Житие на Филотея Темнишка: исторически акценти

След като вече говорихме за богословските и социалните акценти в житието на св. Филотея,[1] сега ще насочим вниманието и към историческите, чието разкриване ще придаде завършен вид на житийния анализ. Макар че по логиката на създаването на един документ, отразяващ миналото, историческите акценти не винаги са осезаеми от пръв поглед, те винаги съществуват, дори и тогава, когато авторът не цели специалното им изтъкване. Това е така, тъй като всеки исторически извор се появява в определен момент, на определено място в историческото време, неизбежно отразявайки неговите особености. Така всеки документ от миналото логично съдържа исторически акценти, ситуиращи информацията в историческото време. И основна задача на всеки анализ е да разкрие тези акценти, което подсигурява възможно най-точната интерпретация на извора и предпазва от често срещаната грешка съвременни идеи да бъдат вменявани на автори от миналото, нямащи и най-малка представа за тях. Казано по друг начин, става дума за разкриване светогледа на автора, а от тук и на светогледа на цялото общество, откъдето идва и добрата интерпретация. В този смисъл историческият акцент изразява авторското разбиране за историята и интерпретацията ѝ, а фактът (приведен от автора като аргумент) е опитното му потвърждаване.

Житията на светците, като първокласни извори не само за църковната, но и за гражданската история, съдържат същите белези и подлежат на същата тази критика, но имат и особености, отличаващи ги от всички останали. Преди всичко, те са дело на Църквата, откъдето следва, че отразяват именно църковния възглед върху историята, т. е. историческата им интерпретация не може да се състои без добро познавате на този възглед. Необходимо е следователно, преди да пристъпим конкретно към разглеждане на историческите акценти в тази творба, накратко да поговорим за църковния възглед върху историята, допринасяйки с това за по-лесното разбиране и агрументиране при изложението на историческите акценти.

Историята през погледа на Църквата.

От гледна точка на Църквата историята е разказ за грехопадението и спасението, за великите Божии дела и за делата на хората в историческото време. Разказ за пътя, изминат от Църквата и за този, който ѝ предстои, докато не достигне до Царството Божие. Следователно предмет на църковната история е изследването тъкмо на този път и по-точно на опита, придобит в това движение, т. е. на Православното предание, съхраняващо този опит.

Историята има своето начало в акта на сътворението и своя край – във Второто пришествие. Тя е дело на Божия промисъл[2] и на човешкия устрем към съвършенство. Целта, към която върви Църквата, е Царството Божие. Тази цел определя и позволява на Богочовешкия организъм да търси своя идеал в есхатона, а не в миналото си.[3] Това определя и историческия път на Църквата – като движение напред, а не като връщане към някакъв загубен златен век или като движение в кръг. Човекът е дарен със свободна воля и може да прави собствен избор за делата си. Той може да откликне или не на Божия призив. Помрачената от греха душа не винаги може да направи верен избор.

Отношение към историята има и сатаната с неговите паднали ангели, тъй като те непрекъснато се опитват да отклоняват хората от Бога и от спасителния път на вярата.

Днес, когато говорят за историята на Църквата, историците често имат предвид само нейното земно изражение.[4] Този подход обаче е непълен, тъй като между земната и небесната Църква съществува неразривно единство, т. е. става дума за една Църква, а не за две, както би могло прибързано да се заключи.[5] Църквата живее в сгъстено време, т. е. съпреживява миналото, настоящето и бъдещето. Най-голям израз това съпреживяване намира в св. Евхаристия.

На основата на казаното можем да добавим още няколко думи за това, кой и как твори историята? Както вече споменахме, историята се твори в съработничество между Бога и човека. Бог е двигателят на историята, Който задава нейните параметри и Който подкрепя човека чрез благодатта. Човекът пък, от своя страна, не е пасивен обект на Божията воля, а притежава свобода, която му позволява да взема решения, да приема благодат и активно да участва в случващото се.

Сатаната, макар да няма творчески сили, по Божие допускане, според мярата на поносимост, се опитва да отклони човека от спасителния път. Това изпитание обаче е допуснато от Бога, за да изпита и да кали човека.

Във възгледа на Църквата историята има преди всичко аксиологични и социални измерения, което позволява Бог и хората да бъдат виждани, в историческия процес, в истинската им светлина – едновременно като обекти и като субекти, едновременно като личности и като единен Богочовешки организъм.

Накрая ще подчертаем, че по своето предназначение Църквата, Благовестието и Традицията са дълбоко исторични. Църквата върви в историческото време и всичко, което се случва по пътя ѝ има историческо измерение. Самото опитно богословие се ползва от исторически методи при утвърждаването на истините на вярата.[6]

Исторически акценти

Преди да разгледаме историческите акценти в Житието на св. Филотея трябва да направим още едно уточнение, което се налага от спецификата на анализирания текст. Житията предават открито и реално живота на светците, както и богословските истини вложени в тях, а от тук следва, че съставителите им пишат, възприемайки разказваните събития като действително случили се, а не като митология. Митологичното мислене и възприемане на историята е характерно за някои от еретическите секти (като гностици и богомили), но не и за Православната църква.[7] Търновският патриарх, сам апологет на православната вяра, не прави изключение от това правило.

Всъщност св. Евтимий сам е поставил в своето произведение исторически акцент и този акцент е върху съработничеството между Бога и човека или, казано по-точно, – върху общностното творене на историята. Целта на конкретния исторически разказ е да предаде тази истина, да я онагледи, да я изтъкне. Поради това св. Евтимий започва разказа от грехопадението в рая. Събитие, случило се в зората на човешката история и определило нейния ход и занапред. Именно от този момент нататък започва историята на грехопадението и спасението, която продължава и днес и която ще продължи дори до Второто Христово пришествие. По-специално, св. Евтимий изтъква действията на Ева и разказва за последствията от тях за целия женски род, тъй като му предстои да говори за подвиг на жена. Противно на широко разпространеното мнение, че жената е по някакъв начин виновна за грехопадението, св. Патриарх утвърждава, че цялата вина принадлежи на злобният враг на човешкия род. Жената е потърпевша, тя се е подала на изкушението и затова не заслужава нашите упреци. По този повод той отбелязва: „И като нямаше как да излее своята злоба (злобният враг – П. П.), намери жената, най-неразумната част, най-крехкото вместилище, неопитна за неговите лукавства и я прелъсти с равнобожие. А тя – неопитна за лукавствата му – повярва, подчинявайки се на смъртоносния съвет, поради което получи подобаващо възмездие за престъплениетои се лиши от райската храна; и бе, прочее, отлъчена от Бога и от рая”.[8]

Логично, по-нататък Патриархът разказва за спасителното дело на Господ Иисус Христос и по-специално за Боговъплъщението, което е от първостепенно значение за оправдаването на женския род и на цялото човечество, както и за по-нататъшния ход на историята. От историческа гледна точка този акт на Божията любов поставя началото на благодатната помощ за изкупеното човечество в битката му със злото по пътя към спасение. Затова Евтимий възкликва: „И дарува победа на цялото човечество – не само на мъжкия род, но и на женския, та да могат да тъпчат и напълно да низвергнат злоначинателя – враг, прелъстил жената в рая и всички негови враждебни сили”.

След това въведение св. Евтимий разказва за живота на светицата, акцентирайки върху нейната вяра и върху делата, породени от тази вяра, както и върху даруваната на подвизаващата се Божия помощ. В исторически аспект това е по същността си разказ за съработничеството между светицата и Бога. Тя вярва в Откровението, знае, че небе и земя ще преминат, но нито една йота от закона няма да се промени. Вярата ѝ обаче трябва да бъде изпитана! Бог допуска сатаната да я изкушава в мярата, която тя може да понесе. От своя страна, Филотея също съзнава, че без Бога не може да върши нищо и в кулминацията на изкушението, когато изглежда че ще бъде победена, тя отправя молитва към Господа:

„Иисусе Христе, единородно на Отца Слово, Ти, Който благоизволи да се въплътиш чрез жената, та да излекуваш женското престъпление; Ти, приелият плът от чистата Дева и Богородица, погледни към мене, твоята смирена робиня, уединила се заради Тебе. Ето злоначалният враг върви, ревейки като лъв и иска да ме погълне, защото е свикнал многократно да се нахвърля върху женския род, да го покрива с позор и да подбужда срещу него обвинения и голям присмех. Но Ти, Който неизречено си възсиял от Девицата Мария и си благословил женската природа, и си унищожил без остатък нейното безчестие, низпосли сега на мене, убогата, своята помощ, та позорът да падне обратно върху главата му и да бъдат посрамени всичките му неприятелски сили, защото си благословен във вековете, амин!”.

И веднага демоните изчезват и изкушенията престават!

Сам по себе си подвигът е път едновременно нагоре към Бога и напред – към Царството Божие. Плодовете от него имат значение както за подвизаващия се, обдарен с благодат, така и за останалите членове на Църквата, ползващи се от тази благодат чрез молитвеното застъпничество.[9] Затова и подвизите на Филотея не остават скрити. Не остава скрито и дръзновението ѝ пред Бога, на което се дължи възможността, по нейните молитви да стават чудеса, да наставлява Църквата и клира.

Самото девствено житие, посвещаването, сгодяването за Христос и любовта към Него също имат историческо измерение, защото предполагат градивни действия, а не разрушителна пасивност. Да, тези действия се различават от действията на генерал на бойното поле, но пък са много по-плодотворни от земните битки. Много генерали са отдавна потънали в праха на времето заедно със своите дела, докато тихият молитвен подвиг не само се помни от Църквата, но ѝ носи благодат и ѝ служи вместо ориентир, а също и за оръжие в духовната битка с поднебесните духове на злобата.

Посмъртните чудеса свидетелстват за неразривната връзка между земните и небесните членове на Църквата. Свидетелство са за това, че цялата Църква върви по пътя към спасение.[10] А също и за силата на Божията благодат. Така, взаимно укрепено, християнското общество или, по-точно, Богочовешкият организъм, Църквата, устоява на сатанинските напъни да бъде разрушено, надмогва ги и върви напред.

Св. Евтимий Търновски съобщава не само факти от земното житие на светицата и от живота на тогавашното общество, но събития от международно значение и такива, случили се по време на пренасянето на мощите ѝ. Тези факти безспорно са важни, но в разбиранията на Патриарха те са отново израз и свидетелство за съработничеството на Бога и човека по устрояването на спасението, видима проява на невидимата борба за усъвършенстване на човека, знаци по пътя към Царството. За Евтимий историята не се дели на свещена, светска и църковна, тъй като има един извор и едно предназначение.

Заключение

След като разгледахме основните акценти, които св. Евтимий е поставил в своето произведение, посветено на св. Филотея Темнишка, можем да изведем от този анализ и съответни изводи.

На първо място, всяко произведение говори преди всичко за своя собствен автор, за неговата интелектуална подготовка и мощ, за неговата вяра и обществени възгледи.По този пункт от анализа Житие на Филотея ни представя богослов, дълбоко вкоренен в Традицията, т. е. живеещ и познаващ живата вяра, което му дава възможност да бъде проникновен в богословския анализ, ясен в изложението и верен в интерпретацията.

Самото пък житие по своята същност представлява едновременно и исторически документ, и богословски трактат, и ръководство за благочестив живот. Задачата, която си поставя св. Евтимий с написването на тази творба е едновременно да информира слушателите (читателите) за случилите се събития, за живота на светицата и Божиите дела, изявили се чрез благодат, а също да им даде познание за начините, посредством които се придобива и действа благодатта. Всичко това от своя страна разкрива главното предназначение на житието: да изтъкне, да представи и да възхвали съработничеството между Бога и човека, т. е. подвига на живата вяра.

Цялостният анализ на тази Евтимиева творба показва, че в България също са се раждали, живели са и са просиявали големи богослови, чието творчество е в съгласие с Православната традиция и до днес не е загубило обаянието си на истинско, изживяно, опитно богословстване.

Историята на поместната ни църква е изследвана от най-различни гледни точки и с помощта на най-различни методологии. Многократно е изтъквана ролята ѝ при формирането на българската народност, при въвеждането на българската държава в европейската християнска цивилизация, при опазването и развитието на славянската православна култура, както и за съхраняването на народа ни под османско владичество. При все това обаче почти нищо не е направено за разкриване на истинската ѝ същност като неотменна част от Богочовешкия организъм – Църквата, както и за осветляването на нейната пътечка от общият път на Църквата към Царството Божие. Именно в това разкриване се крие и разковничето за правилно разбиране на църковната ни история. Погледнати от този ъгъл произведенията на нашите изтъкнати дейци на Църквата се откриват в нова светлина – не само като паметници на отдавна отминали времена или интересна средновековна литература, но и, най-вече – като свидетелство за църковната ни история и за Православната духовност, като ориентир в нашето объркано време на духовен нихилизъм. Освен това духовният анализ би ни предпазил и от това да пилеем времето си в търсенето на учители из далечни страни, след като имаме свои, по нищо неотстъпващи на иноземните.

Надяваме се, че предложеният цялостен анализ е допринесъл за това, щото на агиографската литература да се погледне с духовни очи, през призмата на Преданието на Църквата, че е помогнал на читателите да открият зад текста богатия, многопластов свят на Православната духовност. Също така, надяваме се да сме допринесли с нещо и за доразкриването на истинското величие и измерение на личността и на дейността на Търновския Патриарх св. Евтимий.