Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Евангелието и светът две хилядолетия след кесаря Август

Петък, 14 Февруари 2014 Написана от Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Varnensky mitr_IoanЗамисляйки се върху темата на тазгодишната юбилейна Двадесета конференция на Международния обществен фонд на тема „Държава – Църква – Общество: исторически уроци и перспективи” – не можем да не обърнем внимание и на още един, на пръв поглед маловажен юбилей. В настоящата 2014 г. отброяваме точно две хилядолетия от смъртта на Октавиан Август – първия римски император, поставил основите на pax Romana и един от общо двамата поименно споменати в Новия Завет римски императори, през чието управление – по Божия спасителен промисъл – с Рождеството на нашия Господ Иисус Христос започва и самата евангелска история, за да се разгърне малко по-късно в история на Църквата. История, изпълнена със слава, възходи и ентусиазъм, но и с немалко грешки, падения и превратности, оставили повече или по-малко трайни отпечатъци върху снагата на Църквата във времето и до днес. И тъй като тази тема е практически необхватна, в своя доклад ще се опитам, от една страна, да отбележа най-важното, засягащо присъствието на Църквата в света – не само като историческа институция, но още и като свидетелка и носителка на Благата вест, изхождайки от опита на изминатите две хилядолетия и, от друга страна, да предложа още един поглед към опита на съвременните православни църкви днес – две хилядолетия след преброяването при кесаря Август (Лука 2:1 сл.).

В света, но не от света

Антиномията, зададена от Спасителя още в дните на Неговото земно служение, остава валидна през всички епохи и на всички места, където Църквата се е опитвала да въплъщава в живота спасителното учение на своя божествен Основател и вечен Глава – Господ Иисус Христос. Както и придържането към тънкия баланс между онова „идете и научете всички народи” (Мат. 28:19), и другото, предпазващо всички ни, „не обичайте света, нито което е в света… Защото всичко, що е в света,… не е от Отца, а от тоя свят” (1 Иоан. 2:15-16). Тежка, за да не кажем непосилна задача, с която Църквата не винаги се е справяла с успех. Честността изисква от нас да признаем, че неведнъж в миналото – в лицето на своите водачи – тя не е успявала да остава на висотата на своята богодадена и богозададена неотмирност и, жертвайки свободата си в Христа в името на съмнителни и бързопреходни „успехи”, е заплащала спокойствието си и привидното си тържество с високата цена на оскъдяването на вярата и на благочестието, със загуба на онзи усет за реалността на есхатона и на обещаното ни от Спасителя ново творение, който е карал първите християни непрестанно да имат на уста молитвата: „Дойди, Господи Иисусе!” (Откр. 22:17).

А Църквата влиза в този свят именно като Блага вест – вест за Новия Завет между Бога и човека и ново начало в техните отношения, които вече ще се градят върху новия Закон на любовта и свободата в Христос. Заедно с тази нова и Блага вест обаче настъпва и радикалната промяна в отношението на Божия народ към света и към всичко онова, което не произтича непосредствено от Божията свята воля и не води пряко към Бога и Неговото Царство – към Царството, което „не е от тоя свят” (Иоан 18:36). С тази истина, изречена категорично от Христос и потвърждавана многократно от Неговите апостоли, християните заживяват още от самото начало! И с повелята Господня: Идете и научете, като кръщавате в името на Отца, Сина и Светия Дух, т. е. като раждате за нов живот – за живот, освободен от робството не само спрямо тлението и смъртта, но още и спрямо подчинението към света, за който божественият евангелист категорично твърди, че от векове цял „лежи в злото” (1 Иоан. 5:19). Това завещава Спасителят на Своите ученици.

И така, независимо от своята неотмирност, Църквата трябва да действа именно в света – от него трябва да освобождава чедата Божии, които някога Творецът беше извикал за живот като венец на творението Си и беше призовал към богоподобие (Бит. 1:26-27).[1] Ето какво пише за това псалмопевецът: „Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния” (Пс. 81:6), а според премъдрия Соломон това е така, защото: „Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие” (Прем. Сол. 3:23). И макар този образ да е потъмнен, макар човеците от самото начало доброволно да са се подчинили на „поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12), извечното предназначение остава – човекът е призван да стане богоподобен син на Всевишния! И Боговъплъщението открива вратите именно към това възстановяване на изгубения някога образ.

Едва ли сред творенията на отците на Църквата има толкова често разглеждана тема като богоподобието и вечното предназначение на човека. Като интегрална част от христологичната тема отците разглеждат антропологията през учението на Църквата за личността на Иисус Христос, но и в контекста на крайната цел на човешкото битие, зададена още в началото на творението от Божествения съвет на Светата Троица, както четем в кн. Битие: „Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие” (Бит. 1:26). В подкрепа на това е достатъчно – без да навлизаме в подробностите – да споменем само имената на св. Атанасий Велики, отците Кападокийци и св. Кирил Александрийски, на преп. Максим Изповедник и преп. Анастасий Синаит, на св. Йоан Дамаскин и още много други от отците, за да стигнем до кулминацията на антропологичната тема в синтеза на св. Григорий Паламà и кръга на светите исихасти.[2]

В този антропологичен възглед на Църквата основната и крайната цел на живота на християнина и въобще на човешкия живот – според изначалното предназначение на човека – не е нищо друго, освен обòжението. На тази цел следва да бъде и подчинявано всичко в живота ни. Без, разбира се, това да означава затваряне в себе си или бягство от света в смисъла на модерния искейпизъм, но неизменно включвайки активна проповед на Евангелието – възвестявайки „смъртта на Господа, докле дойде Той” (1 Кор. 11:26).[3]

Уроците на историята

Историческите източници свидетелстват, че през първите столетия християните живеят, строго придържайки се именно към това отношение към света. Казаното от св. ап. Павел, че „тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим” (Евр. 13:14), е доразвито особено ярко в Послание до Диогнет (5, 5-9). Християните – според неизвестния автор на този толкова знаков за разбирането на ранната Църква текст – „обитават собствената си родина, но като пришълци. Участват във всичко като граждани, но страдат като чужденци: всяка чужда родина е тяхна и всяка родина – чужда… В плът се намират, но не по плът живеят. По земята ходят, но са граждани в небесата”.[4] Обилен материал в същата връзка се съдържа и в повечето от достигналите до нас текстове от първите три столетия на християнството.

От своя страна – в лицето на Римската империя – „светът” посреща Църквата на Христос с осмиване и гонение. Църквата и нейното Евангелие се оказват крайно чужди на всичко онова, с което е бил свикнал античният свят, което е бил в състояние да чуе и възприеме. „Като чуха за възкресение на мъртви, едни се присмиваха, а други думаха: друг път щем те послуша за това” (Деян. 17:32). Така, от едната страна е присмехът, а от другата – жестоките гонения, изпълнили мартиролозите на древната Църква с имената на ония, които си купували „вечен живот за един час” (Мъченичество на Поликарп, 2, 3).[5]

Всички добре знаем от историята, че това положение се променя, когато, отново в лицето на Римската империя и в безсилието си да победи Църквата, светът сключва примирие с християните. Цената пък на това примирие е интегрирането на Църквата в политическия дневен ред.[6] Жест, който тя заплаща с понасянето на всевъзможни опити за намеса в нейния вътрешен живот. Опитът от столетията на „симфонията” или – ако използваме сполучливия израз на прот. Александър Шмеман – на догматическия съюз[7] води, редом с всичко положително, и до изпълване на мартиролозите с нови мъченици на Църквата. Достатъчно е да си спомним само имената на св. Атанасий Велики, св. Йоан Златоуст, св. Флавиан Константинополски и преп. Максим Изповедник, за да осъзнаем за пореден път истинността и непреходността на казаното от Христос: „Моето царство не е от тоя свят” (Иоан 18:36).

Малко по-различно, но по същество по същия начин стоят нещата в усвоилите византийския модел средновековни държави. И ако нашите поместни църкви завинаги ще пазят в паметта си светлите имена на благоверните и свети владетели, потрудили се – подобно на Христовите апостоли – за проповедта на Евангелието, това не трябва да отмества фокуса на вниманието ни от факта, че въпреки всичко, въпреки най-чистите и искрени усилия на отделни боголюбци, нито една от тези държави не успя да изгради Божието царство на земята. Защото – нека повторим това още веднъж – царството на Христос не е от тоя свят. В противен случай това царство щеше да се появи в историята още в земните дни и години на Спасителя.

Подчертаването на всичко това, разбира се, не означава или поне не би трябвало да означава, че човешката мечта за осъществената теокрация е непременно неразумна или незаконна. Под една или друга форма тя се е проявявала навсякъде по света, в най-различни исторически епохи, сред най-различни общества и народи, изповядвали най-различни религии. Тръгвайки от древния Египет, минавайки през древния юдаизъм и цялото християнско средновековие, интегрална част от учението на исляма и дори на будизма и индуизма, в ново време тя е неотменна част от светогледа на славянофилите (достатъчно е да си припомним ранните утопии на Владимир Соловьов[8]) и на някои от съвременните (квази)християнски деноминации като мормоните. Тук няма нищо осъдително, но и нищо, което трябва да бъде следвано. Защото в опита на Църквата, редом с всичко положително, което пазим и почитаме и до днес, тази мечта е свързана много повече с приспиване на християнския усет за смисъла на историята и за есхатона, към който тази история е устремена, отколкото с автентичното учение и послание на Иисус Христос и на Неговото Евангелие, което Църквата е призвана да проповядва докле дойде Той.[9]

Съвременната ситуация

Какъв обаче е светът, в който православните църкви живеят и свидетелстват днес – две хилядолетия подир кесаря Август? Има ли той своите съществени отлики от света на раждащата се в междузаветната епоха Римска империя? Днес все по-често се говори за практически неограничената свобода в този свят, за ценности като толерантността и плурализма. Нима обаче тук има нещо наистина толкова ново, колкото се опитват да ни го представят апологетите на модерността? Та нали тази свобода и този плурализъм съществуваха и в света на Римската империя – като интегрална част от идеологията на замисления от Август и доразвит от неговите наследници pax Romana! Свят на реда, но и на многообразието, на правото, но и на свободата на мисълта. С едното единствено изключение на отношението на римската власт и на римското общество към Църквата. Къде тогава е разликата и трябва ли Църквата днес да се чувства много по-различно от тогава? Едва ли.

Нека се вгледаме внимателно в онова, което днес характеризира присъствието на Църквата в света и в съвременните общества. Действително, освен с някои изключения, днес тя не е гонена по начина, по който това се е случвало в първите три столетия, нито по начина, по който нейните автентични гласове са били заглушавани в столетията на „симфонията”, но нима някой сериозно би оспорил, че борбата против нея и против проповядваното от нея Евангелие не се води по други начини и с други средства? Нима можем да отречем, че масово днес над умовете владеят други ценности и други идеи, и че тези ценности не просто нямат нищо общо с Христос и с Евангелието, но и открито воюват с тях. При всички разлики между Първия и Двадесет и първия век от историята на човечеството след Христа Иисуса сме принудени да признаем, че ако в отношенията на Църквата със света и с обществото са настъпили някакви промени, то те са само във външните форми и изяви, но не и в същността на тези отношения.

Ако се опитаме да се абстрахираме от присъщия на миналото триумфализъм по отношение на „успехите” на Църквата от периодите на „симфония” между двете власти, ще трябва да признаем, че немалка част от проблемите на Църквата в близкото минало и до днес лежат тъкмо в това, столетия наред траяло заспиване на будния християнски усет за неотмирността на Църквата, за близостта на есхатона, за онова „Ето, ида скоро” (Откр. 3:11; 22:7, 12), с което завършва единствената пророческа книга на Новия Завет.

Днес православните църкви са изправени пред най-различни проблеми – както в отношенията си със света, така и между самите себе си. Съществува отчетлива разлика между православното християнско свидетелство в т. нар. „традиционно-православни” страни и в Новия свят – по местата, където православните църкви са поставени на равна нога с всички останали християнски и нехристиянски изповедания. И тук, и там обаче православието е призвано да свидетелства за едно и също – за смъртта на Господа, докле дойде Той! Православието – по думите на един от своите най-достоверни изразители, Н. Н. Глубоковски – е „безусловно независимо от всички свои историко-националистични осъществявания. Точно обратно: те се хранят и живеят от него, като ни най-малко не го изтощават, но приготвят основата за неговите още повече и по-добри приложения”[10] – съвестна и безупречно точна констатация на един от най-верните съвременни носители и изразители на автентичното Предание на Църквата.

Присъединявайки се към думите на Николай Никанорович, можем да добавим, че гледайки съвременната ситуация през ключа на Евангелието – а това, от своя страна, е единственият верен ключ към всичко онова, което се отнася до Църквата, – трябва да признаем, че и днес – две хилядолетия подир началото на Благовестието – водещите принципи на отношението на Църквата към света и към обществото остават същите, които ни беше задал Спасителят още в дните на Своето земно служение: проповядвайте и кръщавайте, неуморно приобщавайте към Църквата такива, които искат да се спасят, защото волята на Отца е всички да се спасят, но и не забравяйте, че Моето царство не е от този свят! Само тогава ще бъдем и верни ученици Христови, и автентични носители на Неговото Евангелие и на Неговия призив – само тогава, когато неотклонното следваме Неговите заръки.[11]

*   *   *

Честността и трезвият поглед изискват от нас да признаем, че съвременният свят се отдалечава все повече от християнството и от неговата ценностна система. Процесът, започнал с началото на т. нар. „Просвещение”, неудържимо тласка човешкия интелект към изкушенията на автономното познание, където единствен критерий за истинност е разумът.[12] Църквата не разполага, както и никога не е разполагала, с механизми, които радикално да изменят съществуващото положение; и това е така, защото най-много от всичко Господ цени човешката свобода, защото Той иска онези, които Му се покоряват, да правят това от свободата си, а не по принуда, защото в тази именно свобода е един от най-силните белези на Божия образ в човека. Църквата обаче разполага с друга сила и тази сила е в нейното Евангелие, в тази нечувана Блага вест, която разтърси из основи античния свят, за да покори на Кръста цели общества, империи и култури. Само тук е силата на Църквата, но тази сила е достатъчна. За да я прилагаме обаче, необходимо е и нашето свидетелство пред света да бъде истинно и единно, необходимо е самите ние – православните по целия свят – да бъдем в нерушимо единство не само на вярата, но и на действията, защото, казва Господ, „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан 13:35).



 

Доклад, изнесен пред Двадесетата конференция на Международния обществен фонд „Единство на православните народи” – Ниш, Сърбия, 11 февруари 2014 г. Текстът се публикува в „Живо Предание” с изричното позволение и благословение на автора (бел. ред.).

[1] Киприан (Керн), архим. „Тема о человеке и современность” – В: Православная мысль, 6, 1948, с. 125-139; Епископ Пожаревачко-Браничевски Игнатиjе (Мидић) „Црква као нови начин постојања човека и творевине (изнад морала и институције)” – В: ΑΡΧΗ ΚΑΙ ΤΕΛΟΣ (Аспекти философске и теолошке мисли Максима Исповjедника), Изд. Луча, Никшић 2006, с. 546-559.
[2] Архиеп. Брюссельский и Бельгийский Василий (Кривошеин) „Аскетическое и богословское учение св. Григория Паламы” – В: Seminarium Kondakovianum. Сборник статей по археологии и византиноведению, издаваемый Институтом имени Н.П. Кондакова, Praha, 8, 1936, с. 99-154; Архим. Киприан (Керн) „Образ и подобие Божие (Человек и ангелы)” – Във: Восхождение к Фаворскому свету, М. 2007, с. 17-52; Meyendorff, J. Christ in Eastern Christian Thought, Crestwood, N.Y.: St. Vladimir’s Seminary Press 1975.
[3] Schmemann, A. “Between Utopia and Escape” (Lecture delivered in Greenville, Delaware, March 22, 1981; Transcribed from the tape by Martha Ruth Hoffmaster; Prepared for publication by Barbara W. Sokolov) – In: http://www.schmemann.org/byhim/betweenutopiaandescape.html.
[4] Светоотеческо наследство – Изборник, София: „Омофор” 2001, с. 109-110.
[5] Пак там, с. 77.
[6] Шмеман, А. „Судьба византийской теократии” – В: Православная мысль, 5, 1947, с. 130-146.
[7] „Догматический союз. Вступительная лекция в курс истории Византийской Церкви, прочитанная 11 октября 1945 года” – В: Православная мысль, 6, 1948, с. 170-183.
[8] Лосский, Н. „Владимир Соловев и его преемники в русской религиозной философии” – В: Путь, 2, 1926, с. 10-18.
[9] Meyendorff, J. Does Christian Tradition Have a Future? – In: Catholicity and the Church, N.Y. 1983, p. 83-101.
[10] Глубоковский, Н. „Православие по его существу” – В: Церковь и время, 1, 1991, 1, с. 10.
[11] Schmemann, A. Church, World, Mission: Reflections on Orthodoxy and the West, Crestwood, N.Y.: “St Vladimir’s Seminary Press” 1979; Archbishop of Tirana, Durrës and All Albania Anastasios (Janullatos) „Your Will be Done – Mission in Christ’s Way. A meditative introduction” – In: International Review of Mission, 77, 1988, p. 173-178.
[12] Archbishop John (Shahovskoy) “Materialism Judged by Being and Consciousness (An anthropological essay)” – In: Russian Religious-Philosophical Thought of the 20th century, ed. N. Poltoratzky, University of Pittsburgh 1975, p. 117-124; Осипов, А. „Религия, философия, наука на пороге III тысячелетия” – В: ЖМП, 1, 1999, с. 75-80.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9auhf 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме