Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Всемирната катастрофа и всемирният смисъл

Вторник, 27 Юли 2021 Написана от Евгений Н. Трубецкой

Prince E Trubetskoy 1910Продължение от „Религиозният смисъл на човешката мисъл“

1. Въпросът за смисъла на живота и катастрофата на съвременната култура

От тази или онази оценка на ума и на умствения живот на човека зависи и оценката ни за създанието на човешкия ум – човешката култура.

Тук се забелязва същото явление, което вече беше отбелязано в предишната глава. Рационалистическото безверие, от една страна, и мистическият алогизъм, от друга, и тук се сближават в своята обща черта: в утвърждаването на пропаст между религиозната вяра и светската култура. Едни вярват в светския прогрес, като самодостатъчна и безусловна ценност, и отричат религията, като несъвместима с тях, отдавна надмогната от световния прогрес степен на съзнанието. Други, напротив, изхождайки от безусловната ценност на религията, в по-голяма или по-малка степен са склонни да отричат светската култура. У нас, в Русия, най-ярък изразител на този начин на мислене е покойният К. Леонтиев, за когото прогресът, като такъв, представлява отрицателна ценност. Сега тази гледна точка се изказва с по-малка последователност, с по-малка решителност, но нейното влияние в руската религиозна мисъл все още се усеща силно. При това и условията на времето са фактор, допринасящ въпросът за ценността и смисъла на светската култура да придобие в наши дни необичайна острота. Катастрофическите събития, които днес преживяваме, го поставят ребром пред нас.

Разсъждавайки над проявленията на безсмислието в живота на света, вече посочих някои черти на катастрофата, която дава основание да се говори за провал на всемирната култура, който провал отчасти вече е факт, отчасти все още приближава. Пред очите ни е апокалиптичното видение: звярът, който излиза от бездната, обличайки се в плът и кръв – господстващата в съвременния живот тенденция се изразява именно в превръщане на човешкото общежитие в усъвършенстван звяр, потъпкващ всеки Божи и човешки закон: към този резултат ни водят главозамайващите успехи на съвременната техника, от една страна, и също толкова главозамайващо бързото падение на човека и човечеството – от друга. Животинското начало се утвърждава като едно безусловно начало на поведението, на което трябва да бъде подчинено всичко в човешкия живот. И особено – съвременната държава, с нейния аморализъм, със стремежа ѝ да ползва цялата култура като средство за осъществяване на животинските цели на колективния егоизъм, се разкрива като едно конкретно въплъщение на началото на зверочовечеството.

Тъкмо в държавния и обществения живот в наши дни видението на безсмислицата придобива нечувани от началото на света отчетливост и яркост. С което нейното основно изкушение придобива и небивала сила. Пред очите ни адът се утвърждава като всичко изчерпващо съдържание на целия човешки живот, а значи и на цялата човешка култура. Нима не е безумие да се твърди, че има смисъл и има Бог, когато окръжаващият ни свят предоставя толкова неотразими доказателства за своето безсмислие и безбожие? А този въпрос ни се натрапва от всички посоки. И всеки, изповядващ съществуването на смисъл на света, е задължен да даде отчет за своето упование. Или този смисъл го няма изобщо, или ние сме длъжни да го намерим в най-голямата дълбочина на разгръщащата се пред нас катастрофа.

Злото тържествува пред очите ни – с една от своите най-големи победи над цялото човечеството: навсякъде свирепства адският вихър на всеобщото разрушение – цял свят е обхванат от зловещото зарево на пожара. И може ли нашата вяра в смисъла на живота да издържи на това огнено изпитание? Тази вяра е известяване за тези, които се уповават, тя е разкриване на невидимите неща. Но това зрелище, което служи като нейно нагледно отрицание, е видно от всеки прозорец. И къде тогава е лъжата и къде е истината: дали в тези видими за всички явявания на злото, или в това невидимо царство на доброто, чието съществуване ние утвърждаваме? И как последното се съвместява с първото?

*   *   *

Злото, което утвърждава своето господство в нашия свят, пред очите ни възприема осезателната форма на всеобщата война между хората. Самият факт на войната е явление, което е древно колкото и света – новото и небивалото тук е фактът на световната война в най-буквалното значение на тази дума: за пръв път от началото на историята войната се разпростира върху всички части на света. За пръв път войната се явява в толкова осезаема форма като някакво безусловно и всеобщо начало, царящо над всички, определящо всички човешки отношения.

Тази всеобща война се е таила в света ни от по-рано, проявявайки се във всеобщите, гигантски въоръжавания. Целият живот, по един или по друг начин, се е приспособявал към нея и към нея се е насочвал. Фактът на световната война просто е направил явно това начало, което и от по-преди е съставлявало основния закон на всички взаимоотношения между държавите.

Сега в Русия ние наблюдаваме по-нататъшното развитие на същата тази логика на всемирната война. При нас тя стана всеобща в друг смисъл, защото премина във война на всички против всички. В минутата, когато аз пиша тези редове, цялото ни общество живее в състояние на война: на класите, на партиите и дори на отделни лица. Разпаднали са се всички обществени връзки, рухнал е целият държавен порядък, целият вътрешен мир. И буквално самата родина вече я няма – има единствено враждуващи помежду си класи. А понякога дори изглежда, като че вече няма и класи. Има само хищни вълци, които се разкъсват един другиго на парчета, или се събират на глутници, щото заедно да нападат самотните.

Войната роди анархията! Това е несъмнен факт. Можем да спорим колкото искаме относно неговите причини, но не и над самия факт. Но само местно, само руско явление ли е той? Представлява ли този факт последствие от някакви особени грехове на руския народ, от някакво негово изключително нравствено падение или от крайно отсъствие на патриотизъм? В никакъв случай не! Силата на тази съблазън, която в Русия се появи по-рано от други страни, се заключава именно в нейната всеобщност. Нашият руски кървав хаос представлява само едно изострено проявление на всемирната болест, а поради това олицетворява опасността, която е надвиснала над всички. Ние не знаем дали тази болест ще се развие в другите страни и в какви граници, дали нейното протичане в тях ще бъде или няма да бъде също толкова бурно, колкото е при нас, в Русия – едно само не подлежи на съмнение: болестта съществува. Цялата световна култура е поразена от недъг, заплашващ да стане смъртоносен. Възможно е този недъг да се развива с мълниеносна бързина – така, както е при нас, или да се облича в пълзящата форма на рака, да се влачи с десетилетия. Възможно е в хода на неговото протичане да има дълги прекъсвания, възможни са даже и относително дълги периоди на привидно оздравяване и благополучие. Рано или късно обаче той ще вземе своето. Провалът на съвременната държавност е всеобщо явление – той вече пролича за всички в самия факт на всемирната война, и всички, по един ли друг начин, го преживяват до дъно.

Каква е тази кървава анархия, която с такава сила се прояви в Русия? Тя е проява на крайното практическо безбожие. Всички обществени връзки в нашата страна се удържаха от религиозните връзки. И когато тези последните отслабнаха, човек за човека стана вълк и цялото обществено здание рухна. По вероизповедание Русия е християнска страна. Но какво е това людоедство, което господства в нейните вътрешни отношения, тази кървава класова борба, която е въздигната в принцип, това всеобщо човеконенавистничество, ако не практическо отрицание на самото начало на християнското общежитие и още повече на същността на религията изобщо! Защото самата латинска дума „религия“, както вече видяхме означава свързване. Религията е това, което свързва хората, прави ги едно. Когато престане да ги свързва, те стават един за другиго или врагове и съперници, или случайни съюзници с цел ограбване и експлоатиране на други хора. Когато религиозната връзка между човеците отсъства, техните взаимоотношения определя от нищо не удържаният биологически принцип на борбата за съществуване. Тогава се получава и тази картина на анархията, която в смутни исторически епохи хората наблюдават всекидневно.

Във вътрешния живот на държавите явна анархия се наблюдава сравнително рядко, докато в международните и в междудържавните отношения тя е хронично и като че ли нормално явление. Според остроумния израз на Томас Хобс, държавите – във взаимните си отношения – постоянно пребивават в естествено състояние на „война на всеки против всички“, война явна или скрита.

Тези отношения съществуват открай време и по целия свят. Те господстват и между християнските държави – в този случай обаче те са източник на едно дълбоко вътрешно противоречие, което внася отрова в живота и затъмнява изцяло нравственото съзнание на християнските народи. Въпреки точния смисъл на християнската вяра, изискваща за вярващите Бог да бъде всичко във всичко, изискваща на Него единия да се подчинява всяка сфера на живота, за държавите се установява изключение от това общо правило. Според общоизвестния макиавелистичен възглед, държавата – в своите отношения с останалите държави – се признава за неподчинена на какъвто и да било нравствен закон – бил този закон божествен или човешки. С което се внася едно дълбоко раздвоение в светата светих на човешката съвест: в областта на частния живот човек признава като задължителни за себе си заповедите за любовта към Бога и към ближния, но в областта на онова, което се отнася до държавата, изповядва пълно практическо безбожие и човеконенавистничество – един и същ човек, като християнин, смята себе си за задължен да положи душата си за ближния и, едновременно с това, като гражданин, смята всяка мерзост не просто за нещо позволено, но и за задължителна, когато тя е изисквана от интересите на неговия народ и неговата държава.

Онова, което е логически несъвместимо, исторически нерядко се съвместява. Това е и причината, поради която с векове това християнство в личния живот се е съвместявало с международното людоедство. Хората не са забелязвали това ужасяващо противоречие и даже не са се и замисляли над него. За първи път нашата епоха създаде нови условия, благодарение на които то отрови целия човешки живот. Изкуствената преграда между частната и държавната етика се срути пред очите ни. Сега целият живот е безбожен – и частният, и държавният: във всички човешки отношения владее един и същ нравствен кодекс – кодексът на последователния и безпощаден канибализъм.

Не е трудно да се разбере как и защо се случи това. Макиавелистичният морал на държавата с неговите лозунги – всичко за спасение на държавата – е морал на войната: затова защото именно непрестанното състояние на явна или скрита война между държавите е това, което заплашва безопасността на всяка от тях; тъкмо тази постоянна заплаха служи като оправдание на всички средства за спасението на моята държава. В най-нови времена тази заплаха необичайно се изостри. Всеобщи и извънредни въоръжавания, извикани от желанието тя да бъде предотвратена, реално само засилиха опасността. Защото който се въоръжава против всички, пък макар и за целите на самоотбраната, със самото това и заплашва всички. В резултат от това – едностранното приспособяване на държавата към войната в наши дни беше доведено до невиждано по-рано съвършенство и затова поиска напрягане на всички народни сили. Някога войната беше работа не на народа, в неговата цялост, а на специална армия, избирана по един или друг начин от народа. Принципът на всеобщата войнска повинност, на въоръжения народ, е изобретение на новите времена, на деветнадесетото столетие.

Всички народи се бяха въоръжили от глава до пети за осъществяване на целите на колективния егоизъм, целият живот се подчини на войната като висша цел. В резултат от това войната избухна естествено, стихийно, защото още преди възникването ѝ всички взаимоотношения между народите бяха наситени с война – и в Русия краят на войната показа съдбоносните последствия от това всеобщо отравяне. Войната запали всичко, тя разруши всяка държавност и общественост. И в съдбините на нашата държава се сбъдва казаното: взелият меч, от меч ще погине. Мечът на държавата, паднал от нейните ръце, се обърна против нея: народът, въоръжен от държавата, се превърна в най-голяма заплаха за самото собствено съществуване. Войната беше доведена до своя последен, своя краен предел – до пълното крушение на всякаква общественост.

Как се случи това превръщане на най-могъщото оръжие на държавността в оръдие на анархията? Това не е проста историческа случайност, а проявление на необходимата логика на всемирната история – най-дълбокото откровение на смисъла в безсмислицата. Руската държавност падна жертва на тази съдбоносна съблазън, която заплашва с гибел всяка въобще държавност: съблазънта на всеобщото и повсеместното. В това се състои и предупреждението, което яви на целия свят руската национална катастрофа.

Ние видяхме как стана тя. В мирно време в Русия народните маси живееха настрана от политиката, а поради това и макиавелизмът като „морал на политиците“ не оказваше върху техния живот забележимо влияние. В дните на световната война обаче у нас, както и във всяка от воюващите страни, цялото мъжко население беше призовано да провежда макиавелистичните принципи в реалността. И безграничният колективен егоизъм стана предмет на нагледно обучение за всички. Всички се проникнаха от мисълта, че в името на колективните, на националните интереси всичко е позволено. Като в резултат от това се поклатиха всички нравствени навици. Мисълта за убийството престана да изглежда като страшна. Вярата в безусловната ценност на човешкия живот изчезна, отстъпвайки своето място на чисто утилитарните оценявания на живота на личността. В живота не останаха повече безусловни светини. Разстрелите и „реквизициите“, грабежите и всевъзможните други насилия станаха всекидневни явления.

Достатъчно е само да си припомним разказите на който и да било войник, завърнал се от войната, за да разберем тази дълбока деморализация, която се внася с тях. В много от случаите колективният егоизъм съвпада с личното удобство, а оттук се раждат хиляди съблазни. Удобно е „доубиеш“ предалия се в плен враг, за да ти се развържат ръцете, да не си играеш с него – нима възможността да се оправдае това удобство със съображения за обща безопасност не е съблазнителна? Удобно е „да застреляш немеца“, за да скриеш следите от своето пребиваване във вражеско село, удобно е реквизираш имуществото му „заради нуждите на руския воин“. И всичко това се оправдава с колективния егоизъм на нацията.

Има обаче и други, още по-многобройни случаи на несъвпадане на личния егоизъм с националния. Тогава цялата съблазън, предизвикана от последния, се обръща против него. В дните на световната война нацията изисква от личността най-големи, неимоверни жертви. След като обаче държавата не признава над себе си никакви светини, в името на какво изисква тя от личността тези подвизи и жертви? Защо колективният национален егоизъм заслужава повече уважение от класовия или всеки друг? Руският национализъм падна жертва на самото това изкушение, което е присъщо на всеки национализъм.

Рано или късно в историята настъпва такава граница, отвъд която провеждането на двойното счетоводство в живота на народите престава да е възможно – когато за хората става психологически невъзможно да се потъпква Божият образ в една жизнена сфера и едновременно с това в друга той да бъде уважаван. И тогава практическото безбожие се въдворява във всички сфери на живота.

Това именно е, което се и случи в Русия в края на световната война. От една страна, в катастрофалните дни на военните неуспехи нещастният народ изгуби всякакво доверие към своите – отчасти неумели, отчасти престъпни – ръководители. От друга страна, при него, – който беше обкръжен от предатели и изменници и живееше в атмосфера на най-мрачни подозрения, – дойдоха изкусители, които започнаха да го уверяват, че в основата на всеки държавен живот лежат лъжата и предателството на управляващите класи. И на колективния егоизъм на нацията те противопоставиха колективния егоизъм на класата. В замяна на тежките жертви, които беше изисквала от него родината, тези изкусители му откриваха перспективите на земен рай. На хората, изправени пред ужаса на смъртта, на обречените на заколение жертви, те обещаваха планини от злато. И, като приспиваха със сладка мечта съзнанието за дълг, уверяваха, че родината за човека е там, където му е добре, че на света съществуват само две нации – обикновеният народ и неговите заклети врагове, заможните класи.

В резултат стана нещо, което съвсем доскоро изглеждаше невероятно, невъзможно. Народът повярва. Изкушението доби сила, защото народните маси почувстваха лъжата и измамата в самия фундамент на държавата. И тогава войната рязко промени своя фронт: обърна се навътре. И най-великото царство в света рухна, разпиля се на прах в рамките на няколко месеца, защото се държеше не на благоговението пред светинята, а от силата на колективния егоизъм. Разруши го същият този „морал на войната“, същата тази „борба за съществуване“, които господстват в международните отношения по цял свят. Преди тази идеология определяше взаимните отношения между държавите. Сега тя се пренесе върху отношенията между класите. Революцията, която започна с военен бунт, пренесе морала на войната върху всички обществени отношения.

Да си спомним настроението, което заедно с всички народи по света преживяхме в дните на онзи патриотичен подем, който беше извикан от войната. Каква жестока радост откривахме в себе си когато получавахме известията за гибелта на десетки хиляди немци и австрийци! Как тази жестокост нарастваше с течението на войната даже и между най-човеколюбивите и най-добрите от нас! Когато немците изнамериха задушливите газове, в началото това предизвика буря от негодувание, но много скоро след това примерът на враговете предизвика подражание и във всички страни фантазията започна да работи в същото направление, и ние започнахме да се радваме на известията за това колко добре работят собствените си задушливи газове. Такова е настроението, създавано от „логиката на войната“. Може ли то да остане безнаказано в човешкото сърце? Опитът показа, че не – отношението към външния враг изцяло се пренесе върху вътрешния, и в това се изяви силата на отровата, с която сме били отровени. Със същата жестока радост болшевишки настроените маси започнаха да се отнасят към известията за масовите изтребления на „буржоата“ и на офицерите – надали кой знае колко по-добро беше и отношението към болшевиките на техните противници. И тук е новото, ярко доказателство за това до каква степен предизвиканото от войната озверяване разложи обществото.;

Всички въобще обществени отношения станаха отношения между воюващи страни – отношението към „своя народ“ и към „врага“ по същество не се измени, само дето под „своя народ“, в името на чиито интереси всичко е позволено, започнаха да подразбират работниците и селяните, а под „врага“, към когото не трябва да има пощада – заможните класи. И лозунгите на гражданската война, като цяло, са същите, каквито са и лозунгите на международната война: „Война до победен край“, „Горко на победените“ [Vae victis!], „Реквизиция на капиталистите“, „Анексия на земите на помешчиците“. Цялата военна терминология в наши дни е усвоена от класовата борба и анархията. И това не трябва да учудва. Тази анархия не представлява нищо друго, освен едно последователно прилагане на принципа на войната, разпростиране на принципа на войната върху всички изобщо обществени отношения. И в същата мяра, както и държавния морал, този анархистичен морал подчинява всичко на биологическия принцип. На едни им е нужно да ядат и пият и затова други трябва да им бъдат храна и питие. И като резултат от това последователно осъществяване на биологизма в живота всичко общностно се разпилява като прах, руши се цялата човешка култура.

Всеобща война: ето го този тъмен сатанински облик на живота на света, който и по-рано се е таил под покрова на културата, а в действителност е господствал над нея, като я е приспособявал към себе си; сега вече покривалото е отметнато, сатаната се е разголил и светът се е превърнал в ад, чиято сила се разпознава в масовото озверяване, в гаврата с човека и с неговите светини, в жестоките изтезания на победените, в насилието над жени и невинни деца. Има и други явления, които са още по-характерни за това обществено състояние – началото на явно гонение против Църквата, избиването на нейните пастири. Църквата стана средоточие на разбушувалата се в света ненавист. Защо, поради какво? Затова, защото с цялата си същност тя олицетворява осъждането на този кървав хаос и е отрицание на основното начало на този животински живот: на борбата за съществуване. Църквата е ненавистна, тъй като възвестява закона на един друг живот и възпира хората да се поглъщат живи един другиго. В тази ненавист се заключава цялата същност на ада, цялата негова необятна, тъмна бездна.

2. Съвременният патриотизъм и неговото изкушение

Колкото повече се вглеждаме в този ужас, толкова по-ясно става за нас, че в негово лице ние имаме зло, което е световно, а не местно. Човешкият живот е безбожен не само в Русия, а затова и адът е всемирно, а не само народно-руско явление. Само дето в другите страни са по-здрави веригите, сковаващи звяра в човека, и е по-изкусно скрита основната двусмислица на всемирната култура, и не е толкова прозрачно изтъканото от културата покривало, което е хвърлено над злия живот. Затова и у нас, из руските равнини на беса му е по-лесно да се развърти на воля, отколкото сред нашите съседи – близки и далечни. Същността на този бяс обаче е навсякъде една и съща.

Всички християнски народи преживяват едно и също противоречие. Затова защото независимо от тяхното по буква християнско изповедание, при всички тях държавата по дух е безбожна и аморална. И затова държава, която сама нарича себе си християнска, а в същото време провежда в живота изключително относителния морал на колективния егоизъм, представлява дом, построен върху пясък. В това е източникът на най-голямата опасност за нея: в това че против изкушенията на класовия и индивидуалния егоизъм тя може да се защитава не чрез вярата си в безусловното, в божественото, а чрез отчасти – наследени от миналото, а сега отслабени инстинкти, отчасти – условни съображения на политическия разчет и житейското благоразумие.

Съседните народи са по-високо развити от нас и към социалистическите утопии те се отнасят по-съзнателно и по-критично в сравнение с руския народ, повече от него са привързани към частната собственост, самият държавен апарат при тях е по-съвършен, а затова и при тях са по-могъщи хипнозите на властта – този страх, който тя внушава на хората. Благодарение на това революционно-анархистичното движение при враговете и съюзниците ни бива удържано от препятствия, които са по-могъщи отколкото у нас, но всичко това са само условни препятствия, а затова и силата им е само условна, проблемна, и житейските разчети и страхът пред властта удържат хората само до време: всеки един разчет може да бъде проникнат от друг, а животинският страх пред властта, изпращаща хората в огъня, в дни на военна буря нерядко бива побеждаван от друг, също животински страх, и от инстинкта за самосъхранение. Също и националният инстинкт, колкото и да е могъщ, притежава само условна сила. За да бъде човешкото общежитие здраво, то като цяло следва да се опира не просто на инстинкта, който винаги може да бъде победен от друг, по-могъщ от него инстинкт, а на по-високи подбуди на човешката природа. Трябва да се свързва с безусловно ценното за човека, с неговата светиня.

Когато говорим за патриотизма следва да помним, че в наши дни той е повсеместно отровен от общата болест на всемирната култура, и затова въпросът в достатъчна степен ли е въоръжен той против изкушенията на Интернационала и на анархията е най-малко спорен.

Примерът на Русия в това отношение е още по-поучителен, тъй като сам по себе си интернационализмът е явление със съвсем не руски произход. Дълбоко несправедливо би било при това да твърдим, че чувството на любовта към родината при нас е нещо, което отсъства. Към началото на световната война ние преживяхме мощен национален подем, засвидетелстван от велики подвизи и блестящи успехи по полетата на Галиция. Но защо този подем не удържа докрай? Защо руският патриотизъм не издържа на изпитанието? Причината за това е очевидна: съществуват съблазни и изкушения, против които силите само на националния инстинкт не са достатъчни. За да се борим против тези съблазни и изкушения е необходимо съзнание за безусловна ценност и безусловна задълженост. Човек може да жертва своето имущество, желания, интереси и, накрая, живота си само заради светиня, която цени по-високо от всички относителни блага, от самото съществуване на отделната личност. Да се поколебае сред хората религиозната вяра в светинята въобще, и в частност в светинята на родината, означава да се извади от патриотизма самата негова сърцевина.

Някога руският патриотизъм не биваше отделян от религиозното самосъзнание на руския народ, от православната вяра: тогава родната земя беше за руския човек свята земя, осветена от гробовете на отците, а още повече – от подвизите на мъчениците, светците и преподобните. Одушевеното и съгрято от тази вяра чувство на любов към родината беше несъкрушима сила. В нашите пък дни на масово безверие, на отрицание и на дръзновено кощунство загубата на родината е пряко следствие от загубата на светинята. Веднъж след като земята на отците се е превърнала в относителна ценност, може ли да удивлява това, че пред нея хората предпочитат други, също относителни ценности: като интересите на пролетариата, интересите на трудовото селячество, пък и личната изгода! Тогава, когато едни казват „ние сме от Калуга – на нас морета не са ни нужни“, други се самооблажават от мисълта, че „до Саратов немците няма да стигнат“, а трети с леко сърце се разделят с киевските светини, какво може да е това, ако не доказателство за изгубване на тази висша духовна ценност, която единствена може да съобщи святост на националното чувство и да направи царствата здрави, нерушими.

Колкото и да ни е тежко да наблюдаваме сред нашите народни маси такъв упадък на националното самосъзнание и на националното самочувствие, при все това ни се иска да напомним на тези другоземци, които се превъзнасят над нас, евангелското изречение: лекарю, изцери се сам. Нашите врагове и съюзници едва ли си дават сметка за този опасен за живота недъг, който подкопава и техния собствен патриотизъм.

Нека ми посочат поне една страна по света, която да не е под угрозата на всеобщата епидемична зараза на масовото безверие. Ако тази епидемия не спре, ако народите не се съберат отново около своите забравени олтари, то рано или късно за патриотизма във всички страни ще удари този страшен час на голямото, страшно изпитание, който вече удари в Русия – защото какво, освен религиозната вяра, може да даде на хората съзнание за единственото, незаменимото! А когато родината престане да бъде за човека единствена и незаменима ценност, нея я заменят с каквото и да било друго, повече съответстващо на интереса, вкуса, изгодата.

Нека да не ни заблуждава тази видимост на патриотичния подем, която все още се наблюдава в едни или други страни. Когато отсъства онази основна религиозна свръзка, която единствена може да съобщава на народния живот характера на нерушима цялост, самата извънмерност на патриотическото въодушевление може да е показател за онова повишаване на температурата, което се обуславя от болестта и което предвещава смърт. Национализмът, който е безбожен, неизбежно се подчинява на логиката на войната и със самото това подготвя собственото си крушение. Той иска да доведе войната докрай, само че онази война, която е доведена докрай, представлява именно разложение на всякакви общностни връзки – това е война на всички против всички и край на нацията. Такъв изход представлява естествена трансформация и естествен край на извънмерния шовинизъм. Колкото по-силен е шовинистическият подем, толкова по-могъщи могат да се окажат и предизвиканата от него революционна вълна, и тези изкушения на интернационализма, против които безверието е безсилно!

Колкото и да е било могъщо патриотическото въодушевление в Германия, мисълта за родината и там е предизвикала съмнения, при това в самия разгар на най-блестящите успехи на немското оръжие. Там са се намерили полкове, които, треперейки от студ, са отказвали подчинение на началството. Намерили са се и метежни екипажи на кораби, които са изхвърляли зад борда своите офицери. А това означава, че няма страна, където логиката на войната да не е оказвала разлагащо влияние върху националното чувство. В Германия, както и навсякъде, пред масите стои въпросът, оказал се съдбоносен за Русия: кое е за предпочитане – дали интересите на класата, или спасението на родината; кой е истинският враг – чуждият съседен народ или собствените управници и управляващите класи?

В минутата, когато аз пиша тези редове,[1] ние не знаем и не можем да знаем как този въпрос ще се разреши в тези или в онези страни. Самата негова постановка обаче вече е показател за страшна опасност. Всички са уморени и отслабени от войната, всички искат мир и едновременно с това всички са принудени да воюват, така щото с блестящи военни успехи да подгреят отслабващия шовинизъм и да парализират започналото във всички страни вътрешно брожение. И двете воюващи страни са пред необходимостта от „война докрай“, защото неуспехът и дори простото отсъствие на пълен блестящ успех може във всяка страна да предизвика революция. А затова и за всички воюващи този въпрос – за „войната докрай“ – е безизходен, трагически вътрешен въпрос, който за никого не може да получи безусловно благополучно разрешение. Както показа руският пример, война, която не е доведена до победен край, обръща фронта си навътре. Същото това обръщане на фронта обаче грози и в резултат от последния отчаян опит войната да бъде доведена докрай. Когато кръвта на народите изтича, тогава сладкият блян по социалистическия рай може да се окаже за тях неотразима съблазън. И ако, при това, родината прикрепва към себе си човека не с духовната сила на религиозната вяра, а само с изгоди и обещания за материални блага, против нея в края на краищата се обръща този масов егоизъм, към който самата тя призовава. На война човекът жертва живота си заради държавата и тази жертва се оправдава само тогава, когато се принася заради някаква неумираща духовна ценност, която личността преживява. Да се изисква обаче човекът да жертва живота си заради материалното благополучие и комфорта, които след неговата смърт ще ползват други хора, е безумно и несправедливо, защото човешката личност е ценност, несравнимо по-голяма от всички материални блага, и никакви удобства и изгоди за масите не могат да възнаградят обществото заради загубата на дори една единствена жива човешка душа. А затова и държава, която служи единствено на материалното благополучие на хората, е построена върху лъжа и масите усещат тази лъжа в нея – ето защо се срещат и толкова много наивници, които на практика искрено вярват, че родината – това е една измислица на капиталистите.

Нека допуснем, че в други страни – например, в Германия – световната криза, която доведе до толкова трагичния край на Русия, ще се разреши по-благополучно. Трябва да знаем обаче цената на това благополучие; необходимо е да разберем, че в крайна сметка при дадените условия самата победа заключава в себе си елементи на смъртна опасност – за победителя. Затова защото и в нея се проявява тази „логика на войната“, която рано или късно неизбежно ще се прояви като разлагащо нейно начало.

Какво може да означава при настоящото състояние на човечеството чиято и да било пълна и всесъкрушаваща победа в световната война? Това не е тържество на каквато и да било правда в света, а само частно проявление на всеобщата неправда на господстващия в човешките взаимоотношения биологизъм – победа на организма, който е по-приспособен към борбата за съществуване. Тази победа, в края на краищата, попада под проклятието, което вещае пророческата музикална драма на Рихард Вагнер. Символът на световното владичество – пръстенът на нибелунга – обрича на погибел своя притежател, тъй като въоръжава срещу него всички, превръща го в предмет на всеобща ненавист. Щастливият победител е длъжен безкрайно да възобновява войната и да я води, докато сам не стане жертва на логиката на войната. Рано или късно ще настъпи и неговият ред. И каквито и да биха били силите му, разрушаващото действие на войната ще се прояви и в неговите съдбини.

3. Крушението на светския порядък и неговият положителен смисъл

Всички държави в света представляват компромисни творения: те служат за целите на доброто по пътя на насилието, осъществяват и обезпечават мира, използвайки меча на кръвта. Войната е законът на тяхното съществуване, тяхната жизнена функция. Затова обаче те по един съдбоносен начин са обречени на логиката на войната, т. е. обречени са на разрушението и смъртта. Този край може да настъпи по-рано или по-късно, ала във всеки случай е неизбежен и справедлив край: „… всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Мат. 26:52).

Във великата световна война на двадесетото столетие този праведен Божи съд може да бъде видян от самото ѝ начало и до нейния край. Характерно е, че всички участници в нея водеха война против войната. Такъв беше навсякъде господстващият лозунг. Всички се бореха с оръжие против неумолимия закон – и със самото това всички попаднаха под него: всички гледаха на войната като на външна опасност, която занапред трябва завинаги да се прекрати. Руснаци, французи и англичани мислеха, че тя заплашва с „германския милитаризъм“, а немците виждаха източника ѝ в английския империализъм и в „ръста на руския колос“. И всички бяха слепи, никой не забелязваше, че източникът на войната е в самите нас, във всеки народ и във всяка държава. И всичко, което стана, беше развитие на същата тази логика. Светският порядък в Русия не се разклати от нещастната външна случайност: той рухна по силата на вътрешна необходимост. Казано с думите на апостола, „… огънят ще изпита, какво е на всекиго делото“ (1 Кор. 3:13). Руската държавност стана плячка на пламък, разгорял се в собствените ѝ недра. Не е случайно, че действителността у нас заприлича на ад – в нея адът се таеше отдавна, но едва сега излезе наяве. Не само у нас, а и при всички народи държавният живот се основава на някакъв компромис с ада: доколкото се подчинява на закона на войната. В качеството си на компромисни творения всички държави рано или късно трябва да станат жертви на положеното в самата тяхна основа вътрешно противоречие. Невъзможно е да се предскаже колко бързо ще настъпи тази съдбоносна минута за всеки отделен народ. До определен момент тъмните сили на хаоса биват удържани във всяко човешко общество: донякъде от противоположните им светли духовни сили, донякъде от външната дисциплина или унаследените от предците предания и навици. Когато тези задръжки отслабват, огънят поглъща онова, което вече е съзряло за своята погибел. Всички държави по света биват пазени за огъня в деня на съда.[2] Когато този огън избухва – както той избухна в Русия след световната война – никой не е в състояние да знае дали за съответната страна настъпва денят на окончателния съд и на погибелта, или на този процес на горенето е съдено за определен срок да спре до някакъв свой предел. Възможно е сред дадения народ да съществуват тези духовни сили, които временно ще спрат разрушението; възможно е животът, както е било и преди, временно да се спаси от присъщата му логика на смъртта – чрез някаква непоследователност. Дали всичко това ще се случи по един или по друг начин – знанието за това е дадено на онова световно око, което вижда до дъно всичко светло и тъмно, което съществува в душата на народа, както и в душата на всеки отделен човек. Където и обаче да би се прекратило действието на този огън, в него се проявява невидимото присъствие в света на съдещия света Логос, заедно с безусловната правда на Неговите решения.

В горенето, в гибелта на онова, което се е отделило от божествения живот и е влязло в компромис със смъртта, ясно е видна отрицателната страна на този безусловен смисъл, чрез който бива съден светът. Религиозното търсене обаче не може да се успокои с това. На него му е необходимо да знае не само отричаното от Логоса, но също и онова, което бива утвърждавано от Него. Насред цялата обречена на огъня действителност душата жадува за положителен смисъл, заради който си заслужава да се живее – търси живот, достоен за вечността. И този смисъл бива откриван не въпреки всеобщото горене, а в самото него и благодарение на него.

Светът е двойствен. Изразът „corpus permixtum“ (смесено тяло), с който латинските отци на Църквата са характеризирали земната църква, е приложим и към всичко земно, включително и към нашата човешка култура, защото тя представлява пъстра смесица от добро и зло, от безсмъртно и смъртно. Предвид този смесен състав, не всичко, което е в нея, подлежи на увековечаване, нито всичко – на тление. Съдът на огъня, който изпитва делото на всекиго, се изразява именно в разрушаването на това смешение, в отделянето на тленното от нетленното. Когато смъртното изгаря, вечно живото остава. От една страна, адът нахлува в света, но, от друга, душата се освобождава от плена – започва пробуждане и съсредоточаване на духовните сили.

Процесът на разделение, който се осъществява в света със силата на съдещия Логос, се изразява в самия ръст и изостряне на световните противоположности. Досега всичко в нашата действителност беше украсено в еднообразен сив цвят и сред това еднообразие не беше възможно да се забележи кое принадлежи на доброто и кое – на злото. И хората, и техните дела бяха, както се казва в поговорката, „за никъде“.[3] Едва сега в живота ни се появяват определено тъмни и, успоредно с тях – ярко светлите тонове. От едната страна е сгъстилата се над света тъмнина, а от другата – едно засилващо се религиозно търсене, в което вече се усещат зачатъци на положително откровение. От една страна е масовото озверяване, от другата – духовните сили, изковавани от духовния подем, който е резултат от страданията. Едни се приближават към крайния предел на падението си, към пълната загуба на човешкия образ, докато в същото време други с небивала сила слушат призива към нетленното.

Когато тленното изгаря, със самото това най-доброто, което е в човешката душа, се отделя от него; отделят се и самите души. Тече масово разорение и нещо повече – пълно крушение на всяко житейско благополучие, защото неувереността в утрешния ден вече се разпростира не просто върху имуществото, но и върху самия живот. Хора, които днес са богати и високопоставени, утре могат да се окажат бездомни, нищи, в затвор или дори да приемат мъченическа смърт. Ужасът на гладната анархия е надвиснал над всички. Как обаче човешката душа се отнася към тези изпитания, и особено към най-непоносимите от тях – към тежките за сърцето загуби? Тук се проявява и действието на огъня, отделящ скъпоценния метал от сламата и от дървото. Едни се ожесточават и трупат в сърцата си злоба и мъст. Други, напротив, се освобождават от житейското и се просветляват. Когато световният порядък се руши, хората привикват с лекота на духа към загубата на комфорт и благосъстояние – нещо, което при други условия изглежда немислимо, невъзможно. Кой от нас не се е смущавал от онова изречение в Евангелието: „… По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“ (Марк 10:25). И ето че когато богатството се руши, тогава извършващото се в душите преображение прави вразумителен отговора, който Христос дава на това смущение: Невъзможното за човеците е възможно за Бога. Погиването на богатството действително очиства душата.

Въпросът не се ограничава единствено до освобождаването от суетата – онова, което се извършва, е едно дълбоко преобръщане във вътрешния свят на човека: общността на страданията и нещастията повишават в хората състраданието, съчувствието, готовността за деятелна помощ един към друг. Що за преобръщане е това? В него също има собствена дълбока вътрешна логика, която е диаметрално противоположна на логиката на войната. Какво общо би могло да има между логиката на борбата за съществуване и логиката на освобождаването от житейското, на самоотричането, на саможертвата и безкористното съчувствие към другите! Ясно е, че тук преломът в човешката душа вече заключава в себе си зачатъка и на космически прелом – веднъж щом човешкото сърце се е възвисило над кървавата борба за съществуване, веднъж щом то е почувствало чуждото страдание като свое собствено, а значи е почувствало вътрешната органическа свръзка, която обединява човечеството в единно същество – със самото това то осъществява в себе си закона на друг свят. Без съмнение, това вече представлява явяване на свръхбиологичното начало в нашата действителност – при това, явяване, предизвикано именно от крайното и едностранчиво утвърждаване на биологизма в човешкото общество: това е един непосредствен отговор на човешкия дух на изкушенията на зверочовечеството. В кървавите дни на междуособна борба с небивала изключителност и сила се утвърждават преградите, отделящи класа от класа и човек от човека, но тъкмо затова, от друга страна, преградите между човешките сърца се рушат. Завързват се нови – някога изглеждали невъзможни – вътрешни връзки между хората. Днес разорението вече така или иначе докосна всички и никой не е застрахован за утрешния ден от гладна или насилствена смърт. И ето че семейства, които по-рано са били чужди едно на друго, се събират и живеят под един покрив, като изтърпяват общи лишения и си помагат едно на друго при опасност. Тези общи изпитания навеждат към мисълта, че на хората е нужно да живеят така, както християните са живели във века на апостолите.

Няма да тръгнем да преувеличаваме значението на тези положителни факти. Това е само едно плахо начало, кълн на новия живот, който може да спре в своето развитие и да запустее, в случай че благополучието се завърне преждевременно. Да се изговори тази дума е страшно, тъй като причинната връзка между духовния ръст и неблагополучието показва доколко неблагополучието е нужно на човешката душа. За да дадем обаче отговор на въпроса за смисъла на разразилата се над света катастрофа, трябва да се споразумеем докрай, трябва да разберем смисъла на самото неблагополучие, колкото и безкрайно да би било то. И ето че виждаме как в огъня се проявяват и в света се раждат нови духовни ценности, как от житейската смет се отделят и се освобождават по-рано скрити от взора съкровища на човешкото сърце. Дали това духовно обновление се извършва просто сред малцинството на угнетените, на страдащите, на преследваните? Не! Щом като веднъж е станала всеобща, катастрофата не може да не докосне широките маси.

И какво виждаме? Защо църквите се изпълват с молещи се? Откъде се е взело това въодушевление на вярващите маси и техният решителен, дружен отпор на гонителите? От какви слоеве на обществото се насъбират тези десетки и стотици хиляди молещи се и безстрашно рискуващи живота си по време на литиите? Преодолява се отчуждението между класите – имащи и нямащи се събират около една и съща светиня и се сближават в общото дело на нейната защита. Именно Църквата е мястото, където се разкрива този висш свръхбиологичен закон на живота, който обединява без разлика всички. И от това Църквата става особено ненавистна за привържениците на безпощадната класова борба – за тези, които сеят в човешкото общество семената на човеконенавистничеството и на злобата. Ненавиждайки я обаче, те са принудени да се съобразяват с нейната сила, а тази сила е толкова по-могъща, колкото повече над света се стоварва тежестта на страданията.

Съдбата на Руската църква е без съмнение най-поучителното от всичко, което ни се наложи да наблюдаваме в скръбните дни на руската революция. От една страна, именно Църквата пострада най-много от човешката злоба. На какво само тя не беше подлагана. На ограбване и на поругаване, на кощунство и на жестоко мъчителство. Само че кръвта на нейните мъченици не се лееше напразно. Насред всеобщото разрушение единствено в нея се проявиха съзидателни сили. Във всички сфери на светския живот революцията даде само отрицателни резултати, но принесе полза само на Църквата, защото със своите гонения, с опитите си да я разруши, способства за нейния духовен ръст.

Преди всичко, благодарение на революцията Църквата се освободи от своя светски плен. Рухна нейното външно благополучие, което допреди ѝ беше доставяно на тежката цена на поробването от страна на светската власт, но затова пък чрез крушението на това благополучие тя придоби безценния дар на духовната свобода. И този дар тя използва за провеждането в живота на големи преобразувания, които обновиха цялото църковно управление и цялата църковна общност върху основите на началата на съборността. Не във външните реформи обаче е тук центърът на тежестта. Важното е това, че след един многовековен сън в църквата отново повя духът на живота. Възроди се патриаршеската власт, живият център на духовното обединение: появи се водачът, около когото църквата се събра и се сплоти за борба със своите хулители и насилници. Възражда се енорията, енориите се обединяват в една стройна организация, също за целите на общата борба и защитата на поруганата светиня. В храмовете отново се разнася отдавна замлъкналото и забравено живо слово на свободната проповед! С една дума, започва процес на църковно възраждане. Колкото повече светският порядък се разлага и се разпада, толкова повече църквата се събира и се организира. И в това събиране на живота около духовния център по-ясно, по-прозрачно отколкото в каквото и да било друго, се проявява безусловният и положителен смисъл на преживяваната от нас разруха. Защото причинната зависимост между крушението на светските свръзки и възстановяването на духовните свръзки е тук съвършено очевидна!

4. Катастрофическата епоха и „последните дни“

В Евангелието има пророчески думи, които съвършено точно изразяват значението на нашите катастрофически преживявания:

„Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ. И врагове на човека са неговите домашни“ (Мат. 10:34-36). През октомври 1917 г., в дните на московския разстрел, ми се случи да наблюдавам една такава семейна драма: образец за онова, което в катастрофическите периоди от историята преживяват много семейства. Бащата принадлежеше към управляващите болшевишки сфери; синовете-офицери се сражаваха против болшевиките, а майката беше на страната на синовете си, против своя мъж. Същото се говори и в Евангелието: „… И ще предаде брат брата на смърт, и баща чедо; и ще въстанат чеда против родители и ще ги убият“ (Мат. 10:21). Между Царството Божие и царуващото на земята зло не може да има каквито и да било компромиси. Това е и причината, поради която крушението на двойствените, противоречиви учреждения, които осъществяват на земята този недопустим компромис между доброто и злото, се разглеждат в Евангелието като признак за близостта на Второто Христово пришествие. За да се осъществи на земята безусловен, вечен мир между Бога и тварите, необходимо е да се разруши този лъжовен свят, който съединява тварта с чуждото и враждебно към Бога начало. Решителното, ясно самоопределяне на тварите към доброто или към злото не оставят на земята място за подобен мир. Ето защо, според Евангелието, близостта на Второто пришествие на Христос се предвещава от катастрофически събития, в които се изразява най-дълбокото вътрешно разделение между началата в света. За да се определи към своя окончателен, грядущ образ, земният свят трябва да престане да бъде „смесено тяло“. Съдът на вечния Логос над света е този именно остър меч, който разсича всякакви двусмислени съчетавания – всичко онова, което носи в себе си печата на полулъжата или полуистината. И това разсичане е процес, който е болезнен, катастрофичен.

В човечеството вътрешното разделение се изразява преди всичко във войните, само че войната не е край, а начало на едно всеобщо разделение, което трябва да проникне в обществените отношения на всички равнища. Така и се говори в Евангелието: „… А кога чуете боеве и вести за войни, не се смущавайте; понеже това трябва да стане; ала туй не е още краят“ (Марк 13:7; Мат. 24:6; Лука 21:9). Евангелието посочва и други признаци на всеобщия разпад на човечеството: „глад и смутове“ (Марк 13:8), „мор“ (Мат. 24:7). Знаем, че всички тези явления са тясно свързани с войната и те представляват естествени нейни последствия. Смутът се ражда от войната, защото войната разклаща целия държавен механизъм, гладът – защото войната и смутът повреждат цялото народно стопанство и, накрая, морът – защото войната винаги служи като причина за възникването на жестоки епидемии. В Евангелието се посочва още едно явление, което служи като предвестник за близкия край на Вселената: „… и на места ще има трусове“ (Марк 13:8; Мат. 24:7; Лука 21:11). Връзката между тези явления на вулканическите сили и събитията от историята на човечеството в дадения случай не може да бъде очевидна и не може да бъде разкрита чрез научен анализ, ала мистически връзката между явленията на човешката разруха с явленията на космическото разрушение е напълно понятна. След като смисълът на всемирната история е със самото това и смисъл на съществуването на планетата Земя, краят на човечеството е със самото това край и на тази планета. Затова и съвпадението на катастрофическите събития от историята с големите „поличби от небето“ (Лука 21:11) е нещо напълно естествено.

Крушението на безсмислицата обаче само по себе си все още не е осъществяване на смисъла. Ето защо не е удивително, че във всички отбелязани тук проявления на хаоса и във външната природа, и в човечеството Евангелието вижда само едно „начало на болки“ (Мат. 24:8; Марк 13:8). Предсмъртната болест на Вселената достига до кулминационната точка на своето развитие едва в този момент, когато начало на разделението на борещите се в света стихии се превърне самият смисъл на света, когато светът бъде разделен на две в ожесточена борба за или против Евангелието. А затова е нужно, щото Евангелието на Царството да бъде проповядвано „по цяла вселена“ (Мат. 24:14). Едва след това ще стане възможно настъплението на онова всемирно гонение против проповедниците на вярата Христова, което ще бъде и най-близкият предвестник на всеобщия край: „Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият; и ще бъдете мразени от всички народи, заради Моето име. Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят“ (Мат. 24:9-10). Тази борба ще се води не само с кървавия меч, но и с духовните оръжия на антихристите и лъжепророците, които „ще прелъстят мнозина“ (Мат. 24:5, 11).

В нашите дни всички тези посочени от Евангелието признаци за близостта на края на Вселената са налице и все пак ние сме длъжни да бъдем изключително внимателни в изводите, които правим от този факт. В по-голяма или по-малка степен същите явления се повтарят във всички дни на големи световни сътресения и кризи. Не за пръв път светът е обагрен от кръв и не за пръв път от войната се раждат смутове и глад; по същия начин и гонението против Църквата, започнало пред очите ни, не само не е първото, но и далеч не е най-безпощадното. От началото на християнската ера катастрофичните епохи са се повтаряли неведнъж и всеки път събитията са предизвиквали в християнското общество есхатологически предчувствия, и съпоставяйки тези епохи и събития с пророчествата от Евангелието, християните неведнъж са говорили за непосредствена близост на края. За последните дни християните са говорили и в дните на крушението на Западната римска империя; от предчувствия за непосредствена близост на края е било изпълнено и цялото Средновековие, когато състоянието на войни и междуособици е имало почти хроничен характер. Същите тези предчувствия са били изостряни и във века на Реформацията и предизвиканите от нея войни. У нас, в Русия, същото есхатологическо настроение е било предизвикано през време на царуването на Петър Велики: от многобройните войни и от гоненията против разколниците – същото това предчувствие се е възродило и в дните на наполеоновите войни. От век на век се е повтаряла все същата тази оптическа измама. И всеки път еднакво неправи са се оказвали тези, които са натъкмявали предсказанията от Евангелието към каквато и да било конкретна дата и нещо повече – към която и да било определена епоха от историята. В същото време обаче, всеки път в тези предчувствия е имало и голяма истина.

Световните катастрофи се повтарят в човешката история. При всяко повторение те стават все по-дълбоки и все по-обширни, разпространяват се върху все по-голяма и по-голяма област от земната повърхност. Ние не знаем и не можем да знаем колко пъти е съдено в света да се повтарят катастрофическите явления на войните, смутовете, глада и гоненията, колко чести и колко силни ще бъдат в бъдеще време земетресенията, каквито също има по много във всички векове. Колкото и често обаче да биха се повтаряли тези ужаси, техният безусловен смисъл остава винаги един и същ. Те винаги означават не само близостта на края, но и неговото действително приближаване. Грешката започва едва в този момент, когато ние започнем да мерим тази близост с нашия, човешки аршин, ще рече, с дните и годините в буквален смисъл, и особено – с определени дати.

Сам Христос е живял с предчувствие за близост на последните дни: „… Истина ви казвам: няма да премине тоя род, докле всичко това не се сбъдне“ (Мат. 24:34; Марк 13:30; Лука 21:32). Още повече, че всички наши човешки умозаключения от катастрофическите събития към близостта на края на Вселената са отнапред оправдани от Евангелието: „… Тъй, и кога видите това да се сбъдва, знайте, че е близо царството Божие“ (Лука 21:31). Единственото, което не трябва да забравяме, е, че автентичният смисъл на казаното може да бъде разбран единствено във връзка с останалото от онова, което Христос е казал: „… А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец“ (Марк 13:32; Мат. 24:36). Следователно, увереността в близостта на Христовото пришествие се признава като напълно правилен извод от събитията, без обаче да следва да преминава в самонадеяно и лекомислено гадаене относно сроковете. Христос несъмнено е чувствал и е съзнавал Царството Божие като имащо да настъпи скоро, като нещо, което се намира „близо, при вратата“ (Марк 13:29).[4] И това предчувствие, разбира се, не се опровергава от факта, че вече сме в двадесетото столетие от рождения ден на Спасителя, тъй като за Бога един ден е като хиляди години.

Как да разбираме тази близост на Царството Божие, за която говорят приведените текстове – като близост на срока или като близост на целта? След като срокът е тайна не само за хората, но и за ангелите, очевидно е, че не за него става дума тук. При това, какво следва да разбираме под близък срок? Та нали близостта не се измерва с човешка мярка – тук тя има различен, божествен и, значи, съвсем не временен смисъл. Затова защото за Бога, Който обема цялото течение на времето в само един миг, всички срокове са близки, включително и тези, които за нас, хората, изглеждат безкрайно отдалечени. Очевидно е, че под близост тук следва да разбираме нещо друго, а именно: метафизическа близост на целта. При такова тълкувание всичко казано в Евангелието по отношение на признаците на Второто пришествие на Христос веднага придобива дълбоко конкретно приложение към всички катастрофически епохи от историята изобщо, както и към нашата епоха – в частност.

Пътят на спасението е въобще път катастрофически. Всяка нова стъпка по този път, всяко ново огнено изпитание подготвят заключителната катастрофа и, със самото това – приближават света към вечния му край. Когато човешкото благополучие изгаря, когато относителните ценности погиват и се рушат утопии, това винаги е признак, че Царството Божие е близо, при портите – затова защото именно чрез освобождаването от утопичното и относителното човекът със сърцето си се приближава към вечното и към безусловното. Приближаващото космическо изменение готви именно катастрофа, в която временното погива. Първоначално Царството Божие не настъпва в забележим образ: то се зачева във вътрешния свят на човека. Но този вътрешен обрат в душата, която се обръща към Бога, има необятно, космическо значение: затова, защото в него се осъществява преместване на центъра на световното притегляне. Благодарение на крушението на земните надежди се извършва най-голям възход в духовния живот: човешките помисли, желания, надежди се пренасят от един план на съществуването към друг. И в това въздигане в света се явяват най-велики творчески сили. Именно в катастрофически епохи човешкото сърце дава на света най-доброто от онова, което е в него, а на ума се откриват тези най-дълбоки тайни, които в бъдещите епохи от историята ще бъдат скрити от умствения взор благодарение на сивото всекидневие. Сред пламъците на световния пожар, унищожаващ овехтелите форми на живота, се раждат тези най-велики откровения на Божия Дух на земята, които предварят явяването на новата земя. Тези явявания на божественото в човека несъмнено предвещават и подготвят „последните дни“, защото именно в тях видимо се въплъщава смисълът на цялото творение – краят и пределът на цялото развитие на света. Дълбоко погрешно обаче би било да забелязваме в тези предвестници на края каквито и да било хронологически указания за този ден, който ще дойде като крадец през нощта.[5]

5. Краят – разрушение, и краят – цел

В историята на древния свят има една отдалечена епоха, предоставяща удивително ярка илюстрация на значението на катастрофичното в историята. Това, за което говоря, е Пелопонеската война – несъмнено най-голямата катастрофа в древна Гърция.

Именно чрез този пример може с най-голяма нагледност да бъде изяснена връзката между положителния и отрицателния момент в Божия съд над света, защото историята на Гърция представлява напълно завършен, във всички свои части, цикъл от развитието на света. Какъв урок обаче ни предлага тази война? След най-големия национален успех в борбата с персийците внезапно е открит тежък смъртен недъг, който подкопава цялата гръцка култура. Войната е разделила всички в Елада – както отделните нейни държави, така и обществените групи, и партиите. Междудържавната война тук е била логически и жизнено свързана с гражданската война между богатите и бедните, тъй като от самото начало тя е била водена между най-великата демокрация и най-могъщата олигархия на Елада. И резултатът от тази война се е оказал гибелен за всички – за победителите не по-малко, отколкото за победените, довеждайки до пълно и всеобщо вътрешно изтощение. Тази война разлага цялата гръцка държавност и цялата гръцка общественост. Тя внася деморализация във всеки обществен слой. Бедните тя превръща в грабители, а богатите – в заговорници и изменници по неволя, тъй като в онези дни заговорът и измяната често са представлявали единственият начин да се защитиш против неудържимото от закона своеволие на тълпата. В тази именно война се ражда и възпитава отвратителната форма на демагогската тирания. С една дума, в онова време войната е направила същото, което прави и в наши дни. Изправила е класа против класа, и брат – срещу брата. Със самото това превръщайки и Гърция в лесна плячка за външните сили. Междуособната разпра между Атина и Спарта подготвя тържеството на Македония.

Бихме си помислили, че този край на Гърция, на най-културния от всички народи в древния свят, е безсмислен! Съгласно Хегел, единствената положителна придобивка от Пелопонеската война за човечеството – това е безсмъртното творение, посветено на нея от Тукидид. И на пръв поглед тази остроумна забележка може да изглежда справедлива, само че задълбоченото изучаване на историческите събития убеждава в друго: в нейната повърхностност. В действителност Пелопонеската война е била начало на края на Гърция в двояк смисъл: по смисъла на разрушаването на временните форми на бита и по смисъла на достигане на висшата духовна цел на националното развитие. В това горене на временното се е проявил този безусловен смисъл, който представлява непреходното съдържание на цялата гръцка култура.

Не е случайно, че тъкмо в дните на Пелопонеската война или след нея, под влияние на предизвиканите от нея преживявания, са се родили тези духовни ценности, които и представляват най-великия принос на Елада в съкровищницата на всемирната култура. Ако не са били тези преживявания, не би ги имало и множеството велики творения на гръцките трагици, нито комедиите на Аристофан, нито философиите на Сократ или на Платон. С особена сила в историята на гръцката философия изпъква вътрешната връзка между катастрофическите преживявания и висшия духовен подем. Когато в платоновия „Федон“ четем вдъхновеното изобразяване на последните минути от живота на Сократ, тази връзка става очевидна. Не личната – националната катастрофа е била двигателят на сократовската проповед на безсмъртието. Сократ е бил свидетел на великата разруха на обществения живот, на най-дълбокото нравствено падение на своята родина. А оттук и цялото дело на неговия живот – на порочния и суетен живот в своя роден град той да противопостави друг, висш живот, основан на знанието за божественото. Излизането на философа от политиката е предизвикано от тайнствено и демонично внушение. Същото това откровение обуславя и самото негово напускане на живота, тъй като причината за неговата смърт е в неговата проповед. Така, откровението на тази възвишена мисъл и на този праведен живот са непосредствен отговор на съвременното на философа разголване на безсмислицата.

От едната страна е осатанената тълпа, която е престъпила Божия и човешкия закон, а от другата страна е висшият подвиг на доброто, смъртта на праведника заради правда – такава е основната трагическа противоположност на епохата. В тази епоха Божият съд се проявява като остър меч, който отделя и разсича живото от мъртвото и смисъла – от безсмислицата. Народ, който е умъртвил най-великия от своите синове, със самото това се е отрекъл от смисъла на своето съществуване и сам е обрекъл себе си на смърт. Затова пък на пророка, който е бил отхвърлен от собствените си съграждани, е било дадено да яви на света откровението за вечния живот чрез смъртта. Цялата философия на Платон, това ярко видение за другия свят, представлява по-нататъшно развитие и разкриване на това сократово откровение. Отвъдната красота на света на божествените идеи се открива на Платон в дните на разголването на суетата и призрачността на човешкия живот.

В последващата история ние ще открием множество такива примери. Видението за нерушимия, вечния Божи град се е открило на бл. Августин в катастрофическите дни на превземането на Рим от Аларих, във века на падането на Западната римска империя. Религиозният подем на Савонарола и Фра Беато е бил възможен в дните на чудовищно явяване на злото, във века на Макиавели и Чезаре Борджия. У нас, в Русия, насред всички ужаси на татарщината се е зародил този духовен подем, който се е изразил в Житието на св. Сергий и в безсмъртните произведения на новгородската иконопис. Всички тези и още много други примери свидетелстват за едно и също – за положителното значение на катастрофическото в света и връзките на най-дълбоките откровения с крушението на човешкото благополучие. Ето защо и Второто пришествие на Спасителя трябва да бъде предшествано от такава скръб, каквато не е имало никога, от самото начало на света.

Колкото и да биха били съблазнителни историческите аналогии, от тях обаче ние не бива да извличаме повече, отколкото те в действителност ни дават. Възможно е, щото преживяната от нас световна война да е начало на края на Европа; възможно е тук и двете воюващи страни да са работили в полза на Япония и на Китай – по същия начин, както някога спартанците и атиняните са работили в полза на Македония. Възможен е обаче и друг изход – възможна е и една временна, повече или по-малко продължителна пауза в започналия пред очите ни процес на всемирното разрушение. Не ни е дадено да знаем дали вече са започнали последните дни на пределната, висша скръб. Вярно е само едно: вечният живот на света се осъществява чрез смъртта на неговите временни форми; вярно е, че достигането до безусловния смисъл се подготвя от разрушаването на всичко, което е половинчато и двусмислено. Дотолкова и преживяваните от нас изпитания подготвят края на света в един двояк смисъл – както по смисъла на прекратяването на суетата, така и по смисъла на творческия завършек на движението на света.

Над света се извършва съд и всички тези духовни сили, които се таят в човечеството, трябва да бъдат изнамерени в дните на това огнено изпитание. Самото разрушаване на световния порядък е доказателство, че Царството Божие ни е докоснало, че то е близо, че е пред портите. Всичко онова, което не го вмества, подлежи на разрушаващото действие на огъня, който се е разгорял в света. За онези народи обаче, които успеят да осъзнаят и да вместят неговото откровение, настъпва епоха на велики духовни подвизи и на висше творчество.

6. Смисълът на света и относителните ценности на културата

Всичко, казано дотук, беше подготовка за отговора на поставения в началото на тази глава въпрос – за смисъла на човешката култура. Този отговор, предвид вече отбелязания по-горе смесен състав на човешкия живот въобще и на културата, в частност, не може да бъде нито просто да, нито просто не. В културата има елементи, обречени на тление, но има и други, които подлежат на увековечаване: в нея има отрицателни ценности, но има и ценности, които са положителни, при което последните на свой ред се подразделят на ценности безусловни и ценности – относителни.

Очевидно, в качеството на ръководно начало за разпознаване на едните и на другите за нас трябва да служи все същият този критерий, с помощта на който апостолът ни учи да разпознаваме Божия Дух и духа на заблуждението (1 Иоан. 4:2-3). Мисълта за Христос, дошъл в плът, изразява за християнина основната задача на културата: това начало, което тя е призвана да въплъщава в живота, а самото признаване на културата на положителна задача представлява вече и нейно оправдаване. След като начало на религиозния живот на човешкото общество е въплъщението на божественото в човешкото, то човешкият ум и човешката воля са призовани към творческо съучастие в Божието дело. Християнският идеал намира израз не в едностранчивото монофизитско утвърждаване на божественото начало – той изисква от нас съчетаване на беззаветната преданост към Бога с най-голяма енергия на човешкото творчество. Човекът е призован да бъде на земята сътрудник при съзиждането на Божия дом и на тази задача трябва да служат цялата човешка култура, наука, изкуство и обществена дейност. Необходимостта от християнската философия е оправдана от всичко онова, което беше казано в предходната глава за дейното участие на човешкия ум в богопознанието. Достатъчно красноречиво за ценността на религиозното изкуство говорят многобройните паметници на църковната архитектура, на църковната скулптура и църковната музика, а ценността на религиозната живопис, благодарение на осъждането на иконоборчеството от Седмия вселенски събор, е получила дори значение на църковен догмат. Едва ли се нуждае от специално доказателство също и ценността на християнската общественост. С една дума, не може да съществува никакво съмнение по отношение на положителната необходимост и на ценността на религиозната култура – в собствен смисъл.

Не предизвиква никакви съмнения също и отрицателната ценност на тази видимо антирелигиозна култура, която се стреми да утвърди на земята царството на безбожния човек. Това е тази именно култура, която се разрушава и гине в лумналия пред очите ни световен пожар. В катастрофическите събития от всемирната история ние четем нейния съд и осъждане.

С тези обаче посочвания на явно положителните и явно отрицателните елементи на културата отговорът на нашия въпрос не се изчерпва поради съществуването в човешкия живот на областта на смесеното, на окончателно не определилото се, а затова и, в крайна сметка, спорното. Съществуват безусловното добро и безусловното зло, но съществува и средната област на относителното, религиозната оценка за което ни създава значителни трудности. Спорен от християнска гледна точка изглежда – както вече показах това – не въпросът за религиозната, а въпросът за светската култура. Можем ли да ѝ признаваме каквато и да било положителна ценност, пък била тя и относителна? Не предразполага ли казаното тук относно значението на катастрофическото в историята към отрицателна оценка за нея? Щом като целите на божественото домостроителство се реализират чрез крушение на светския порядък и светския градеж, не означава ли това, че ние трябва да гледаме на целия светски порядък, а заедно с него и на цялата светска култура, като на отрицателна ценност?

Това или онова решение на този въпрос има огромна практическа важност, защото в края на краищата това е въпрос за цялото наше отношение към света. Трябва ли в него ние да сме активни, да се борим за него, да спасяваме погиващата светска структура, или спокойно можем да предоставим всичкото това на собствената му участ? Длъжни ли сме да се опитваме да гасим световния пожар, или със скръстени ръце трябва да чакаме онзи Божи съд над света, който тази картина на всеобщо разрушение предвъзвестява?

От религиозна гледна точка един отказ от борбата за света може да изглежда твърде съблазнителен. Особено у нас, в Русия, при нашата склонност към пасивна религиозност мнозина се увличат по такова отрицателно решение на този жизнен въпрос. Готовността за „бездействие“ в очакване на непосредствено предстоящия край на света и скорошното Христово пришествие е свойствено за много от нашите религиозни секти. Също както и поставянето на знак за равенство между светския порядък и „царството на антихриста“ – един уклон в религиозната мисъл или по-скоро в религиозното светоусещане, който е достатъчно разпространен у нас. А това прави необходимостта да предупредим против тази опасност, която се създава от подобен род настроения, още по-голяма.

Тъкмо признавайки светския порядък за „царство на антихриста“, ние го отдаваме във властта на антихриста. А отказът от борбата за света е недостойна за човека и особено за християнина капитулация пред господстващото в света зло.

В основата на всички тези пасивни настроения, които по един или по друг начин се свързват с есхатологията, лежи двояката грешка на религиозната мисъл и религиозното чувство: лъжовният максимализъм, който пренебрегва относителните ценности, заедно с нехристиянското, фаталистично разбиране за края на света.

Ще започна с първото заблуждение. Светският порядък, като такъв, представлява, разбира се, относителна и временна ценност: защото крайният идеал на християнството е Бог като всичко във всички, а основното изискване на този идеал е пресъществяването на всичко човешко, и нещо повече – на всичко земно, в богочовечество. Както вече посочих другаде,[6] „… това изискване, в цялата негова пълнота, се осъществява само чрез отмяна на отделния самостоятелен светски съюз, нещо повече – чрез премахване на самия свят, като обособена, различна от Царството Божие сфера“. Като относителна и временна ценност светският порядък не може и не трябва да преминава във вечността. Едновременно с това обаче, от християнска гледна точка би било не просто погрешно, а още и осъдително да се изисква неговата незабавна отмяна, а дори и просто да се отрича неговата ценност във времето.

Царството Божие, където Бог изпълва със Себе си всичко и където не остава място за каквато и да било извънбожествена действителност, е край, завършек на историята на света, а не какъвто и да било начален и посредстващ стадий от нейното развитие. Докато светът не е съзрял за своето окончателно самоопределение, докато той не вмества в себе си пълнотата на божествения живот, той остава в областта на извънбожественото. И като такъв временно остава извън прага на Царството Божие. Разбира се обаче от това още не следва, че той трябва да бъде отдаден в господството на беса, и в това се заключава самото оправдание на светския порядък – на светското общество, на държавата, на стопанството и на цялата изобщо светска култура.

В Царството Божие злото бива побеждавано изотвътре, в самата своя възможност – посредством органическото съчетаване на Бога с човечеството и със света, чрез пълното преображение на Вселената. И обратно: в светския порядък злото се ограничава изотвън, потиска се посредством външната сила на държавата. Оттук вече става видно как именно светският порядък се отнася към последните, висшите цели на човешкото съществуване и в какъв смисъл той е ценен. Той се намира отвъд пределите на царството на благодатта, но е ценен в качеството на посредстващ, исторически стадий на развитие, който е нужен дотогава, докато историческият преход от зверочовечеството към богочовечеството все още не е завършил, но продължава да се извършва.

Както вече изясних на друго място, „в края на времето доброто ще възтържествува изцяло и напълно: тогава и злото няма да противостои на доброто като външна граница и в тази победа, която завладява външното чрез вътрешното, се заключава и идеалът на Царството Божие. Тази област, в която злото бива побеждавано само с външна сила, все още не е Царството Божие, само че за последното далеч не е безразлично какво се върши в неговото преддверие. Разбираемо е, че от християнска гледна точка това състояние на човечеството, където злото бива удържано, макар и от външни, материални прегради, е безкрайно по-добро отколкото състоянието, при което злото не бива удържано от нищо. Ето защо на Самуил е било повелено да благослови царя на Израил, а и Самият Христос е вменил като задължение на християните да плащат онзи динарий, с който се издържат римските легиони! Евангелието цени държавата не като част от Царството Божие, а като степен, която в историческия процес трябва да води към него. Този, който желае някога, пък било то и отвъд пределите на земното, човешкият живот да се претвори в рай, той е длъжен да благославя онази сила, макар и външна, която временно не позволява светът да се превърне в ад. Пътят към Царството Божие е такъв, какъвто той някога се е явил в съновидението на Яков: той е стълба, чийто връх е небето, а основата – на земята. И този лъжовен максимализъм, който от мнимо религиозна гледна точка отхвърля нисшите и посредстващи степени в името на върха – в името на християнския идеал, – отрича пътя на християнина: това е максимализъм, който не е християнски, а безпътен.

Признаването на относителните ценности и положителното отношение към тях не просто не противоречи на етическия максимализъм на религията, но и непосредствено се изисква от него. Затова защото, като смисъл на всичко съществуващо, Бог е смисъл и на всичко, което е относително и временно. Ако съвършеното Богоявление представлява този максимум, който е и действителният край на световния процес, то със самото това вече е оправдан и целият процес: както неговото несъвършено начало (неговият минимум), така и отделните, относителните стадии на този прогрес. А със самото това е оправдана вече и държавата. Като християнска гледна точка следва да бъде призната не тази гледна точка, която изисква нейното незабавно премахване, нито тази, която бърза да я включи в Царството Божие, а тази гледна точка, която отделя Божието от кесаревото като отдава подобаващото както на едното, така и на другото“.[7]

От тази гледна точка осъждане заслужава не само антидържавното, анархическото настроение в собствен смисъл на думата, но и безучастното, равнодушно отношение към държавата. След като държавата се признава за положителна, пък макар и относителна от християнска гледна точка ценност, то значи всеки християнин е длъжен да се бори за нея. Колкото по-силни и по-настойчиви са опитите тя да бъде превърната в царство на звяра, „който излиза из бездната“,[8] толкова повече ние, християните, сме длъжни да се стремим да удържаме държавата в наши ръце, за я правим служебно оръдие в борбата против животинското начало в света.

Така са разбирали задачата на държавата и нейната ценност най-великите светци. Как е постъпвал св. Сергий, когато Русия е стенела под татарско владичество? Дали той е признавал слабостта, а още повече и крушението на християнската държава за благо? Дали е предписвал търпеливо да бъде понасяно игото на насилниците и да се радват на него, като на предвестник на скорошното Христово пришествие? Не, той е благословил предводителя на руската войска против татарите – обърнал се е към Дмитрий Донски с призива: Въври смело против безбожниците, и ще победиш!

Тези думи са поучителни за всички онези, които искат да бъдат повече християни от св. Сергий. Този пустиножител и отшелник, отдал живота си на молитвения подвиг, се е бил възвисил с цялото си същество над света, и въпреки това не е чувствал светския порядък като нещо суетно, което не заслужава внимание. Самият той се е борил за света, предстоейки в молитвите си за него. А намиралите се в света и неспособни към толкова мощен молитвен подем той е призовавал към по-малкия, но също възвишен и доблестен военен подвиг. От това става видно, че истинското религиозно въодушевление ражда не пасивно, а активно настроение. То не призовава хората към отстъпки към надмогващите ги сили на злото, а ги преизпълва с бодрост и енергия за борба с тях.

Християнството цени високо отричането от света и напускането на света. Само че това напускане на светците и преподобните, което се признава за един от най-висшите човешки подвизи, е отказ от благата на света, от егоистичното наслаждаване и ползване на света, но в никакъв случай не е отричане от борбата с царуващото в света зло – точно обратното: иноческият подвиг представлява една от най-висшите прояви на тази борба. И затова между инока, който със своите молитви изгонва бесовете от света, и Христовия воин, който воюва за света, не съществува антагонизъм, а има пълно вътрешно съгласие. А затова и в Църквата християнската държава намира за себе си не осъждане, а опорна точка, източник на сила и крепост. В частност у нас, в Русия, светското устройство е било през всичките столетия на своето историческо съществуване нерушимо и могъщо само затова, защото по един или друг начин се е облягало на Божия дом. Всяко отслабване на религиозната връзка неминуемо влече подир себе си и неговия упадък. А тази разруха, която ние понастоящем преживяваме, представлява, както по-горе вече беше показано, несъмнено и очевидно последствие от завладялото ни практическо безбожие.

7. Фаталистическото и християнското разбиране за края

От тази гледна точка за нас не е трудно да разобличим същността и на едно друго, отбелязано от нас по-горе заблуждение: фаталистическото разбиране за края на света.

Краят на света е второ и окончателно идване в света на Богочовека Христос; това не е просто прекратяване на световния процес, а достигане на неговата цел, едно изчерпващо откровение, осъществяване на неговия вътрешен (иманентен) смисъл. Разбиран по този начин, краят на света не е някаква външна за човечеството съдба (по смисъла на фатум), защото богочовечеството е откриване на истинската идея-същност на цялото човечество. Христовото пришествие означава пълно преображение на всичко човешко и светско – в Божие и Христово.

Една такава космическа промяна по самата си същност и замисъл не може да бъде едностранно Божие действие. Второто Христово пришествие, като акт на окончателното обединяване на двете естества в цялото човечество и в целия космос, е действие, което не е само Божие, нито само човешко, а богочовешко. Следователно това не е само превелико Божие чудо, а заедно с това и проявление на висшите енергии на човешката природа.

Христос няма да дойде, докато човечеството не съзрее да Го приеме. Да съзрее пък, за човечеството означава именно то да намери висшия подем на енергията в търсене на Бога и в стремежа си към Него. А от това следва, че краят на света трябва да се бъде схващан не фаталистично, а динамично. Това не е някакъв външен, отвъден за света акт на божествена магия, а двустранно, и при това окончателно, самоопределяне и на Бога към човека, и на човека към Бога – висше откровение на творчеството на Бога и на човешката свобода.

Очевидно е, че такъв край на света може да бъде подготвен не чрез пасивно очакване от страна на човека, а при най-силно напрягане на неговата деятелна любов към Бога, а следователно и при крайно напрежение в човешката борба против тъмните сатанински сили.

Както беше казано, краят на света следва да бъде разбиран в положителен смисъл: като достигане на неговата цел. А целта на света не е прекратяване на живота, а обратно: неговата преизобилстваща и съвършена пълнота. Затова и утвърждаването на „близостта на края на вселената“ трябва да звучи като призив не към бездействие, а точно обратното – към енергия в съзиждане на непреходното и същественото. В наши дни, когато тежките изпитания, които ни застигнаха, заставят хората да мислят за близостта на края, трябва да започнем с изясняване на понятието „край“ в християнското значение на тази дума.

В тази връзка днес на нас ни се налага да слушаме множество неверни съждения – „краят е близо, а това означава, че не си заслужава да вършим каквото и да било“. Нека си спомним как през 90-те години[9] в югозападния ни край се появи религиозната секта, наречена „мальованшчина“.[10] Последователите на тази секта – в очакване на скорошното Христово пришествие, изоставиха всякакви всекидневни дела, престанаха да обработват полята, захвърлиха занаятите си и прекарваха своето време кой в молитва, кой просто в удоволствия, купувайки си сладкиши и празнични премени. Аналогични настроения се възраждат и днес, макар засега в не толкова карикатурен вид. Във всеки случай, в нашите дни на общо отслабване на енергията, фаталистическото разбиране на края е получило далеч не по-малко, а дори и още по-голямо отпреди разпространение. В тази връзка ми се струва нелишено от смисъл да припомня нещо, което казах години по-рано:

„В действителност краят е отрицание само на празните и суетни дела – само на тези, които пребивават под закона на смъртта и всеобщото горене. Съществуват и други дела, които не изгарят, тъй като внасят в хераклитовия поток едно непреходно, субстанциално съдържание. По отношение на такива дела краят не е отрицание, а завършек – тяхното утвърждаване във вечността.

Краят е близък! Това означава, че животът трябва да върви с пълна пара към целта: непрестанно трябва да продължава това възхождане, което в процеса на еволюцията се движи от зверочовека – към богочовека. И тъй като възходящата линия на живота върви от стъпало към стъпало, то със самото това са оправдани и всички стъпала, благословено е всяко, дори и относителното усъвършенстване. Всяко стъпало от лествицата е нужно и човечеството не може да не премине всяко едно от тях, преди да достигне до целта. Нека тази човешка лествица да се заостря нагоре от немного на брой върхове. Тези върхове не биха могли да опират в небето, ако не се издигаха над широката човешка основа. Всичко тук съставлява едно цяло – и основата, и върхът; всичко се утвърждава и се укрепва едно друго в тази религиозна архитектура на човешкия живот. И колкото и ниско да биха се намирали отделни степени, висотата на върховете обаче свидетелства за общия стремеж нагоре“.[11]

Тези разяснения могат да предизвикват възражения, на които трябва да отговорим. В тях има като че ли някаква видимост на вътрешното противоречие. От една страна, от гледна точка на динамическото разбиране за края, вменяваме на хората като задължение да се грижат деятелно за съхраняването на относителните ценности на културата, и по-конкретно за спасението на мировия порядък. От друга страна, по-горе вече казахме, че крушението на държавата и на цялото въобще светско благополучие може да бъде нещо благодетелно, тъй като неблагополучието бива необходимо на човешката душа. Как да бъдат съвместени тези две противоположни твърдения? Нима такова разбиране за края, макар и „динамическо“, не убива всяка енергия – ако не като стремеж към абсолютното, то най-малко поне в съзиждането на относителното? Няма ли то, в частност, да подкопае вярата в ценността на каквато и да било държавна деятелност?

Тези възражения са основани върху едно очевидно недоразумение. На първо място, неблагополучието може да бъде полезно само за онези, които страдат от него, но не и за тези, които го причиняват – със своите престъпни действия и престъпно бездействие. За тези избрани души, които се закаляват в изпитанията, могат да бъдат полезни не само изпитанията, но и съблазните. Горко обаче на онези, чрез които съблазните идват.[12] На второ място, колкото и проблематични и недълговечни да могат да бъдат относителните ценности в живота, самата деятелност на човека, насочена към тяхното създаване, може да заключава в себе си и нещо безотносително ценно – в зависимост от това, какъв дух се проявява в тази деятелност, от какви намерения и начала тя се вдъхновява. Сещаме се за Владимир Соловьов, писал, от чувство за дълг, публицистични статии, отвличащи го от любимите му философски занимания, и сравняващ тази за него скучна, само че нужна – както той предполагал – за обществото работа, с усърдието на манастирски послушник, чието послушание е да измита боклука вън от манастирската ограда.

Съществуват безбройно множество най-обикновени, неатрактивни човешки дела, които напомнят това измитане на боклука: извършването на всичките тези дела създава, разбира се, ценности, които са във висока степен относителни и временни. Когато обаче в тези скучни дела човекът внася религиозно послушание и служение, когато влага в тях чувство за беззаветна любов към Бога, към родината или дори просто към своите близки, за които той се грижи, той със самото това съзижда нещо неумиращо и безкрайно скъпо, което ще остане навеки. Защото със самото това в своето лице той явява на земята Божия образ. Възможно е публицистичната дейност на Соловьов да е била изцяло погрешна – възможно е от нея да не е останала нито една жива мисъл и всички създадени чрез нея ценности да са изгорели. Едно, във всеки случай, остава навеки нерушимо и ценно – този смирен образ на манастирския послушник, изпълняващ тежкото, скучно за него дело не поради каквато и да било външна принуда, а защото неговата обител му е безкрайно скъпа. Създавайки относителни ценности, човекът, без сам да забелязва това, прави нещо друго и неизмеримо по-важно – определя сам себе си, изковава този свой човешки образ, който или ще премине във вечния живот, или ще стане плячка на втората смърт. Създаването на собствения образ по Божия образ и подобие е именно това автентично, субстанциално и творческо дело, към което човекът е призван. Относителните ценности служат само като средство за това творчество, но сами по себе си не изразяват неговата същност.

В качеството на средство обаче, тези ценности са необходими. И храната, с която се храним, и дрехата, в която се обличаме, и здравето, на което се наслаждаваме, всички те принадлежат към областта на относителните блага. При все това обаче, в случай че не се погрижа за храната, дрехите и здравето на моите ближни, загубата, която самият аз ще понеса, ще бъде безусловна. Христос не желае да има нищо общо с такива хора, които не са нахранили гладния, не са облекли голия и не са посетили страдащия и намиращия се в тъмница. Тъй като относителните ценности служат за осъществяване на любовта, те придобиват висше освещение, защото се превръщат в начини за проява на безусловното и вечното в света.

Сред всички други относителни ценности такова освещение получава и държавата в християнското общежитие. Човек, който се отнася равнодушно към подивяването на човешкото общество, към нарушаването в това общество на всяко право и всяка правда, и към превръщането на хората в глутница хищни зверове, със самото това доказва пълно отсъствие в себе си на любов към ближния. Не с това хладно и пасивно отношение към човечеството, а с деятелно и самоотвержено служение, посветено на човека, той подготвя онова последно, заключително явяване на богочовечеството, с което всемирната история ще завърши.

И така, мисълта за близостта на края не обезценява относителните ценности, а само заставя да разсъждаваме над подчиненото им значение. Мисълта за Богочовека Христос, Който идва в света, не е отрицание на световния процес във времето, а осъществяване на неговия основен стремеж и откровение на вечния му смисъл. Този всеединен смисъл ще обеме в себе си и вечното, и временното, и безусловното, и относителното. Свидетелство за което е и Господнята молитва, с която се молим на Небесния Отец едновременно и за настъпването на Царството Божие, и за даруването на насъщния хляб.

Превод: Борис Маринов

* Трубецкой, Е. Н. „Всемирная катастрофа и всемирный смысл“ – В: Смысл жизни, Берлин: Книгоиздательство „Слово“ 21922, с. 245-282; текстът е достъпен и онлайн – тук (бел. прев.).

[1] Напомняме на читателите, че тази книга се появява в своето първо издание през лятото на 1918 г.
[2] Срв. 2 Петр. 3:7 (бел. прев.).
[3] В оригиналния текст: „ни Богу свечка ни чёрту кочерга“ – буквално „нито на Бога свещ, нито на дявола – ръжен“; устойчиво словосъчетание, изразяващо идеята за нещо неопределено (бел. прев.).
[4] Срв. встъпителните думи от кн. Откровение (1:1): „Откровение на Иисуса Христа, що Му даде Бог, за да покаже на рабите Си онова, което трябва да стане скоро“.
[5] Срв. Мат. 24:42-44 и пар. (бел. прев.).
[6] Миросозерцание В. С. Соловьева, т. 1, с. 577.
[7] Пак там, с. 582-583. Относно ценността на държавата виж изобщо целия този параграф (с. 572-584).
[8] Откр. 11:7 (бел. прев.).
[9] На деветнадесетото столетие (бел. прев.).
[10] Сектата на мальованците възниква в края на 80-те години на деветнадесетото столетие, като разклонение на щундо-баптизма, и се разпространява главно в Киевска, Херсонска и Минска губернии (бел. прев.).
[11] Миросозерцание В. С. Соловьева, т. 2, с. 414-415.
[12] Срв. Мат. 18:7 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8xxf8 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме