„Българският въпрос” и кризата на Папството през последната третина на 9 век

В представите на масовия читател у нас обвързването на „българския въпрос” с проблемите на Римската църква и латинския християнски свят приключва през 870 г. – тогава българите, с помощта на Константинопол и източните патриарси, се сдобиват с лелеяната вътрешноцърковна автономия, но остават под върховенството на Константинополската патриаршия. От този момент насетне България е трайно въвлечена в сферата на източното християнство и на византийската цивилизация. Десетгодишните опити на папа Йоан VIII (872-882 г.) да върне българите в лоното на Рим пък са само един досаден – и неуспешен – епилог в папската политика за разширяване влиянието на Римската църква на изток.

Но по отношение на Папството действителността е друга: чак до началото на 10 в. „българският въпрос” присъства, пряко или косвено, както в политиката на папите спрямо външния свят, така и в непрестанните раздори, скандали и политически убийства, които се случват в самия Рим. Още при Йоан VIII, Формоза – епископ на Порто и папски мисионер в България – е обвинен, че се е опитал да заграби българския диоцез.

Това обвинение, състоятелно или не, заема централно място в поместния събор от 876 г. на Римската църква. Същото обвинение ще бъде повдигнато и посмъртно срещу папа Формоза (891-896) на т. нар. Ужасяващ събор (897 г.) – най-отвратителния епизод в цялата история на Папството, когато по инициатива на лудия папа Стефан VI (VII) полуразложеното тяло на предшественика му Формоза е извадено от гроба и докарано на съд пред нарочно свикан събор.

Последвалите папски актове на отмяна, отмяна на отмяната и т. нат. на ръкополаганията, които приживе е извършил папа Формоза, затормозяват Римската църква в продължение на десетилетия и пораждат разделение не само сред висшия клир в Рим, но и сред обикновеното духовенство из цяла Италия. Някои пишат трактати в подкрепа на Формоза, докато други продължават с обвиненията срещу него дълго след неговата смърт. И винаги особено място във всички тези обвинения и контраобвинения заема въпросът дали Формоза се е опитвал да заграби, както твърдят противниците му, българския диоцез, като стане архиепископ на младата Българска църква. В какви заблуди е вкарвал той българския княз, какво може да му е обещавал, за да накара Борис да го поиска за църковен глава на новопокръстения си народ?

Благодарение на една поема от известен английски поет (Робърт Браунинг) и една картина на известен френски художник (Жан-Пол Лоран) в началото на 70-те години на 19 в. темата за Ужасяващия събор, а оттам и за българите и Формоза става популярна във викторианска Англия и революционна Франция. Историята най-сетне е могла да произнесе окончателната си присъда над едно позорящо дело в папските анали, което сега е щяло да бъде наречено „Съборът с труп” – трупа на човека, който и след смъртта си е бил съден, задето приживе, в разрез с каноните, е искал да застане начело на младата Българска църква при княз Борис. Но нека не избързваме със събитията, а да караме поред.

Съдбовната 870 г.: „откъсването” на България от Рим

На 28 февруари 870 г. във византийската столица се e състояла последната, десета сесия на църковен събор, който e бил свикан още през есента на предходната година – на 5 октомври 869 г. По стара имперска традиция съборът формално се e провеждал под патронажа и председателството на действащия император – Василий I (867-886 г.). В него вземат участие трима легати, представители на Римския папа Адриан II (867-872 г.). Начело на папската делегация е дякон Марин, по-сетнешният папа Марин I (882-884 г.) – един от най-яростните противници на Константинопол в цялата история на Папството. Източните патриарси също са изпратили свои представители за събора в имперската столица.

Съборните заседания са слабо посетени. От византийска страна на тях се явяват едва по няколко човека. Макар и с малко участници обаче дебатите са изключително остри. Папските легати заемат твърда позиция по всички въпроси: те носят папски писма с постулати, за които са поели ангажимент, че ще бъдат приети от събора без да се промени и една дума в тях. Съборните заседания се провеждат под зоркия поглед на представител на императора, като легатите на Адриан II често се оказват в конфликтни ситуации с този царедворец. В един момент споровете между участниците в събора се изострят дотолкова, че заседанията са прекратени за два месеца. През част от това време дякон Марин, главата на папската делегация, е поставен под арест заради несъобразяване със заповедите на императора.

Едва на заключителната сесия на събора присъстват по-голям брой хора – 102 епископи, от които 37 митрополити. На тази сесия присъства и небезизвестният Анастасий Библиотекар, когото папа Адриан II малко преди това е назначил за шеф на папския архив. Анастасий пристигнал в Константинопол не като член на папската делегация на събора, а по друга работа: да уговори брак между син на византийския император и дъщерята на западния император Людовик II (855-875 г.). Присъствайки на това последно съборно заседание обаче, Анастасий взема активно участие в него, като в споровете държи страната на папските легати. В крайна сметка са приети 27 съборни решения, които автоматично придобиват силата на канони.

Като цяло съборът от 869-870 г. все пак успява да изпълни поставените му задачи. Той препотвърждава решенията на Втория Никейски (или Седми вселенски) събор от 787 г., отнасящи се до почитането на иконите, с което са ликвидирани и последните идейни остатъци от иконоборчеството. Потвърдено е и повторното възкачване на Фотиевия противник Игнатий (867-877 г.) на патриаршеския престол, а т. нар. Фотиева схизма между двете църкви, на Константинопол и на Рим, е изглеждала преодоляна (сваленият патр. Фотий се явява само на петото заседание на събора, на което е бил осъден).

Напрежението, което е съпътствало заседанията на събора, не стихва и след приключването му. Малко преди неговия край папските легати се оплакват, че писмата на покаялите се епископи – Фотиеви привърженици, които е трябвало да бъдат занесени в Рим, са били откраднати от багажа им. А на последния ден от събора, на 28 февруари, в Константинопол пристига българско пратеничество, предвождано от Петър. На 4 март имп. Василий I кани участниците в събора на вечеря в палата. Там той обявява църковния събор за повторно открит по една-единствена причина: да се отговори на питането на Борисовите пратеници към коя от двете църкви – на Константинопол или на Рим – трябва да принадлежи България.

„Признаваме, че ние поискахме и получихме свещенослужители от светата Римска църква и досега ги имаме, и решаваме да им се подчиняваме във всичко, но решете заедно с тези заместници на патриарсите дали е по-разумно да се подчиняваме на Римската или на Константинополската църква” – казва Петър, предводителят на българите. Представителите на източните патриарси го питат: „Когато завладяхте онази страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала?”. Петър отговаря: „Ние извоювахме от гръцка власт тази страна, в която не намерихме латински свещенослужители, но гръцки” (явно византийската дипломация си е била свършила добре работата и българите са били подготвени какво трябва да кажат пред събора, за да може страната им да се откъсне от юрисдикцията на Рим).

Папските легати яростно протестират срещу това изопачаване на историческата истина: нали българската държава е била основана на територии, които по онова време формално са попадали под духовната юрисдикция на Рим? Накрая обаче с участието на представителите на източните патриарси съборът взема решение, според което България от този момент насетне е трябвало да бъде духовно подчинена на Константинопол.

Римските легати забраняват – от името на папата – на патр. Игнатий да изпраща мисионери в България. Патриархът произнася дълго заключително слово, изпълнено с общи фрази, в което уж признава правомощията на папата. После легатите си тръгват за дома, но пристигат в Рим едва през юни 871 г., т. е. година и няколко месеца по-късно.

Защо пътуването им е продължило толкова дълго? По пътя те са били отвлечени и държани в плен срещу откуп от нарентанските пирати – славяните от устието на р. Нарента (или Неретва), които често нападат кораби, плаващи по протежението на Далматинския бряг. Папа Адриан II е трябвало да моли имп. Василий I да се намеси, за да накара хърватския княз Домагой (864-876 г.) да издейства освобождаването на папските пратеници от пиратски плен. Накрая легатите са освободени, но официалното копие на актовете на събора от 869-870 г., което те са носели със себе си, е било изгубено. И тъй като и гръцкият вариант на съборните актове не е запазен, днес ние не бихме знаели нищо за заседанията на този прословут Константинополски събор, ако не беше усърдието на споменатия Анастасий Библиотекар. Макар и да не е бил член на папската делегация, той присъства на съборните заседания и старателно си води записки. После в Рим е бил в състояние да възстанови по тях актовете на събора, който Римската църква по-късно – през 12 в. – е щяла да обяви за „Осми вселенски”.

Докато са се случвали тези събития, България най-сетне получава архиепископ, който пристига в страната заедно с неколцина епископи. Нещо повече: младата Българска църква се сдобива със значителна автономия по отношение на вътрешните си дела. Иначе българите остават под върховната юрисдикция на Константинополската патриаршия – факт, който Рим не желае да приеме. Затова през есента на 871 г. в писма, адресирани до имп. Василий I и патр. Игнатий, папата изразява категоричното си неприемане на това положение. Той дори заплашва изпратените в България епископи с отлъчване от Църквата, а самия Игнатий – с канонично наказание. Изглеждало, че Рим и Константинопол отново са изправени пред схизма, не по-малко сериозна от тази при патр. Фотий (858-867 г.) и папа Николай I (858-867 г.).

Тук трябва да направим малко отклонение, за да изясним позициите на папа Адриан II – предстоятеля на Римската катедра, който организира тържествено посрещане на братята св. Кирил и Методий в Рим, дава благословията си на славянското богослужение, което е било последователно отслужено в пет римски църкви, разрешава ръкополагането в духовен сан на Кирило-Методиевите ученици и ръкополага самия Методий за епископ. Защо този папа, възхваляван в славянските източници като приятел на славяните, е заел толкова крайна позиция по отношение на България?

Макар и не толкова енергично и твърдо, Адриан II е продължител на политиката на предшественика си Николай I. Към „партията” на т. нар. николаити сред римското духовенство принадлежи и следващият папа – Йоан VIII. Политиката на „николаитите” в общи линии се е свеждала до следното: връщане на Моравия и Панония, където по онова време се е разпореждало франкското духовенство, под реалната духовна власт на Папството; поставяне на независимия франкски епископат в подчинение на Рим, като наред с другото франкските епископи е трябвало да престанат да провеждат църковни събори у дома, под председателството на светските си владетели и в противоречие с политиката на Папството. Тези позиции спрямо франките и славяните в Панония и Моравия са определяли и благосклонното отношение на Папството към делото на св. Кирил и Методий в противовес на поведението на франкското духовенство.

По отношение на България папите-николаити водят енергична политика: според тях мястото на новопокръстената страна е било в лоното на Римската църква. Но за да приобщи българите към своя диоцез, папа Николай I е трябвало да се „пребори” и с франките, и с Византия. Как е станало това? В началото на 60-те години на 9 в. слухът, че „кралят на българите” се готви да приеме християнството от своите приятели – източните франки, разбунва духовете в целия християнски свят. Византия обаче не е можела да допусне западното християнство да се разпространи из Балканите, стигайки почти до нейната столица. Затова империята побързва да обяви война на България. По думите на Лъв Граматик кесарят Варда повежда войска по суша и море срещу българите, които „останали като ударени от гръм, отчаяли се и поискали да станат християни и да се подчинят на императора на ромеите”. След края на тази мълниеносна война победителите не са поискали от победените нито териториални отстъпки, нито годишен трибут, а по всяка вероятност само това: победената България да приеме християнството от победилата я Византия.

В едно свое писмо патр. Фотий признава, че внезапното решение на българите да приемат християнството от Константинопол го е заварило неподготвен и той е трябвало да действа много бързо, за да набере достатъчен брой хора, които да отидат в България и да започнат да покръстват и служат. Датата на пристигане на тази първа византийска мисия в България е неизвестна: това ще да е станало по някое време през 864 или 865 г.

Действията на византийските мисионери в страната и езическият бунт срещу новата религия в 866 г. карат Борис отново да обърне поглед на Запад. В съответствие с първоначалните си намерения да покръсти страната си с помощта на източните франки той поисква мисионери от Людовик Немски (843-876 г.). Към римския папа пък Борис се обръща само за разяснения по някои въпроси на вярата и на живота в християнското общество.

Докато изчакват западните франки да съберат от своите църкви църковна утвар и свещени книги, с които да се екипира франкската мисия за България, източните франки губят ценно време. Папа Николай I, от друга страна, бърза не само да даде „Отговори” на питанията на Борис, но и – без това да му е било поискано от българския владетел – да организира мисия, която без отлагане да тръгне за страната на българите. Тази мисия е предвождана от двама епископи – Формоза Портуенски и Павел Популонски.

С тях в България пристига и папска делегация, водена от епископ Донат Остийски, в която е включен и дякон Mарин – по-сетнешният папа Марин I. Тя е трябвало да отиде в имперската столица и там да разясни какво ще правят папските мисионери в България. Княз Борис дори им дава „кралски коне”, с които да пътуват от Плиска до Константинопол. Византия обаче е била люто разсърдена, задето нейните мисионери са прогонени от България и заменени с мисионери на Рим. Папските пратеници стоят на българо-византийската граница и напразно чакат да получат разрешение, за да влязат на имперска територия. Накрая те се връщат обратно.

Източнофранкската мисия, водена от Ерменрих – епископа на Пасау, пристига със закъснение на българската граница и също напразно стои и чака да бъде пусната в България. Уведомени, че в страната вече действат мисионери, те се виждат принудени да се завърнат в родината си. По-нататъшната история е известна: папа Николай I преценява, че е още рано за българите да имат автономна църква, и не уважава молбата на княз Борис за български архиепископ да бъде ръкоположен Формоза.

Следващият папа, Адриан II, отхвърля и искането на княза за архиепископ на българите да бъде ръкоположен дякон Марин, когото Борис познава от скорошното му посещение в страната. Формалният предлог за отказа е бил, че Марин вече е определен да ръководи папската делегация на събора в Константинопол. Междувременно имперската дипломация не е стояла със скръстени ръце: с щедри подаръци и обещания тя примамва българите да се завърнат в лоното на Константинополската патриаршия.

Така се стига до онази съдбовна 870 г., когато българите се отвръщат от Римската църква и отново признават върховенството на Константинопол, като в замяна получават това, към което са се стремели: автономна църква, начело с архиепископ. Папството е щяло горчиво да съжалява за недалновидната си политика спрямо България.

България в европейската политика на Папството

Стар и болен, папа Адриан II предава Богу дух в края на 872 г. Следващият наместник на св. Петър, папа Йоан VIII, също е „николаит”, т. е. последовател на папата-реформатор Николай I. Кой е човекът, заел Римската катедра под името Йоан VIII?

Реймският архиеп. Хинкмар съобщава, че Йоан VIII е заел овакантения от Адриан II престол на 14 декември 872 г., без да казва нищо друго за новия папа. В Ксантинските анали Йоан е наречен „най-забележителен мъж” и толкова. По-късно Евгений Булгарий, който е бил от противниковата партия на Формоза, все пак признава, че Йоан VIII „водел неуморна борба срещу неправдата”, но и той не дава биографични сведения за него.

Малкото, което знаем за Йоан VIII от времето преди да стане папа, е, че той е римлянин по рождение и е служил като архидякон в продължение на 19 г. Този факт, както и честите позовавания на разклатеното му здраве в писмата му навеждат на мисълта, че по време на своя понтификат Йоан VIII вече е бил в по-напреднала възраст и с недобро здраве. Като личност той се е отличавал със силна воля и завидна упоритост при преследване на целите си. На него се е противопоставял не по-малко амбициозният Формоза, епископ на Порто. Всеки от тях е имал горещи привърженици и яростни противници както сред римския нобилитет, така и сред духовенството. В този сблъсък между двете „партии” особена роля е била отредена на българския въпрос.

В опитите си отново да привлече българите в лоното на Римската църква папа Йоан VIII проявява невероятно упорство. Цели десет години той засипва българския владетел с писма и изпраща в България свои доверени лица, каквито са, например, хърватинът Теодосий (наскоро ръкоположен за епископ на Нин) и венецианският презвитер Йоан. И в писмата си, и чрез пратениците си Йоан VIII настоява все за едно и също: Борис да изпрати делегация в Рим, която от името на своя владетел да подпише документ, по силата на който България се прехвърля под духовната юрисдикция на Папството. Накрая в писмо, изпратено малко преди да бъде убит, папата се съгласява българската делегация да се състои от един-единствен човек, стига той да дойде в Рим и да подпише въпросния документ.

Сякаш нищо в запазените писма на папа Йоан VIII не подсказва, че в политиката си спрямо Изтока той е вземал предвид събитията, които са се случвали там в хода на цяло десетилетие. От 870 г. насетне България е поела по своя път, който все повече я отдалечавал от Рим. В самата Византия също са настъпили промени. През 877 г. патр. Игнатий напуска този свят и патриаршеската катедра отново заема Фотий (877-886 г.), отявленият противник на Папството. В имперската столица започва подготовката на нов събор, на който да се постигне помирение между църквите на Константинопол и Рим. Това е т. нар. Обединителен събор, който се е провел през 879-880 г. На него е вдигната взаимната анатема, която са си отправили Николай I и Фотий. Както ще видим, Фотий уж се е помирил с Папството, но в същото време е успял така да извърти нещата, че да не допусне въпросът за принадлежността на Българската църква да бъде преразгледан на събора от 879-880 г. Въпреки това и след събора Йоан VIII продължава да настоява пред княз Борис за преминаването на България под духовната власт на Рим.

През всичките тези години – от 870 г., та чак до края на 882 г. – българският владетел не прекъсва изцяло връзките си с Папството. Той посреща любезно папските пратеници, които идват при него, а на изпроводяк им дава богати дарове за светите места в Рим. При все това обаче князът не отронва и дума за повторно преминаване на страната му под властта на папите. Накрая сякаш самото провидение се намесва, та тази дългогодишна война на нерви да бъде прекратена. Нима обаче през цялото това време Йоан VIII не е разбирал, че усилията, които инвестира в българския въпрос, са обречени на неуспех? Нима не е можел да проумее, че за Папството българската кауза е изгубена окончателно и безвъзвратно?

Отговорите на тези въпроси трябва да се потърсят в цялостната политика на папа Йоан VIII, включително и в опитите му да разреши проблемите, които е наследил от двамата си предшественици – Николай I и Адриан II. По това време Рим е раздиран от постоянни скандали и заговори. Отвличанията и убийствата са едва ли не ежедневие. Изборът на всеки папа се е съпътствал от насилие и безредици. Макар и да е запазвал видими материални следи от някогашното си имперско величие, Рим се бил превърнал в неголям средновековен град. Градската му милиция вместо да осигурява законност и ред често взема страна в размириците и допринася за общия хаос. Гражданите се оправдават, че не ходят на църква, защото храмовете са в толкова лошо състояние, че покривите им текат, когато вали дъжд. Папите не само не успяват да внесат ред, но и самите те често стават жертва на насилие. Както пише Анастасий Библиотекар, Рим е преживявал „бурни времена”.

Позициите на Папството са били силно отслабени и по отношение на външния свят. Към 60-те години на 9 в. духовната юрисдикция на папите, които са били и архиепископи на Рим, реално не е надхвърляла територията на Римската епархия. Дори и в тези скромни граници обаче юрисдикцията на Римския архиепископ, т. е. папата, е била оспорвана от неговия събрат – архиепископа на Равена, който се е стремял да откъсва енории от Римската епархия и да ги поставя под своя власт. Патриаршията на Аквилея пък има двама предстоятели, всеки от които смята другия за нелегитимен, но нито един от тях не признава главенството на Римския папа в християнския свят. От друга страна, мисиите, изпратени от Константинопол в Моравия и България през първата половина на 60-те, са отваряли коридор за проникване на византийското влияние в самото сърце на Европа. На всичкото отгоре Константинополската патриаршия, еманципирала се от катедрата на Рим, вече не се е задоволявала с отреденото ѝ през 5 в. второ място в световната йерархия на епископските катедри, а е претендирала за първото място.

Сериозни главоболия за Папството създава и непокорният франкски епископат. От дълго време духовенството в Източно- и Западнофранкското кралство е имало обичая да провежда църковните си събори у дома, вместо да идва на църковните събори в Рим, застъпва спорни постановки по редица богословски въпроси и не признава папските решения от дисциплинарен характер. Франките твърдят също, че Римският папа не стои по-високо от другите епископи, а е само един от тях и затова трябва да се подчинява на свещения римски император, който – според тях – бил глава на Църквата. Източнофранкските епископи се разпореждат свободно в духовния живот на Моравия и Панония, откъсвайки ги на практика от духовната власт на Папството. Рим е изгубил и ефективната закрила на дългогодишните си светски покровители от династията на Каролингите, чиято някогашна могъща империя се е разпаднала на части.

Разпокъсаният на множество владения Италийски полуостров е бил арена на неспирни войни между християнските владетели, а арабите не са били окончателно прогонени от него, да не говорим за Сицилия. В Южна Италия, в Сицилия и на Балканите Римската църква е изгубила подчинените си епархии още през 8 в.: през 732-733 г. с едикт на византийския император Лъв III (717-741 г.) Калабрия, Сицилия и някогашната балканска провинция на Римската империя Илирик са отнети от диоцеза на Рим и предадени под юрисдикцията на Константинополския патриарх. Папството не е спирало да си иска обратно отнетите му епархии.

Амбициозният и енергичен папа Николай I се опитва да извади престола на св. Петър от незавидното положение, в което той е изпаднал. На практика обаче папата се оказва забъркан в непреодолимите противоречия и безкрайните междуособици, които са разтърсвали света на късните Каролинги. Франкският епископат пък не спирал да го обвинява в тирания. И в политиката си спрямо Изтока Николай I е бил изправен пред сериозно предизвикателство, тъй като се е оказал въвлечен във вътрешната схизма, която е разделяла византийския клир на два непримирими лагера – на привърженици съответно на Фотий и на противника му Игнатий (847-858 г.). И въпреки активната намеса на папата в качеството му на върховен арбитър в Църквата, неканонично проведеният избор на патр. Фотий не е бил отменен. Заради това обаче Николай I влиза в конфликт и със светската власт във Византия – с имп. Михаил III (843-867 г.) и кесаря Варда.

На фона на всички тези проблеми пристигането на българско пратеничество в Рим през 866 г. е изглеждало като Божи дар за Папството, макар – по думите на Анастасий Библиотекар – Борис да е поискал от източните франки да му изпратят мисионери, докато към папата се е обърнал единствено за „просветление по въпросите на вярата”. Николай I обаче не пропуска да се възползва от предоставената му възможност и бърза сам да изпрати мисионери в България.

Може да се каже, че от страна на Папството това е било двоен акт на реванш – и спрямо франкския епископат, който от десетилетия е провеждал собствена мисионерска дейност в Европа, и спрямо Фотий, чиито мисионери са били прогонени от България. С привличането на българите в лоното на Римската църква сферата на папската духовна юрисдикция се е разширявала далече на Изток – чак до границите на Византия. А ако Папството успеело да възстанови духовната си власт над Моравия, това би отворило широк коридор за по-нататъшно разширяване на папското влияние и на североизток – към земите на днешна Полша и Русия. Затова, макар и вече сериозно болен, Николай I се опитва да разбере какво става в Моравия, където дейността на Фотиевите мисионери е влизала в противоречие с интересите на франкското духовенство. През ноември 867 г. обаче папа Николай I умира без да дочака пристигането в Рим на Константин Философ и Методий.

Макар и през 866-867 г. Папството да е отбелязало успехи както по отношение на франките, така и за привличане на българите в лоното на Рим, по това време то се оказва въвлечено в ред сериозни проблеми. Византия не приема никак леко прогонването на своята мисия от България и замяната ѝ с мисия от Рим. През пролетта на 867 г. Фотий разпраща прословутото си Окръжно послание (енциклика) до източните патриарси, с което обявява свикването на църковен събор в Константинопол. На него е трябвало да се разгледа българският въпрос, а също и богословският въпрос за добавката „и от Сина” (filioque) към Никейския символ на вярата, както и някои други спорни моменти от богослужебната практика на двете църкви (Фотий не е бил наясно, че по това време само франките ползват добавката filioque към Символа на вярата, докато Рим не я приемал).

През лятото на 867 г. съборът в Константинопол осъжда дейността на папските мисионери в България, а срещу папа Николай I е отправена анатема. Папата отговаря подобаващо, като на свой ред анатемосва Фотий. Така се стига до прословутата Фотиева схизма от 867 г.: започвайки с т. нар. Фотиева афера (т. е. неканоничния избор на патр. Фотий) и минавайки през спора между Константинопол и Рим за сферите им на духовна юрисдикция, в който централно място е заемал спорът за България, тя достига кулминацията си в наченатия богословски диспут между Изтока и Запада.

Макар и вече на смъртен одър, през октомври 867 г. папа Николай I се вижда принуден да се обърне към най-големите си противници сред франкското духовенство с молба да подкрепят Рим в борбата му с „лудостта на гърците”. Тази подкрепа е щяла да се изрази в провеждането на поместни църковни събори, на които да бъдат осъдени гърците, а също и в написването на богословски трактати, оборващи „гръцките заблуди”. Скоро след това, през ноември 867 г., папа Николай умира, оставяйки на наследниците си на папския престол куп неразрешени проблеми от различен характер.

Адриан II, а след него и Йоан VIII декларират желанието си да продължат делото на папа Николай I. На Адриан II обаче му е липсвала твърдостта и енергията на неговия предшественик, докато на следващия папа Йоан VIII не са му липсвали решителност и упоритост, но той бил принуден да действа в променена международна обстановка – включително и по отношение на България.

При Адриан II европейската политика на Папството все пак отбелязва някои успехи. Древното епископско седалище на Сирмиум (дн. Сремска Митровица) е било възстановено. Новата архиепископия Панония (тя е била наречена така по името на древната римска провинция със същото име) е поставена под пряката юрисдикция на Рим въпреки претенциите на източнофранкските епископи на Пасау и Залцбург към нея. Ръкоположеният за Панонски архиепископ Методий е назначен и за папски легат сред славяните. Адриан II се заема най-сетне да разреши и проблема с развода на крал Лотар II (855-869 г.), който вече открито е роптаел, че Папството отделя толкова внимание на едва вчера покръстилите се българи, докато него – човека, чиито предшественици са бранили Църквата в продължение на столетия – е карало да чака и да страда. Папата се намесва и в разприте на двамата франкски крале, Карл Плешиви (843-877 г.) и Людовик Немски (843-876 г.), със синовете им и дори успява да предотврати наказателна експедиция на Карл Плешиви срещу Италия.

Тези успехи на Папството обаче се оказват ефимерни. Въпреки че Адриан II успява да уреди за по-малко от две години проточилия се над десетилетие развод на Лотар II, последният умира в 869 г. без да дочака вестта за съдбоносното решение. Кралството му е бързо раздробено от неговите роднини, с което допълнително се усилват напреженията в света на Каролингите. На изток византийската дипломация успява с щедри дарове и обещания да примами българите да се отвърнат от Рим. През март 870 г. те отново преминават в лоното на Константинополската патриаршия. Това става по времето на второто патриаршество на Игнатий (867-877 г.), за когото двама папи – Николай I и Адриан II – са направили толкова много!

Панонският архиепископ св. Методий е бил отстранен от поста си почти веднага, след като пристигнал в поверения му диоцез в края на 870 г., и е заточен от франкските епископи на място, което те доста време успяват да запазят в тайна. В началото на следващата 871 г. се разпада антисарацинската коалиция на западния император Людовик II (855-875 г.) и византийския Василий I (867-886 г.), която е получила благословията на папа Адриан II. Съперничеството между двамата императори в Южна Италия е довело до тежък разрив помежду им, последван от сериозни взаимни обвинения, докато Италийският полуостров оставал все така беззащитен пред сарацинските нападения.

С други думи, папа Адриан II не само не успява да разреши някои от наследените от предшественика си проблеми, но завещава на наследника си и редица нови. Още със сядането си на престола на св. Петър следващият папа Йоан VIII се изявява като енергичен и решителен политик, твърдо решен да продължи делото на Николай I и спрямо Запада, и спрямо Изтока. В самия Рим той решава да накаже „размирниците” от противниковия лагер на Формоза, когото навремето и Николай I е недолюбвал. По отношение на Изтока Йоан VIII не само се заема да върне българите в лоното на Рим, но и да защити папските интереси в Хърватия и Панония, като неутрализира претенциите на франкския епископат над тези земи. Не по-малко важен е бил и въпросът за намирането на съюзници, които с общи усилия да прогонят сарацините от Италия.

Още с възкачването си на Апостолическия престол в края на 872 г. Йоан VIII пише писмо до българския княз, с което цели да му отвори очите за „перфидността на гърците”. Едновременно с това папата пише и до хърватския княз Домагой (864-876 г.), с което го осведомява за историческата несправедливост в България, причинена на Папството от „измамниците гърци”. Общо взето тези първи писма на Йоан VIII до голяма степен определят тона, в който са щели да бъдат написани и писмата му до имп. Василий I, патр. Игнатий и ред славянски князе.

И в тези писма, както и в писмата си до висши духовници и светски владетели в Западна Европа папата повтаря едно и също: Римската църква е майка и глава на всички народи. Йоан VIII се е стремял да наложи идеята за главенство на Римската църква над целия християнски свят. Това всъщност е лайтмотивът и в редица писма на предшественика му Николай I: че Църквата е майка, а папата е баща на всички народи и на техните владетели. Йоан VIII не спира да повтаря и че Папството има исторически права над България – страната, която гърците му били отнели с измама.

Папата се заема и с издирването на св. Методий и за няколко месеца успява да научи къде го държат затворен франкските епископи. След като Йоан VIII ги принуждава да го освободят, той се заема и с възстановяването на св. Методий на епископската му катедра. За тази цел папата пише до ред важни люде в Европа, светски и духовни лица, с искане за съдействие. До източнофранкския крал Людовик Немски (843-876 г.), под чиято върховна власт са се намирали земите на Панонската архиепископия, папата изпраща нарочен пратеник. Това е еп. Павел Популонски. Задачата му била да убеди Людовик да осигури „кралска закрила” на св. Методий, който явно се е нуждаел от такава. В същото време папата пише на онези франкски епископи, за които е разбрал, че стоят в дъното на анти-Методиевата афера, незабавно да се явят за обяснение в Рим.

През следващите почти девет години обаче отношенията между св. Методий и Йоан VIII не винаги се развиват гладко. Това се е дължало най-вече на донесенията на някои франкски епископи, които не спират да клеветят Методий пред папата и да го обвиняват в какво ли не. Налага се Йоан дори да се примири със славянското богослужение, но в замяна на това той получава нещо много важно: чрез архиеп. Методий Рим упражнява пряка юрисдикция над един регион, в който преди това необезпокоявани се разпореждали франкските духовници.

В контекста на активната си източна политика Йоан VIII се опитва да привлече и някои сръбски племена към Панонската архиепископия, т. е. чрез св. Методий да ги постави под духовната юрисдикция на Рим. По искане на самите сърби обаче имп. Василий I вече е изпратил византийски мисионери при тях. Тук трябва да отбележим, че по стара имперска традиция византийските мисии формално се изпращат от името не на патриарха, а на императора, макар че реално патриархът е този, който е набирал мисионери и е организирал мисии; затова и славянските източници, например, съобщават, че св. Кирил и Методий са били изпратени в Моравия „от царя”, без дори да споменат името на действащия патриарх по това време –Фотий.

През 70-те години на 9 в. папско-хърватските отношения също минават през етап на нестабилност. Папството негодува от това, че хърватският княз Домагой не е успявал да усмири славянските пирати, които нападат кораби, плаващи покрай Далматинския бряг, та дори в 870 г. вземат в плен и папските легати, връщащи се от събора в Константинопол. В 876 г. Домагой умира и е наследен на трона от своя син. През 878 г. обаче завърналият се от изгнание в Константинопол Здеслав (или Седеслав) – син на предишния хърватски княз Търпимир I – успява с помощта на провизантийската партия в страната да отстрани сина на Домагой от власт. Сядайки на трона, Здеслав признава върховната власт на имп. Василий I и поставя страната си под духовната юрисдикция на Константинополския патриарх. Скоро обаче събитията в Хърватия вземат нов обрат: проримската партия убива Здеслав и слага свой фаворит на трона, а страната се връща в лоното на Римската църква. През 879 г. папа Йоан VIII ръкополага и първия епископ на Нин: това е същият Теодосий, който по-късно е ходил като папски пратеник при княз Борис.

България обаче остава недосегаема за плановете на Папството да върне страната в лоното на Рим. От писмата на Йоан VIII до видни личности от онова време се вижда, че колкото и да обвинява Игнатий, задето е привлякъл българите към Константинопол, папата продължава да смята предишния патр. Фотий за главния виновник за проблемите си с България. Макар и изпратени там през 870 г. от Игнатий, гръцките духовници в България са били някогашни сподвижници на Фотий и продължават да държат връзка с него. На самия Игнатий, както и на гръцкото духовенство в България Йоан VIII изпраща гневни писма, като дава тридесетдневен срок на гърците да напуснат страната на българите. В противен случай той щял да ги отлъчи от Църквата. Заедно с това обаче папата им обещава, че ще намери епископски катедри за всички, които доброволно напуснат България, без значение дали към онзи момент те са били ръкоположени в епископски сан, или не.

През 876 г. името на България е замесено в поредния скандал, избухнал в Рим. Йоан VIII се оказва изправен пред силна опозиция от страна на част от римското духовенство. Водачите на опозицията са висши чиновници в църковната администрация, назначени на тези постове от предишния папа Адриан II. Йоан VIII е бил убеден, че те искат да го свалят от престола на св. Петър и на негово място да сложат Формоза, епископа на Порто. За да избегне подобен развой на събитията, Йоан VIII бърза да свика поместен събор на Римската църква, на който Формоза да бъде съден.

Съборът се провежда в църквата „Санта Мария Ротунда” (някогашния Пантеон на Рим): Формоза е обвинен, че още при папа Николай I е проявявал прекомерна жажда за власт. Освен всичко друго той се бил опитал да заграби огромния архидиоцез на България, понеже миниатюрните размери на собствената му епархия не задоволявали големите му амбиции. А когато папа Николай I го повикал обратно в Рим, Формоза „със страшни клетви” накарал българския княз да му обещае, че ще го чака да дойде отново в България и че докато е жив, той (Борис) няма да приеме друг епископ от Рим.

В крайна сметка Формоза е свален от епископската катедра на Порто, анатемосан и заточен в днешна Североизточна Франция – далече от Рим, без право да се връща някога в този град (в един следващ момент обаче той се връща, малко по-късно става папа, а след смъртта си повторно е съден на поместен събор, като в обвиненията срещу него пак е фигурирала България).

Настойчивостта, с която папа Йоан VIII се е опитвал да обвърже България с Рим, не може да се обясни само с желанието му да разшири влиянието на Папството на изток. Разбира се, съперничеството между двете църкви, на Константинопол и на Рим, за сфери на юрисдикция е играело важна роля в политиката и на Папството, и на Константинополската патриаршия. Йоан VIII обаче е имал и друга важна причина да се стреми да привлече българите на своя страна. Тя се е криела в неговата политика като светски глава на Папската държава, който търси съюзници в борбата си срещу арабите, а България с нейната войска е можела да се окаже точно такъв съюзник. Към онзи момент арабската заплаха за Италийския полуостров вече е толкова сериозна, че дори абатствата Монтекасино и Фарфа в Централна Италия са били разграбени и опожарени от арабите. Примрели от страх, гражданите на Рим чакат кога ще удари и техният час. Защо обаче папата е гледал на Изток към България, а не е търсел съюз с християнските държави на Запад?

Някогашната огромна империя на Карл Велики е била разпокъсана. Отделните ѝ части понякога воюват помежду си, а друг път във всяка от тях се води гражданска война. През 875 г. умира западният император Людовик II, който все пак е полагал усилия да прогони арабите от Италия. Папата е трябвало да намери негов наследник. Йоан VIII е коронясал един след друг двама франкски крале за „римски император”: първо кралят на западните франки Карл Плешиви става император под името Карл II (875-877 г.), после неговият племенник и източнофранкски крал Карл Дебели става имп. Карл III (881-887 г.). По една или друга причина нито един от тях не успява да направи нещо за спасяването на Италия от арабите.

През целия си понтификат Йоан VIII кръстосва нашир и длъж Италийския полуостров, опитвайки се да вразуми и обедини – кога с раздаване на пари, кога със заплахи с отлъчване от Църквата – непрестанно воюващите помежду си местни владетели. Напразно наставлява той херцозите на Беневенто, Сполето и Неапол да бъдат верни на Кръста. Те продължават да се съюзяват с арабите в борбите си един срещу друг. Междувременно, още в 876 г. папата се заема да построи собствен боен флот. Макар да отбелязва няколко незначителни победи срещу сарацински пирати в Тиренско море, папският флот обаче не е в състояние да ликвидира арабската опасност. Тогава папата се обръща за помощ към Алфонсо III, краля на Астурия и Леон, за когото е чул, че отбелязва победи в борбата с маврите на Иберийския полуостров. Но Алфонсо отказва помощ.

Накрая, колкото и да е бил засегнат от т. нар. „гръцка измама”, с която му е била отнета духовната власт над българите, папата се вижда принуден да се обърне за помощ към Византия. През 877 г. Йоан VIII пише два пъти до византийския император Василий I. На следващата 878 г. Сиракуза пада в ръцете на арабите и вече цяла Сицилия е лежала беззащитна пред тях. Папата пак се опитва да обедини дребните италиански владетели в единен антисарацински фронт, но и този му опит се оказва неуспешен.

В крайна сметка Василий I откликва на молбата на Йоан VIII, но поставяйки известни условия: щом папата иска да получи помощ срещу арабите, той е трябвало да даде съгласието си за провеждането на църковен събор в имперската столица. Защо им е бил нужен на византийците нов събор? Защото в 877 г. патриаршеската катедра отново е заета от Фотий, над когото обаче е тегнела анатемата, произнесена на събора от 869-870 г. Анатемата е можела да бъде вдигната само от следващ събор, който да преразгледа решенията на предишния. Едва тогава Фотий е можел да бъде признат за легитимен.

Притиснат от обстоятелствата, папата се съгласява на това условие. В хода на подготовката на събора папската канцелария разпраща писма, в които Йоан VIII на свой ред излага условията, при които би признал легитимността на Фотий: тъй като съперникът му Игнатий вече е покойник, нямало е причина Фотий да не бъде признат за патриарх; ако обаче Фотий откажел да върне България на Папството, той щял да бъде отлъчен от Църквата.

Докато трае подготовката на събора, имп. Василий I и Фотий запазват пълно мълчание по българския въпрос: на настояванията на Йоан VIII гърците да обещаят, че България ще бъде върната на Рим, те не отговаряли нито с „да”, нито с „не”. А каква е била по това време позицията на българския княз? От няколкото папски писма до България, писани през пролетта на 879 г., разбираме следното: до този момент Борис все е изтъквал недоразуменията между него и предишния папа Адриан II като пречка за преминаването на българите под духовната власт на Рим; сега Йоан VIII щедро е обещавал, че всички стари недоразумения ще бъдат изгладени, а българите ще бъдат компенсирани за грешките, които Папството е сторило спрямо тях, стига да се завърнат в лоното на Римската църква.

По ирония на съдбата точно тези писма не стигат до адресатите си в България. Минавайки пътьом през Хърватия, пратеникът на Йоан VIII научава, че хърватите са готови да се отвърнат от Константинопол, към който са преминали предната година, и отново да станат духовни поданици на Рим. И тогава пратеникът веднага се връща назад, за да съобщи радостната вест на папата. Около месец по-късно Йоан VIII отново решава да се свърже с Борис, като провожда до него един от най-доверените си хора – презвитер Йоан от Венеция. Едва папският човек е напуснал Рим обаче, когато пред папата се явява пратеник от България. Той носи подаръци за светите места във Вечния град, но не и писмо от Борис, с което князът да се съгласява страната му да се завърне в лоното на Рим.

През ноември 879 г. съборът в Константинопол най-сетне е открит и то с много голям брой участници – 383. Още отначало обаче работата изглежда нагласена така, че да обслужи интересите на Фотий: някои от отците са предстоятели на епископски катедри, за каквито никой не е чувал – нито преди, нито след този събор. И, противно на правилата, съборът се председателства не от императора, а от самия Фотий. Формалното извинение на Василий I било, че е в траур за наскоро починалия си син и не излиза от двореца.

Папски легати били епископите Павел Анконски и Евгений Остийски. Те носели със себе си папски комониториум – специален документ с инструкции как да действат по българския въпрос по време на събора. Според една от клаузите на документа Фотий трябвало да обещае, че в бъдеще няма да изпраща епископи в България, иначе незабавно ще бъде отлъчен.

На събора Фотий постига това, към което се е стремял: анатемата срещу него е била вдигната и чрез папските легати неговата легитимност като патриарх е била призната от Рим. Разколът вътре във Византийската църква е преодолян. Папата и патриархът са „побратимени”. Пак по настояване на Фотий добавката filioque към Никейския символ на вярата е осъдена със съборно решение.

По въпроса за принадлежността на Българската църква Фотий прилага всевъзможни процедурни хватки, за да избегне прегласуване на решението на предходния събор от 870 г. На три различни заседания папските легати повдигат този въпрос, но всеки път с помощта на своите поддръжници Фотий успява да предотврати подлагането му на гласуване. Например, той заявява, че е в прерогативите на императора, а не на патриарха да преначертава границите на диоцези, затова и връщането на българите под папска власт не зависело от него. Императорът пък предвидливо не се мярка нито веднъж на съборните заседания. Така, в крайна сметка, духовната принадлежност на България остава непроменена.

За да посмекчи нещата пред папските легати, Фотий произнася специално подготвена реч, в която заявява, че не е изпращал омофор (палиум) в България, т. е. не е ръкополагал епископи сред българите и нямало да го прави в бъдеще. Подобно ефектно изявление на Фотий не му е струвало нищо: всички епископски катедри в България са били учредени още при патр. Игнатий, така че не е имало какви нови катедри Фотий тепърва да учредява и кого да ръкополага; а след смъртта на някой от гръцките епископи изборът на негов наследник е бил прерогатив не на Константинополската патриаршия, а на Българската църква, на която още в 870 г. е била дадена значителна автономия.

Все пак и Йоан VIII получава нещичко в резултат от събора. Един манастир в Константинопол е предаден под негова юрисдикция. За Италия се отправя един малък боен флот от няколко дромона – имперската военна помощ за борба с арабите. След приключването на събора папата побързва да изпрати писма до Василий I и Фотий. На императора благодари, задето „в името на справедливостта” му е върнал България. В писмото си до патриарха обаче Йоан VIII не се преструва, че съборът е възстановил духовната му власт над българите.

В Рим пак се заговаря за „лъжливостта на гърците” (falsitas Graeca). Йоан VIII научава, че преди откриването на събора в Константинопол комониториумът, който е дал на своите легати, е бил иззет от патриаршеската канцелария, уж за да се запознае Фотий предварително с него. В резултат папата заподозрял, че въпросният документ е бил редактиран така, както на Фотий му е изгодно. За да разбере на място какво се е случило преди и по време на събора, през есента на 880 г. във византийската столица пристига нов папски пратеник. Това е някогашният дякон Марин, сега вече епископ на Черветери.

Марин е принадлежал към онази крайна фракция сред римското духовенство, която така и не е желаела да признае легитимността на Фотий. Поведението му в Константинопол става причина той да бъде хвърлен в затвора по заповед на Василий I. След около месец и половина Марин е освободен и се завръща в Рим. Как реагира папа Йоан VIII на това?

Според писмо, което е приписвано на папа Стефан V (VI), но реално е било изфабрикувано от анонимния съставител на т. нар. анти-Фотиева сбирка с документи, когато научил какво е сполетяло неговия легат в Константинопол, папа Йоан VIII се качил на амвона и с Евангелие в ръка произнесъл нова анатема срещу Фотий. В действителност няма сведения Йоан VIII да е извършил каквото и да било в разрез с „побратимяването” си с Фотий. Тезата за т. нар. Втора Фотиева схизма, която битува в някои трудове на историци, не намира потвърждение в изворите.

Около средата на декември 882 г. папата загива от ръката на убиец. Римските източници премълчават това срамно събитие. За него научаваме от аналите на далечното Фулденско абатство, според които Йоан VIII е станал жертва на заговор. Заговорниците желаели да заграбят богатството и властта му. Затова папският секретар сипал отрова във виното му, но, като видял, че отровата действа твърде бавно, грабнал чук и с него премазал главата на папата. Зад тази версия прозира по-скоро заговор от политически характер.

Не се знае как е реагирал българският владетел на вестта за кончината на Йоан VIII – твърде вероятно е да е въздъхнал с облекчение. Насилствената смърт на този енергичен и амбициозен папа се оказва прелюдия към дълга серия от подобни убийства, сполетели наместниците на св. Петър в следващите десетилетия. Някои от тях не са могли да изкарат и по десетина дни или две седмици на престола.

На 16 декември 882 г., без да се дочака формалното съгласие на западния император Карл III и в разрез с каноните, за следващ папа набързо е избран епископът на Черветери. След възкачването си на Апостолическия престол Марин I (882-884 г.) дори не благоволява да спази рутинната процедура и да изпрати акредитивите си до императора и патриарха в Константинопол. Само две години след „Обединителния събор” от духа на помирение между двете църкви не било останало нищо.

По време на понтификата си нито един от двамата някогашни фаворити на Борис за архиепископ на българите – папа Марин I и папа Формоза (891-896 г.) – не е направил и опит да установи контакт с България. Изглеждало, че българският въпрос най-сетне е снет от дневния ред на Папството. Още преди да е изтекло деветото столетие обаче в една от най-срамните страници от папската история е щял да бъде записан съдебен процес, в който централно място заемат обвиненията срещу мъртвия Формоза, че искал с измама да заграби диоцеза на България.

* За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 3 (130), 2018, с. 122-138 (бел. ред.).