Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Рождество Христово и Апокалипсисът

Понеделник, 10 Декември 2018 Написана от Прот. Генадий Фаст

Fr G FastТемата на нашите разсъждения е „Рождество Христово в края на 20 век”. Но кажете, има ли някой, който да се е родил в тези древни времена, чието рождение да се отбелязва днес поне някак, да не говорим за всемирно празнуване? Отминали са двадесет столетия, а ние отново прославяме Христовото Рождество. И говорим за него не като за случило се някога историческо събитие, а като за нещо, което се извършва днес. Рождество – това не е възпоменание за събитие, а е събитие!

Впрочем, ето какво се е случило преди Рождество Христово, някъде в края на месец ноември миналата (т. е. 1996-та) година, близо до пещерата, в която се е родил Христос. Във Витлеем, на мястото на раждането на Христос, през 4 век царица Елена въздига храм. Храмове тя построява и на много други места, свързани със земния живот на Спасителя. В течение на столетия тези храмове нееднократно са бивали разрушавани от неприятели и отново да били въздигани. А ето че храмът на Христовото Рождество никога не е бил разрушаван и, охраняван от Божия промисъл, стои и досега.

Съвсем близо до пещерата, в която се е родил Христос, се намира мраморна колона с изрисуван на нея през 12 в. образ на Спасителя. И ето че сега се е случило знаменателно събитие: на лика на Христос са се появили сълзи. Първа ги е видяла шестдесетгодишната чистачка на храма на Христовото Рождество Садика Хамида. „Отначало – казва тя – не повярвах на очите си. Едва като се приближих, разбрах, че това наистина са сълзи. Това е Божие знамение”. Сетне тук идвали и виждали сълзите със собствените си очи много поклонници, множество изпитващи, многобройни тълпи от любопитни. Удивляват се, недоумяват и питат: „За какво плаче Христос при пещерата две хиляди години след като се е родил в нея? … Православната църква познава множество случаи на плачещи икони на Божията майка, но сякаш все още не е имало случай на плачеща икона на Спасителя. За какво плаче Христос при пещерата на раждането Си в края на 20 в.? Няма да дръзна да отговоря на този въпрос. Мисля, че ще му отговори самият живот.

Между другото, нашето летоброене едва ли е съвсем точно. Годината на Христовото раждане е изчислявал в 6 в. римският монах Дионисий Малки, но, видимо, с грешка от няколко години. Работата е там, че цар Ирод, в дните на чието царуване се ражда Господ, е умрял няколко години преди нашата ера. Затова не е изключено двухилядолетието от Рождество Христово фактически вече да е настъпило. Само че ние, с целия християнски свят, естествено го очакваме според общоприетото летоброене.

За какво по-специално бих искал да поразмишлявам с вас днес? Преди Рождество Христово Христос е бил очакван. Тогава Юдея се е намирала в напрегнатото очакване на Месия. Юдеите са очаквали изпълнение на пророчествата. Някого обаче, Който трябва да промени целия ход на световната история и битие, са очаквали тогава и други народи. И поради някаква причина са Го чакали именно от Изток, от Юдея. Днес, в края на 20 в., ситуацията е подобна. Отново чакат пришествието на Христос. А с това пришествие – вече не изменение на историята, а нейния край. Цялото, може би, двадесето столетие е преминало в достатъчно напрегнато очакване на Второто пришествие на Христос и края на света.

Усиленото очакване на Христовото пришествие вече нееднократно е бивало факт в историята. Първите християни, например – очевидци на земния живот на Спасителя, тайновидци и ученици на апостолите, са очаквали пришествието на Господа съвършено конкретно в рамките на своя живот. Мнозина от тях не са и мислели да умират. И когато първите християни започнали да отминават в другия живот, това е предизвиквало даже смущение и необходимостта св. ап. Павел да напише своето послание до солуняните, в което да ги успокои и да им разясни защо те умират, а Господ още не се е явил.

Подобно напрегнато очакване е имало и в по-късни времена. Мнозина от древните св. отци са мислели, че Господ ще дойде след изтичането на 6 000 години от сътворението на света, т. е. през 492 г. сл. Хр. Такова мнение е вървяло по приемство от талмудическото юдейско предание, а него са го излагали, например, бл. Иполит Римски (3 в.) и учителят на Църквата от началото на 4 в. Лактанций. И това време обаче отминало.

По-късно е възникнало мнението за седемте хиляди години на човешката история, подобно на седемдневната седмица. Ето какво пише за това през 8 в. св. Йоан Дамаскин: „Говорят, че вековете на този свят са седем. От небесното, казват, и земното сътворение. И до всеобщия край на човеците и възкресението”. Седемте века означават тук земната история на човечеството, а осмият – в съответствие с тайнственото значение на числото осем, означава безкрайният век на бъдещия живот. В християнството това мнение се е разпространило широко и затова 15 в. отново е станал време на напрегнато очакване на Христовото пришествие.

Седемхилядната година изтичала към 1492 г. Тогава, през 15 в., при нас – в Русия – апокалиптичните очаквания на края на света са били не по-малки, отколкото сега, през 20 в. Ето, например, думи на Московския митр. св. Киприан († 1406 г.): „Сега са последни времена и идва краят на годините, и свършекът на века; бесът пък силно реве, като иска всички да погълне – поради нашата небрежност и леност. Защото оскъдя добродетелта, свърши любовта, отдалечи се духовната простота и завистта, лукавството и ненавистта се въдвориха”. Както виждате, това не е мнение на някой истерик, а на митрополита на цяла Русия. Такова му е изглеждало духовното състояние на обществото в онова време, което днес ние смятаме за едва ли не най-светлия период от историята на православната свята Русия. Векът на Андрей Рубльов и на великите преподобни ученици на св. Сергий Радонежки. Митр. Киприан обаче се оплаква, че преди това е било по-добре, а по-лошо отколкото е по негово време, не може вече и да стане. И той не ни е лъгал. Той е виждал реалните беззакония и е очаквал края. Неговият приемник – Киевският митр. св. Фотий († 1431 г.), пише: „Този кратковременен век отминава; идва нощ, откриването на нашия живот, когато вече никой нищо не ще може да направи. Седемхилядната свършва; идва осмата и тя няма да се забави, и вече никак няма да отмине. Блажен е този, който се е приготвил за осемхилядната, бъдещата и безкрайната…”.

Това очакване на края през 15 в. в Русия се е изразило своеобразно и конкретно – при изчисляването на деня за празнуването на Пасха, след края на великия индиктион в 1408 г., следващия такъв не се осмелили да продължат по-далеч от 1491 г. Годината обаче настъпила, а краят не настанал. През септември 1491 г. се наложило да свикат в Москва Архиерейски събор с участие на Новгородския архиеп. св. Генадий. Съборът определил: да се напише пасхалия за осемхилядната година. Нали повече не са се канели да живеят – смятали, че вече настъпва краят. И в Москва, съборно, митр. Зосима съставя пасхалия за 20 години. През 1492 г. пък архиеп. Генадий Новгородски излага пасхалия за идните 70 години и прилага богословско тълкувание: „Не подобава да се страхуваме от свършека на света, а да чакаме Христовото пришествие по всяко време. Колкото дълго благоволи Бог светът да стои, толкова дълго ще продължи и обращението на времето. За сроковете: Това никой не знае, нито ангелите, нито дори Синът, а само Отец”.

Архиеп. Генадий е бил проповедник на духовното трезвение. В някакъв смисъл на него му се е налагало да отрезвява своите съвременници. Нужно е било не „куфарното настроение” – идва Христос, така че занапред никакви събития, даже и пасхалията няма да изчисляваме. Нужно е било, във всекидневно духовно трезвение, винаги да сме готови за срещата с Господа. Що се отнася пък до историческите срокове, то те на никого не са известни.

И ето че настъпва двадесетото столетие. Векът на грозните големи катаклизми, на превратите и сътресенията. Когато този век е започвал, тези сътресения са се чувствали, били са очаквани, заедно с тях собствено и започнали. И заедно с новия век започнало и напрегнатото очакване на края. И отново: не просто сред малограмотните истерици, а и сред големите праведници и светци. Особени страдания с указание за 1917 г. предсказва почти сто години преди тази година да настъпи преп. Серафим Саровски, а след него и старецът Варнава Гетсимански († 1906 г.) и св. Йоан Кронщадски. В 1915 г. блажената Паша Саровска казва, че до идването на антихриста са останали седем години, т. е. сочи към средата на 1922 г. Към това време е трябвало да свърши „кръгът на седмеричното изчисление”. След това пък – вече е бъдещият век. Един от последните велики оптински старци, преп. Нектарий († 1928 г.) през 1917 г. свидетелства: „Една благочестива девойка сънувала сън: Иисус Христос седи на Престола, а около Него дванадесетте апостоли – и от земята се раздават ужасни мъки и стонове. И апостол Петър пита Христос: кога обаче, Господи, ще се прекратят тези мъки; и Христос му отговаря: Аз давам срок до 1922 г. – ако хората не се покаят, не се вразумят, всички така ще погинат”.

Настава 1922 г., но краят на света не настава. Въпросът е – защо? Истинският отговор е, разбира се, един. Това е отговорът на Христос към апостолите: „… в това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?”, а Господ отговаря: „ не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт” (Деян. 1:6-7). Казал това, Синът Божи оставя земята, като дава на учениците Си повелението да отидат и да проповядват Евангелието на всички твари, чак до край-земя. От Св. Писание ние знаем случаи, когато Господ е отлагал вече назначени събития. Така, гибелта на Ниневия, която е определена от проповедта на Йона да настъпи след 40 дни, чрез покаянието на царя и жителите ѝ е отложена с още 150 години. По повод на това, че краят не е настъпил през 1922 г., в книгата Русия преди Второто пришествие се привеждат мнения за важността на Земския събор във Владивосток през юли-август 1922 г. На този събор е било принесено покаяние от лицето на Русия за отстъпничеството. В книгата се изказва мнението, че по този начин е било измолено от Бога продължение на историята. В август 1922 г. великият княз Кирил Владимирович се обявява за „блюстител на Руския престол”. Такива ли са обаче причините за промислителните Божии деяния или не – едва ли на нас ни е дадено да знаем това.

Едновременно с грозните пророчества за края, още тогава, в началото на века, върви сякаш една друга верижка пророчества за това, че всичко тепърва ще се възстанови. За възстановяването на православна Русия са говорили св. Йоан Кронщадски, също както и все същият старец Варнава Гетсимански. Още по-рано за това е говорил преп. Серафим Саровски, а след него и оптинските старци преп. Анатолий Потапов и преп. Нектарий. Пак за същото е говорил и старецът йеросхимонах Серафим Вирицки († 1949 г.), който, подобно на преп. Серафим Саровски, в годините на Втората световна война престоява хиляда дни и нощи на един камък – в молитва за Русия. Така удивително се съчетава в Русия очакването на края и очакването на още и особена Божия милост и възстановяване на вярата.

А ето и още една толкова напрегнато очаквана година, на която вече всички ние сме свидетели: годината 1992-ра. Седем и половина хиляди години от сътворението на света, според библейската хронология. Тази година е посочвал преп. Нил Мироточиви: „Какво ще стане тогава разграбването! Какво мъжестрастие, прелюбодейство, кръвосмешение и разпътство ще бъде тогава! До какъв упадък ще се сринат тогава хората, да какво само развращаване и какъв блуд!”. Мрачните пророчества за 1992 г. са паметни за всички нас. За особените събития, имащи да се случат в тази година, е говорил йером. Петроний от Румънския скит на Света гора Атон през 1989 г. Известни са и пророчествата на Нифонт Константинополски, на преп. Нил Атонит, преп. Козма Етолийски и Сава от Калимнос. Разправяха и че през 1962 г. се бил родил „Емануил”, бъдещият антихрист (през 1992 г. той трябваше да е навършил точно 30 години). Св. Калиник от манастира „Черника” – близо до Букурещ, вещаеше: „Виждаш ли, краят на света не е 1848 г., но ще бъде тогава, когато се изпълнят 7 500 години от Адам…”.

1992 г. настъпи, но краят не настъпи. Трудно е дори да се каже, че с тази година бяха свързани някакви особени събития, които да са потресли света. И ние с вас сме тук. Все с отдавнашния въпрос: но кога, Господи? Този въпрос са го задавали още апостолите – пак те са му и отговаряли. Така например, в своето Второ послание св. ап. Петър пише: „Едничко това да не отбягва от вниманието ви, възлюбени, че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години – като един ден. Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние. И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем…” (2 Петр. 3:8-10). И така, Божието обещание не се нарушава. Но Господ дълготърпи там, където хората не търпят. Постоянно се назначават дни и дати, и то не само от сектантите и истериците, но дори и от велики праведници и светци. Ние не сме в състояние да разберем докрай смисъла на тайнствените видения и на прорицанията на светците и преподобните. Не ни е разкрита тайната на сроковете, а и понятието за време е относително. Хиляда години за Бога са като един ден и един ден – като хиляда години. Едно знаем с достоверност – не е наша работа да знаем времената и сроковете.

При всеобщото усещане за близостта на края, особено сред вярващите, при целия този последователен ред от пророчества за края и за бедствия, някак самотно и съвсем по друг начин звучат думите на един друг велик светец от края на миналия и началото на нашия век – равноапостолния Николай, просветител на Япония († 1912 г.). Ето какво пише той в писмо от 10.11.1909 г.: „Животът и на отделния човек, а още повече на всеки народ и, несъмнено, животът на цялото човечество преминават през периоди, които са им определени от Твореца. В каква възраст е днес човечеството от времето на раждането му в новия живот? О, разбира се, че в младенческа! За такъв голям организъм две хиляди години съвсем не са много. Ще изминат още много хиляди години, докато истинското Христово учение и животворящата благодат на Светия Дух проникнат всички членове на този организъм. Правдата Божия изисква това. Истината Христова, с цялата си сила, трябва да влезе в човечеството и да извърши пълното свое действие”. Забележете колко по-различно говори този велик светец! И колко много това се отличава от множеството брошурки за антихриста, щедро издавани в наше време.

А ето и думи на друг светец от същото време – архиеп. Никон (Рождественски), от 10.6.1911 г.: „А нима на нас не ни се привижда или, най-малко поне, не мечтаем светлото бъдеще на Русия? Нима Господ е създал този толкова многоброен народ и, заедно с това, необятното Тяло на Църквата, само затова – за да го даде като храна на червеите? Нима Русия е развила всички свои сили, които са заложени в нейния организъм, в таланти и ги е изживяла? Не, по всички признаци тя е младо историческо тяло, възрастващо като смяна на стареещите организми. Да се мисли по друг начин би било хула против Божия промисъл”.

И така, в края на 20 в. ние отново се намираме пред въпроса: къде сме ние? Свършва ли историята или тя тепърва започва? Мнозина впрочем по старому продължават да са уверени, че в Библията е написано за край на света през 2000 г. И отново нашият Господ Иисус ни отговаря: „Не е ваша работа да знаете времената или сроковете, които Отец е положил в Своя власт”. Наша работа е обаче да питаме – и ние питаме.

Превод: Борис Маринов

* Фаст, Г. „Рождество Христово и Апокалипсис” – В: Енисейский благовест; Част първа на доклад, озаглавен „Рождество Христово на исходе XX-го века”, който е бил изнесен на 15 януари 1997 г. на Рождественските четения в гр. Красноярск; превод на Част втора виж – тук (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u6ha6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме