Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Осмислянето на историята на Църквата и на еклисиологията в лекциите на свещ. Михаил (Чуб) 1953-1954 г.

Понеделник, 03 Октомври 2016 Написана от Дякон Сергей Уваров

Archbishop Michael ChubНастоящата статия насочва вниманието на читателя върху богословските идеи, съдържащи се в уводния параграф към лекционния курс по История на древната Църква на свещ. Михаил (Чуб) (бъдещия архиепископ; 1912-1985).[1] Според мнението на автора, тези мисли предизвикват определен интерес, както ще бъде показано по-долу.

Този текст, който представлява авторски ръкопис (автентичен автограф) и който се съхранява в Синодалната библиотека на Руската православна църква, е бил написан през 1953 г. и досега не е бил публикуван, както и никъде не е бил цитиран. Той обаче съдържа редица дълбоки мисли върху предмета и целите на църковната история като богословска наука.

Ако М. Е. Поснов, издал в София през 1937 г. своя монументален труд История на Християнската църква (до разделението на църквите през 1054 г.), е написал, че „… на изследването от страна на църковната история подлежи всичко, в което се е изразил и в което се изразява животът на обществото Господне, наречено Църква, което устройва вечното спасение на хората”,[2] то свещ. Михаил (Чуб) прави следната съществена уговорка: „… Необходимо е да се знае и помни, че историята на Църквата преди всичко е съставена от това, което отговаря на непосредственото ѝ предназначение, а не от това, което само бива украсено от нейното свято име… Значимостта на църковните събития изобщо не трябва да се измерва чрез външното положение на един или друг деятел”.[3] Така младият богослов призовава да се вглеждаме в дълбочината, в духовния смисъл на историята, а не да се занимаваме само със съставяне на описания на външната канава на събитията.

Нататък авторът на статията развива своята мисъл: „Първото място в историята на Църквата принадлежи на онези, които в живота и в учението си са съответствали на това предназначение, сами са се стремили към него и са го достигали, съединявайки се – сами себе си и другите – с Христос и в Христос”.[4] Да обърнем внимание, че тук този личностен или персоналистки подход към църковната история е изказан за първи път в руското богословие на 20 век – много време преди знаменитата статия на прот. Георги В. Флоровски „Затрудненията на християнина историк”, където, в частност, е изказана следната, съвсем съзвучна мисъл: „… Крайната цел на изучаването на историята не е в установяването на обективни факти като дати, места на действия, цифри, имена и др. под. Всичко това представлява само необходима подготовка. Главната задача е срещата с живи хора… Изучавайки историята, ние установяваме връзка с хората, с техните мисли и трудове, вътрешни светове и външни действия… Историческото познание е познание не за обекти, а за субекти, за нашите събратя и съработници на нивата на житейското познание”.[5]

Обосновавайки своя подход към църковната история, о. Михаил (Чуб) поставя съществения, риторичен въпрос: „Защо са замлъкнали столиците, но и до днес толкова голямо значение продължават да имат делата и мислите, и молитвите, и подвизите на древните пустинници”.[6] Говорейки за първостепенното значение на личното духовно усъвършенстване на тези, които са оставили най-големи следи в църковната история, авторът подчертава следното: „Ако Антиохия или Константинопол са били мястото на проповедта и подвизите на св. Йоан Златоуст и неговите ученици, то ние сме длъжни да се запознаем с живота в тези столици, в съответната епоха. Ако обаче, в същото това време, най-голямата ревност и най-големите успехи в християнското делание са били съсредоточени в Египетската пустиня, то ние сме длъжни да отделим на този пустинен живот едно от първите места в историята на четвъртото столетие, без да се смущаваме от това, че тук не става дума за столицата, нито за богатите културни центрове. Не тях е търсил Христос Спасителят, а живите човешки души. Не е ли длъжен същото да търси и християнинът историк?”.[7] Оттук следва, че богословът, писал през 50-те години на 20 век в СССР, е изпреварил своя американски колега, който е писал няколко години по-късно, настоявайки върху същата тази първостепенна роля на личността в църковната история: „Историята е поле на действието и зад всяко събитие стоят действащи лица – дори тогава, когато те са загубили свободата си и се подчиняват на някакви образци и шаблони, или са обхванати от слепи страсти”.[8]

Съзвучието с руското богословие в емиграция обаче не свършва дотук. Свещ. Михаил (Чуб) се оказва твърде близък до разсъжденията на В. Н. Лоски за Св. Предание, които са били публикувани в 1944 г., когато от печат излиза книгата Смисълът на иконите, в съавторство с Л. А. Успенски. В качеството на въведение там е била поместена статията „Предание и предания”, в която В. Н. Лоски, в частност, пише, че Св. Предание в най-цялостен и дълбинен смисъл „не натрапва на човешката съвест формални гаранции за истините на вярата, а разкрива тяхната вътрешна достоверност. То не е съдържание на Откровението, а светлината, която го открива; не е слово, а живо дихание, което прави словата да бъдат чувани, заедно с тишината, от която словото изхожда; не е Истината, а съобщаване в Духа на Истината, вън от Когото Истината не може да бъде позната… Да бъдеш в Преданието означава да пазиш живата Истина в светлината на Светия Дух или по-вярно – да бъдеш запазен в Истината чрез животворната сила на Преданието… Тази пък сила, както и всичко, което изхожда от Духа, запазва в непрестанно обновление… Във всеки отделен момент от историята Църквата дава на своите членове способността да познават Истината в тази пълнота, която светът не може да вмести”.[9] Същата тази идея за непрестанното действие на Светия Дух в Тялото Христово – Църквата – развива и свещ. Михаил (Чуб): „Делото на обòжението, очистването и съединението с Бога не познава прекъсване и преминава от поколение към поколение, в недрата на Църквата. В него – в това велико и непрестанно християнско дело – се заключава и смисълът на битието на Църквата, обяснението и коренът на историческите събития от църковния живот”.[10]

Вече споменатият историк М. Поснов провежда отчетливо разграничение между божествения и човешкия фактор в църковната история: „… В собствен смисъл, на изучаването от страна на църковната история подлежи човешкият елемент – неговото развитие, неговата промяна, под влиянието или въздействието на божествения фактор. Сам по себе си пък божественият фактор – като вечен и неизменяем – не подлежи на историята; той излиза извън нейните граници”.[11] Свещ. Михаил (Чуб) обаче избягва този рационалистичен и крайно аналитичен подход към разрешаването на въпроса за съчетаването на божественото и човешкото начало в живота на Църквата и се старае да покаже тяхното неразделно единство. Като говори за пътищата и начините за достигане пълнотата на благодатното Богообщение, отец Михаил обобщава казаното със следните думи: „Чрез всичко това и се съзижда, и събира в едно цяло спасяваното от Бога човечество, събира се в Църквата – едното Тяло Христово, Царството на благодатта. Ето я областта, в която явно действа божествената благодат и възражда човечеството, и го направлява и го ръководи по Богу угодния път… Вън от това няма истинско християнство, няма и Църква. Историята на Църквата – това е преди всичко историята на това, как сред човечеството се е създавал и се е съблюдавал този нов живот, този свят огън, който е бил запален от Христос”.[12] Тук преподавателят от Ленинградската духовна академия несъмнено разсъждава в същите онези категории и понятия, в които това е правил и парижкият богослов, разглеждал Св. Предание като живот и дихание на Светия Дух в Тялото на Църквата Христова.

Също както и Лоски е твърдял, че Църквата Христова притежава Откровението в цялата му пълнота и във всички времена, и о. Михаил (Чуб) подчертава, че този живот в Христос никога не е угасвал и не е бил прекъсван. При това ние „… не трябва да се смущаваме от разликите в настроенията и, така да се каже, количествените показатели на разните епохи… Епохите на относителен духовен упадък за историка са не по-малко важни от епохите на духовен разцвет. Те ни учат как – насред преследванията, насред неразбирането и равнодушието, Божията благодат е намирала начините и човеците, способни (в понякога отчаяни – по човешките критерии – обстоятелства) да запазват светлината на истината и огъня на християнския живот”.[13]

През 1954 г. о. Михаил (Чуб) чете лекции и по еклисиология. Запазени са тезисите му върху темата Понятие и значение на Църквата. От тях ние разбираме, че, сред всички определения за Църквата, авторът е предпочитал онова, което е формулирано от А. С. Хомяков в трактата му „Църквата е една”, но отец Михаил донякъде го е видоизменил: „Църквата – това е единството на Божията благодат, живееща в множеството разумни творения, подчиняващи волята си на божествените закони”[14] (при Хомяков: „… които се покоряват на благодатта”). Тук обаче авторът на лекциите е формулирал и свое собствено определение за Църквата, което гласи: „Църквата – това е общество от хора, застанали на пътя на обòжението и вечния живот – за възстановяването си в своя първоначален и цялостен Божи образ”.[15] По мнението на автора на тези редове, освещаващата Божия благодат има първостепенно значение за членовете на Църквата – в това е и главната ѝ мисия в света, оттук се извежда и такова свойство на Църквата като светостта.

Интересно е, че свещ. Михаил (Чуб) е правел разлика между термините католичност и съборност, които – в неговите представи – се съотнасят един към друг така, като се съотнасят идеята и въплъщението ѝ в живота: „Съборността, като едно от най-важните определения за Църквата, е практическото изпълнение на термина католичност (от гръцки отнасящо се до цялото).[16] Именно от съборността на Църквата православният мислител извежда „… този, характерен за православието синтез на духовния авторитет и духовната свобода – в обединяващата ги любов”.[17]

Непогрешимостта на Църквата, проявявана от нейната йерархия на вселенските събори, отец Михаил свързва с апостолския характер и произхождение на Църквата, а така също и с непрекъснатото апостолско приемство в средите на епископата. И когато той пише, че „истината Христос е завещал и е предал на Своите апостоли, апостолите – на Църквата, а Църквата запазва тази истина в непрекъсваемото приемство на своите епископи”,[18] то, възможно е, това да е и алюзия към широко разпространения цитат от творенията на св. Василий Велики: „Така Господ е учил, апостолите са проповядвали, отците са съблюдавали, мъчениците са утвърдили”.[19]

По този начин, на основание на анализираните откъси от лекциите на свещеник Михаил (Чуб), преподавал в Ленинградската духовна академия и семинария в периода 1948-1955 г., в автора им, бъдещия архиепископ, можем да видим един самостоятелен мислител и самобитен православен богослов от втората половина на 20 век.

Превод: Борис Маринов


 

Уваров, С. „Осмысление истории Церкви и экклесиологии в лекциях священника Михаила (Чуба) 1953–1954 годов” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] През 1950 г. бъдещият архиепископ Миахил (Чуб) е последователно ръкоположен за целибатен дякон и свещеник (11-12 юни), на 4.12.1953 г. е постриган за монах и възведен в сан архимандрит, а на 1312.1953 г. приема и епископска хиротония като е определен за викарен епископ на Ленинградската епархия. От 1950 до началото на 1955 г. той преподава Обща история на Църквата и сходни на нея дисциплини, като История на древната Църква, Патрология и други, в тогавашната Ленинградска духовна академия (бел. прев.).
[2] Поснов, М. Э. История христианской Церкви (до разделения Церквей в 1054 г.) – В: Азбука.ру.
[3] Синодальная Библиотека Русской Православной Церкви (нататък – СБ РПЦ), ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 2.
[4] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 2 об.
[5] Florovskiy, G. “The Predicament of the Christian Historian” – In: Religion and Culture: Essays in Honor of Paul Tillich, ed. W. Leibrecht, N.Y. 1959, p. 146.
В превод на български: Флоровски, Г. Християнство и култура, С.: „Православен калейдоскоп” 2006, с. 51-52, както и в Живо Предание – тук (бел. прев.).
[6] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 3.
[7] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 3 об – 4.
[8] Florovskiy, G. Op. cit., p. 149.
В българското издание – на с. 58-59 (бел. прев.).
[9] Цит. по: Лосский, В. Н. „По образу и подобию” – В: Азбука.ру.
[10] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 4 об.
[11] Поснов, М. Э. Цит. съч.
[12] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 5 – 5 об.
[13] СБ РПЦ, ф. 1, оп. 1, д. 94, л. 6 – 6 об.
[14] Пак там, д. 97, л. 1.
[15] Пак там.
[16] Пак там, л. 2.
[17] Пак там.
[18] Пак там.
[19] Беседа 24, против савелианите, Арий и аномеите – В: Семинарская и святоотеческая библиотеки.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/whr6k 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме