. „Та варварският цар – разказва Григорий Цамблак, – възгордян от победите си и от завладяването на много народи, понеже беше слушал за Търново, за голямото му величие, за твърдостта на стените му, за красотата му и за самото му местоположение – извънредно труден за превземане, защото освен стени притежаваше достатъчно и естествени крепости, а освен това – големи богатства и многобройно население с велика слава както в църковните, така и в царските дела, пожела доброненавистният да го разори. Затова, като вдигна всичките си източни войски, започвайки от персийските предели, от Ликаония и Асия (т.е. от Южна и от Западна Мала Азия, бел. ред.), премина Хелеспонт (Дарданелите, бел. ред.) и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски“. С тази армия османският султан пристига и ненадейно напада града – не от една или от две страни, а го обгражда целия с човешки тълпи от иноверни. Цамблак продължава своя разказ как свирепите орди на поганците заемат цялото пространство около Царевец. Разказва как водачът на тези османски орди – „разяреният варварин“ – заплашва българите, че „с огън ще гори“ всичко, до което се допре, обещавайки, че „на късове ще сече и на друга мъчителна смърт ще предаде тези, които продължават да са непокорни“, сиреч – не се отрекат от вярата си в Христа. Накрая този „звяр“ превзема града, но „не със своята сила“, а защото замлъква „Божият промисъл“.

В спомен за онова страшно време на погром за средновековна България народът възпява в песен желанието си за свобода, за православна вяра и българска идентичност:

От как се й, мила моя майко, войска провървяла… Кон до коня, … юнак до юнака… Воевода им сам цар Иван Шишмана… В бой ги води… за българско име.

А разказът на Григорий Цамблак следва историческия ход на събитията, според които веднага патриархът е изгонен от храма, който османците, творци на безсрамие, завземат. В ръцете на иноверните пада всичко свето, което авторът сравнява с кивота на Завета – както „… във властта на асирийците се оказа светинята на светините и което е най-вярно – светините бяха предоставени на псетата“.

В този пагубен за българския народ момент блаженият патриарх Евтимий не се поколебава да се яви лично пред османския водач, който, според повествователя, диша убийства, и да укроти неговия порив и нрав. Страшния вид на варварина св. Евтимий превръща в благоприлично, макар и лицемерно държание.

Григорий Цамблак, племенник на последния български средновековен патриарх св. Евтимий, описва действителните исторически събития и личности от Търновското царство. Той свидетелства и за достойните българи – първите сто и десетима Христови мъченици на вече поробена България, които не са предали православието и са отрекли лъжовната вяра на Мохамед. Цамблак описва и родния си град Търново. Той пише и за българския народ, за жителите на старопрестолния град, паднали в робство, както и за своя любим и свет учител – великия Евтимий. Живо и картинно той описва живота на търновци, както и срещата на св. Евтимий с османския военачалник, подаващ му стол, и посичането на търновските първенци в храма - убити, защото не са предали вярата си. Със своето Слово за св. Евтимий Цамблак цели да покаже как се отстоява православната вяра – дори със смъртта на достойните ѝ чеда, отказали да приемат мохамеданството и пролели кръвта си за Христа и за майка България.

В свидетелство за величието на св. Евтимий, Григорий Цамблак подчертава как османският самодържец, виждайки отдалеч, че онзи иде с обичайното си благочиние и „мъдро самовглъбение“, веднага става и с привидно благовиден израз на лице отдава почит на Търновския патриарх, като го удостоява да седне на най-близкия до него стол. Главатарят на османците изслушва молещия се за народа си патриарх, макар че онова, което обещава, не е било спазено.

Нататък Григорий Цамблак пише: „Понеже [блаженият Евтимий] беше изгонен от църквата, той влезе в друга, посветена на името на върховните апостоли Петър и Павел. И тях като взе за защитници, отдаде се на много по-големи подвизи, отколкото по-рано: грижеше се как да запази хората незасегнати от варварското погубване, поучаваше, утешаваше, падналите повдигаше, на препъналите се простираше ръка, легналите изправяше, които щяха да паднат, подкрепяше, борещите се похваляваше и към мъжество ги насърчаваше, а някои пък отсичаше като гнила част, за да не загние цялото тяло, или като прокажена овца изгонваше, за да не предаде болестта на цялото стадо“.

Примерът на св. Евтимий е потресаващ. Той е онзи, под чието ръководство и с чието благословение българите отиват да мрат под османския ятаган без да изменят на вярата, честа и името си. Въпреки че Царевец пада и Търново е превзет от османците, завладеният град всъщност не е покорен. Търновци на падат духом и твърдо отстояват вярата и идентичността си на православни българи. Така, като не успяват да ги сломят с оръжието си в поробения вече град, мохамеданите повдигат втора буря. Събрани уж за съвещание с първенците на града, споменатите сто и десетима, за които се пише и тази възхвала, са изклани до един от иноверните, тъй като не приемат исляма и не пожелават да станат мюсюлмани. Този подвиг е венец на мъченичеството за Христа и за България, плод от труда на св. Евтимий Търновски, похвала за мъченичеството и за духовния водач – като пастир на обезглавените православни християни, на кръстилите се „повторно“ в своята мъченическа кръв.

Ето какво още пише Цамблак: „Понеже така Лукавият се видя свързан от своите вериги и наранен от своите стрели и като не можеше с мълчание да понесе упадъка на силите си и пълното загубване на оръжието, повдигна буря по-голяма и по-люта от първата, при описанието на която и човешкият език изтръпва, и костите се разтреперват“. Думите му за православните търновци, получили мъченически венец за вярата си в Христа, са повече от красноречиви:

Военачалникът – турчинът, поставен от турския цар да управлява града – поканва при себе си людете Божии (= християните), превъзхождащи останалите и по име, и по добродетел, и по благородство, уж на събор по някакви общополезни работи. И те отиваха, като следваха в неведение злия вестител (подобно на агнета, последвали колачите), всеки своята кръв носейки, бързащи да се подложат под убийствените десници. Когато кръвожадният звяр ги видя в ръцете си, насред църквата ги изкла (или нещо повече да река – ги освети!), без да се свени от белите коси, без да пощади младостта, като гърлата им превърна в забавление за ножа.

О, света бойна редица! Не единият пръв, другият – след него, а заедно като се изправиха пред мъчителя, заплюха го. И веднага пред Христа като застанаха, увенчаха се. Мъчителят захвърли техните трупове за храна на небесните птици, пък Господ причисли духовете им към ангелите надмирски (= небесни). О, войни, вярата опазили и броя си не намалили! Чуйте и броя им: сто и десет бяха тези, чиято кръв обагри църквата. И макар да бяха толкова много, не се разкъса на вероизповеданието мрежата.[1]

Мъжеството на св. Евтимий и примерът на убитите сто и десетима мъченици за вяра и отечество вбесяват завоевателите. Примерът, който те дават, ги кара не само да разрушат дворците на Царевец, но и да унищожат Търновската патриаршия и заточат последния средновековен Български патриарх, като изселят останалите живи от най-будната православна и родолюбива част от българското население далеч от пределите на Търново и на Северна България.

Григорий Цамблак изрично отбелязва, че такива именно са чедата на блажения Евтимий. Това се тези, които са запазили учението му, православната вяра и исихазма; които са въздали почести заради многото трудове, които този светец е положил за тях; които „не само се лишиха от имот, дом, деца и сродници, но и до кръв се подвизаваха за благочестието, което получиха от него като отечески жребий“. Достатъчна е тяхната честна и за ангелите похвална смърт на мъченици за православието и за България.

Само че злият замисъл на османския началник не свършва с убийството на сто и десетимата българи – мъченици за православието. За св. Евтимий Григорий Цамблак отбелязва, че след позорното избиване на българския елит в църквата, после, грабнат от войниците, той благодързновено застава пред мъчителя, без страх в душата си, без да се измени от боязън и със спокойствие на лицето си проявява благодатта на духа, живеещ в него. А когато османците събличат одеждата му и го отвеждат на градската стена, за да бъде позорна неговата смърт и приготвят всичко необходимо за посичането му, той не променя нищо от лицето си, не се и разтреперва, с нищо не показва обич и привързаност към живота. Исихастът остава такъв, но преди всичко той е Патриархът – той е св. Евтимий, нещо, което проличава от думите, които изрича пред варварина:

О, несправедливецо, защо така безумно и долно унизи величието на моето достойнство? Подобаваше по-напред свещеникът да се пожертва, а след това да го последват жертвите, трябваше пастирът да върви пред овцете и бащата — пред децата. Те всички бяха първо на мене поверени, затова и на мене първо приличаше да изпия чашата на заколението: защото работникът, който се труди, трябваше пръв да вкуси от сладкия плод!

Това говореше великомъдрият и призоваваше палача и главата скланяше, като протягаше с готовност шия. И оня дойде и беше вече готов да нанесе смъртоносния удар. Но Този, Който някога порази и направи неподвижна ръката на оня беззаконен цар, простряла се да улови пророка, и тази убийствена десница по същия начин превърна в неподвижна и неспособна за действие, сякаш беше някаква ръка на мъртвец, прилепена към живо и движещо се тяло. И се потвърди онова, за което се молеше Давид: „Отплати им според делата на ръцете им“. Това хвърли в ужас оня горделивец и цялото измаилтянско сборище и ги накара повече да не стоят и да избягат от самото място, а на блажения, като му наметнаха одеждите, му казаха да върви свободно, където иска.

Сто и десетима български свети мъченици, заклани за вяра и за отечество първи сред хилядите през вековете, знайни и незнайни, но увенчани с мъченически венец на православни българи, които не са се отрекли от Истината, от Христовата вяра в Светата Троица – единия истинен Бог. Но имената на тези сто и десетима са малко известни. До днес българската историография разполага едва с двадесет от имената на всичките сто и десетима мъченици за православието и за България, изклани от мюсюлманите след падането на Търново, защото са отказали да възприемат лъже-вярата на Мохамед и са останали достойни чеда на Христа и на България.

О, блажени люде и наши предостойни предци! Това са знайните имена от Сто и десетимата търновци – православни мъченици за вярата от близките дни след 17 юли 1393 г.: Семир, Йончо, Добромир, Иваниш, Арка [Арц(с)о], Трошан, Ратен и брат му Карач, Потърка [Потърц], Ханко, Стан, Махаил, Богдан, Шишман, Батул, Радослав, Войсил [Воисил], Константин, Годеслав и Черноглав [Чърноглав].[2] Заедно с останалите деветдесет те са известни като светите Сто и десетима първенци на Търновград, първи от незнайно колко многото свои братя по вяра и род, отказали да приемат исляма и мъченически изповядали православната си вяра – правата и истинна вяра в Христа, която е вяра и на българите.

Техният пример е достоен. И макар имената на повечето от тях да остават и днес незнайни за историографията и агиографията ни, благодарение на племенника на св. Евтимий Търновски, митр. Григорий Цамблак, ние имаме ясна представа за случилото се по време за завземането на столицата на Търновското царство от османците през 1393 г. Фактите са ясно описани в неговото Похвално слово за свети Евтимий. Османците избиват сто и десетима българи не защото са отстоявали твърдината Царевец, а защото не са се отрекли от вярата в Христа, от упованието в Светата Троица. Това са истински мъченици за православието, за които с увереност може да се заяви, че са Божии светци, заклани заради името Христово!

На път към своето заточение, знайно къде в Балкана (мястото се свързва с плача на българите за светия патриарх – днес град Плачковци) един глас от народа – глас на целокупна православна България – пита (пита и светите Сто и десетима мъченици след погрома на Търново от 17 юли 1393 г.): „Кому ни предаваш, добри пастирю?“, сиреч на кого ни оставяте и вие, които сте били заклани за вярата? Отговорът на св. Евтимий е отговорът и на неговите Сто и десетима верни последователи и мъченици: „На Светата Троица ви предавам и сега, и навеки!“. Амин.

Извори и литература:

Божилов, Ив., Тотоманова, А.-М., Билярски, Ив. Борилов синодик. Издание и превод, С.: „ПАМ Пъблишинг Къмпани ООД“, 2010.

Дончева-Панайотова, Н. Григорий Цамблак и българските литературни традиции в източна Европа XV-XVII в., ВТ: „Веста“, 2004.

Иванова, К. Патриарх Евтимий, С.: „Народна просвета“, 1986.

Иванова, К. „Патриарх Евтимий“ – В: Бележити българи, т. 1, С. 1974.

Калоянов, А., Спасова, М. „Исторически свидетелства в текстове от XIV-XVI век за избитите след 1393 г. сто и десет търновски първенци“ – В: България, българите и Европа – мит, история, съвремие, т. 4 (Научна конференция 29-31 октомври 2009 г.), ВТ: УИ „Св. св. Кирил и Методий“ 2011.

Ковачев, Н. „Ценен извор за антропонимията ни през XII-XIV век (Синодик на цар Борил)“ – В: Търновска книжовна школа, т. 6: ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Институт за балканистика при БАН: „Българската литература и изкуство от Търновския период в историята на православния свят“ (Шести международен симпозиум, Велико Търново, 26-28 септември 1994 г.), ВТ: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 1999, с. 263-269.

Русев, П., Гълъбов, Ив., Давидов, А., Данчев, Г. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак, С.: „Издателство на БАН“, 1971.

Янакиев, К. „Светлината на исихазма“ – В: Патриарх Евтимий. Съчинения, С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 1990, с. 5-41.

Kałužniacki, E. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393), Wien, 1901.

* В първоначалния си вариант този текст беше рецензиран от доц. д-р Христо Темелски († 11 април 2025 г.), дългогодишен директор на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия (бел. авт., Д. Д.).
На втората илюстрация: Борилов синодик. Издание и превод, С. 2010, с. 175 (бел. ред.).