Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Безкраен живот?

Петък, 25 Февруари 2022 Написана от Калин Янакиев

K YanakievСмъртта, убеден е човешкият дух, е основоположното зло, съчленено с живота, тя е според християнската визия дори „пределното зло“ в този свят – самото безсмислие. Тя е нищото, което ще ни принадлежи, което ще станем. Но ако това е така, ако това е смъртта – ужасът на импрегнираното в мен небитие – то какво тогава при първо приближение би трябвало да е изцелението от това зло? Спонтанно можем да кажем: „ако би могло това небитие да не ме постига“. Ето тогава аз бих могъл да се утеша.

Нека обаче да си представим какво по-точно ще рече това. Безкрайно съществуване във времето? Правени са мисловни експерименти с това. Френската екзистенциалистка Симон дьо Бовоар има един роман, озаглавен Всички са смъртни. В него във фантастичен порядък е промислена ситуацията на един герой, който се ражда във вековете на Ренесанса – времето на разцвет на всякаква черна и бяла магия. Един ден незнаен чернокнижник предлага на този герой да изпие създаден от него елексир на безсмъртието, който ще го измени така, че никога няма да умре. И ето героят живее. Романът ни среща за първи път с него в една хотелска стая в средата на двадесети век, превърнат вече – след четиристотин години, в безкрайно отегчена сянка на човек, в същински зловещ кърлеж, подут от време, възпален от продължителност, и започва, разказвайки на другата главна героиня на романа – жадуваща за „слава и безсмъртие“ актриса – да ни връща назад през всички вече преживени епохи на неговия неумиращ живот. От една страна, по този начин повествованието ни въвежда в духа на най-важните исторически възли на Новото време; от друга обаче – и това е основната идея и основната цел на мисловния експеримент на френската екзистенциалистка – романът ни показва как в героя все повече и повече се е сгъстявал един уникален ужас. Той знае, че без-конечно ще „тече“ във времето. Ще „тече“ с времето, и това „течене“, както самото време, никога няма да свърши. Да, героят не може да умре – подир онази затънтена хотелска стая от двадесети век, него ще го срещнат и в двадесет и първи, и в двадесет и втори век, когато срещналите го в предишните отсечки на времето ще бъдат отдавна мъртви – той ще „тече“ през времето, времето ще „изтича“ през него, а той ще бъде жив.

Жив ли?

А не е ли всъщност точно обратното? Не се ли носи именно той мъртъв през неизмеримото число години, все по-отдалечен от живите, пътищата на които се пресичат с неговия жив труп – все по-мъртъв, колкото повече стават годините му и колкото по-кратки, мимолетни стават припламващите покрай него животи на живите. Всички са смъртни се нарича романът-експеримент на Симон дьо Бовоар: дори живеещият безкрайно в този свят, ако би могло да има такъв човек, също е смъртен. Неговият безконечен живот във времето е неговата смърт.

Следователно, изглежда, избавлението от злото на смъртта не може да бъде помислено като елементарно нейно „снемане“ от хоризонта на живеенето във времето. Избавлението от смъртта не е просто негативното полагане на липса на смърт, на липса на край на живота във времето, при едновременното запазване на този времеви свят. Защото, нека си помислим: това би означавало всички хора да „текат“ и да „изтичат“ покрай мен – не просто моите родители, но и моите синове и дъщери, моите внуци, моите правнуци – всички те ще преминат като върволица през мен, ще потънат някъде дълбоко, а аз ще забравям чертите им, чертите на техните потомци, на потомците на техните потомци…

Нека сега да си представим, че всички – не само аз – сме лишени от свършването на времето си. Страховита скука ще изпълни тогава целия този живот. Ние винаги ще бъдем заедно (както в При закрити врати на друг френски екзистенциалист, Жан-Пол Сартр). Никога няма да можем да се отървем един от друг. Ще си казваме думи, ще си ги повтаряме, те ще изгубват значението на „казването“, защото скоро ще разберем, че с тях не можем вече да „кажем“ нищо окончателно – нито завършващо, нито започващо; нищо, което има смисъл да бъде „казано“, щом няма да завърши, няма да роди ново. Ще влизаме безброй пъти в ситуациите на живота, които – бързо ще осъзнаем – не са били чак толкова неизброими… Ние няма да можем да се разотидем оттук. Винаги ще пребиваваме тук, винаги ще правим нещо, което после ще изменяме, за да го изменим после пак. И защо? За кога? Пространството на света – щом осъзнаем, че ще го обхождаме безкрайно – ще се стесни до някакъв безнадеждно затворен, безизходен кръг, до абсурдната стая, в която са затворени без никакъв ключ героите на Сартр. Ще се открие пак – не като живот, а като… случилата се смърт, като самата безкрайно продължаваща умрялост, от която, казахме го в началото, човекът именно се страхува.

Има следователно някакво свидетелство – зашифровано дълбоко в нашата природа, че макар смъртта, небитието-което-ще-ми-принадлежи, да е неподправеното зло у-грижващо и вкаменяващо самото ми осъдено на него съществувание, все пак изходът, излазът от него, не е и безкрайно продължаващото се времево битие. Налице е смислова недостатъчност в безкрайното времево пребиваване и тази недостатъчност, макар и не така непосредствено, също бива намерена като засвидетелствана в базисния опит на човешката ни природа.

Да, смъртта е „последният“ враг, смъртта е самият ад на небитието, иманентно принадлежащо нам, но – смъртта като „край“ на времевия живот изглежда… има и някакъв смисъл. И за това, че смъртта като такъв „край“ има смисъл, свидетелства мисловният експеримент, в който ние просто я „отмисляме“ – в който ние оставяме едно без-конечно течащо във времето битие; един без-конечен времеви живот – една проста без-конечност на живота. Това се оказва ужас също. Смъртта се оказва тогава настанена „отсам“ времето, така както по-рано ни се озъби „оттатък“ него.

Ние искаме да опразним смъртта, ние искаме да я премахнем от хоризонта на битието си, но ние не можем, не бихме приели да интуираме това опразване като безкрайна продължителност. Не просто „краят“ във времето – времето трябва да се опразни, за да бъде опразнена смъртта.

Дори самият ни интимен опит го показва. Ние не желаем всичко онова, което е било в нашия живот, което го е изпълвало, давало му е съдържание, да се изрони и просто да отмине. От друга страна обаче, не е ли вярно, че то като че ли има цялата си значимост тъкмо защото е крехко и защото е крайно – защото съществува и е съществувало под знака на неминуемия си край?

От една страна, ние не искаме да допуснем нищо от същинското „съдържание“ на живота ни, нищо от „значимото“ за живота ни да бъде зачеркнато от „края“; от друга страна обаче – самото това, че на нещата от живота ни престои да бъдат зачеркнати, ги прави плътни и смислени – значими; болезнено, истински ценни. Ако те имаха безпроблемна, тъй да се каже, „гарантирана“ постоянност, ако не ги – вече, предварително, обречено – имаше „краят“, дали те нямаше да загубят ценността си на жизнени събития, на жизнени съдържания? Сега те я имат – колкото и парадоксално да е да се каже това – и поради предварително „гарантираното“ им „пояждане“ от идващото време, което е микроскопичният, „частичният“ ад във всички тях. Те са, за да бъдат, но те – няма да бъдат. Небитието за тях, небитието, което принадлежи на всички тях, е базисният враг на ценността им. И същевременно простото „отмисляне“ на небитието, пред-видено за нещата, сякаш също суспендира ценността им. Тази ценност не може да се удържи, парадоксално казано, без войната с небитието – без „врага“. Тя може да се реализира, единствено ако врагът – поглъщащото нещата небитие – бъде победен, но не и ако този „враг“ просто престане да го има, ако той се „премахне“ и нещата, събитията, жизнените съдържания безпроблемно започнат да „траят“ във времето без-край. Защото не без-крайният, а вечният живот е спасението.

Съгласно едно дълбоко прозрение на бл. Августин времето, макар действително да е без-крайна кумулация, неможещо да има край прибавяне на момент към момента, все пак… не е вечност, а – както го е определил светителят – разпаднала се вечност, нещо като разложена и следователно… претърпяла смърт вечност. В духовен план то е, както се изразяваме, „лоша безкрайност“. А ако това е така, то един живот, съхранен именно в такава безкрайност – един без-краен времеви живот би се разкрил също като… един лош безкраен живот. Живот, който ще бъде по-точно да се нарече екзистенциална без-изходност или не-прекратимост (две характеристики, ако се замислим, и на органичната смърт).

И това е така, защото от една по-дълбока гледна точка човешкият, личният живот въобще не е просто „продължителност“, която би могла да бъде по-малка или по-голяма. Просто продължително – трябва да си дадем сметка – е всъщност само голото битийстване, онова на неживата природа, трансформиращо се от една (никак незасягаща го) конкретна форма в друга, но непрекратяващо поради това да „бива“. Животът на човека обаче и тъкмо защото е личен живот на един цялостен „аз“, освен (просто) „биване“ е още и – цялостно осъществяване. Личността има битието си, за да стане с него, а не просто за да бива с него…

И да – вярно е, че органичното, подлежащо на тление и разложение битие, в което човекът с раждането си се озовава, ограничава това негово „ставане“ и в последна сметка – което е най-важното – прекратява, разрушава неговата „станалост“ и така ѝ противоречи, „суспендира“ я. Безкрайният живот във времето обаче – нека си дадем сметка за това – опразва… въобще ставането. В едно без-крайно във времето биване човешката личност изобщо не би могла да „стане“ каквото и да било, защото – не е толкова трудно да го съобразим – единствено без край ще… пре-става; ще престава да бъде всичко, което въобще ще става.

Но тогава каква природа – ще се попита – би направила собствено човешката личност свободна – свободна от смъртта, която тъкмо природата, която тя има, ѝ налага? Нито тленна и крайна във времето, нито обаче безкрайна. А природа, която не е нито крайна, нито безкрайна във времето – която е отвъд крайността и безкрайността във времето и значи осигурява истински вечен, а не просто „без-краен“ живот – има само трансцендентният Бог. Което пък най-накрая означава онова, което и казват християните: че всъщност само приобщаването към Неговата природа (което ни е дадено чрез Христа Иисуса) може да ни спаси от смъртта.

* За първи път този текст е публикуван в Портал Културатук (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8q49u 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме