Синтезът на духовност и просвета – примерът на Варненския и Преславски митрополит Симеон

Връзката и взаимното преплитане между духовността и просветата, в православен християнски контекст, едва ли са неща, които е необходимо да се изясняват в подробности пред аудитория като настоящата. Да се припомня, че православната християнска вяра е вяра разумна и осмислена, а не плод на нездрави мистични фантазии. Че православната християнска духовност е просветена, а не безпросветна духовност, а църковната просвета е била винаги одухотворявана и оплодотворявана от духовните прозрения на поколения тайнозрители и боговидци, удостоявали се с дарбата да узнават и да предават на другите волята на нашия Небесен Отец. Че, – както и по отношение на почти всичко, свързано с Църквата и с нейната вяра, – най-точното определение за връзката между духовността и просветата е именно синтез – свързване в едно цяло на духовните движения на сърцето и на душата, с потребностите на разума. Всичко това е известно на живеещите в Църквата, макар и не всички да си дават ясна сметка за него.

Нещо повече – често сме свидетели на отричане на необходимостта от този синтез от хора, заявяващи себе си за „хора на Църквата” и претендиращи да живеят с нейната вяра и нейната духовност. Не е тайна, че Православната църква все повече се пропива от християни, отричащи под една или друга форма осмислянето и разумното възприемане на християнската вяра и настояващи за сляпо възпроизвеждане на модели от миналото, издигани до статут на окончателни образци на християнски живот, чието наличие само по себе си обезсмисля всеки опит за оразумяване на вярата. Историята на Църквата обаче, включително и тази на Българската църква, ясно свидетелства за дълбокото проникване между православната ни християнска духовност и църковната просвета, ярък пример за което е и личността и делото на днес чествания наш велик предшественик – Варненският и Преславски митрополит Симеон.

Роден, израснал, възпитан и получил образованието си в последните десетилетия на нашата и църковна, и политическа несвобода, митрополит Симеон успява да съчетае в личността си висока монашеска духовност с висока образованост и култура, любов към Бога и Църквата с любов към знанието, съвестно отнасяне към духовното ръководство на своята епархия – със съвестни академични занимания. За което още приживе получава и църковно, и обществено признание, и поради което без никакво преувеличение може да бъде наречен тъкмо човек на синтеза. Без да повтаряме всички известни факти около този колос на нашата поместна църква, в настоящото слово ще спрем вниманието само върху митрополит Симеон именно като образец за въплъщаване в живота на синтеза на духа и сърцето с ума, на постоянната молитва с упоритата научна работа и, в крайна сметка, на православната духовност с просветното дело на Църквата – синтез, особено необходим и на нас днес, насред повсеместната криза на нашата вяра, нашите ценности и духовност и, като резултат от всичко това, на нашата идентичност – като личности и като общество.

Без преувеличение можем да кажем, че в личността, в разбиранията и в делото на митрополит Симеон можем да открием не само пример за подражание, но и същински лек срещу точно тази криза на идентичността. В правотата на това твърдение убеждава и най-беглият преглед на неговото пастирско и научно дело, чийто мащаби се доближават до колоси на ума и на духа като Константинополския патриарх свети Фотий І и нашия Търновски патриарх св. Евтимий. С изтъкването на което, разбира се, не целим да подценяваме когото и да било от останалите колоси на нашето църковно минало, а само да подчертаем онова, което най-много отличава митрополит Симеон сред цялата плеяда български архиереи, отдали всичките си сили, а някои от тях и живота си, за въздигането на Българската църква от пепелта на забравата. И за да не останем голословни в това си твърдение, нека припомним някои от най-знаковите моменти, от жалоните в живота на духовника, учения и академика – Варненски и Преславски митрополит Симеон.

Пътят на вярата и пътят на просветата

Православната християнска вяра – вярата на Църквата – винаги е била светогледна основа за бъдещия екзархийски архиерей. Едва двадесет и три годишен, възпитаникът на гръцкото училище в Бургас и на Богословското училище на Вселенска патриаршия на о-в Халки осъществява първото си поклонничество на Атон и тези два фактора – високото общо и богословско образование и етосът на манастира – се оказват определящи в целия по-нататъшен път на инока Симеон. Може би затова и едно от първите неща, белязали стъпването му на неговата катедра, е, редом с грижите за духовния живот, да организира и прочутия Шуменски учителски събор от февруари 1873 г. и въобще по всякакъв начин, с личния си опит и с архипастирския си авторитет, да подпомага общообразователното и книжовното дело в обширната Варненска и Преславска епархия.

Успоредно с подпомагането на общообразователното дело, митрополит Симеон е и един от основните двигатели на процеса на развитието на богословското образование в България. Неговите специални архипастирски грижи и внимание са насочени както към учебно-възпитателното дело в Петропавловската и Самоковската духовни семинарии, така и към откриването на първата българска висша богословска школа – Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Ако към това добавим инициирането на първия съвременен български библейски превод, добре известната му преводаческа и въобще литературна дейност, основаването през 1900 г. на излизащия и до днес официоз на Българската църква – Църковен вестник, финансовото подпомагане на обучението на хиляди български будни деца в страната и в чужбина, заслугите му към Екзархийския устав, и – не на последно място – въздигането на величествения и до днес украсяващ престолния ни град катедрален храм „Св. Успение Богородично” и на още десетки храмове из цялата епархия, картината на архипастира и просветителя Симеон Варненско-Преславски ще бъде почти завършена. Последният пък и може би най-важен щрих към нея е свързан с разбирането на митрополит Симеон за

Християнския универсализъм, противопоставен на църковната провинциалност

Дълбоко свързан със своя народ, отдавайки целия си живот за неговото духовно и културно въздигане, митрополит Симеон при все това не може да бъде определен като човек, ограничен до неизбежно тесните рамки на националната принадлежност. Роден и израснал в мултиетническата Османска империя, в мултикултурната среда на родния си Бургас, той не просто познава повече от един национален бит и традиции, но и изучава в дълбочина определилата целия облик на региона, към който принадлежи древногръцка писменост и култура. Той е човек, който се чувства еднакво добре както в родния Бургас, така и в Патриаршеското училище на о-в Халки, и в столицата на империята, и, накрая – в своята престолна Варна. Нещо повече: оставайки завинаги човек на християнската вяра и на Православната ни църква, той не се ограничава само до класиците на християнската древност, но отива и по-далеч, по-назад във времето, изучавайки образците на античната философия и дори превеждайки за първи път на български език – както това вече беше доказано – текстове на Платон. А всичко това вече е свидетелство за наистина вселенско, за универсалистично съзнание, което – отново ще настояваме върху това! – го сродява с личности като св. Фотий, св. Евтимий и всички онези колоси на християнската духовност и култура, върху които продължава да се крепи и до днес нашата църковна просвета и православната ни християнска култура.

И което, същевременно, винаги ще го разграничава от онези, които принизяват и свеждат Църквата на нашия общ Господ и Спасител Иисус Христос – нейното вселенско послание и универсалната ѝ мисия – до определен народ или до какъвто и да било друг ограничителен признак. На всички тях митрополит Симеон ще припомня от небесните селения истината за единия Бог и Господ на цялото творение, Който не гледа на лице, но има непрестанна грижа за всеки и всичко, за Когото няма елин или юдеин, а всички са и ще бъдат едно (Гал. 3:28).

Затова и ние днес – клир и миряни на Българската православна църква – трябва да бъдем благодарни на Бога и горди с факта, че сме имали такъв – смело можем да кажем това – истински Отец и учител на поместната ни църква, като Варненския и Преславски митрополит Симеон. Да сведем глави пред величавия му дух и пред неговото дело, което ще остане завинаги в паметта на нашия народ и на Православната църква като образец и пример за всичко онова, което иска от нас и Самият наш Господ Иисус Христос: вярност към Неговата църква и широк, в собствен смисъл именно църковен, вселенски кръгозор.

Заветът на митрополит Симеон

Така, вече ще си позволим да формулираме и Завета на Варненския и Преславски митрополит Симеон към поколенията и лично към всеки от нас: вярност – преди всичко – към Христос и към Неговата Църква, преданост в служението на своя народ и широк, и наистина църковен, вселенски кръгозор, надхвърлящ всичко дребно и стесняващо ума и духа на човека и възпрепятстващо неговия – от Бога заповядан му – полет към небесните висоти, към дома на Отца, в който, както свидетелства божественият Евангелист, „… има много жилища” (Иоан 14:2).

* Беседа, изнесена в рамките на Седмицата на православната книга – Варна, 7 септември 2015 г. Публикува се в „Живо Предание” с позволението и благословението на автора (бел. ред.).