Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Софиология и мариология: предварителни бележки

Петък, 17 Юни 2016 Написана от Сергей Аверинцев

S Averintsev1

Като започваме да говорим за Софѝя, Премъдрост Божия, трябва да си спомним Писанието: „Начало на мъдростта е страхът Господен” (Пс. 110:10, Прит. Сол. 1:7, 9:10). Когато пък ще става дума за Дева Мария – Майката Божия, сме длъжни да припомним химна на св. Йоан Дамаскин, почитан в църковната традиция и на Изток, и на Запад:

Στέργειν μεν ἡμᾶς, ὡς ἀκίνδυνον φόβῳ,
Ρᾷον σιωπήν. Τῶ πόθω δε, Παρθένε,
Ὕμνους ὑφαίνειν συντόνῳ τεθηγμένους
Ἐργῶδες ἐστιν. Ἀλλὰ καί, Μήθηρ, σθένος,
Ὅση πέφυκεν ἡπροαίρεσις, δίδου.

(За нас е по-безопасно и не така страшно да изберем [възлюбим] мълчанието; но – принудени от любовта, пространно хваление пишем, а това е трудно. Така че, Майко, дай ни сили, съразмерни на желанието ни).

Още по-рано, в патристичната епоха, в ик. 2 от Акатиста Богородица е наречена βουλῆς ἀπορρήτου μύστις („Посветена [дума от мистериалния речник] на неизказаното произволение [на Бога]”).[1]

Наистина, да възлюбим мълчанието за нас ще е много „по-безопасно” – духовно, мистически по-безопасно, ала безопасно и според светските, човешките отношения, защото би ни предпазило от нежелани сблъсъци. Иска ни се, както личи от заглавието на нашата програма, да прокараме път към взаимното разбиране и примирение на руското със западното християнство. Като гост от Русия обаче, където особено много са разсъждавали и писали за Божията Премъдрост, не мога да забравя и за ожесточените спорове, които предизвика, а и до днес предизвиква нейното име – името на Софѝя, тъкмо между руските православни! Ще припомним онова тъжно време, когато двама големи руски богослови, двама честни руски християни, може би свети човеци в най-сериозното значение на тази дума – отец С. Булгаков и Вл. Лоски – бяха непоправимо разделени в спора около Булгаковата „софиология”! Та да не би сега и ние – вместо разбирателство – да предизвикаме нови раздори сред вярващите. Помислете колко светла трябва да е волята ни, колко аскетически дисциплинирани трябва да са мислите и словата ни, когато пристъпваме към темите, за които дръзваме да говорим!

Нека при нас да се получи така, че нарушаването на мълчанието да бъде – както казва св. Йоан Дамаскин – само от чиста любов и от нищо друго. И вероятно наистина би било по-добре да се мълчи, ако около нас не беше светът, какъвто го виждаме в края на второто хилядолетие. Свят, изгубил усета за взискателната и в този смисъл страшна близост на Бога, опитващ се да удовлетвори чувството за тайната чрез стоките на Hew Age пазара или пък направо да го премахне с помощта на психоанализата и на психотерапията. Свят, който се хвали, че е отменил всички табута, но същевременно отново табуиращ определени думи и понятия – и преди всичко онези, които изразяват „софийната” идея за девствеността, за чистотата и аскезата. „Тези травматични думи”, както неотдавна писа читателка в един от римокатолическите вестници в Европа, кой знае защо смятаща се за римокатоличка. Духът на нашето време е склонен да осъжда наред целия речник на аскетическите понятия, завещан на нас – синовете и дъщерите на източното или на западното християнство – от дедите ни, като „репресивен” и „авторитарен”. В един известен древноруски ръкопис св. Богородица е наречена „душа неизглаголанного девства” – душа на неизказваемата девственост. Още по-рано обаче, в съвременния на Отците гръцки Акатист, определенията за Дева Мария са ἄνθος τῆς ἀφθαρσίας (цвят на нетлението) и στέφος τῆς ἐγκρατείας (венец на въздържанието, ик. 7), като τεῖχος τῶν παρθένων (стена на девствените) и στήλη τῆς παρθενίας (стълб на девството). Нима не чуваме и днес хор от гласове – като онези, които някога отвръщаха на Иисусовата проповед: „Тежки са тия думи! Кой може да ги слуша?” (Иоан 6:60).

И нека се замислим: с какво е свързана тази тенденция днес? Най-лесно би било да се каже: с хедонизма и консумеризма. В нейната основа стои един метафизичен изолационизъм, стремящ се да отдели Твореца от творението, творението от Твореца, а всички нас – от Него, от космоса и един от друг. По същия начин защитаващият независимостта си Мим у Рихард Вагнер крещи срещу съществото, по-висше от него: „Einzig will ich und einsam sein!” („Искам да съм един-единствен!”). Наистина, има ги и консумеризмът, и хедонизмът. Земните съблазни обаче винаги ги е имало, страстите в душите на миналите поколения са бушували даже по-силно (не случайно днес никой не казва страсти – само някакви „комплекси”, „неврози”, а те са страсти). Но е имало огън, по-горещ от този. Най-разискреният огън, централният парадокс на библейската вяра, кулминирал в основния доктринален тезис на християнството (et homo factus est, „… и истинският Човек”), но присъстващ още във Ветхия Завет. От една страна – като приемаме библейските слова – ние вярваме не в някакъв бог, персонификация на космическа сила или на сбора от всички космически сили; ние вярваме в Бога, Който е абсолютно трансцендентен на космоса, в Несътворения Творец. Е, добре – възразява ни се днес – вашият Бог е трансцендентен, което означава, че метафизичната коректност изисква Той да бъде мислен абстрактно. И колкото по-абстрактно, толкова по-добре; толкова абстрактно, че всеки опит Той да бъде свързан с някакви конкретни hic et nunc [тук и сега] да се схваща като недостойно и прискърбно суеверие, атавизъм, а може би и ново езичество. Ето колко коректно се опитват да Го изгонят от Неговия свят. А най-коректно ще е, ако не мислим за Него, а за някакви „религиозни ценности”. И, моля ви, не смятайте, че тези идеи се споделяха единствено от честните деисти и агностици от по-стари времена, които бяха откровени в отказа си от конфесионализма, а особено от традиционните изповедания като римокатолицизма и православието. Не, подобни мисли се мяркат под различни форми и в главите на професионални богослови от различни църкви (например специалистите по библейска екзегетика). И тъкмо тук на помощ им идва неочакван съюзник – хиперортодоксалната емфаза в подчертаването на теистичния принцип на трансцендентността (същата, която с радост заклеймява всяка дума за Софѝя като неогностицизъм и всяка дума за Мария – като неоезичество). Как може да присъства Вездесъщият? Това не е ли противоречие? Как Съществуващият преди и извън времето навлиза в екзистенциалната ни временност? Тук сме длъжни отново да засвидетелстваме верността си към Откровението и да кажем, че тъкмо то, от друга страна, ни учи за парадокса на срещата между Трансцендентия и иманентното и за специфичната онтологична сфера, в която е възможно да се осъществи подобна среща. Защо Яков възкликва: „Колко е страшно това място!” (Бит. 28:17)? Защото то в непостижим, но конкретен смисъл е дом на Вездесъщия; защото това са небесните врати; небето – но не физическото небе на астрономите, а онтологично иноприродното небе на ангелите – което е плътно сближено с пространството, в което живеем. Струва си да припомним, че в християнската традиция небесната Врата е символ на Дева Мария.[2] Няма да е зле да се замислим и за това, че страхът, за който става дума, не е наивният страх пред опасността, която излъчва за нас присъствието на висша сила; в най-голямата си дълбочина той е естественият и вечен отговор пред двойния факт на онтологическата дистанция и на нейното преодоляване. И логичният израз на подобен страх е не нещо друго, но тъкмо аскезата.

Да предположим, че критичната екзегеза ще ни обяви, че това е „етиологически мит” и всеки случай рудимент от онези времена, когато идеята за трансцендентността все още не е съзряла. Ето обаче друг старозаветен текст, в който тази идея е изразена отчетливо: „Наистина, нима Бог ще живее на земята? Небето и небето на небесата не Те побират, толкова по-малко тоя храм, който съм построил (на Твоето име)” (3 Царст. 8:27). Според преданието, с чиято историческа точност тук не можем да се занимаем, това са думи на цар Соломон при освещаването на Храма. Който и да ги е произнесъл обаче, думите свидетелстват сами за себе си: те отразяват ясното разбиране за Божията трансцендентност. Но техният контекст все пак е тъкмо приготвянето на място, където Той ще присъства реално, където ще е Неговият hammiskan. Още за Скинията, чиято функция вече ще изпълнява Храмът, Бог казва: „И ще осветя скинията, … ще обитавам (wesakanti) между Израилевите синове” (Изх. 29:44-45). В древния арамейски превод на това място – т. нар. Таргум Онкелос – се явява отглаголното съществително sekina („ще поселя Моята sekina между Израилевите синове”);[3] впоследствие Талмудът нарича и скинията, и храма дом на Шекина.[4] Разпространено е мнението, че терминът шекина е възникнал и се е утвърдил именно в полето на характерните за Палестина от предхристиянските и раннохристиянските времена писмени и устни преводи на Писанието от еврейски на арамейски,[5] лесно поставящи съществително на мястото на еднокоренните глаголни форми.[6] В този смисъл съществителното „Шекина”, по-късно толкова важно за гностически украсената юдаистична и християнска Кабала, само по себе си не носи нищо специфично „кабалистическо” или гностическо, а възниква органично и непосредствено от преводаческо-интерпретаторската работа над словото Божие. Но ако все пак ни запитат: това присъствие на Вездесъщия, за Когото строят на земята свещен Дом, в какво отношение се намира то спрямо Самия Бог – на тъждество или на различие?, представлявайки тук, на този конгрес, традицията на византийското православие, ще припомня приетото от нашата Църква учение на великия аскет и богослов от 14 в. св. Григорий Паламà, според което абсолютно трансцендентната същност (οὐσία) на Бога притежава несътворени енергии (ἐνέργειαι), пронизващи Неговото творение и присъстващи конкретно в това творение. И при това – добавя св. Григорий Паламà най-важния момент от учението си – енергиите, както и същността, са божествени, напълно различни по своята неумалена и неумалима божественост от изчерпващите се еманации в която и да било субординационна система от неоплатонистки тип; нещо повече, самата разлика между същност и енергии, изключително важна за нашия ум, извън нашия ум според паламитското учение собствено и не съществува.[7]

Интересно е, че перипетиите на езиковата еволюция водят дотам, че семитският корен sakan, който е в основата на „Шекина”, не само е бил възприет и в гръцкия език, но е навлязъл – вече като гръцки корен – в сакралния език на Византийската църква: известната молитва към Светия Дух, която в православната практика открива като предначинателно всяко храмово или домашно молитвено последование, а в римокатолическия свят съответства на химни от вида „Veni Creator Spiritus” или „Veni Sancte Spiritus / Et emitte caelitus…”, съдържа призив към Третото Лице на Троицата: „вселися въ ны”, на гръцки – σκήνωσον ἐν ἡμῖν: „сътвори в нас Своята Шекина”.

Всеки е наясно, че лексиката на многозначния корен sakan изобщо не е единична в библейския език.

Не въпреки, а точно защото библейската вяра говори за Бога, трансцендентен на космоса, за Единия Жив Бог, Чиято идентичност не се разтваря в космическите метаморфози на езичеството или в гностическите еони – още веднъж, не въпреки, а именно затова в библейския език, а след това и в Църквата възникват цяла поредица думи, означаващи не „Бог в Себе си”, а Неговото приближаване към творението Му или приближаването на творението към Него. „Славата на Господа” (kabod yhwh),[8] явяваща се като светлина или като огън,[9] която върви пред хората[10] и изпълва Скинията,[11] в храма (като синоним на Шекина) навлизаща от изток,[12] а в бъдещия век освещаваща Новия Йерусалим като ново слънце,[13] без съмнение се отнася до този ред. Впрочем споменатото по-горе паламитско учение за несътворените Божии енергии е базирано върху мистични светлинни епифании и е от принципно значение, че тази светлина не е алегорична, че се възприема конкретно, макар и конкретността ѝ да не е нито физическа, нито психологическа. По тази точка паламизмът е само продължител на непрекъсващото Византийско предание – богато представено, например, в поезията на Симеон Нови Богослов. Разбира се, западната мистика на светлината или пък т. нар. метафизика на светлината са много богати.[14] И все пак византийската богословско онтологична рефлексия върху тези теми точно чрез характерната византийска „сухота” внася принципно нов момент.

Да продължим: редом със Славата Господня е Десницата Господня – като синоним на „силата Господня” (например, Изх. 15:6); тази Сила, в един изключително важен есхатологичен контекст наречена от Иисус пред Каиафа като синоним на думите „Бог” или „Отец” (Мат. 26:64);[15] Името Господне – същото Име (hassem), което в лексикалните навици на благочестивите юдеи отново е синоним на думата „Бог”,[16] негов субститут, и, разбира се, Премъдростта Божия, чийто космически, димиургичен характер е толкова ярка тема на 8 глава от Притчи Соломонови.

2

Явява ли се словосъчетанието Софѝя, Премъдрост Божия богословски термин и ако да, то какъв е обемът му от значения? В крайна сметка един термин трябва да бъде строго еднозначен.

Изглежда, че отговорът на този въпрос е елементарен и стига да е правилен, изчерпва всякаква „софиологическа” проблематика. Ако споменатото словосъчетание действително е термин, то означава Второто Лице на Троицата, Логоса. Това е ясно и от Писанието (1 Кор. 1:24), и от езика на Отците и от православни литургични текстове. В такъв случай Софѝя е име, титла на Христос и като такава преминава изключително в обхвата на христологията.

Важно е обаче и това, че ап. Павел говори не просто за Христос, а за Христа Разпнатия в контекста на Кръста, т. е. за oeconomia salutis (икономѝята на спасението, включваща въплъщението като кеносис). Тази верига от импликации, обединяваща и свързваща сами по себе си различни понятия, е очевидна. Ако признаем това, се лишаваме от възможността да идентифицираме прекалено еднозначно денотата като определено лице или определена същност в логическо противопоставяне с други лица или други същности. Понятието икономѝя на спасението може някак да се съотнася с едно или друго лице, с един или друг предмет; и най-адекватно, разбира се, да се персонифицира в Лицето на Самия Спасител, както прави това и ап. Павел. Това обаче не е отъждествяване в прекия смисъл на тази дума, както в алгебричната формула Х=А.

И все пак въпросът за възможността ни да схващаме обсъжданата формулировка от 1 Кор. 1:24 като термин sensu stricto не предполага принизяването му до обикновена антономасѝя [преименуване тропа, изразяваща в замяната на названието или на името някаква съществена особеност на предмета или на отношението към нещо]. Езикът на Откровението и мистическият език представляват тежко изпитание за херменевтиката преди всичко защото съдържат много изрази, които не са нито термини с еднозначно дефинируеми денотати, нито обикновени фигури на речта. Но как да ги определим? Думата символ в онзи смисъл, артикулиран например във Философия на изкуството от представителя на немския философски романтизъм Шелинг, за традиционната богословска мисъл – била тя православна или томистка – е не само непривична, но и съмнителна, доколкото трактовката му у Шелинг узурпира за себе си онова пълно единство между знака и означаемото, което от църковна гледна точка може да носи само сакраменталната реалност (собствено учението за символа на Шелинг може да се разглежда и като опит за компенсация на недостатъчната сакраменталност в протестантизма). Но нещата може би не са чак толкова елементарни. При сирийските Отци, признавани и в Православната, и в Римокатолическата църква, едно и също съществително, raza’, означава и сакраменталното Тайнство на Църквата, и символното значение на словесния образ. Във всеки случай думата е употребявана много често там, където гръцки или латински автор би говорил за „алегории”, но тя не носи в себе си онази разлика между „това” и „другото”, това разделяне и противопоставяне между знак и смисъл, отчетливо проявено в етимологията на ἀλληγορία (букв. „изговаряне-чрез-друго”). При Гръцките отци същата дума в определена степен съответства на съществителното τύπος, чиито деривати, като например наречието ἀντιτύπως, във византийските литургични текстове могат да се отнасят към сакраменталната реалност, т. е. към такова отношение между знак и означаемо, което по никакъв начин не се свежда до алегоризацията и метафориката.[17] Струва ни се, че е възможно да очакваме в бъдеще нови възможности за рефлексия именно върху сирийското понятие raza’ от страна и на православната, и на римокатолическата екзегеза, за разлика от гръцкото τύπος не толкова тясно обвързано с преходните исторически форми на средновековния рационализъм.

3

Raza’, тайна, Премъдрост – това е все същото „страшно място”, за което говори старозаветният Яков: Небесната врата на земята – локализация на взаимопроникването между божественото и тварното. Повече от разбираемо е защо Премъдростта Божия ап. Павел нарича „Христа Разпнатия” – пределната точка на снизхождането на Бога в Неговото кенотично самоотчуждение. По същата причина обаче е разбираемо и защо Премъдростта е така съотнесена с образа на непорочното и раждащо майчинство на Девата.

Както в западната, така и в източната традиция има текстове, иконографски мотиви и литургийни практики, по специфичен начин сближаващи Софѝя и Мария (като латинския надпис от 12 в. в църквата “Santa Maria in Cosmedin”, завършващ с думите „… Deique Sophia”).

Работата по сравняването на подобни данни, разбира се, има смисъл. Но остават и възражения, които сме длъжни да имаме предвид. Тези данни, първо, са сравнително малко; второ, в корпуса на Традицията те имат повече или по-малко периферно значение, което не позволява да бъдат използвани като решаващи аргументи в доктринални спорове; трето, по правило имат специфичните си жанрови особености – стихотворната форма на споменатия надпис от “S. Maria in Cosmedin”; алегоричния характер на т. нар. новгородска иконография на Софѝя; четвърто, те рядко са много древни – надписът и литургийните практики са от 12 в., православните иконографски типове са още по-нови, при което за „новгородския” тип е вероятно, а за „киевския” е очевидно западното влияние. Подобни данни не са достатъчни, за да си отговорим на въпросите. Но са напълно достатъчно, за да може въпросът да съществува като въпрос.

В неведнъж вече споменатия Акатист, един от най-авторитетните паметници на православната химнография, Майката Божия никъде не е наречена Софѝя. Именувана е Вместилище на Невместимия Бог, Врата на многославното тайнство и дом (οἴκημα) на Бога, припомняйки и философския парадокс на Присъствието на Вездесъщия, и дома Божи и Небесната врата – вратата към тайната от видението на Яков (икос 8); Нейните подобия – Скинията, Храмът, Ковчегът на Завета (ик. 12), т. е. образите на Шекина. И още нещо е важно. В Акатиста тя е наречена (ик. 7) ново творение (νεὰν κτίσιν) – и тук не можем да не си спомним толкова изразително предадената в 8 гл. на Притчи връзка на Божията Премъдрост с чистотата и неповредеността в началото на Божието творение. Както е известно, таргумическата екзегеза е предавала думите „В начало Бог сътвори” като „В премъдрост…”, което не противоречи на такива канонически текстове като Пс. 103:24. Много е важен космическият смисъл в образа на Дева Мария, засвидетелстван в Акатиста и други значими православни песнопения и молитви. Чрез Нея „се обновява творението” (ик. 1). Благодарение на Нея „всяка твар се радва” (Ἐπί σοι χαῖρει… πᾶσα ἡ κτίσης). В тази връзка не е случайно и уподобяването на Божията Майка със Земен Рай в литургийните текстове, а оттам и в православната иконография.

Разбира се, много е лесно да покажем и стаените в този космизъм опасности от неоезическо израждане. Още по-лесно е да посочим и опасностите от еротично отношение към женствения образ на Софѝя, откривани още в кабалистичните разработки на темата за Шекина, а по-късно и в културата на руския декаданс от началото на 20 в., определено пародиращ слабостите в интуициите на В. Соловьов. Тук е уместно да припомним две латински сентенции: Corruptio optimi pessima (Развалата на доброто е най-лошото) и Abusus non tollit usum (Злоупотребата не отменя употребата).

И още един път да си спомним словата за страха Божи, с които започнах.

Превод: Марио Коев


 

*„Софиология и мариология: предварительные замечания” – В: Аверинцев, С. С. София-Логос. Словарь, Киiв: „Дух i лiтера” 2006, с. 592-602 (бел. прев.).
Първите две статии от книгата виж: тук и тук (бел. ред.).

[1] В църковнославянския превод, употребяван в богослужението: „Совета неизреченного Таинница” (бел. рус. ред.).
[2] Най-известният, но не и единствен пример е Лоретанската литания. Още по-често се среща символното обозначаване на Богородица като Дом Божи в ранновизантийския акатист (не по-късно от 626 г.), за който ще говорим още, и в латинската химнография (Christi conclave & c) много до споменатата литания.
[3] Targ. Onqelos ad Ex. 29:44-45.
[4] Виж: Sifrei Zuta, Naso’ 5:2. Локализирането на Шекина в храма – в Светая светих – между крилата на херувимите на Ковчега на Завета, както е известно, е пораждало проблеми, формално съпоставими с римокатолическата проблематика относно действителното присъствие на Христос в евхаристийните субстанции.
[5] Знае се, че тези преводи се наричали таргуми; определена част от тях е била записана (виж започнатото в 1987 г. издание The Aramic Bible), но словесните и помнени наизуст таргуми са нормата в синагогалното богослужение.
[6] Срв.: Dictionary of Biblical Interpretation, ed. by R. J. Coggins and J. L. Houlden, London: “SCM Press” 1990, p. 631.
[7] Учението на св. Григорий Паламà се разглежда от православни и от римокатолически интерпретатори – сред първите с почит ще припомним името на о. Йоан Майендорф, а сред вторите – о. Г. Подскалски – като решително несъвместимо с духа на латинската традиция и особено, разбира се, с томисткото учение за сътворената благодат. Ще си позволим да отбележим най-вече неочакваните паралели с паламитското учение не във възгледите, но в самия опит, описан в молитвите на почти незнаещата схоластичния латински св. Катерина Сиенска, а след това да предположим, че самият предмет, който не може да бъде напълно обхванат в рамките на човешкия разсъдък, предвид тези свои особености понякога може да бъде изразяван чрез формулировки, външно противоречащи си, но независимо от това еднакво ортодоксални. Та нали и самата доктрина на паламизма вече е откровено „противоречива” (същността и енергиите са различни от гледна точка на нашия ум, но извън него престават да бъдат такива; енергиите са иманентни, защото способстват човешкото богоуподобяване, но са трансцендентни, доколкото самите са нетварни, и т. н.).
[8] Изх. 16:10, 24:16; Лев. 9:23; Чис. 14:10, 16:19. 42; 20:6; Иов 43:2 и т. н.
[9] Изх. 24:17.
[10] Изх. 16:7, 33:19; Лев. 9:6.
[11] Изх. 40:34.
[12] Иез. 43:2-4.
[13] Откр. 21, 23.
[14] Срв.: Bultmann, R. “Zur Geschihte der Lichtsymbolik” – In: Philologus, 97, 1948; Beirerwaltes, W. “Die Metaphysik des Lichtes in der Philisophie Plotins” – In: Zeitschrift für Philosophische Forschungen, 15, 1961; Schnell, H. Christliche Lichtsymbolik der einzelnen Kunstepochen, Münster 1978.
[15] Тази употреба на евр. hayil и съответно на арам. hêla’ някои екзегети свързват с галилейския обичай.
[16] Без да се съгласяваме, нито да полемизираме, ще споменем руската философия на името, започната от о. Павел Флоренски и продължена от о. С. Булгаков и А. Ф. Лосев, според която Името Божие в известен смисъл е самият Бог, макар че Бог по никакъв начин не е име. Това течение, само по себе си, е опит за интелектуално осмисляне на една тенденция в руския народно-монашески живот, разкрила се ок. 1910 г. в резултат на доктринален конфликт в центъра на православното монашество Атон. Представителите на тази тенденция сами са се определяли като „имеславци”, т. е. „славещи Името”. Техните опоненти ги обявяват за еретици и ги наричат „имебожци”, т. е. покланящи се на Името на Бога като на Бог. Лесно е да се види, че в тази система Името Божие е донейде легитимно, но е съвсем друг въпрос дали е аналог или синоним на енергиите в паламизма (енергиите са Бог, но Бог е същност и е несводим до енергиите).
[17] Срв.: Typologie. Internationale Beiträge zur Poetic, Herausg. v. V. Bonn, Frankfurt a. M. 1988.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w8pch 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме