Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Отношението на Корана към християните

Петък, 22 Юли 2016 Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Ислямът вече повече от 14 века присъства на сцената на световната история, като броят на изповядващите го през изминалия 20 в. надхвърли 1 милиард души, което го превърна във втората най-разпространена религия в света след християнството. Нещо повече, ислямът продължава да печели все повече привърженици и днес е най-бързо растящото изповедание. На Балканите той реално започва да присъства преди повече от шест века, а от близо век има последователи и навсякъде в Европа, включително в страни като Германия, Франция и Англия, където техният брой е сериозен процент от населението. В последните години присъствието на исляма все по-осезаемо се усеща по всички краища на земята, във връзка със събитията в Близкия Изток, Северна Африка, Афганистан, и свързаните с тях прояви на насилие на разни радикални групи, които целенасочено всяват страх във всяко общество и принуждават хората да говорят за тях и за религията, която изповядват. Все по-често обществото си задава въпросите какво представлява ислямът, какво е учението му и кое е истинското му лице; идентично ли е то с кадрите на фанатизираните тълпи, размахващи заканително оръжие и избиващи безразборно и „свои” и „чужди” под лозунга Аллах е велик, или е нещо различно? Тези въпроси ще продължат още по-настоятелно и сериозно да се задават предвид новите реалии в Европа и света и е добре да имат и достатъчно добронамерени, задълбочени и изчерпателни отговори. В нашите земи ислямът съседства още от края на 14 в., когато пада защитаваният от св. Евтимий Търновград и страната ни става част от Османската империя. Всъщност, част от предците ни се свързват с исляма още от 10 в., защото за добро или лошо, българите сме единственият народ в света, успял да създаде няколко държави, три от които изповядват всяка от трите световни монотеистични религии – днешна България, дело на Аспарух, в 9 в. официално приема християнството. Другата, останала в историята като Волжко-Камска, в 10 в. приема исляма, а Хазарският каганат, в който българите са основен етнос, в 8 в. приема юдаизма. Независимо обаче от тези исторически истини и славното духовно минало на България, люлка на християнската култура на всички славяни, българинът като цяло днес не познава добре нито своето собствено изповедание, нито това на съседите си друговерци. Това може да се обясни и с факта, че повечето наши сънародници само номинално се идентифицират с едно или друго изповедание, но не го познават и не го практикуват. Както казахме, реалиите в съвременния свят все повече ще ни принуждават да се обръщаме към себе си и там да търсим както духовните си корени, така и допирни точки с тези на заобикалящите ни друговерци, ако искаме да се съхраним като народ и държава.

Коранът

Както и Библията за християните, Коранът е свещената книга за мюсюлманите и източник на вдъхновение. За разлика от Библията, съставена от много боговдъхновени книги, чиито автори до голяма степен са известни, мюсюлманите вярват, че Коранът съществува като един небесен, неръкотворен архетип, спуснат непосредствено на човека от Бога чрез архангел Гавриил и Мохамед. Съвсем естествено е – при положение че юдаизмът, християнството и ислямът се определят като трите аврамични религии[1] – да потърсим какво е отношението на всяка от тях към другите и как са предадени тези отношения в техните текстове. Ислямът е най-младата от трите религии и някак естествено неговата книга, Коранът съдържа текстове, отнасящи се както до християните, така и до юдеите. В Библията, предшестваща хронологично Корана, трудно може да бъде посочен текст, който дори в есхатологичен план да бъде асоцииран с исляма.[2] Какво точно обаче е отношението на Корана към християните и от какво е обусловено то – на тези въпроси ще се опитаме да отговорим в настоящата статия.

В Корана християните са споменати с различни имена като: Hawariyyun, Ansar, Nasrani, Nasara, Ahl al-Kitab. Вероятно към тях трябва да прибавим и Ahl al-Fatrah. Ще опитаме по-подробно да анализираме тези наименования и конкретната им употреба.

Терминът или името Hawariyyun се ползва в Корана за първите последователи на Христос, Неговите ученици, които Той Сам призовал – апостолите: „О, вярващи, бъдете помощници [по пътя] на Аллах, както Иса, синът на Мариам, рече на учениците си…” (сура 61:14).[3] В Корана апостолите освен Hawariyyun са наречени и Ansar (помощници), но трябва да отбележим, че Ansar се ползва както за мюсюлмани, така и за християни и затова е необходимо да се вниква внимателно в текста, за да се види за кого точно се отнася.[4] В случая с употреба на Ansar за апостолите можем да посочим като пример: „И когато Иса почувства неверието у тях, рече: „Кои са моите помощници [по пътя] към Аллах?”. Неговите ученици рекоха: „Ние сме помощниците [по пътя] на Аллах…” (сура 3:52). Изразът Nasara (мн. ч. Nasrani) е използван петнадесет пъти в Корана, като в повечето случаи сочи юдеите, но в сура 5:14 е ползван за обозначаване на християните: „И от онези, които казваха: „Ние сме християни” приехме обет…”.

Едно от най-често срещаните в Корана обръщения към християните е „хора на Книгата” или „хора на Писанието” – Ahl al-Kitab. Този израз, подобно на разгледания случай с Nasara, се ползва както за християните, така и за юдеите, а понякога и за двете групи заедно. Това може ясно да се види, ако се сравни „О, хора на Писанието…” (сура 5:15), където от предния стих се вижда, че обръщението е конкретно към християните, „О, хора на Писанието…” (сура 5:19), където пък от следващите стихове се вижда, че обръщението се отнася за юдеите. В същата сура, но в стих 68, обръщението се отнася едновременно и до християните, и до юдеите, както сочи текстът: „Кажи: О, хора на Писанието, вие сте без опора, докато не спазите Тората и Евангелието, и ниспосланото ви от вашия Господ”. С Тора се идентифицират юдеите, а с Евангелието християните. В случая изразът докато не спазите Тората и Евангелието визира ислямското разбиране за откровението, дадено на юдеите като Тора, а сетне и на християните – като Евангелие. Необходимо е малко повече разяснение на това твърдение. Според исляма, и Тората, и Евангелието съдържат едно Откровение и едни и същи указания и постановления, но с годините те били променени и изкривени. Тази „повреда” на Писанието е наложила даването за пореден, трети път, на откровението на Бога към хората. Така Откровението отново било спуснато за пореден път в „автентичния си вид”– под формата на Корана. Спазването на Тората и Евангелието, според исляма, означава спазване на Корана, тъй като той съдържа в неповреден вид това, което реално е било дадено преди на хората с Тората и Евангелието. Илюстрация на казаното по-горе дава сура 61:6-7: „И рече Иса, синът на Мариам: „О, синове на Исраил, аз съм пратеник на Аллах при вас, да потвърдя Тората преди мен и да благовестя за пратеник, който ще дойде след мен. Името му е Ахмад”. А когато [Мухаммад] им донесе ясните знаци, рекоха: „Това е явна магия” (Ахмад е едно от имената на Мухаммад). И кой е по-голям угнетител от онзи, който измисля лъжа за Аллах, когато го зоват към Исляма? Аллах не напътва хората-угнетители. (Да се измислят лъжи за Аллах означава да Му се приписват съдружници, да се твърди, че Той има потомство и Неговите знамения да се определят като магия)”.[5]

Отношението към християните в Корана не е еднозначно и затова има редица причини, в зависимост от конкретния исторически контекст – опити да се приобщят християните към исляма, за взаимодействие на новопоявилата се религия с Римската империя и др. Не бива да се пренебрегва и фактът, че по времето, когато Мохамед е получавал своето откровение,[6] християнството вече няколко века не е монолитно. Още в 1 в. освен православни християни паралелно започват да съществуват и десетки секти и ереси. По времето на Мохамед в района на Арабската пустиня особено популярни и разпространени са несторианството и монофизитството. В този граничен за Византия район са изпращани много от най-отявлените и опасни еретици, за да бъдат държани далеч от столицата, от главните градове и църквата на империята, за да не развращават народа. И понеже всяка от тези християнски ереси има свои специфични особености, поради които и е била отхвърлена от православието, то и самото отношение на исляма към християните е в зависимост от тези особености и принадлежност. Ислямът чувства някои от тези християни – еретици по-близко до себе си, а други, значително по-далеч. Особено близки той чувства анти-тринитарните еретици, както и онези, които отричат божествената природа на Христос и признават в Него само човешката. Показателна за това е сура 3:113: „Те не са еднакви. Сред хората на Писанието има и праведна общност, четат знаменията на Аллах [и] в нощните часове свеждат чела до земята в суджуд”.

Фундаментът на кораничното, а оттам и цялостното отношение на исляма към немюсюлманите за мнозина мюсюлмани е заложен в сура 2:256: „Няма принуждение в религията”. Интересно е, че независимо от твърденията на мюсюлманите, че в Корана и чрез него всичко е казано ясно и точно, тълкуванията и интерпретациите на много подобни на този стихове са различни и понякога напълно си противоречат. Един от най-известните историци и тълкуватели на исляма например, Ат Табари (9-10 в.), като интерпретира този стих, говори, че той е насочен към онези мюсюлмани, които са се обърнали към исляма от юдаизма и, веднъж станали мюсюлмани, опитват да принудят (включително и с насилие) своите деца да станат мюсюлмани, а този текст трябва ги възпира от подобна практика. Самият легалистичен ефект на сурата, който се прилага по-късно и в Османската империя, е, че всеки последовател на вероизповедание, което е различно от исляма, но от което се събира данък джизие, джизя (jizya)[7], има право да го изповядва, без да бъде принуждаван да приема исляма. Тази сура определено е в пряка връзка с 9:29, където е казано: „Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра докато не дадат налога [джизя] безусловно и с покорство”. Ще рече, ако християните или юдеите не се съгласят да платят джизие-то, с тях трябва да се воюва дотогава, докато или приемат исляма, или се съгласят да платят и в замяна да съхранят вярата си. Специалният налог е условието, който би трябвало да осигурява заявеното в Корана (лично от Мохамед) статукво: „Вие си имате вашата религия и аз имам своята религия” (109:6). Разбира се, не всички в исляма, където липсата на един основен авторитет (какъвто е Църквата в християнството) и наличието на разни тълкувателни школи и практики възприемат по този начин казаното в сурата.[8] Мнозина и в миналото, и особено днес, в редиците на радикализираните мюсюлмани възприемат и тълкуват този текст буквално, като пряко указание за безпощадна война с друговерците, в това число и християните до пълното им унищожение или докато не приемат исляма. В подкрепа на своето буквалистично разбиране те привеждат и редица други места от Корана, които, трябва да отбележим, не са малко и чието съдържание позволява да защитят радикалните си разбирания за война срещу друговерците до пълно унищожение. Ето пример: „И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах!” (2:193), „И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах!” (8:39), „Вярващи, сражавайте се с неверниците, които са ви наблизо, и нека намерят твърдост у вас!” (9:123) и др. И докато в посочените примери няма конкретно позоваване на религиозна група или общност и може да се допусне, че се визират предимно езичниците, докато християните и юдеите, като хора на Писанието, са защитени предвид обособяването им в отделна група, близо до мюсюлманите, което изисква по-специално отношение.

За съжаление трябва да отбележим, че съществуват и специални пасажи, които слагат под един знаменател всички немюсюлмани. Друго обобщаващо наименование за хората на Книгата или Писанието в Корана, е „съдружаващите”. Това обикновено се ползва за езичниците, но понякога, като в случая, включва и християни и юдеи: „Кажи: „О, хора на Писанието, елате към едно общо слово между нас и вас, да не служим на друг, освен на Аллах и да не Го съдружаваме с нищо, и едни от нас да не приемат други за господари, освен Аллах!”. А отвърнат ли се, кажете: „Засвидетелствайте, че сме мюсюлмани!” (3:64). Според исляма и мюсюлманите, независимо че в християнството се говори за един Бог, то съ-дружава към Него още две Лица – Син Божи и Дух Свети и така единицата става Троица: „О, хора на Писанието, не прекалявайте в своята религия и говорете за Аллах само истината! Месията Иса, синът на Мариам, е само пратеник на Аллах и Негово Слово, което Той извести на Мариам, и дух от Него. И вярвайте в Аллах и в Неговите пратеници, и не казвайте: „Троица!”. Престанете! Това е най-доброто за вас. Аллах е единственият Бог. Пречист е Той, за да има рожба!” (4:171); „И рекоха юдеите: „Узайр е синът на Аллах”. И рекоха християните: „Месията е синът на Аллах”. Това те го изричат, приличат в думите на онези, които преди не повярваха. Аллах да ги порази! Как така се подлъгват! Те взеха за господари не Аллах, а своите правници и монаси, и Месията, сина на Мариам. А им бе повелено да служат само на единствения Бог. Няма друг Бог освен Него. Пречист е Той от онова, което съдружават с Него!” (9:30-31); „Броят на месеците при Аллах е дванадесет месеца според повелята на Аллах в деня, когато сътвори небесата и земята. Четири от тях са свещени. Това е правата вяра. Не угнетявайте чрез тях себе си и всички се сражавайте със съдружаващите, както и те всички се сражават с вас!” (9:36).

Трябва да отбележим, че отношението в Корана към християните често прелива от крайно отрицателно до благосклонно, като не липсват моменти дори на нескрита симпатия. Точно по времето, когато Мохамед създава Корана, Византийската империя търпи сериозни неуспехи във войната с Персия. В Персия през този период все още господстващата религия е зороастризмът, а характерно за това изповедание е, че поне в персийския му вариант е изключително нетолерантно към други религии и особено християнството. Стотици хиляди християни в Грузия губят живота си в честите набези на персите в земите им. Особено тежко страдат монасите, техните манастири и църкви. Грузинската църковна памет пази спомен за хиляди избити монаси от това време. Явно жестокостта, с която персите се отнасят към християните, не е оставила безразличен и Мохамед, и в Корана се появява много интересна сура от късния Мекански период.[9]

„Ромеите бяха победени. На най-близката земя. Но след поражението им те ще победят. След няколко години. На Аллах е повелята и преди, и след това. В този ден вярващите ще ликуват с помощта на Аллах. Помага Той комуто пожелае. Той е Всемогъщият, Премъдрият” (30:2-5). Любопитното, че един от близките сподвижници на Мохамед – Абу-Бакр,[10] не само напълно се е доверил на казаното от Мохамед, но и е успял да се обзаложи с група езичници, които не скривали радостта си от загубата на християните, че съвсем скоро (в рамките на няколко години), християните ще победят персите. От този облог той спечелил сто камили – огромно състояние за времето си. Другият интересен момент в цитирания по-горе пасаж е, че симпатията на исляма към християните при загубите им от персите е толкова голяма, че те направо са наречени вярващи, израз, определено недоминантен в Корана по отношение на немюсюлманите. Употребата на вярващи е още по-интересно на фона на казаното малко след това в тази сура: „И обърни лицето си към правата вяра, преди да дойде неизбежният Ден от Аллах! В този Ден ще бъдат разделени: който е неверник, против него е неверието му, а които вършат праведни дела, за себе си готвят, за да възнагради Той от Своята благодат онези, които вярват и вършат праведни дела. Той не обича неверниците” (30:43-45).

Под неверници тук определено се имат предвид най-вече немюсюлманите, като към тях могат да се добавят и наричащите се мюсюлмани, но нямащи праведни дела. Както вече отбелязахме, Коранът често мени настроенията си и съответно полюсите на отношение към юдеи и християни. Те бързо минават от положителни и толерантни в отрицателни и призоваващи към насилие. Особено показателни за това са пасажите за юдеите, които, за разлика от християните, са имали солидни представители в Мека, но най-вече в Медина. Юдеите след един характерен за тях период на проучване и дори игнориране на зараждането на исляма, решават открито да му се противопоставят. И точно тази промяна води и до съответната промяната в отношението на Корана към юдеите: „Ще откриеш, че хората, най-силни по вражда към вярващите, са юдеите и онези, които съдружават, и ще откриеш, че от тях най-близки по любов към вярващите са онези, които казват: „Ние сме християни”. Така е, защото сред тях има свещеници и монаси, и защото не се възгордяват” (сура 5:82).

Такава промяна е напълно логична и естествена, ако говорим за чисто човешки отношения и настроения, отразявани и в писмен вид, но в случая трябва и да се имат предвид ислямските претенции, че става дума за неръкотворен архетип на книга, която винаги е предстояла пред престола на Бога на Небесата, но която виждаме странно да отразява човешки емоции. Докато юдеите все още са в някакви нормални договорно-преговорни отношения с Мохамед и привържениците му, Коранът говори с уважение за тях. Когато обаче юдеите в Медина решават да се противопоставят на Мохамед, то и отношението на Корана се изменя драстично. В цитирания кораничен пасаж виждаме много положително отношение на исляма към християнския клир и монасите. Когато Мохамед обаче разбира категорично отрицателното отношение на монашеството и на християнството като цяло към религията му, като към лъже-религия, отново виждаме бърза промяна и в отношението на Корана: „Те взеха за господари не Аллах, а своите правници и своите монаси, и Месията, сина на Мариам” (9:31); „О, вярващи, мнозина от правниците и монасите изяждат имотите на хората с измама и възпират от пътя на Аллах” (9:34). По сходен начин и това определено „най-близко по любов” състояние и отношение към християнството ще мине в антихристиянския полюс: „Не видя ли ти дарените с дял от Писанието? Вярват в магията и в сатаната, и казват на неверниците: „Тези са по-напътени от вярващите”. Тези са, които Аллах е проклел. А за онзи, когото Аллах прокълне, ти не ще намериш закрилник” (4:51-53); „О, вярващи, не взимайте юдеите и християните за ближни! Един на друг са ближни те. А който измежду ви се сближи с тях, е от тях” (5:51). При цялото ни уважение към религиозните чувства на всички нехристияни и конкретно мюсюлмани, чиято Свещена книга и отношение към другите религии и преди всичко към християните разгледахме накратко в настоящата статия, трябва да споделим следните нерадостни заключения.

Преди всичко трябва ясно и отговорно да си дадем сметка, че във всяка религия, независимо какво изповядва, се появяват и екстремисти. Но последните години сочат, че докато за много от религиите екстремизмът е по-скоро изключение, при исляма той става практика, иманентна на самата религия. Причините за това са много и различни, а основната е в самия статут на Корана. Неръкотворният Коран е извор на религиозния живот на мюсюлманина, а архетипът му съществува на един непонятен за много от мюсюлманите език – арабския. Което автоматично изключва възможността Коранът да се приема освен като свещена, също и като историческа книга, отразяваща временни, несакрални взаимоотношения, в контекста на които става божественото Откровение, като например в Стария и в Новия Завет. Това абсолютизира всяка фраза и мимолетно настроение, отразени в Корана, и принуждава изповядващите исляма принудително да живеят според социалните реалии от 6 в. Това своеобразно социално насилие също е постоянен източник на напрежение и улеснява радикализирането на мюсюлманските общества при наличието на подходяща политическа идеология.

Това че оригиналът на Корана е на арабски, също така и поставя арабския свят в по-привилегировано положение в сравнение с неарабите в исляма. Казваме това, като отчитаме, че самото вероизповедание никога, подчертаваме никога, не прави или по-скоро не говори за такова вътрешно разделение. За исляма, както и за християнството, няма етноси, няма расови разделения… Но ислямът прави едно друго, много фундаментално разделение – разглежда самия свят като разделен на две сфери – Дом на исляма (Дар ал Ислам) и Дом на войната (Дар ал Харб). В първата сфера спадат всички изповядващи исляма, независимо от пол и раса, а към втората всички, които не го изповядват, които обаче трябва да бъдат приведени към Дома на исляма. Съответно начинът, по-който трябва да стане включването към Дома на исляма е обект на разни спекулации, а името Дом на войната, свързвано с редица достатъчно „ясни” цитати от Корана, определя за най-радикално настроените и самата методология на прехода. Със съжаление трябва да отбележим, че тенденцията на прехода към Дома на исляма да се гледа като на свещена война-джихад с тях, става все по-популярна. Мюсюлманите трябва да водят свещена война с немюсюлманите докато те приемат исляма или бъдат напълно унищожени. Това започва да се възприема все повече дори от традиционно либерално настроените мюсюлмани, което говори за ясно изразена тенденция на повсеместна радикализация на всички течения в исляма, включително най-либералните.

Друг сериозен проблем днес, улесняващ прокарването на манипулативни тези в исляма, е изначалното фиксиране на постулата за арабския език като вечен език на неръкотворния Коран. Това винаги автоматично е превръщало всеки превод на Корана в негово тълкувание – нещо, което престава да бъде същински Коран. За мюсюлманите, чийто матерен език не е арабският, се отварят вратите на възможността за големи манипулации и всякакви крайни тълкувания и внушения. Изискването, което ислямът полага като норма за мюсюлманите, е да могат да четат или рецитират Корана, но липсва изискване прочетеното да бъде разбирано. Трябва да отбележим, че взимайки като базов пример България, но това е състоянието и във всички мюсюлмански страни, където арабският език не е матерен, единици от изповядващите исляма имат реална представа какво четат. Текстът им е непонятен, защото както казахме, Коранът е Коран само на арабски. Самите промени на нагласите в Корана, недоизказани или изказани в двете крайности и противоположности наставления дават възможност за появата както на много толерантни отношения с не-мюсюлманите, така и за крайно враждебни към тях. Независимо от претенцията, че Коранът съдържа всичкото необходимо за човека знание, често сам по себе си той е недостатъчен да определи поведенческия модел на мюсюлманина в ред житейски ситуации. Ето защо е необходим и втори авторитет, на който мюсюлманинът да може да се довери. Такъв авторитет, регулатор и източник за религиозния живот там е свещеният хадит (хадис),[11] който пък поради своето естество често предлага няколко варианта за решаването на определена ситуация, като в много случаи един от тези варианти отново е радикален. Точно тази палитра от разночетения и тълкувания умело се използва от редица религиозни и не само идеолози за користни и политически цели, обикновено нямащи отношение със самия ислям. Както в цялата история на човечеството, и тук политиката използва религията за своите цели. Разбира се, казаното в известна степен важи и за всяка религия, включително и християнството, когато нейните последователи не познават своето изповедание и попадат в ръцете на псевдоучители и водачи. Поради спецификите на Корана, някои от които разгледахме, както и поради изобилието от стихове, изказващи съвсем противоположни мнения на други текстове от Корана по един и същ или идентичен казус, много мюсюлмани лесно могат да бъдат радикализирани. За съжаление точно тази тенденция доминира все по-силно в съвременния свят, а християнството постепенно се превръща в най-яростно преследваната и унищожавана религия от мюсюлманите. Твърденията, че християните са най-близките по любов до мюсюлманите (сура 5:82), усилено губи позиции пред друг постулат: „И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха!” (2:191); „И не взимайте ближни от тях, докато не се преселят по пътя на Аллах! А отметнат ли се, хващайте и ги убивайте, където ги заварите…” (4:89).


[1] Имащи своето начало в библейския праотец Авраам.
[2] Казвайки това, изразяваме категоричността на твърдението от християнска гледна точка, която не взема под внимание мнението и тълкуванието на повечето мюсюлмански учени, които без сериозно основание настояват, че „Параклит” – Утешителят, Духът на Истината или Светият Дух, обещан от Христос да бъде изпратен на земята, всъщност е обещание за пращане на Мохамед, което християните не били разбрали и изопачили. По-подробно – сура 7:157: „Онези, които следват Пратеника, неграмотния Пророк, когото откриват записан у тях в Тората и Евангелието. Той им повелява одобряваното и ги въздържа от порицаваното, и им разрешава благините, и им възбранява скверностите. И снема бремето и оковите, които са на тях. Които повярват в него и го почитат, и го подкрепят, и следват Светлината, ниспослана с него, тези са сполучилите”. Тълкуванието на проф. Ц. Теофанов на този стих, дадено като разяснение, веднага след стиха в българския му превода на Корана, е: „(Всевишният Аллах го назовава „неграмотния пророк”, но макар и неграмотен, той притежавал цялата зрелост на познанието. Това е наистина чудо. Важно е да се отбележи, че и в Стария, и в Новия Завет се подсказва за появата на Мухаммад, мир нему, като последен Пратеник на Аллах. Най-ясното от тези указания се съдържа в Иоан 14:16: „И ще поискам от Отца, и Той ще ви даде друг Утешител, да бъде с вас до века”. Гръцката дума параклетос, която се схваща от християните като „Светия Дух”, може да се прочете и като периклютос – гръцкия еквивалент на Мухаммад Възхваляван). Всъщност, както вече посочихме, християните, нямаме никакво основание да приемем този мюсюлмански възглед защото обещания от Христос Параклет, Духът на истината, слиза над събралите се в Църквата в деня на Петдесетница, веднага след Христовото Възкресение и Възнесение, и оттогава неизменно пребивава в нея и с нас.
[3] В настоящето изследване използваме превода на Корана на български език от проф. Цветан Теофанов. Коранът е разделен подобно на Библията на глави – сури. В скоби след текста сочим номера на сурата и съответния стих (аят). За да сме коректни, трябва да посочим, че мюсюлманските учени не са съгласни със слагането на знак на равенство между стих и аят. За тях аят-а не е стих, а изказ, изказване. В същия контекст е необходимо да направим уговорката, че според исляма, всеки превод на Корана е вече негово тълкувание, но не и самият Коран. Коранът изначално съществува само и единствено на арабски. Вярва се, че небесният му архетип е също на арабски и затова всеки превод на друг език, според мюсюлманите, внася нещо ново и се отклонява от оригинала: „Така го низпослахме отсъждане на арабски” (сура 13:37).
[4] В случая с цитираната сура 61:14, първото обръщение Ansar е към мюсюлманите, а второто на Христос (араб. Иса) е към неговите ученици Hawariyyun.
[5] Това са думи без основание в Библията. Сам Христос никъде не прави и намек за подобен пратеник. Напротив, свидетелства недвусмислено за Себе си като за Бог – Алфа и Омега, начало и край – Който е, бил е и идва, Вседържителят (Откр. 1:8). Тук всъщност отново става въпрос за тезата, която разгледахме в бел. 2 и за която проф. Теофанов използва традиционната интерпретация на мюсюлманите.
[6] Трябва да отбележим, че Коранът не е даден наведнъж, а е плод на дълго и продължително откровение, което Мохамед „получава” от 610 г. до края на живота си. В Корана липсва хронологична подреденост, а сурите са поставени произволно, като следват някаква сакрална, но непонятна нам логика. Мохамед сам заявява, че е забравял за известно време части от „Откровението”, защото явно Бог така е пожелал и се е сещал за тях по-късно, в подходящ момент. Ще отбележим само, че първата, получена като откровение, сура (Ал Алак), в Корана се намира на 96 място. Много от сурите се появяват след различни, често доста любопитни и пикантни случки в неговия живот.
[7] Специален данък, събиран само от немюсюлманите, основно християни и юдеи. Благодарение на него те имат правото да запазят своята вяра. В първите години на исляма този данък е бил неприложим към езичниците, които е трябвало да станат мюсюлмани, ако трябва и с насилие. Трябва да се има предвид и че ако християнин приеме исляма, той престава да плаща. В разни османски документи са отбелязани ред случаи на християни, пожелавали доброволно да приемат исляма, заради определени привилегии, присъщи само на мюсюлманите, и да избегнат плащането.
[8] Един от най-големите проблеми в исляма е отсъствието на един общопризнат авторитет, чието мнение или тълкувание да бъде възприемано от всички. Днес има няколко достатъчно авторитетни школи или направления в тълкуванието и разбирането на исляма, които събират около себе си по-голямата част от вярващите. За съжаление има и радикални школи и течения, които са крайно опасни. Ще посочим като такива „уахабизма” и „салафизма”. Известният български специалист проф. А. Желязкова, ръководител на авторитетния Международен център за изследване на малцинствата, говори за тях в свое интервю за БНР. За нея няма нищо страшно в тези думи – това било нещо като „протестантството в християнската религия”. Истина е, че съществува и преекспониране на „злото”, наречено уахабизъм, и това до голяма степен се дължи на трагичните събития от 11 септември 2001 г. и връзката им с Осама бен Ладен, както и на случващото се в размирния регион на Кавказ, където тероризмът се свързва неизменно с влиянието на уахабизма над местните мюсюлмани. Мнозина обаче, които разглеждат чисто теоретично салафизма и уахабизма и не намират нищо крайно там, съзнателно или не подминават факта, че опасен е не самият уахабизъм, а свързването му с политиката и превръщането на исляма в политическа доктрина, която трябва да „работи” за налагането на мюсюлманско господство. А само този съществен, но пренебрегван от мнозина факт може да даде цялостна картина за уахабизма, както и възможност за правилна оценка на степента на опасност, която той представлява. Също, не е коректно и да се определя уахабизмът като протестантство в християнската религия, защото това предполага един общоприет ортодоксален ислям, който се изповядва от повечето мюсюлмани и от който се раждат радикални отклонения. За съжаление в исляма няма общоприета ортодоксия, а всичко е следване на разни школи, тълкуватели и авторитети. Дори и двете основни течения, сунизъм и шиизъм, са разпокъсани на много под-течения и направления. Вярно, мнозина специалисти условно наричат сунизма – „ортодоксален ислям”, но само те могат и ясно да си дадат сметка колко условен в действителност е този термин. В исляма, както казахме, липсва един централен орган или авторитет, който да може да регулира, санкционира и съответно да поеме някаква отговорност за случващото се в ислямското общество – уммата. Ето още един пример, за да сме напълно ясни: ако в християнството един документ се подпише от предстоятел на една църква, бил той патриарх, архиепископ, митрополит или папа, подписът ангажира цялата поместна църква или, в случая с папата, всички римокатолици. В исляма няма фигура, която да може да ангажира една вероизповедна общност, а има само условни авторитети. Думи или подпис на улем, имам или който и да е познавач на исляма, ангажират само него и могат да извикат симпатия и единомислие, да породят диалог, но нищо повече.
[9] Сурите в Корана се разделят на получени от Мохамед като откровение в Мека или в Медина: съответно получените в Мека са мекански, а тези в Медина – медински.
[10] Първият арабски халиф – тъст на Мохамед, женен за дъщеря му Айша.
[11] В исляма хадита (хадиса) е спомен (преминал в писмена форма) за постъпките на Мохамед в една или друга житейска ситуация, т. е. това са сборници с разкази за постъпки на Мохамед по разни поводи. Тези сборници са десетки, като общият брой на описаните в тях случки достига няколко хиляди. Исторически са се оформили „по-автентични” и „по-неавтентични” колекции от разкази и съответно автори на тези колекции. Това означава, че тези разкази или хадиси и тяхната достоверност е трудно (до невъзможност) да бъде доказана. А критериите за тяхната достоверност са неясни и субективни.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wdk6d 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме