Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Осмислянето на историята на Църквата и на еклисиологията в лекциите на свещ. Михаил (Чуб) 1953-1954 г.

Понеделник, 03 Октомври 2016 Написана от Дякон Сергей Уваров

Archbishop Michael ChubНастоящата статия насочва вниманието на читателя върху богословските идеи, съдържащи се в уводния параграф към лекционния курс по История на древната Църква на свещ. Михаил (Чуб) (бъдещия архиепископ; 1912-1985).[1] Според мнението на автора, тези мисли предизвикват определен интерес, както ще бъде показано по-долу.

Този текст, който представлява авторски ръкопис (автентичен автограф) и който се съхранява в Синодалната библиотека на Руската православна църква, е бил написан през 1953 г. и досега не е бил публикуван, както и никъде не е бил цитиран. Той обаче съдържа редица дълбоки мисли върху предмета и целите на църковната история като богословска наука.

Ако М. Е. Поснов, издал в София през 1937 г. своя монументален труд История на Християнската църква (до разделението на църквите през 1054 г.), е написал, че „… на изследването от страна на църковната история подлежи всичко, в което се е изразил и в което се изразява животът на обществото Господне, наречено Църква, което устройва вечното спасение на хората”,[2] то свещ. Михаил (Чуб) прави следната съществена уговорка: „… Необходимо е да се знае и помни, че историята на Църквата преди всичко е съставена от това, което отговаря на непосредственото ѝ предназначение, а не от това, което само бива украсено от нейното свято име… Значимостта на църковните събития изобщо не трябва да се измерва чрез външното положение на един или друг деятел”.[3] Така младият богослов призовава да се вглеждаме в дълбочината, в духовния смисъл на историята, а не да се занимаваме само със съставяне на описания на външната канава на събитията.

Нататък авторът на статията развива своята мисъл: „Първото място в историята на Църквата принадлежи на онези, които в живота и в учението си са съответствали на това предназначение, сами са се стремили към него и са го достигали, съединявайки се – сами себе си и другите – с Христос и в Христос”.[4] Да обърнем внимание, че тук този личностен или персоналистки подход към църковната история е изказан за първи път в руското богословие на 20 век – много време преди знаменитата статия на прот. Георги В. Флоровски „Затрудненията на християнина историк”, където, в частност, е изказана следната, съвсем съзвучна мисъл: „… Крайната цел на изучаването на историята не е в установяването на обективни факти като дати, места на действия, цифри, имена и др. под. Всичко това представлява само необходима подготовка. Главната задача е срещата с живи хора… Изучавайки историята, ние установяваме връзка с хората, с техните мисли и трудове, вътрешни светове и външни действия… Историческото познание е познание не за обекти, а за субекти, за нашите събратя и съработници на нивата на житейското познание”.[5]

Обосновавайки своя подход към църковната история, о. Михаил (Чуб) поставя съществения, риторичен въпрос: „Защо са замлъкнали столиците, но и до днес толкова голямо значение продължават да имат делата и мислите, и молитвите, и подвизите на древните пустинници”.[6] Говорейки за първостепенното значение на личното духовно усъвършенстване на тези, които са оставили най-големи следи в църковната история, авторът подчертава следното: „Ако Антиохия или Константинопол са били мястото на проповедта и подвизите на св. Йоан Златоуст и неговите ученици, то ние сме длъжни да се запознаем с живота в тези столици, в съответната епоха. Ако обаче, в същото това време, най-голямата ревност и най-големите успехи в християнското делание са били съсредоточени в Египетската пустиня, то ние сме длъжни да отделим на този пустинен живот едно от първите места в историята на четвъртото столетие, без да се смущаваме от това, че тук не става дума за столицата, нито за богатите културни центрове. Не тях е търсил Христос Спасителят, а живите човешки души. Не е ли длъжен същото да търси и християнинът историк?”.[7] Оттук следва, че богословът, писал през 50-те години на 20 век в СССР, е изпреварил своя американски колега, който е писал няколко години по-късно, настоявайки върху същата тази първостепенна роля на личността в църковната история: „Историята е поле на действието и зад всяко събитие стоят действащи лица – дори тогава, когато те са загубили свободата си и се подчиняват на някакви образци и шаблони, или са обхванати от слепи страсти”.[8]

Съзвучието с руското богословие в емиграция обаче не свършва дотук. Свещ. Михаил (Чуб) се оказва твърде близък до разсъжденията на В. Н. Лоски за Св. Предание, които са били публикувани в 1944 г., когато от печат излиза книгата Смисълът на иконите, в съавторство с Л. А. Успенски. В качеството на въведение там е била поместена статията „Предание и предания”, в която В. Н. Лоски, в частност, пише, че Св. Предание в най-цялостен и дълбинен смисъл „не натрапва на човешката съвест формални гаранции за истините на вярата, а разкрива тяхната вътрешна достоверност. То не е съдържание на Откровението, а светлината, която го открива; не е слово, а живо дихание, което прави словата да бъдат чувани, заедно с тишината, от която словото изхожда; не е Истината, а съобщаване в Духа на Истината, вън от Когото Истината не може да бъде позната… Да бъдеш в Преданието означава да пазиш живата Истина в светлината на Светия Дух или по-вярно – да бъдеш запазен в Истината чрез животворната сила на Преданието… Тази пък сила, както и всичко, което изхожда от Духа, запазва в непрестанно обновление… Във всеки отделен момент от историята Църквата дава на своите членове способността да познават Истината в тази пълнота, която светът не може да вмести”.[9] Същата тази идея за непрестанното действие на Светия Дух в Тялото Христово – Църквата – развива и свещ. Михаил (Чуб): „Делото на обòжението, очистването и съединението с Бога не познава прекъсване и преминава от поколение към поколение, в недрата на Църквата. В него – в това велико и непрестанно християнско дело – се заключава и смисълът на битието на Църквата, обяснението и коренът на историческите събития от църковния живот”.[10]

Вече споменатият историк М. Поснов провежда отчетливо разграничение между божествения и човешкия фактор в църковната история: „… В собствен смисъл, на изучаването от страна на църковната история подлежи човешкият елемент – неговото развитие, неговата промяна, под влиянието или въздействието на божествения фактор. Сам по себе си пък божественият фактор – като вечен и неизменяем – не подлежи на историята; той излиза извън нейните граници”.[11] Свещ. Михаил (Чуб) обаче избягва този рационалистичен и крайно аналитичен подход към разрешаването на въпроса за съчетаването на божественото и човешкото начало в живота на Църквата и се старае да покаже тяхното неразделно единство. Като говори за пътищата и начините за достигане пълнотата на благодатното Богообщение, отец Михаил обобщава казаното със следните думи: „Чрез всичко това и се съзижда, и събира в едно цяло спасяваното от Бога човечество, събира се в Църквата – едното Тяло Христово, Царството на благодатта. Ето я областта, в която явно действа божествената благодат и възражда човечеството, и го направлява и го ръководи по Богу угодния път… Вън от това няма истинско християнство, няма и Църква. Историята на Църквата – това е преди всичко историята на това, как сред човечеството се е създавал и се е съблюдавал този нов живот, този свят огън, който е бил запален от Христос”.[12] Тук преподавателят от Ленинградската духовна академия несъмнено разсъждава в същите онези категории и понятия, в които това е правил и парижкият богослов, разглеждал Св. Предание като живот и дихание на Светия Дух в Тялото на Църквата Христова.

Също както и Лоски е твърдял, че Църквата Христова притежава Откровението в цялата му пълнота и във всички времена, и о. Михаил (Чуб) подчертава, че този живот в Христос никога не е угасвал и не е бил прекъсван. При това ние „… не трябва да се смущаваме от разликите в настроенията и, така да се каже, количествените показатели на разните епохи… Епохите на относителен духовен упадък за историка са не по-малко важни от епохите на духовен разцвет. Те ни учат как – насред преследванията, насред неразбирането и равнодушието, Божията благодат е намирала начините и човеците, способни (в понякога отчаяни – по човешките критерии – обстоятелства) да запазват светлината на истината и огъня на християнския живот”.[13]

През 1954 г. о. Михаил (Чуб) чете лекции и по еклисиология. Запазени са тезисите му върху темата Понятие и значение на Църквата. От тях ние разбираме, че, сред всички определения за Църквата, авторът е предпочитал онова, което е формулирано от А. С. Хомяков в трактата му „Църквата е една”, но отец Михаил донякъде го е видоизменил: „Църквата – това е единството на Божията благодат, живееща в множеството разумни творения, подчиняващи волята си на божествените закони”[14] (при Хомяков: „… които се покоряват на благодатта”). Тук обаче авторът на лекциите е формулирал и свое собствено определение за Църквата, което гласи: „Църквата – това е общество от хора, застанали на пътя на обòжението и вечния живот – за възстановяването си в своя първоначален и цялостен Божи образ”.[15] По мнението на автора на тези редове, освещаващата Божия благодат има първостепенно значение за членовете на Църквата – в това е и главната ѝ мисия в света, оттук се извежда и такова свойство на Църквата като светостта.

Интересно е, че свещ. Михаил (Чуб) е правел разлика между термините католичност и съборност, които – в неговите представи – се съотнасят един към друг така, като се съотнасят идеята и въплъщението ѝ в живота: „Съборността, като едно от най-важните определения за Църквата, е практическото изпълнение на термина католичност (от гръцки отнасящо се до цялото).[16] Именно от съборността на Църквата православният мислител извежда „… този, характерен за православието синтез на духовния авторитет и духовната свобода – в обединяващата ги любов”.[17]

Непогрешимостта на Църквата, проявявана от нейната йерархия на вселенските събори, отец Михаил свързва с апостолския характер и произхождение на Църквата, а така също и с непрекъснатото апостолско приемство в средите на епископата. И когато той пише, че „истината Христос е завещал и е предал на Своите апостоли, апостолите – на Църквата, а Църквата запазва тази истина в непрекъсваемото приемство на своите епископи”,[18] то, възможно е, това да е и алюзия към широко разпространения цитат от творенията на св. Василий Велики: „Така Господ е учил, апостолите са проповядвали, отците са съблюдавали, мъчениците са утвърдили”.[19]

По този начин, на основание на анализираните откъси от лекциите на свещеник Михаил (Чуб), преподавал в Ленинградската духовна академия и семинария в периода 1948-1955 г., в автора им, бъдещия архиепископ, можем да видим един самостоятелен мислител и самобитен православен богослов от втората половина на 20 век.

Превод: Борис Маринов


 

Уваров, С. „Осмысление истории Церкви и экклесиологии в лекциях священника Михаила (Чуба) 1953–1954 годов” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] През 1950 г. бъдещият архиепископ Миахил (Чуб) е последователно ръкоположен за целибатен дякон и свещеник (11-12 юни), на 4.12.1953 г. е постриган за монах и възведен в сан архимандрит, а на 1312.1953 г. приема и епископска хиротония като е определен за викарен епископ на Ленинградската епархия. От 1950 до началото на 1955 г. той преподава Обща история на Църквата и сходни на нея дисциплини, като История на древната Църква, Патрология и други, в тогавашната Ленинградска духовна академия (бел. прев.).
[2] Поснов, М. Э. История христианской Церкви (до разделения Церквей в 1054 г.) – В: Азбука.ру.
[3] Синодальная Библиотека Русской Православной Церкви (нататък – СБ РПЦ), ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 2.
[4] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 2 об.
[5] Florovskiy, G. “The Predicament of the Christian Historian” – In: Religion and Culture: Essays in Honor of Paul Tillich, ed. W. Leibrecht, N.Y. 1959, p. 146.
В превод на български: Флоровски, Г. Християнство и култура, С.: „Православен калейдоскоп” 2006, с. 51-52, както и в Живо Предание – тук (бел. прев.).
[6] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 3.
[7] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 3 об – 4.
[8] Florovskiy, G. Op. cit., p. 149.
В българското издание – на с. 58-59 (бел. прев.).
[9] Цит. по: Лосский, В. Н. „По образу и подобию” – В: Азбука.ру.
[10] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 4 об.
[11] Поснов, М. Э. Цит. съч.
[12] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 5 – 5 об.
[13] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 6 – 6 об.
[14] Пак там, д. 97, л. 1.
[15] Пак там.
[16] Пак там, л. 2.
[17] Пак там.
[18] Пак там.
[19] Беседа 24, против савелианите, Арий и аномеите – В: Семинарская и святоотеческая библиотеки.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/whr6k 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме