Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Благата вест и монашеството

Четвъртък, 20 Май 2021 Написана от Димитър В. Попов

Dimitar PopovХристиянството при самото си възникване и разпространение представлява общност от вярващи, обединени в нов социален ред, имащи за задача да предадат на света Благата вест.

Първите християни са тясно свързани един с друг в единство, което не допуска никакви ограничения – било расови, културни или социални. Те са един за друг братя и членове на едно тяло, на Тялото Христово, според св. ап. Павел. Това всъщност е ранната Църква – едно постоянно събрание на новия избран Божи народ. Християните живеят в непрекъснато очакване за придобиване на небесното си гражданство. Живеейки в елински или варварски градове, те показват удивителен начин на живот, като всяка чужда страна за тях става отечество, а всяко отечество е като чужда страна. Дните им преминават на земята, но са граждани на небето. Затова и подчинявайки се първо на Църквата, а после на света, те създават, според Тертулиан, впечатление, че най-чуждото им нещо са обществените дела. В същото време Рим предлага мир („Pax Romana“) и справедливост на всички народи, намиращи се под негова власт. Това е един ред с нови ценности и достижения. Империята се изживява като политико-религиозна институция, а императорът е върховен жрец. Самата вярност към държавата представлява религиозно преклонение, независимо от конкретните форми. Затова и утопичната мечта за „вечния Рим“ надживява реално съществуващата империя и доминира чак до днес в определени политически кръгове в Европа.

Единствената общност, която този гигантски политико-религиозен механизъм не може да погълне, е християнството. Така възниква напрежение между Империя и Църква, което сякаш отпада с приемането на християнството за официална религия. Но това е само на пръв поглед. Императорите са свързани с каузата на този свят, а Църквата – с нейното Благовестие – не е от този свят. Имп. Константин искрено вярва, че Божият промисъл възлага именно на него свещената мисия да възстанови Империята на основата на християнските принципи. Това убеждение определя и неговата политика и начин на управление.

Длъжна ли е обаче Църквата да приеме предложението на императора и да поеме върху себе си новата задача: да проповядва Благата вест в сътрудничество с държавата? Вярно е, че тя отговаря не само за отделни хора, но и за цялото човечество. Проповедта ѝ трябва да стигне до всички народи и Империята е един силен съюзник. Държавата пък не може да отхвърли Църквата, защото тя е вече силна институция – силна със своята вяра и дисциплина. Освен това тя достига с проповед до най-отдалечените краища на света. В този смисъл съюзът е неизбежен – той е продиктуван от мисионерското призвание на Църквата и от имперската логика на „Вечния Рим“.

През четвъртото столетие християнството окончателно се утвърждава като официална религия. Създава се „единно вселенско Царство“ и една законна вселенска Църква. След толкова гонения и нещастия светът най-после е християнски. Императорът е християнин, цялата империя е християнска. Бъдещето е блестящо. И точно тогава империята се сблъсква с нещо различно. При императорите-ариани в същото това четвърто столетие набира мощ монашеството, което се състои от тези християни, които не вярват в успеха на „покръстената Империя“. Те напускат земното царство без да се интересуват в каква степен то може да бъде християнизирано. Монасите излизат извън Империята – в Пустинята. Тук те построяват нов „град Христов“, отричайки се от похотта и надменността на имперския свят. Манастирите стават обители за молещите се, а също и работно общество. Бездействието (леността) е най-опасният и разрушителен порок. Монахът живее с другите в труд и молитва. Разграничението между „мое“ и „твое“ не съществува.

Монашеството е инстинктивна реакция на християнския дух против измамното примирение с настоящия век, което изглежда сигурно с покръстването на държавата.

*   *   *

Днес задачата на Църквата е пак същата: да възвести на света за Благата вест. Само че християнската империя не съществува. Държавата е отнела от Църквата почти всички социални дейности, а паралелно с това светското образование проповядва християнските принципи, но без Христос. Църквата все повече се примирява с ролята си на патриотична и просветителска институция, а монашеският дух като крепило и коректив на дейността ѝ се губи. Новият град Христов – манастирът – все повече заприличва на туристическа дестинация, а монасите – на негови съдържатели. Но не е задължително този град Христов да бъде в Пустинята, както някога. Задължително е обаче, където и да се намира, монахът да въстава срещу „поднебесните духове на злобата“, като бъде коректив за изпълнение на основната задача на Църквата: да благовести.

* Текст из личния архив на автора; публикува се за първи път в Живо Предание с изричното разрешение на наследниците (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8pkyy 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме