Архиепископ Василий (Кривошеин) и Атон

Разказвайки в „Спомени” за различните периоди от своя живот,[1] архиепископ Василий (Кривошеин) не казва нищо за двадесет и двете години, прекарани от него на Атон, макар тази част от неговия живот да е била безусловно една от най-важните във формирането на неговата личност. Тъкмо Атон е направил от владика Василий човека, който той е бил (въпреки че по-късно е станал йерарх и богослов): смирен монах, който е водил обикновен, скромен живот, запазвайки при това свобода на мисълта и словото. Ето защо е желателно по възможност да се възстановят събитията от тези години, като се използва неговата преписка[2] и други документи, с които разполагаме.[3]

Нищо не е предвещавало на Всеволод Александрович Кривошеин, четвърти син на царски министър, служението му в Църквата. Роден през 1900 г. в Санкт Петербург,[4] младият студент в Историческия факултет не бил особено религиозен – включително и когато през 1919 г. постъпил в Бялата армия. Само че бедствията на революцията и на гражданската война, както и живото преживяване на това, колко пъти Бог го е спасявал от смъртта,[5] оставят неизгладима следа в душата му. С премръзнали ръце и крака той е евакуиран през 1920 г. във Франция. Тук, във Филологическия факултет на Сорбоната, той завършва образованието, което вече е започнал в родния си град – в Историческия факултет на Санкт-Петербургския, а след това и на Московския университет.

През 1924-1925 г. той взема и активно участие в руското студентско християнско движение (РСХД) във Франция, където среща Николай Бердяев, Борис Вышеславцев, о. Сергий Булгаков. От това време у него възниква интересът към Отците на Църквата (от самото начало на неговото обучение го е интересувала Византия), а епископ Вениамин (Федченко) – бъдещият инспектор на Православния богословски институт „Св. Сергий” в Париж – му внушава любовта към православното богослужение. Както ще обясни по-късно сам той, неговите интереси еволюирали от историята към философията, а след това и към богословието.[6] Той е един от първите, записали се в института „Св. Сергий”, открит в Париж през април 1925 г.[7] и в течение на шест месеца посещава там лекции.

Атонcки монах

Септември 1925 г. Всеволод Кривошеин участва в конгреса на РСХД в манастира „Хопово”, Сърбия,[8] където се запознава с митрополит Антоний (Храповицки), а оттам, заедно със своя съкурсник Сергей Сахаров (бъдещия архим. Софроний) се отправя на поклонничество на Атон, който го привлича като място на въплъщаване на истинската православна духовност. Получили с големи трудности[9] разрешението за посещение на Света Гора, на 19 септември[10] (2 октомври) 1925 г. двамата младежи пристигат на Атон и, тръгвайки от руския манастир на светия вмчк Пантелеймон, обхождат манастирите на Света Гора. Очаровани от Атон, на 21 ноември (4 декември) – на празника Въведение Богородично – те встъпват в братството на манастира Св. Пантелеймон. В навечерието на Благовещение, 24 март (6 април) 1926 г. послушникът Всеволод приема постриг като расофор с името Валентин, а на 5 (18) март 1927 г. – и в мантия, с името Василий, в чест на св. Василий Велики. Впоследствие владика Василий ще разкаже, как са ги приели в манастира – изпратили ги при един старец, който попитал бъдещия отец Софроний: „За какво сте пристигнали тук?” – „За самотен съзерцателен живот” – „Е, добре, ти иди и стани помощник на портиера”. На бъдещия владика Василий казал: „А Вие за какво се пристигнал?” – „Дойдох, за да се занимавам с богословски изследвания, с атонските ръкописи” – „Е, добре, ти пък иди в кухнята”.[11] И ги оставили и единия, и другия така за известно време, за да може да станат преди всичко монаси.[12]

Скоро двамата млади монаси получават друго послушание – заради нуждите на общината игуменът моли отец Василий, както и отец Софроний, да изучат гръцкия език (древен и съвременен), което те правят отначало в манастира, а след това и в Карея (административната столица на Света Гора). След двугодишно обучение и пребиваване в Карея (1927-1929 г.) те се завръщат в манастира, където монах Василий е назначен за секретар (граматикос), в чийто задължения влиза преписката с администрацията на Атон, с Вселенска патриаршия и с гръцките правителствени учреждения, а също така и деловата преписка по икономическите въпроси. Тъй като е един от немногото монаси, знаещи и основните европейски езици,[13] на него му е поръчано още и съпровождането на поклонници и посетители на Атон, сред които и учени-византолози, интересуващи се от древни ръкописи, както и на римокатолически монаси, изучаващи православния монашески живот. Сам бъдещият владика се жалва на майка си в писмо от 30 януари, че след Пасха „отново ще тръгнат чужденци (от всички националности)”, с които ще е задължен да се „мотае”, макар че „сред тях можеш да попаднеш и на хора с духовни въпроси и интерес към православието”.[14]

Известен е следният епизод от 1932 г. Един римокатолически богослов попитал отец Василий: „Какви книги четат вашите монаси?”. В отговор чул: „Йоан Лествичник, авва Доротей, Теодор Студит, Касиан Римлянин, Ефрем Сирин, Варсануфий и Йоан, Макарий Велики, Исаак Сирин, Симеон Нови Богослов, Никита Ститат, Григорий Синаит, Григорий Паламà, Максим Изповедник, Исихий, Диадох, Нил и други отци, които ги има в Добротолюбието”. „А при нас такива автори четат само професорите” – удивил се римокатоликът. „Четат също и други творения на Светите отци на Църквата и съчинения на по-късните писатели-аскети като еп. Игнатий Брянчанинов, еп. Теофан Затворник, преп. Нил Сорски, Паисий Величковски, Йоан Кронщадски и др.”, добавил отец Василий, който по-късно разказал за тази си беседа на Силуан (Антонов), на което старецът отговорил: „Можехте да му кажете, че ако тези книги изчезнат, монасите биха ги написали отново”.[15]

По повод непосредствено монашеския живот отец Василий пък ще напише така: „Трудностите на монашеството не се състоят толкова във външните му теготи (в поста, в продължителното богослужение и т. н.), колкото във вътрешната душевна борба. А още и в умението да извличаш душевна полза и да поддържаш божественото желание в обичайния ход на всекидневния манастирски живот. И отново – всичко се свежда до придобиването на Светия Дух, в което и преп. Симеон Нови Богослов, и преп. Серафим Саровски виждат целта на целия духовен живот и даже условие за нашето спасение! За себе си не мога да кажа, че дори и малко съм преуспял по този път. През всичките тези години характерът ми почти не се измени в сравнение с това, което бе в света. Повече чета за духовния живот, отколкото го живея в действителност. И въобще чета много, в ущърб на молитвата. Хубавото е само, че в манастира има старци на големия духовен живот, […] от които може много да се научи”.[16]

Като цяло обаче ние знаем малко за атонския живот на монах Василий. Редките писма до неговите близки са почти лишени от битови подробности; те са изпратени от място, където историята е буквално „неподвижна”, където външно почти нищо не се и случва. „Всичко остава както обикновено”,[17] „всичко е тихо и благополучно”[18] – ето го лайтмотивът на монашеския живот, отразен в писмата на отец Василий

От 1937 до 1942 г. о. Василий е член на манастирския съвет и втори извънреден представител на манастира на общоатонските събрания, където се обсъждат въпроси, интересуващи всички общини на Атон. През 1942 г. той става постоянен представител (антипросоп) на Пантелеймоновия манастир в Кинотиса на Света Гора (т. нар. атонски „парламент”), а през 1944-1945 г. е член на светата Епистасия (административния орган на Атонските манастири).[19]

Редом с административните си послушания, монах Василий започва да изучава и трудовете на Отците на Църквата. Манастирската библиотека (една от най-богатите на Атон) и най-ценното хранилище на древните ръкописи се превръщат в източници на неговото вдъхновение. Издаденото в 1936 г., в Прага, негово систематично изследване – първото такова изобщо! – върху богословието на св. Григорий Паламà[20] се превръща в класика. По-късно неговите изследвания върху Симеон Нови Богослов и други отци на Църквата ще го направят един от главните представители на неопатристичната школа в православното богословие.[21]

По време на пребиваването на монах Василий манастирът на св. Пантелеймон е събирал в себе си голям брой дълбоко духовни хора. Освен игумена Мисаил (Сопегин), а след това Илиан (Сорокин – духовникът на отец Василий) и архимандритите Кирик (изповедник на общината) и Теодосий (отшелник в Карулия), там се подвизавали още и такива известни хора, като отец Вениамин (отшелник в Кавсокаливия), отец Диадох, отец Трофим и отец Силуан. Въпреки всичко обаче манастирът преживява период на криза поради стареенето и рязкото намаляване на броя на монасите (предизвикано от войната и от болшевишката революция, а след това и от забраната, дошла от гръцките власти, които не разрешават заселването на Атон на нови руски монаси) – от 550 през 1925 г. до 380 през 1932 г. и 180 – при което мнозинството от тях много възрастни хора – през 1947 г.[22] (до 1914 г. пък монасите в Св. Пантелеймон били 2000). Като секретар на манастира и негов представител в Кинотиса монах Василий се опитва да противостои на забранителните мерки на гръцките власти, предизвикващо недоволството от страна на лица, враждебно настроени към руското монашество на Света Гора. През септември 1947 г. той е лъжливо обвинен в просъветски настроения (за Гърция това е времето на гражданската война) и е принуден да напусне Света Гора Атон.[23] Временно е арестуван от гръцките власти[24] и, след освобождаването си, през май 1950 г. той се оказва в Атина, а след това, през февруари 1951 г. заминава за Оксфорд.[25] Тук той ще стане свещеник, а сетне и епископ, но никога няма да престане да се чувства преди всичко като атонски монах.

Атон след Атон

Даже и след принудителното си отпътуване от Атон владика Василий не спира да се грижи за съдбата на Света Гора и в частност за манастира Св. Пантелеймон, чийто населник той смята себе си през целия си живот. Навсякъде, където живее (в Оксфорд, в Париж, след това в Брюксел), неговият начин на живот винаги ще носи отпечатъка на монашеската простота, а темите на богословските изследвания, които той ще избира, и смирението, с което ще пристъпва към изучаване на Отците, винаги ще бъдат белязани от печата на неговото атонство. Най-много обаче той ще продължава да се интересува от съвременната ситуация на Атон и да поддържа постоянна преписка с монасите, ще приема поклонници и ще изчита всичко, което в една или друга степен ще се отнася до Света Гора.[26] Както и по всички възможни начини ще продължава да оказва помощ на атонските манастири.[27]

При всеки удобен случай владика Василий се опитва да привлече вниманието на свещеноначалието (като например – митрополитите Николай (Ярушевич) и Никодим (Ротов) – последователно председатели на Отдела за външни църковни отношения на Московска патриаршия) към ситуацията на Атон и да убеждава в необходимостта от поддържането на атонското монашество. И ако за своето възраждане манастирът на св. Пантелеймон е задължен на митрополит Никодим, който успява да изпрати на Света Гора нови руски монаси,[28] това несъмнено се е случило благодарение нееднократната и настойчива намеса на владика Василий.

Ноември 1959 г. в Солун той участва в празнуването на 600-годишнината от деня на кончината на св. Григорий Паламà, а през септември 1963 г. – и в празнуването на хилядолетието на Света Гора във Венеция. При все това обаче едва през август 1976 г. на владика Василий се отдава възможността отново да посети Света Гора (той прави това през април-май 1977 г. и през август 1979 г.[29]). Със сълзи на очи, под звъна на винаги звънящите при срещане на епископ манастирски камбани, той стъпва на територията на манастира, който е бил принуден да напусне 29 години по-рано. Впоследствие един йеромонах ще разкаже следното: „В манастира имах много работа – от сутрин до вечер ходя, тичам нагоре-надолу, а владика Василий дни наред ходеше подир мен и молеше: Изповядай ме още веднъж, още веднъж ме изповядай!”.[30] Несъмнено, пребиваването на Атон е предизвикало у владиката желание да очисти душата си от всичко, което е трябвало да преживее за времето на своето отсъствие от манастира. А в края на живота си – сам вече опитен духовник – владика Василий ненатрапчиво ще се стреми и да предава част от този атонски опит на идващите при него хора.

„Смиреният братолюбец”

Въпреки че владика Василий е бил известен богослов, предизвикващ интереса на читателите, той действително е оставал много скромен човек, който не се е кичил със своята духовност и внимателно е пазил своя вътрешен мир, съсредоточавайки се върху търсенето на „Христовата светлина”.[31] Изпълнен с дълбока любов към Църквата, той е полагал и всички усилия, за да коригира онова, което в нейния живот му е изглеждало погрешно, което е било лъжа или непозволен компромис. И сам се е стараел винаги да говори истината, без при това да осъжда когото и да било, както и подобава на атонски монах.

Веднъж родственица попитала владика Василий, в какво в атонската традиция се състои духовното ръководство. А той отвърнал: „Сам аз имах старец през първите две години от моя живот на Атон – наричаха го отец Кирик. Сетне обаче го изпратиха в Чехословакия; е, тогава животът на старците беше много особен. А като цяло монасите на Атон всички са много затворени в себе си. Както е казано в житието на света Мария Египетска, че Сам Бог е бил единственият свидетел на нейния живот, така е и на Атон – всеки сам живее своя вътрешен духовен живот”. На въпрос пък, защо такъв човек като стареца Силуан, не е бил забелязан от монасите, живеещи редом с него, той отговорил: „Той вършеше своето дело и винаги мълчеше. Никой на Атон и никога не споделя своя вътрешен свят”.[32]

В некролога си за владика Василий проф. Вooрдекерc от Белгийското общество за византийски изследвания е написал: „В неговата заключителна книга [биографията на св. Симеон Нови Богослов]” на много места в свойствата на Симеон разпознаваме свойства на самия неин автор, който през целия си живот също е бил смиреният братолюбец”.[33] Струва ни се, че това е характеристика, която напълно подхожда на владика Василий.

Превод: Борис Маринов