Развод

Продължение от „Смесени“ бракове

Римокатолическото настояване върху юридическата „неразтрогваемост“ на брака и пълното лишаване на разведените от възможността да сключат последващ брак докато бившият им партньор е все още жив, дълго време е било – и все още е – предмет на много дебати. Колкото до православната позиция по този въпрос, тя твърде често се свежда до просто една противоположност на римокатолическата. Достатъчно ли е обаче само да се каже, че „Православната църква допуска развода“?

Традиционният възглед на Римокатолическата църква и нейните канонически разпоредби относно развода и повторния брак се основават върху две предпоставки: 1) че бракът е юридически договор и че за християните е невъзможно този договор да бъде юридически разтрогнат; 2) че брачният договор има отношение само към земния живот и, следователно, се разтрогва юридически със смъртта на единия от партньорите. Както вече видяхме, православният подход изхожда от различни предпоставки:

1) Че Бракът е тайнство, предоставяно на партньорите в тялото на Църквата чрез благословението на свещеника; че, като всяко тайнство, той се отнася до вечния живот в Царството Божие и, следователно, не се прекратява със смъртта на един от партньорите, а създава между тях – стига те да желаят това и да им „е дадено“ (Мат. 19:11) – една вечна връзка.

2) Че, като тайнство, Бракът не е магическо действие, а дар на благодатта. Възможно е партньорите, бидейки хора, да са направили грешка, изпросвайки благодатта на Брака без да са готови за нея, или пък да се окажат неспособни да позволят на тази благодат да даде плод. В такива случаи Църквата може да признае факта, че тази благодат не е била „получена“, да допусне раздялата и да позволи повторен брак. Разбира се обаче самата тя никога не насърчава повторен брак – както видяхме, дори за овдовели – поради вечния характер на брачната връзка; тя само го допуска по снизхождение, когато в конкретния случай това изглежда най-доброто решение за дадения човек.

Многократното осъждане на развода от Самия Христос е добре известно: „… поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй. Аз пък ви казвам: който напусне жена си, освен поради прелюбодеяние, и се ожени за друга, той прелюбодейства; и който се ожени за напусната, прелюбодейства“ (Мат. 19:8-9; срв. 5:31-32; Марк 10:2-9; Лука 16:18).[1] Въпреки това, възможността за развод поради „прелюбодеяние“, както и още по-общото допускане на св. апостол Павел жена да може да се раздели с мъжа си (1 Кор. 7:11), ясно показват, че Новият Завет не разбира неразтрогваемостта на брака като тотално потискане на човешката свобода. А свободата предполага възможността за грях, заедно с всички негови последствия – в крайна сметка грехът може да разруши брака.

И все пак, никъде в Новия Завет не се намира открито извинение за повторен брак след развод. Св. апостол Павел, който не поощрява, а само позволява повторния брак на вдовците, е крайно негативен що се отнася до повторен брак на разведени: „На женените заповядвам – не аз, а Господ – жена да се не раздели от мъж, – ако пък се и раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа си, – и мъж да не оставя жена си“ (1 Кор. 6:10-11).

Какво отговаря Църквата на това становище на Новия Завет? Отците на Църквата – в огромното си мнозинство – са следвали св. апостол Павел и са се противопоставяли на всякаква форма на повторен брак – било то след вдовство, или след развод. Атинагор, атински философ, обърнал се в християнството, в своята Апология на християнството от 177 г. изразява мнението на всички древни отци на Църквата като недвусмислено нарича новоомъжила се след развод жена „прелюбодейка“ и добавя, че „… който остави своята първа съпруга, макар тя да е мъртва, е прелюбодеец по един несъмнено прикрит начин“ (PG 6, 968).

Същевременно обаче Църквата никога не е разглеждала Евангелието като система от правни предписания, които човешкото общество да приеме отведнъж. Евангелието е трябвало да бъде възприето като обещание, като залог за бъдещото Царство; макар и да е предполагало една постоянна лична борба срещу греха и злото, то в никакъв случай не е трябвало да се свежда до система от юридически „отговорности“ или „задължения“.

Поради тази причина християнската империя е продължила да приема развода и сключването на последващ брак като един установен обществен институт. Законите на християнските императори – особено на Константин, Теодосий и Юстиниан – определят различните правни основания и условия за допустимост на развод и на последващ брак. Невъзможно е да ги изброим всичките тук. Достатъчно би било да кажем, че те са били относително снизходителни. Развод по взаимно съгласие е бил допускан до 449 г., когато е забранен със закон, издаден от имп. Теодосий Втори, ала през 566 г. отново е разрешен от Юстин Втори. Този закон на Юстин Втори е отменен едва през осмото столетие. През целия този период, развод, с право на сключване на последващ брак, е бил даван не само в случай на прелюбодейство, но и на такива основания като политическо предателство, замислено убийство, изчезване в продължение на пет или повече години, необосновано обвинение в изневяра и, накрая, монашески обет от страна на един от партньорите.[2]

Никой от отците на Църквата не е порицал тези закони като противохристиянски. Съществувало е видимо съгласие в разглеждането им като неизбежни. Императори като Юстиниан Първи искрено са желаели да издават закони, вдъхновени от християнството, и, формулирайки ги, са търсели компетентния съвет на епископи и богослови. Мнозина от последните са противостоели на императорската воля, когато тя по някакъв начин е влизала в противоречие с учението на Църквата, ала нито един не се е изказал против разпоредбите им относно развода. Напротив, много от тях споменават тези разпоредби като факт: „Който не може да живее във въздържание след смъртта на първата си жена – пише св. Епифаний Кипърски – или е напуснал жена си по основателна причина като разврат, прелюбодейство или друго злодеяние, ако вземе друга жена или ако жена вземе друг съпруг, словото на Бога не го осъжда, нито го изключва от Църквата или от живота; а допуска това по причина на неговата слабост“ (Срещу ересите 69 – PG 41, 1024C-1025A).

Разбира се, пастирските наставления относно злото на развода са безброй много; не по-малко видима е обаче и повсеместната търпимост към съществуващите държавни закони, както и към „нещата от живота“ такъв, какъвто той е – и на Изток, и на Запад.

Просто снизходителност ли е било това или капитулация? В никакъв случай. През целия този период – без нито едно изключение – Църквата е останала вярна на нормата, установена от новозаветното откровение: само първият и единствен брак е бил благославян от Църквата в Евхаристията.

По-горе видяхме, че втори и трети брак след овдовяване се е сключвал единствено с гражданска церемония и е предполагал епитимия от една до пет години лишаване от Причастие. А след този период на покаяние съпрузите отново са били разглеждани като пълноценни членове на Църквата. Един по-дълъг период на епитимия се е изисквал при сключване на последващ брак от разведени: седем години: „Ако някой напусне законната си съпруга и приеме друга, той – според думите на Господа (Лука 6:18) – подлежи на съд за прелюбодеяние, понеже нашите свети отци канонически са поставили такива да стоят една година в реда на плачещите, две години да слушат четенето на Писанието, три – да са сред припадащите и седмата година да стоят с верните, и по този начин да се удостоят със свето Причастие, ако се каят със сълзи“ (Правило 87 на Петошестия събор).

Имало е, разбира се, неизброими постановения що се отнася до разликата между виновната и невинната страна в един развод и реално пастирската икономѝя на Църквата понякога е проявявала повече снизхождение отколкото този текст предполага. И все пак, при строго съответствие с евангелския текст, причисляването на сключилите последващ брак разведени към прелюбодейците е означавало за тях те достатъчно дълго да не бъдат допускани сред верните, а да бъдат оставяни до църковните врати заедно с „плачещите“, „слушащите“ (т. е. тези, които слушат Св. Писание, но не са допускани до Тайнствата) и „припадащите“ (т. е. тези, които по време на определени части от службата са падали по лице на земята, вместо да седят или да стоят прави).

Църквата, следователно, нито е „признавала“, нито е „давала“ развод. Разводът е бил смятан за тежък грях, но Църквата никога не е пропускала да даде на грешниците „нова възможност“ и винаги е била готова да ги приеме обратно, в случай че те се покаят.

Едва след десетото столетие, получавайки от императорите юридически монопол върху регистрирането и узаконяването на всички бракове (за това – по-горе, Глава пета), Църквата се е оказала задължена да „дава развод“. Обичайно тя е правела това в съгласие с гражданското законодателство на Римската империя, а сетне и на различните държави, в които се е разгръщала. И тази нова ситуация до голяма степен е заличила в съзнанието на верните уникалността на християнското учение за Брака. Както църковният брак, така и църковният развод са започнали да изглеждат като проста формалност, която придава външна легитимност на актове, които като правило от християнска гледна точка са били нелегитимни.

Реално погледнато – в пълно съзвучие с Писанието и с Преданието на Църквата – аз бих предложил щото църковната власт да преустанови „даването на развод“ (тъй като той и без друго се предоставя от гражданските съдилища), а по-скоро, на основата на установеното с гражданския развод фактическо отсъствие на брак, да дава „разрешение за сключване на последващ брак“. Необходимо е, разбира се, във всеки отделен случай, чрез пастирско наставление и разговори, да се провери дали все пак няма възможност за помирение; а и „разрешението за сключване на последващ брак“ би следвало да върви заедно с поне някаква форма на епитимия (съобразена с конкретния случай) и да дава право на църковно благословение според последованието за второбрачни.

Такава стъпка би направила позицията на нашата църква ясна и би предоставила на свещениците възможност да упражняват по по-ползотворен начин служението си на разясняване, наставляване и душегрижие.

Следва

Превод: София Ангелова

* „Divorce“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ ³2000, p. 54-58 (бел. прев.).