Заимстването на учението на Имануел Кант от проф. М. А. Олесницки

Сряда, 08 Август 2018 Написана от Ярослав Г. Хижняк

Философията има стремежа да даде отговори на най-важните светогледни въпроси, отнасящи се до съществуването в нашия свят на доброто и злото, на живота и смъртта. Богословите на древната Църква са били дълбоко образовани хора, добре запознати и с античната философия, от която нерядко са заимствали терминологичен апарат и някои понятия, духовно преосмисляйки ги. Тази традиция е продължила и в произведенията на богослова и писателя от 19 в. М. А. Олесницки. Настоящата статия е посветена на най-очевидните заимствания, които Олесницки е осъществил от философското наследство на Имануел Кант.

Един от проблемите на богословската наука днес е осъзнаването и осмислянето на заимстванията от страна на родните богослови на учението на задграничните богослови и, в частност – на теоретичния и на практическия принос на представителите на духовно-академичното образование от втората половина на 19 – началото на 20 в. в този процес. Особено интересна в този аспект е научната дейност на професора от Киевската духовна академия М. А. Олесницки.

Маркелин Алексеевич Олесницки е роден през 1848 г. във Волина, в семейството на свещеник. През 1873 г. се дипломира в Киевската духовна академия, със степен магистър по богословие, а след завършването на обучението си остава преподавател в същата, при катедрата по нравствено богословие и педагогика.[1]

В преподаването на нравствено богословие на М. А. Олесницки се е паднало да бъде пионер в този процес, тъй като той се оказва на този път в период, когато в определени сфери на руското общество се появява разбиране за потребността от радикална реформа в преподаването на нравственото богословие. И, независимо дали е искал това или не, той е трябвало да се обърне за помощ към западните моралисти. Така, Маркелин Алексеевич е бил без съмнение много задължен на трудовете на такива моралисти като Роте, Вутке, Лютард, особено на Мартенсен и др. Заимствайки обаче нещо от западните моралисти – при това с пълна увереност за потребността от подобни заимствания – Олесницки, от една страна, остава твърд в православните си възгледи, а, от друга страна – едновременно със съчиненията на западните моралисти, в интерес на своята наука изследва – и колкото по-далеч във времето, толкова повече прави това – съчинения на духовни писатели.[2]

Немският философ и учен Имануел Кант, създател на „критическата философия”, който се превръща в най-важния жалон в историята на европейската философия, става родоначалник на немския идеализъм: традицията, представена от Фихте, Шелинг, Хегел. Кант оказва влияние върху формирането през втората половина на 19 в. на специфично направление в европейската философия, получило наименованието неокантианство.[3] В известна степен неговото учение е повлияло и върху възгледите на М. Олесницки.

Съвременният украински философ Л. А. Левчук смята, че моралната концепция на М. А. Олесницки е имала за цел на първо място да формулира методиката, която – като наука – трябва да използва етиката. „Методологията, върху която стъпва М. Олесницки, а именно – съчетанието в познанието на априорното и апостериорното начала, синтезът на дедукция и индукция, признаването на обяснението като ръководство на познанието, тълкуването на света такъв, какъвто е даден за съзнанието, акцентирането в познанието на ролята на експериментатора, който пита не природата, а себе си, т. е. как аз обяснявам новото явление според неизменните закони на логиката – всичко това, както се вижда, е заимствано от Кант”.[4]

Киевският мислител се старае да се завърне в атмосферата на И. Кант: истините на духовния свят, независимо от това, че нямат адекватен израз в материален вид, имат при все това всичките шансове да бъдат приведени към абсолютна очевидност и яснота, към всеобщо признание.[5]

В духа на Кант, М. А. Олесницки дава трактовка и на определението за волята: той разглежда свободата самостоятелно, като изключително вътрешно самоопределение – независимо от онова, което е породеното от нея във външното мироздание. Впрочем, кантовското обозначаване на волята като единствено в света и дори отвъд пределите на света, получава при родния богослов достатъчно висока оценка.[6] Л. А. Левчук отбелязва: „М. Олесницки не приема кантовското свеждане на обективния свят до субективното аз, което твори света, отнемайки от него независимото, самостоятелно значение”.[7]

По мнението на същия Л. Левчук, „сравнителната характеристика на тълкуванието на съотношението между разума и вярата при Кант и при Олесницки е един достатъчно сложен въпрос. Неговата сложност, която е обусловена преди всичко от умереността на позицията на М. Олесницки, не е отчетлива и традиционна за руското мислене антитеза на западноевропейския рационализъм. При Олесницки се среща и вярата на ума, както и при Кант, и знанието на вярата. Могат да бъдат открити и други пресечни точки при двамата мислители – в частност, в признаването на различната природа на вярата и на разума (обективното в ума, субективното във вярата; в акцентирането на практическата ориентация на вярата; в тълкуването на вярата като субективна убеденост в истинността на определени съждения, които имат ценностен характер; в разбирането на вярата като предположение на ума, в съществуването на „вещта в себе си”). Духовно-академичният мислител обаче не се съгласява с кантовското нивелиране на вярата – като източник на познанието”.[8]

Кантовските мотиви играят твърде забележима роля в морално-антропологичните разсъждения на М. Олесницки. Така, в частност, обръщайки се към кантовската морална теория, Маркелин Алексеевич съсредоточава вниманието върху онази изпъкваща роля, която Кант предоставя на автономията на лицето и на категорическия императив като абсолютни основания на човешката свобода. Гледната точка на немския философ обаче върху нравствените причини за човешките действия не устройва докрай М. Олесницки – ригоризмът и формализмът на кантовската етика ограничават областта на изучаване на обстоятелствата на нужното поведение.[9]

Професорът в Киевската духовна академия П. Кудрявцев посочва еволюцията във възгледите на М. Олесницки: ако в началото на учебната 1874-1875 година той разглежда понятието за висшето благо изцяло в духа на кантовската философия, то впоследствие, през учебната 1889-1890 година, царството на целите се заменя от Царството Божие – в духа на философията на Лютард – при което тази идея се разглежда вече като основна и определяща идея в неговата система на християнската етика.[10]

Според забележката на доцента при катедрата по философия и религиознание на Националния университет „Киево-Могилянска академия” В. П. Козловски, посочвайки списъка с източниците на своя предмет, М. А. Олесницки е споменавал трудове на най-различни философи, богослови и психолози както от отминалите столетия, така и свои съвременници. В списъка се намират, например: Имануел Кант, Георг Хегел, Фридрих Якоби, Йохан Фихте, Артур Шопенхауер и др. В частност, обръщайки се към Кант, той насочва вниманието към неговия принос в определението за автономията на личността и категорическия императив като абсолютни основи на човешката свобода.[11]

Всички тези без съмнение изтъкнати учени представят философско-богословската традиция на протестантизма по един неповторим и всестранен начин. Очевидно е, че прилагането на едни или други техни мисли и подходи е налагало огромна отговорност върху преподавателя в едно православно учебно заведение. Посочвайки обаче списъка с източниците на своя предмет, М. Олесницки като правило споменава работи не само на протестантски, но и на православни богослови: светителите Петър Могила, Димитрий Ростовски, Тихон Задонски, митрополитите Платон и Филарет.[12]

По този начин широко ерудираният, блестящо ориентирал се в актуалните течения на родната и западноевропейската философия М. А. Олесницки се е опитвал да съедини в предмета „нравствено богословие” и достиженията на съвременната наука, и истините на светоотеческите учения, без те да са изопачени от вековните наслоявания на тяхното църковно тълкувание.[13]

Превод: Борис Маринов

* Хижняк, Я. „Заимствование профессором М. А. Олесницким учения И. Канта” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Кудрявцев, П. П. „Профессор Маркеллин Алексеевич Олесницкий” – В: Труды КДА, 4, 1905, с. 675-677.

Повече за жизнения и творческия път на проф. Олесницки виж в статията на Я. Хижняк „Жизненият път и научното наследство на проф. М. А. Олесницки”, в превод в Живо Предание – тук (бел. ред.).

[2] Пак там, с. 686-687.

[3] Казарян, А. Т. „Кант” – В: Православная Энциклопедия, т. 30, М. 2012, с. 433-434.

[4] Левчук, Л. А. „До проблеми рецепції філософії Канта в християнській етиці Маркеліна Олесницького” – В: Магістеріум. Національний університет „Києво-Могилянська академія”, Вип. 9: Історико-філософські студії К.: „Стилос” 2002, с. 56-57.

[5] Пак там, с. 57-58.

[6] Пак там, с. 59.

[7] „Понятието личност – в разбирането на М. Олесницки – е тъждествено с понятието за морално същество, характерни признаци на което са свободата и самосъзнанието, което ги ръководи, и този възглед се явява завръщане към интуицията на Кант. Заедно с това се чувства и разминаване с Кант. Отначало немският мислител постулира достойнството на моралния закон, на който – както отбелязва Винделбанд, собствено е присъщо и достойнство в строгия смисъл на думата. Сам индивидуумът се явява вторичен по отношение на този закон, тъй като го изпълнява като задължение, достигайки по този начин неговото достойнство и значимост като абсолютна цел в себе си. Затова за М. Олесницки самоочевидна и първа е истината тъкмо за достойнството на човешката личност, мащабът на което е бил намерен в християнството: там човекът е създаден по Божи образ и подобие, т. е. човешкото същество има за степен на собственото си формиране Абсолютната Личност. И така имплицитно присъства в човешката личност, и намира своето проявление в съблюдаването на нравствения закон” (Пак там, с. 60-61).

[8] Левчук, Л. А. Цит. съч., с. 62.

[9] Ткачук, М. Л., С. І. Головащенко, В. П. Козловський та ін., Звіт про науково-дослідну роботу „Філософська і богословська думка в Київській духовній академії на початку ХХ століття”, с. 173.

[10] Кудрявцев, П. П. Цит. съч., с. 682.

[11] Козловський, В. П. „До питання про антропологічні засади морального богослов’я М. О. Олесницького” – Київська академія / Нац. ун-т „Києво-Могилянська академія”, Вип. 2-3, К.: КМ Академія 2006, с. 208-220.

[12] Ткачук, М. Л., С. І. Головащенко, В. П. Козловський та ін., Цит. съч., с. 173.

[13] Нападиста, В. Г. Історія етики в Україні. Друга половина ХІХ – початок ХХ ст: навчальний посібник, Киев 2004, с. 143-144.

Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9pdx