Отношенията между Бога и света

1. Творението от нищо и божествената свобода

Основната предпоставка на цялостния живот и на мисълта на древната Църква е библейското учение за сътворяването на света от нищо чрез съвършено положително и изцяло свободно Божие действие.[1] „Преди всичко, трябва да вярваме, че има един Бог, Който е сътворил и организирал всички неща; Който от нищо е направил всички неща и ги е привел към битие; Който всичко съдържа в Себе си, но от нищо не може да бъде съдържан”.[2] По същество правилното разбиране на значението на прародителския грях зависи от правилното разбиране на отношенията на Бога със света. Древното християнско учение за грехопадението е неразривно свързано с библейската космология. Ключ към разбирането на тази космология, както и на отношенията между Бога и света, е догматът за творението ex nihilo. В този догмат се съдържа и цялата предпоставка на учението на Църквата за свободата.

Фундаментът на библейската и светоотеческа вяра, живот и богословие е фактът, че Бог, чрез Своята нетварна енергия, е сътворил света: 1) непосредствено, 2) от нищо – без да бъде воден от каквато и да било необходимост, но по Своя воля и, следователно, 3) по изключително положителен начин.

1.1. Това, че Сам Бог е сътворил света непосредствено, – без каквото и да е тварно посредничеството, – е основна предпоставка на юдеохристиянския монотеизъм: „Аз съм Господ, Който всичко сътворих. Сам прострях небесата и със силата Си разстлах земята” (Ис. 44:24). Това положение e еднакво подчертавано както в юдаизма,[3] така и в православното християнство. При това, според Отците на Църквата, това е и основният аргумент против еретиците, които търсели начини да принизят Сина и Светия Дух до някакви по-нисши форми на божества или просто до инструменти, сътворени с цел да асистират в сътворяването.

Св. Ириней се бори с гностиците, изповядващи елинистичната вяра във висшето битие, което – в своята същност-в-покой – било съдържало изтичащи от него идеи или архетипи,[4] от които, след дълга поредица от еманации и падения, бил произлязъл по-нисш бог-димиург,[5] който бил копирал архетипите и сътворил този несъвършен свят[6] или поради незнание,[7] или против волята[8] на всевишния Един, който е неподвижен по отношение на всичко извън себе си или, с други думи, по отношение на света – поради което и не е в състояние да има непосредствен контакт с него.[9] За да срази еретиците, Ириней подчертава библейското учение, че Единият и Същ Бог, Който се е откривал за пророците[10] и се е въплътил чрез Светия Дух и Дева Мария,[11] е Същият Онзи, Който е сътворил света без необходимостта от какъвто и да било тварен посредник.[12] „Защото е свойствено на Божието всемогъщество да няма необходимост от други инструменти за да сътвори нещата, които и привежда към битие”.[13] „Той е моят Бог, – пише св. Теофил Антиохийски – Същият Господ, Който Сам е разпрострял небесата”.[14]

Може да се забележи, че, предвид природата на ученията на своите опоненти, св. Ириней с особена категоричност настоява върху факта, че този свят е бил сътворен от Единия и само от Единия Бог, без да набляга – с изключение, все пак, на някои неясни места[15] – и върху другия аспект на същото това учение: че тварите – като цяло, бидейки по-нисши от Бога, не само не творят, но и са неспособни да творят, защото творческата енергия, както и енергията на промислителната грижа, и на спасението, принадлежат единствено на Бога.[16] Макар и това учение да се предполага от богооткровения факт, че Бог без ничия помощ твори и промишлява, и дарява живот, това не е подчертано така силно, както това се случва в по-късни сблъсъци с еретиците, в периода на вселенските събори.[17]

1.2. Догматът за творението от нищо представлява крепост против неправилните учения, че светът бил еманация или отражение на същността на Единия, или резултат от някакъв друг принцип. Този догмат е също така и най-сигурната гаранция, че Бог не е Творец нито по необходимост, нито по същност, а по енергия и воля.[18] Откровението, че светът има своя произход[19] – посредством енергията на Бога – от нищо, е за Отците на Църквата и доказателство, че творческата Божия енергия не съвпада със същността Му,[20] както грешно е мислил Ориген.[21] Бог не е творец, промислител, съдия и спасител по Своята същност. Той е всичките тези неща, но не по същност, а по воля и енергия.[22] Така че светът не е нито природно изтичане от Божията същност,[23] нито тварна Божия енергия.[24] Точно обратно: светът е резултат от Неговата нетварна енергия.[25] Той действа по различни начини и безкрайно, но никога това не бива съпровождано от каквато и да било промяна в божествената същност или от превръщане на божествените енергии в божествена същност или ипостаси.[26] Божиите енергии и сили в света не представляват ипостазирани същности, както са си мислили гръцките философи и гностиците, които персонифицират и обожествяват скритите в природата Божии енергии.[27]

Объркването на Божията енергия и същност предполага родство между Твореца и творенията.[28] Така, светът или съществува в Божията същност – във форма на архетипи, или, в материалната си форма е съ-безначален в същността си и съ-вечен с Бога. От което би произтичало, че в Своята същност Бог е зависим от Своите творения.[29] Философското учение за Бога като за actus purus [чисто действие] води или до пантеизъм,[30] или до краен дуализъм.

Обратно на чисто философския метод, отправна точка за отците винаги са били саморазкриващите се и спасяващи връзки и енергии на Бога в света: „Господ ни учи, че никой не може да познава Бога, освен ако не бъде научен от Бога; с други думи, Бог не може да бъде познаван без Бога, защото да бъде познаван Бог, това е воля на Отца. И на които Синът Го е открил, те ще Го познават”.[31] Движещата сила в този тип откровение е Самият Бог – в напълно положително и свободно действие на Неговата воля и енергия. Така, отношенията и енергиите на Бога не са косвени, а непосредствени и действителни – както е в частност и във Въплъщението на Логоса. В този случай това не е само въпрос на връзката на Бога със света, но и на ипостасно съединение. Отношенията на Бога със света и Неговите енергии в света имат начало и, следователно, не могат да бъдат от Неговата същност. Едно е творческата, предзнаеща, откриваща се и спасяваща енергия на Бога и друго – божествената същност. „Великият Василий казва, че… Този, Който действа, не е тъждествен с енергията на действието, нито е получател на енергията… А божественият Кирил, богословствайки относно Бога и Неговото творческо слово, казва: Да сътвориш е от енергията, но да родиш е от природата, защото природа и енергия не са едно и също”.[32] И тъй като творческата, предзнаеща, спасяваща и обòжваща енергия на Бога не е изява на някаква вътрешна в божествената същност необходимост, и тъй като не е тъждествена с божествената същност,[33] от това следва, че не е възможно от енергиите да познаваме и божествената същност. Поради сходни причини св. Ириней изразява същия принцип и казва, че чрез откриващите се божествени енергии в света ние можем да познаваме единствения истинен Бог, но не и Неговата същност.[34] Св. Василий Велики ясно заявява: „Наистина, божествената природа, независимо от нюансите на всичките имена, с които я наричаме, остава неразличима, подобно на нашия собствен логос. Разбирайки, че Бог е благодетел и съдия, че Той е добър и справедлив, както и много други подобни неща за Него, отново ни се казва нещо за отличителните белези на енергиите. Ала дори и да разбираме енергиите, ние не сме в състояние да познаваме природата на Действащия. Защото, когато приписваме значение на всяко от тези имена, които заобикалят самата природа, ние не даваме същото това значение и на двете [и на името, и на природата]. Едно е значението на тези думи и друго – природата. Ето защо същността е нещо друго и разяснителната беседа върху нея тепърва предстои да бъде намерена. Със сигурност значението на имената, които се отнасят до същността, е нещо друго от самата същност – нещо, което възниква от енергията или от важността на именуваните енергии”.[35] Това че Бог никога не открива Своята същност – нито посредством Сина в Новия Завет, нито посредством пророците и останалите свети мъже в Стария Завет, св. Василий доказва, като привежда примери от Светото Писание със свети мъже, които са научили за Божието съществуване чрез Неговите енергии и са повярвали в Него и са Го почитали.[36]

Св. Ириней Лионски се сблъсква с гностиците, които не вярвали в творението ex nihilo или в разграничаването, – без обаче разделяне – на Божиите енергии от Неговата непостижима природа. Те са смятали, че идеите на нещата, несъвършените копия или архетипите, чрез по-нисшия димиург, са някакви природни и универсални изтичания[37] от същността на Единия. В борбата си с гностиците Ириней настоява върху богооткровения факт, че Бог, Който поражда света, го сътворява без никакви помощни средства или посредничество. Пораждането на творението от Бога обаче не е някаква необходимост на божествената природа, а резултат от свободната Божия енергия.[38] С други думи, творението не е образ, нито копие на някаква, предсъщестувала в Божията същност идея за света.[39] Още повече, че Бог не поражда идеите относно света нито по необходимост, нито по Своята същност, а в Своята свободна енергия.[40] Тази енергия на предзнанието не е тъждествена нито с Божията същност, нито с Божията воля,[41] и тя не е универсална.[42]

1.3. От догмата за сътворението ex nihilo, по волята и енергията на Бога, следва, че и видимият, и невидимият свят са сътворени с положително намерение. Светът, който е бил сътворен по волята на Бога е самият този свят и никой друг. Следователно, той не е нито копие на друг – предполагаемо реален – свят, нито резултат от контакт с материята по силата на някакъв вид падение, нито е отчуждаване от реалността, нито е някаква еманация на идеи от божествената същност.[43] Традицията на Светото Писание не приема философското разделение между материя и форма или пък между материя и реалност.[44]

Вярването, че действителността е несътворено образувание от универсалии, идеи и същности е изцяло чуждо на Писанието и на светоотеческата традиция на Източната църква. Не съществува паралелен на Бога несътворен свят на идеите и универсалиите.[45] Точно обратно – Бог твори този свят от нищо, сътворявайки го като материален и като нематериален, като видим и невидим, променлив, със смяната на сезоните, с ветровете, теченията, луните и всичко останало.[46] Философската идея, че изменчивите неща и тези в движение са лишени от реалност е неприемлива от библейска гледна точка. „Научи, о човече, за Неговите дела, за смяната на сезоните според тяхното време, за кръговрата на ветровете и положения ред на елементите, за положения ход на дните и нощите, на месеците и на годините, … и за росата, която пада, и за дъждовете, и за периодите на изобилие на внезапните порои, за многообразието на движенията на небесните тела”.[47] Тази реалност обаче не е такава, каквато е, поради това, че същностите и съмнителните универсалии били нематериални, безтелесни, несътворени, безначални и безкрайни, а просто защото Бог така е пожелал. При все това обаче, макар времето и материалните явления като цяло да имат начало, по Божията благодат и с времето те могат да станат и вечни.[48] Само Бог е безсмъртен по природа.[49] Творенията не стават безсмъртни[50] от собственото си битие, издигайки се над материята и над времето, а бивайки удостоени с нетление от Божията благодат. Безсмъртието на тварите се състои във възкресението на света и в овечностяването на времето, както е засвидетелствано от възкресяването на пълнотата на човешката природа на Христос.[51] Защото Бог „… ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло” (Фил. 3:21).

Злото, според Св. Писание, не е нещо вродено в творението, макар да съществува във формата на отсъствие на добро,[52] защото „видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31). Нито пък злото представлява отсъствие на битие,[53] тъй като Бог е привел всички неща от небитие в битие. Ако злото е само отсъствие на добро, от това би следвало, че Бог е сътворил света от злото. Св. Писание обаче не намира злото да е част от природата на тварите, но пък ясно разграничава сътворяването на света от неговото падение.[54] Бог е причината за съществуването на тварите, които в началото са били твърде добри,[55] но не е причина за несъвършенствата на света след сътворяването му. „Защото в началото нищо не е било сътворено зло от Бога, и всички неща са били твърде добри”.[56] „Бог е сътворил всичко и, когато го е сътворил, то е било твърде добро. Наистина, развратеността на демоните влияе върху онези, които творят зло в света. Но творенето на злото е от тях, а не от съвършения Бог… Сътворяването на света е добро – онова, което е понижило качеството му, е състоянието на извършваните в него дела”.[57] Богооткровеното различаване между сътворението на света и неговото падение прави незащитима идеята, че този свят бил несъвършен по природа, защото, – както мнозина биха изтъкнали това, – съвършен може да бъде само Бог. Ако светът беше по природа несъвършен или лошо копие на съвършен архетип, Бог би бил причината за неговото несъвършенство и тогава в евангелското учение за спасения човек, който се придвижва към съвършенството,[58] като се уподобява на Бога[59] и на Христос,[60] не би имало никакво съдържание.

Следователно, поради изцяло позитивната причина за сътворяването на света от Бога и понеже Бог не е причина за злото в него,[61] спасението на човека не се извършва посредством платоничното бягство на душата от света и материята.[62] Точно обратното: то се състои в разрушаването на злото – събитие, което се случва в света и във времето, чрез възкресението и обновяването на всичко съществуващо. А спасението не означава спасение от света, а от злото: „Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото” (Иоан 17:15). „Най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:26). „С надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии” (Рим. 8:21). „Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то [Този], Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела” (Рим. 8:11). Главната основа на догмата за възкресението се състои в юдео-християнското вярване по отношение на творението и на падението. „Наистина, тя [материята] не е била сътворена, нито е била приведена в действие, от никого другиго, освен от Твореца на всички неща. И поради това, винаги сме вярвали, че ще има възкресение на телата – подир края на всичко”.[63] Атинагор пък казва: „Главната причина за настъпването на Възкресението няма бъде съдът, а волята на Твореца и природата на сътворените неща”.[64]

2. Енергията на Бога в света

В съмнителните си усилия философски да защитят простотата на божествената природа и да запазят недокосната разликата между Бога и света схоластиците и много от протестантите[65] отъждествяват Божията енергия с Неговата същност и следователно схващат Божията предзнаеща енергия и спасяващата благодат като нещо сътворено.[66] Тъй като за тях същността и енергията на Бога са едно и също нещо, според тях Бог не действа във времето посредством собствената Си нетварна енергия, понеже това щяло да означава, че с тварите Бог има отношения по същност. Следователно, или светът споделя божествената същност и е сам по себе си безначален, или Бог е субект на изменения в собствената Си същност.[67]

„Ако, съгласно брътвежите на нашите опоненти и на всички онези, които вярват подобно на тях, божествената енергия не се различава от божествената същност, тогава сътворяването на нещата, което принадлежи на енергията, нямаше да е различно нито от пораждането, нито от произлизането, което принадлежи на същността. Ако ли пък сътворяването на нещата не се различава от пораждането и от произлизането, тогава сътворените неща няма по никакъв начин да се различават от онова, което е породено и което произлиза. Ако всичко това е така, тогава Самият Син Божи и Светият Дух не биха били нищо различно от тварите. И всички Божи творения биха били породени от Отца и произлизащи от Него. Следователно творението би било бог и Бог би бил едно от творенията”.[68]

С цел да избегнат всички тези заключения западните богослови са принудени да се подпишат под учение за Бога, което е в много подобно на гръцката философия и да доказват, че Бог няма действителни отношения със света чрез Своята нетварна енергия и благодат.[69] А оттук и всички нетварни енергии на Бога, които са насочени към нещо, ще да имат общо само с отношенията вътре в божествената същност, които – според Запада – биват наричани „лица”.[70] Системата на схоластиката е толкова много противоположна на Евангелието, че почти се доближава до отхвърляне на съществуването във времето на Божията любов към света.[71] Дори нещо повече – думата любов в апостолския пасаж „любовта Божия се изля в нашите сърца” (Рим. 5:5) се разбира като да означава тварна благодат. С други думи, Божията любов към християните бива разглеждана като нещо тварно.[72] Всичко това води началото си от схоластичното настояване, че божествената същност и нетварната енергия са едно и също нещо – въпреки усилията им да избегнат очевидния тук пантеизъм.[73]

След като – както ни учи Тома Аквински – нетварното творческо предзнание е в божествената същност и действащата сила на предзнанието е тварна, от това следва, че Бог действа в света не непосредствено, а с помощта на тварни средства.[74] Следователно, този свят бива управляван от вторични причини, които участват в първата причина по начина, по който образът участва в изобразения обект или както се случва в природния закон.[75] След като всички неща, – дори и самите чудеса[76] – са подредени още от вечност в Божията същност[77] и в Неговото предзнание, от това би следвало, че Бог не управлява в света и във времето непосредствено, чрез Своята нетварна енергия.

Вътре в рамките на схоластичните предпоставки относно божествената природа и енергия няма място за библейските разкази за действието на разнообразните, реални и нетварни Божии енергии в света и в Църквата. В описаната по-горе идейна схема на схоластиката не само няма място за многобройните непосредствени нетварни енергии на Светия Дух в светата Евхаристия и въобще в тайнствата, но – съгласно схоластичните предпоставки относно Бога – тези енергии са абсолютно невъзможни. Ето защо и Тома Аквински обяснява, че Светият Дух може да обитава във верните, тъй като всеки човек е по природа храм на Бога „и тъй като в познанието и любовта разумното творение се домогва посредством дейността си до Бога”.[78] С други думи, човекът е по природа храм Божи, само защото е разум, и Светият Дух обитава във верните само по някакъв особен начин – чрез тварна божествена благодат.[79]

2.1. Моят Отец досега работи (Иоан 5:17)

Различаването между нетварното предзнание в божествената същност и тварно, опериращо и управляващо предзнание е изцяло чуждо на библейската мисъл. Между Бога и света не съществува никакъв природен закон, защото Сам Бог е Този, Който и управлява, и поддържа всички неща.[80] И ако наблюдаваме стабилност на природните явления в природата, това не е защото съществува някакъв природен закон от типа на съдба или предопределение, а точно обратното – това е така заради постоянната воля и сигурните действия на Бога.[81] Така че Бог не действа поради някаква необходимост, т. е. по Своята същност, а по свободната Си воля.[82] Следователно, Той не върши чудеса чрез вмешателство на свръхестественото в естественото или чрез възвисяване на смятаните за основани от Него природни закони.[83] Тъй като Сам Бог управлява всички неща чрез Своята нетварна енергия, а не по Своята същност, то Неговите чудеса не могат да бъдат отнасяни към каквато и да било предполагаема, създадена от Него необходимост. „Ние изповядваме Бога… и свидетелстваме, че всички неща биват управлявани единствено чрез Неговото предзнание”.[84] Защото Бог нито изгражда, нито предзнае с помощта на тварни средства. Енергията на Бога в света е действителна и непосредствена.[85]

Съгласно Писанието и Отците на Църквата божественото предзнание е нетварна управляваща Божия енергия във времето,[86] но също така и творческа енергия.[87] Така че „ръката, изваяла Адам, е същата ръка, която и днес, и винаги е извайвала онези, които са идвали след него и която ги поддържа”.[88] Светът е бил сътворен от нищо и в него непрестанно се сътворяват нови същества.[89] Моят Отец досега работи. Поддържането, спасението и обновяването на света са продължение[90] на творческата енергия на Бога, Който – в Христос и Светия Дух – съвършенства всички неща. Творческото предзнание обаче не е същото, каквото е спасяващата енергия на Бога, тъй като подобно нещо би било равнозначно на някакво абсолютно предопределение. Казано с други думи, то би означавало или автоматично спасяване на всички човеци, или автоматично предаване на всички на вечни мъки.[91]

2.2. Бог – Подателят на живота

Както Старият, така и Новият Завет учат, че Бог е животодаряваща сила в света[92] и че единствено Той е безсмъртен по природа.[93] Според св. Теофил Антиохийски „Бог е неизменен понеже е безсмъртен”.[94] Творението живее, бивайки причастно на Божиите творческа, предзнаеща и животодаряваща енергии, на „поддържащия Дух, Чийто дъх дава живот на всичко. Ако го оттегли обратно в Себе си, всички неща ще изчезнат”.[95] За Отците само Бог е подател на живот, защото само Той е самосъществуващ.[96] „За никого не беше присъщо да замени смъртното с безсмъртно, освен за Едничкия, Който е само-съществуващ”.[97] Следователно, думите на Христос „Аз съм възкресението и животът” (Иоан 11:25), „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (6:54) и „както Отец възкресява мъртви и оживотворява, тъй и Синът оживотворява, които иска” (5:21) могат да означават едно-единствено нещо: че Христос е Бог. „Тъй казва Господ Бог: ето, Аз ще отворя гробовете ви и ще ви изведа, народе Мой, из гробовете ви и ще ви въведа в земята Израилева. И ще познаете, че Аз съм Господ, когато отворя гробовете ви и ви изведа, народе Мой, из гробовете ви” (Иез. 37:12-13). Ето защо, пишейки срещу Несторий, св. Кирил Александрийски казва: „Ние няма да получим обикновена плът, … а наистина животворяща, … защото, бидейки по природа Живот, Бог стана едно със Своята плът и я показа като животворяща”.[98] Точно поради това и св. Игнатий Богоносец може да говори за „кръвта на Бога”.[99] Подобно на това и св. Атанасий Велики пише за Светия Дух, че „Той е наречен животворящ, … а Господ е саможивот (αὐτοζωή), докато тварите – както е казано – получават живот чрез Него. И как може Той, Който не участва в живота, а раздава и дарява живот на тварите, да бъде отнасян към смъртните?”.[100]

Съвършено ясно е, че цялата основа на православните догмати относно Светата Троица и христологията е богооткровеният факт, че Сам Бог – без помощта на никакви сътворени средства – твори и предзнае, и дава живот, и спасява.[101] Ако това бяха тварни божествени енергии, казано с други думи, ако Бог твореше, предзнаеше, даваше живот и спасяваше с помощта на някакви тварни средства, тогава арианите, македонианите и несторианите биха били оправдани. Ала фактът, че Бог не твори, предзнае, дава живот и спасява с тварни средства свидетелства за божествеността и на Сина, и на Светия Дух, т. е. за едната природа на Светата Троица, и провъзгласява ипостасното съединение в Христос. Основна предпоставка на библейското и на светоотеческото богословие е, че там, където енергията е тварна, тварна е и природата. От нетварните и изцяло сходни енергии на трите ипостаси ние разбираме еднаквостта, тъждествеността и простотата на същността на триипостасното божество. По подобен начин, от тварните енергии на Христос разбираме и Неговата тварна природа, а от нетварните Му енергии познаваме нетварната Му природа. Нещо повече – монофизитството и монотелитството са ереси против основния догмат за творението ex nihilo и за човешката свобода. Следователно, те са отхвърляне на спасението на целия човек и на света, защото – съгласно известното твърдение на св. Григорий Богослов от неговото Послание до Кледоний – онова, което не е възприето, то не е излекувано.[102] Горните наблюдения относно схоластичното учение, че Бог спасява, предзнае и действа в света чрез тварни средства показват, че латинското богословие се свежда просто до висша форма на отхвърляне на основни предпоставки на библейското и на светоотеческото богословие. Нова форма на старите ереси, които са били справедливо осъдени от съборите в Константинопол през 1341 и през 1351 г.[103]

Превод: Борис Маринов