Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Житие на Филотея Темнишка: социални акценти

Четвъртък, 06 Декември 2012 Написана от Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovКато има за отправна точка Личността на Иисус Христос, социалното учение на Църквата е насочено към човешката личност и цели нейният земен живот да е устроен така, че да доведе до обòжение върху основата на любовта. Основният метод, с чиято помощ който Църквата се стреми да осъществи нравствените и социалните си идеали, е свидетелството за правотата на православното учение с проповед и богоугоден живот. Преуспелите в богоуподобяването и открити ни от Бога за пример човеци, са светците, чиито жития са сред първостепенните извори върху социалните възгледи на Църквата. Този факт ни предоставя възможност да насочим вниманието на читателите към тази малко позната и неподозирано важна за съвременното богословие проблематика.

Като извор тук отново ще използваме – след като разгледахме богословските му аспекти[1] – житието на св. Филотея, при поставяне на акцента върху действията на героите, за да проличи неразривната връзка между изповядваната и живяната вяра.

1. Въведителни бележки

Както знаем, Евтимиевият текст е насочен към монашеската аудитория, поради което съдържа и специфично социално послание. Факт, изискващ да кажем няколко думи за значението на монашеството в живота на Църквата. Това значение може да бъде разбрано само ако се опрем на Преданието на Църквата, съгласно което на първо място монашеството е интегрална част от самата Църква: нейна съвест и доказателство, че евангелските идеали са достижими. Напускайки този свят, монасите остават в него със своята молитва, аскеза и проповед. Поради това в социално отношение, колкото и парадоксално да би изглеждало това, монасите не са бегълци от действителността, но – опитно установили същността на тази действителност – се стараят да я одухотворят и преобразят.[2]

Непримиримата на пръв поглед антиномия[3] между девствения и брачния живот всъщност изразява само двете преплитащи се пътеки от общия път към обòжението и Царството Божие.[4]

В житието на Филотея Търновският предстоятел ясно е отразил тези особености. Той последователно и възходящо изобразява семейството, в което се ражда светицата, нейното собствено семейство и подвижническия ѝ живот без, както ще видим нататък, да ги противопоставя.

В православното богословие семейството винаги е разглеждано като общност, основана върху здравата основа на любовта. Основната цел на брака е встъпилите в благословен съюз съпрузи взаимно да се подпомагат в нравственото усъвършенстване по пътя към спасение.[5] Това се постига чрез непрестанно възгаряне на неизчерпаемия източник на духовното творчество и живота: любовта. Всичко останало: християнският начин на живот,[6] изграждането на дом, раждането на деца, придобиването на духовни и материални[7] богатства и т. н. е дело на този огън.

Както се вижда, макар и духовна категория, любовта има и социално измерение, тъй като е свързващият и градивен елемент в Богочовешката общност. Не е случайно, че първата и най-голяма заповед е: „Възлюби Господа, Бога твоего” (Мат. 22:37-38), а втората, подобна на нея, е: „Възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:39), а ап. Павел, в прочутия химн на любовта, добавя към тези заповеди и опитно установената истина, че, ако човек изгуби своята любов, той деградира до изгубване на човешкото у себе си (1 Кор. 13 гл.).[8]

В социално отношение християнското семейство е онова място, където започва формирането на християнската личност, т. е. в него се създава духовната атмосфера, в която се проявява Божията благодат и се облагородява свободната човешка воля.[9]

2. Типовете християнско семейство, изобразени в житието на св. Филотея

В житието на св. Филотея Евтимий е изобразил два типа християнско семейство: на Йоан и Ирина (родителите на Филотея), родило преподобната, и на самата Филотея – възвисило женската добродетел. Тези две семейства са изградени върху една основа и преследват една цел, но вървят към нея по различни пътеки.

2.1. Семейството на Йоан и Ирина

Св. Евтимий разказва: „Нейните родители се наричаха Йоан патриций и Ирина. Чеда на благородни родители, те винаги живееха в страх Божи, денем и нощем бдяха в божествените храмове, гладните хранеха и на просяците даваха потребното; тяхното постоянно въжделение бе как да имат чедо”.[10]

С тези няколко щриха ни е представено едно традиционно семейство – топос за агиографската литература.

От гледна точка на християнската социология най-важна характеристика на това семейство е, че живее в страх Божи.[11] Да се живее така далеч не означава, че трябва да се пребивава в несигурност или в сляпо преклонение пред неясна, неземна, тиранична сила. Тъкмо напротив – на старозаветния метафоричен език, да се живее в страх Божи означава да се знае Бога, да се познава Неговият промислителен и спасителен план, а оттам и да се спазват установленията Му в преклонение пред Божието величие (Пр. 1:7; 8:13; 29:25-26; Йер. 32:40). В новозаветни времена, след Въплъщението, Изкуплението и явяването на Любовта, изразът страх Божи окончателно придобива духовен смисъл. Св. Йоан Богослов казва: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (1 Иоан. 4:18), но придобиването на съвършената любов не става за миг, а е понякога доста дълъг процес, поради което ап. Павел призовава: „И тъй, възлюбени, имайки такива обещания, нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божи” (2 Кор. 7:1), т. е. в Новия Завет страхът е вече свободно синовно преклонение и почит, защото, който е придобил любов, той вече не може да бъде принуждаван, не може да се страхува от последствията на своя избор. Следователно, който е възлюбил Господа, придобил е страхът Господен, т. е. придобил е благоговение, порив и смелост неотклонно да живее в съгласие с Божиите повеления и да бъде странник в този свят, за да придобие Царството Небесно.[12] Ето я основата, върху която се изгражда домашният уют и се проявява социалната дейност на семейството на патриций Йоан и на Ирина. Дейност, съпътстваща, осмисляща и увенчаваща техните молитви, тъй като „вярата без дела е мъртва” (Иак. 2:20,26).

Една единствена тъга помрачава дните на съпрузите – нямат си чедо. В древност невъзможността да се родят деца се е смятала за проклятие. На бездетните семейства се е гледало с недобро око, защото те са лишени от възможността за цялостна социална реализация – в духа на тогавашните разбирания за предназначението на семейството. Затова тези семейства изпитват срам и душевни страдания и понасят насмешки,[13] но не изпадат в отчаяние и, въпреки усещането за богооставеност, въпреки недружелюбното отношение, усилват молитвите, умножават делата според вярата и воплите им стигат пред лицето на Господа. В духовен смисъл тези изпитания преследват две цели: 1) да изпитат вярата на родителите и 2) да създадат необходимата атмосфера, в която да се родят и възпитат дарените им от Бога чеда.[14] На фона на тази атмосфера става ясна, например, радостта на св. Елисавета, която изповядва: „Тъй ми стори Господ в дните, в които ме погледна милостно, за да снеме от мене укора между човеците” (Лука 1:25). А и Св. Богородица, която имала девствено, посветено на Бога житие, споделя: „Душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна унизеността[15] на рабинята Си” (Лука 1:48).

Поради това Евтимий и пояснява: „Понеже се молеха така прилежно и лееха от очи топли сълзи, не останаха излъгани в надеждата. Родиха, прочее, тази светица и я нарекоха Филотея”. Получили дара, родителите не забравят благодеянието и изпълват сърцата си с неизразима радост и отпращат към Бога благодарствени песни.

Името на светицата не е избрано случайно. На гръцки то означава Богообичана или Боголюбезна, тъй като е дарена от Бога. В древност – не само сред християните – на децата давали имена на светци, за да получат молитвено застъпничество и образец за начина си на живот. В нашият случай името на светицата я посвещава на Бога.

Божията благодат почивала още върху малката Филотея, т. е. още от раждането Бог я избрал за служение на Неговия промисъл. Важно е да подчертаем, че действието на благодатта върху нея и върху семейството ѝ не е насилствено. То се съединява с вече изграденото семейно благочестие.

2.2. Обучението на св. Филотея

Св. Евтимий пише: „Щом навърши шестгодишна възраст, бе дадена да изучава свещените книги. И толкова преуспя в учението, че знаеше наизуст цялото Божествено Писание, така че всички ѝ се чудеха и славата ѝ проникваше навсякъде… Нощ и ден тя вникваше в Божествения закон и насищаше душата си със свещените писания”. За съвременниците на Търновския патриарх тези лаконични сведения са достатъчни, за да придобият представа за обучението и обема знания, получени от Филотея. Днес обаче това не е така. Дори нещо повече – биха довели до объркване.

Най-напред в изразите свещените книги, Божествено писание, Божествения закон и свещените писания не се визират само книгите на Стария и Новия Завет. През Средните векове, а и по-късно, в монашеските среди, съдържанието на израза Св. Писание е по-широко от библейския канон. Под този израз там разбирали въобще авторитетните в Църквата творби (най-вече тези на Отците).[16] От тук следва, че обемът знание, който е получила Филотея, е доста широк и многообразен. Това проличава ясно в по-късните ѝ проповеди.

На второ място, наизустяването на даден текст в древност няма значението, което има днес. Различен е и самият процес на наизустяване. Запаметяването на текстове е следствие от поучението в Божествените писания, по-късно сред основните монашески занимания. Поучението не е размишление върху Писанието, а внимателно заключение на ума в словото на Писанието. Оттук, например, идват и краткословните молитви – в частност Исусовата.

Писанието трябва да се чете така, че да се запомни колкото може повече наизуст, така че по-късно спомнянето на словата от Писанието да служи за молитва. Образно процесът може да бъде представен чрез последователната верига четене-запаметяване-повторение. Основата на това разбиране е Пс. 1:2; Втор. 11:19 и 1 Кор. 10:31.[17]

В Житието патриарх Евтимий подчертава именно молитвената практика, за да подчертае значението ѝ за монашеския начин на живот (нека си спомним, че неговите слушатели са монахини), но също така, за да изтъкне въобще значението на молитвата в живота, защото научилият се да се моли, се е научил и да богословства, и да живее богоугодно. Пример за това е самата Филотея.

Както се вижда от тези съвсем кратки сведения, основната цел на тогавашното духовно обучение не е в това да накара учениците фанатично да наизустяват текстове и сляпо да следват канони, но да ги научи да вникват в прочетеното, в духовният смисъл, откъдето и пълноценно да живеят във вярата. Особеност, отличаваща древното духовно училище от съвременното, в което често се разсъждава за вярата и се преподават много знания за Църквата, но почти не се учи как да се живее във вярата и Църквата.[18]

2.3. Семейството на св. Филотея

От разказа на Евтимий се вижда, че Филотея избира девствено житие и не желае да се омъжва. През първите векове на Християнската ера девственият начин на живот в света е разпространена практика за жените, особено на Запад. Тази практика обаче не е приета безрезервно и предизвиква остър сблъсък между традицията и християнския идеал, завършил с победата на втория и появата на женското монашество. Същността на победата в социален аспект се състои не само в това, че жените получават право на личен избор как да живеят, който да бъде приет от останалата част от обществото, но и в това, че получават достъп и изява в благодатната аскетика.[19] Тук, както и навсякъде, победоносните християнски оръжия са етични. Това са вярата, молитвата, смирението и свидетелството за истинността на християнското учение, постигани чрез благочестив живот и самоотречение, често увенчано с мъченичество.

И така Филотея не желаела да се омъжва, но, въпреки желанието ѝ „свързаха я с плътски брак”.[20] И „боголюбезната, когато се видя наистина омъжена, без да е желаела, чудеше се с каква хитрост да запази себе си неосквернена и вседушно, от сърце, отправяше към Господа прилежни молитви…”. Преводачът е запазил думата хитрост, но, така предаден, преводът отдалечава от автентичния смисъл, защото в съвременния език думата има много по-тясно семантично значение, отколкото в старобългарския и навява мисълта, че светицата моли Бога да ѝ помогне да измами околните. Контекстът на Житието обаче категорично отхвърля последната мисъл. Веднъж омъжена, Филотея проявява послушание[21] и не роптае срещу този факт, тъй като сам по себе си бракът не е осъдително действие, нито води непременно към греховност. Нейното притеснение произлиза от това, че в брака може да загуби своята чистота, но тя не роптае, не бяга от дома си и подобни действия, каквито би предприела съвременната девойка, а се отдава на молитва, а в промислителния Си план Бог ѝ привежда годеник, във всичко подобен на нея, и не ѝ открива друг път освен да изповяда пред него своите вълнения.

В старобългарския думата хитро означава прилежно, истински, правилно, разумно, а оттам и хитрост, съответно: 1) съобразителност, понятливост; 2) хитрост, лукавство; 3) мъдрост, образованост, знание; 4) умение, изкусност, майсторство, поминък; 5) усърдие, прилежание; 6) доказателство, довод.[22] Като имаме предвид това семантично богатство и казаното по-горе, смятаме, че е по-правилно на съвременен български изречението да се предаде така: „Боголюбезната, когато се видя наистина омъжена, без да е желаела, чудеше се как разумно да опази себе си неосквернена и вседушно, от сърце, отправяше към Господа прилежни молитви”. Този превод отразява по-добре духовното състояние на светицата и общия смисъл на произведението.

От съвременна гледна точка недоумение предизвиква разказът на Филотея пред нейния годеник и по-специално речта, която влага в устата на авва Амун. Тази реч не се съдържа в Лавсаика. Следователно е приписана на светеца от самият Евтимий.[23] С нея Търновският патриарх не преследва омаловажаване на брачният живот, а на светските грижи, често водещи до отдалечаване от Бога. Освен това, тази реч трябва да укрепи монахините в стремежа им да постигнат евангелския идеал.[24]

Постигнали разбирателство и запазили брака, Константин и Филотея заживяват благочестив живот, избягвайки голяма част от светската суета. Евтимий разказва: „А те пребиваваха, следвайки всички Божи заповеди; бедните хранеха, голите обличаха, не излизаха от църквата денем и нощем. И всички им подражаваха и взимаха пример от тяхното добро съжителство”. Този начин на съвместен живот има за основа казаното от св. апостол Павел: „Свързан ли си с жена, не търси развод; развързан ли си от жена, не търси жена. Па, ако се и ожениш, няма да съгрешиш; и девица, ако се омъжи, няма да съгреши. Но такива ще имат грижи за плътта, а пък аз ви щадя. Това ви казвам, братя, защото времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат като че ли нямат” (1 Кор. 7:27-29).

Интерес от съвременна гледна точка предизвиква и казаното за погребението на Константин. Евтимий отново е лаконичен: „Блажената, като видя мъжа си отишъл при Господа, направи му добро и достойно погребение и отправяше към Бога благодарствени песни”. Посланието и на това известие е добре разбираемо за неговите съвременници и не се нуждае от допълнителни обяснения. В днешно време обаче този текст би предизвикал объркване сред много от християните – особено ако смъртта ги е разделила с близки и обичани хора. Те не биха разбрали как Филотея отправя към Бога благодарствени песни, след като мъжът и е умрял? Други пък биха си помислили, че се радва дето най-после се е освободила от оковите на брака и може свободно да се отдаде на молитва и богоугоден живот. Тези недоумения се дължат на факта, че днес много от християните са изгубили основното послание на християнството: че с Възкресението Си Господ Иисус Христос е победил смъртта и в Него вече тя е изгубила силата си, че земната смърт не е изчезване, изгасване, а само врата към живот вечен. Не случайно св. Евтимий отбелязва: „Видя мъжа си отишъл при Господа”, вместо просто да каже: Видя го умрял.

Възможно е Филотея да е имала откровение за задгробната отсъда, постигнала Константин, но Патриарх Евтимий не казва подобно нещо и тази възможност остава хипотетична.

Преподобната отправя хвалебни песни към Бога, защото е освободил съпруга ѝ от земните окови, прекратил е възможността му да греши и го е извел в живот вечен. Ако в древност духовно просветените хората са скърбели и плакали за починалите, то е било заради греховете им, а не заради прекратяването на земното им съществуване, което е само миг от вечността, откриваща се след гроба. Показателен в това отношение е фактът, че в Православната църква не са отредени панихиди за деца! Много светци, горещо и сърдечно оплакали приживе земното си греховно съществуване, са отишли от този свят тихо, спокойно и с радост. С една дума в християнството земната смърт и погребението не са трагични събития. Сам ап. Павел пише: „Имаме дръзновение и по-скоро желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа” (2 Кор. 5:8). Трагедия и катастрофа в смъртта, постигаща всеки, родил се на този свят, могат да видят само атеисти или хора, не познаващи Христовото благовестие, но и те не отиват докрай, тъй като се опитват да увековечат паметта на своите герои.

Християнското отношение към смъртта е сред белезите, отличаващи църковната общност от всички останали. За вярващите то е градивен елемент, основан на живота в Христос, тясно свързан с християнската надежда, издигащ християните от земята към небето.

Казаното ни дава възможност да видим приликите и разликите в представените ни от Евтимий семейства, както и отношението към тях на Бога и Църквата. И в двата случая съпрузите живеят благочестиво. Стремят се да придобият Царството Божие. Те са благоприятни пред лицето Господне. Константин и Филотея обаче се издигат и едно стъпало по-нагоре в съвършенството, откъсвайки се изцяло от земните брачни страсти. При това вдъхновител на този начин на живот е Филотея – нещо рядко срещано,[25] дори, можем да кажем, революционно за онова време. От тях останалите вземат пример.

Бог благоволи към едните и към другите. И двете семейства са част от Църквата, без едните да имат социално предимство пред другите. Първенството на св. Филотея и Константин е чисто духовно. Тези факти говорят за това, че Бог и Църквата заемат една еволюционна позиция по отношение на социалното устройство, основана на любовта и разбирането за равноценността на всеки човек. Тази позиция предпазва Църквата от това да се превърне в идеология на някой обществен строй[26] и в същото време помага благовестието ѝ да достигне до всеки човек, независимо от заеманото от него място в обществото. Така, в православния манастир можем да намерим заедно благородник и селянин, учен и неук – в един подвиг да вървят към Бога.[27]

3. Отдалечаването от света

„Когато намери подходящо време, – разказва Евтимий – освободи всички роби и робини, а останалия имот и богатство раздаде на бедните и убогите, според казаното: Пръсна и раздаде на сиромасите и правдата му пребъдва вечно. За църквите и манастирите изхарчи голямо богатство и ги украси добре. И като взе една от робините със себе си, излезе прочее от дома си”. Безспорно тази постъпка е равна на подвиг във всяко време, но във времето, в което живее св. Филотея е нещо ново. Ако родителите ѝ пребивават в молитва и благотворят, ако Филотея и съпругът ѝ не изоставят тази добродетел, то сега светицата се разпорежда с имущество, което не е никак малко и окончателно напуска светското общество.

Тази постъпка не е бягство от обществото, а само от неговата суета и е породена от любов към Бога, от желание да бъде с Него. Важно е да отбележим, че отшелниците не остават сами в пустинята. С тях е Бог, без Когото те не биха могли да се преборят с изкушенията. От тук и целта на подвижническия живот е достигането до богобщение – посредством усъвършенстването на човешката личност – с помощта на християнската аскеза. Затова и Патриарх Евтимий логично споменава: „Близо до град Моливот има някакво езеро, а в него се намираше остров. Филотея навлезе там, направи си малка килия и живееше, отхвърлила от себе си всякакъв метеж, като измъчваше тялото си с пост, бдение и лежане ничком на земята. И толкова се бореше срещу страстите, че костите ѝ прилепнаха към кожата… И подвизи към подвизите непрестанно и подеми на сърцето полагаше. Но как да опиша извора на сълзи, непрекъснатите въздишки, прекрасното мълчание, непрестанните моления, честите коленопреклонения, пълното безстрастие, любовта към Бога, ангелското житие и другите неща, що прояви заради божествената любов”.

Аскетиката позволява на Филотея опитно да преживее истините на вярата, да се укрепи в нея и още – да получи благодатни дарове, чрез които смирено се завръща в обществото, за да го облагороди и насочи в правите пътища Божи. При това, получила тези дарове, преподобната не се възгордява, не търси своето, но се смирява още повече, съзнавайки, че без Бога не може да върши нищо. Все особености, които отличават християнското отшелничество и въобще монашество от много други, затворени в себе си, езотерични общества.[28] Затова „Господ не пожела този ѝ живот да остане скрит за дълго, но всички около онова място възвестяваха нейното житие. И голяма прослава се разнасяше за нея и чрез нея Бог бе прославян навсякъде”.

Както за всеки родил се под слънцето идва краят на земните му дни, така и за Филотея настъпва момента да напусне този свят. Предусетила времето на преселението си, тя свиква общността, за да извести и даде последни напътствия. Неукрепналите във вярата се натъжават. Плачат и скърбят. Тя обаче ги успокоява и моли да отправят към Бога благодарствени молитви за нея. С това преподобната още веднъж подчертава, че смъртта не е страшна за уповаващите се на Божието слово.

4. Посмъртната прослава

Макар и напуснала този свят, св. Филотея остава в него чрез своето молитвено застъпничество и чудотворство. Тяхното значение за общността е голямо, защото те свидетелстват за Божията любов, грижа и могъщество. В социално отношение показват по красноречив начин, че евангелският идеал е постижим. С други думи, посмъртната прослава на светците е свидетелство, че християнският живот не е самоцел, нито само правило за обществено благоустройство, а въздигане към Бога, пребиваване в Христос и път към Царството Небесно. Всички нецърковни, социални системи претендират, че устройват обществото с поглед в бъдещето, но са в действителност вкоренени дълбоко в миналото и в земното, а това не им позволява да се откъснат от света, тъй като идеалът им е в отминалите векове. Единствено богочовешката общност има своя корен и цел в Есхатона, което ѝ помага да вижда в земното съществуване само временни изпитания и да устройва себе си така, че да върви напред, гонейки своя идеал, дълбоко вкоренен в бъдещето.[29]

5. Заключение

Преди всичко, изхождайки от библейското учение, че вярата без дела е мъртва (Иак. 2:20, 26), житиеписците винаги влагат в своите произведения социално послание, което да покаже на читателите (респективно слушателите) практичните последствия от светителския подвиг. Същото намираме и в Житието на св. Филотея, подвигът и делата на която също имат своето специфично социално послание, адресирано към женската монашеската аудитория, но имащо значение и за цялата християнска общност.

Конкретно в повествованието за преп. Филотея, св. Евтимий не само е изобразил идеала за християнски живот – девственото житие, но още е и очертал пътя, по който се достига до него. В същото време – отново в съгласие с църковното учение – той не възвисява иночеството, за да омаловажи брака, тъй като Божията любов се докосва до всеки, никого не принуждава и приема усилията на вярващите според възможностите им. Както четем в житието: „Там е Христос, дървото на живота, Комуто се наслаждават всички светци, удостоени, според както всеки се е пречистил. Нека им подражаваме, нека се стремим и ние да ги достигнем!”. Описвайки живота на светицата, Патриархът на Търново е показал, че семейството може да живее праведно и, върху основата на тази праведност, постъпателно е изобразил възхождащата все по-нагоре личност.

Накрая, посланието е отправено не към безлична маса, а към личността на всеки член на богочовешката общност, тъй като Църквата се изгражда от личности, надарени със свободна воля, по силата на която правят своя избор. Веднъж пък направили този избор, те запазват своята индивидуалност и личностните си качества, а това предполага всеки да следва съзнателно пътя, който е избрал, а не да бъде носен от неясна за него стихия, която обезличава хората и ги превръща в маси, движени от едните инстинкти за оцеляване в този свят.

Четейки и осмисляйки Житието на св. Филотея, се убеждаваме в дълбочината на Евтимиевия интелект – продукт на личната аскеза на св. Патриарх, която е осенена от Божията благодат. Убеждаваме се, че пребиваването в Христос представлява единство между вяра, дела и живот. Убеждаваме се още и в това, че късното източноевропейско средновековие, в лицето на исихазма, има своя неотменим принос в социалното учение и практика на Православната църква, който и днес дава своите плодове.



[1]  „Житие на Филотея Темнишка: богословски акценти” виж тук.
[2] Повече в: Карадамакис, М. Православна духовност, Манастир Хиландар (Света Гора Атонска) 1996, с. 37; Евдокимов, П. Православието, С. 2006, с. 33-37 и др.
[3] Антиномията съществува само във външното възприятие на християнския живот, защото и девството, и брачното съжителство са основани на брачни отношение и преследват една и съща цел.
[4] Антоний, митр. Сурожки Бракът като подвижничество, С. 2005; Евдокимов, П. Пос. съч., с. 337-381 и др.
[5] Коев, Т. Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, С. 1991, с. 114-116; Св. владыка Николай Символы и Сигналы, М. 2003, с. 50. Виж и посочената в бел. 4 литература.
[6] Много често днес християнският начин на живот се изразява с термина благочестие, в който обаче често – под влияние на протестантския пиетизъм – се влага неправославен смисъл. В православната традиция благочестието се отъждествява със събитието на Боговъплъщението: „Велика е тайната на благочестието, Бог се яви в плът” (1 Тим. 3:16). Което пък означава, че пълнотата и богатството на светотайнствения благодатно-подвижнически живот на Църквата е животът в Христос. Виж: „Православното богословие и наследството на пиетизма” – В: Тутеков, С. Личност, общност, другост, ВТ 2009.
[7] Материалното богатство не е пречка за праведен живот, когато е употребено разумно.
[8] За любовта като социален фактор: Шпидлиг, Ф. Духовная традиция восточного християнства, М. 2000, с. 177-182.
[9] За свободната човешка воля: Николаева, О. Православие и свобода, М. 2002.
[10] „Житие и живот на нашата преподобна майка Филотея, написано от Търновския патриарх Евтимий” – В: Стара българска литература, т. 4, С. 1986, с. 204. Всички цитати са по това издание.
[11] Разбира се, останалите характеристики не са маловажни, но не са решаващи за християнския начин на живот.
[12] Иллюстрированная полная популярная библейская энциклопедiя в 4-хъ выпускахъ, М. 1891 (фот. изд. Свято-Троице-Сергиевой Лавры 1990); Библейски речник, С. 1994. Изразът страх Божи е близък по съдържание до израза роб Господен. Последният също има духовен смисъл и означава верен на Господа, който точно следва Неговите повеления и Му е подчинен във всичко (1 Кор. 7:22; Рим. 6:22; Лука 1:38, 48; Иоан 8:36), но от това не следва обезумяване и обезличаване на личността (Речник на библейските символи, С. 1995).
[13] Тези чувства са експресивно предадени, например, в апокрифа Протоевангелие на Иаков, който съдържа разказ за раждането и детството на Св. Богородица и за раждането на Спасителя. Виж: Христова, Б. Протоевангелието на Яков в старата българска книжнина, С. 1992. А ап. Павел отбелязва: „Но ще се спаси (жената – П. П.) чрез раждане деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие” (1 Тим. 2:15).
[14] Често родените в такива семейства деца биват избрани от майчина утроба за служение на Бога или са посветени в служение от родителите си.
[15] В гръцкия оригинал е употребена думата ταπείνωσιν, но в превода на славянски език е предадена с думата смиреността (от гр. ταπεινοφροσύνη), от където този превод е възприет в църковнославянската Библия (Библия. Книги Священного Писания Ветхого и Нового Завета на церковнославянском языке, М. 2001) и преводът на Новия Завет от Неофит Рилски. По-късно този превод е възприет в руския дореволюционен превод на Библията. В българското синодално издание и електронният вариант на Библията, поместен на сайта "Двери.бг", преводът е съобразен с гръцкия оригинал. Както се вижда, в древност тези думи предават почти един и същ смисъл и преводът не е неверен. Проблемът идва от това, че в съвременния език унизеност и смиреност са натоварени с различна семантика. Смиреността е лична добродетел, която може и да не се изявява външно, докато унизеността има публично изражение и е свързана с външни фактори. С други думи, в днешно време, ако някой бъде унизен, това още не означава, че е смирен, докато някога смирените често са били унижавани или сами са търсили унижение. Да си спомним примера на юродивите.
[16] Повече в: Лурье, В. Призвание Аврама. Идея монашества и ее воплощение в Египте, СПб. 2000, с. 51, бел. 90; Риболов, С. „Методът на Отците и православното богословие” – В: Живо Предание.
[17] Повече за процеса на наизустяване в древност в: Лурье, В. Пос. съч., с. 50-51, 69.
[18] Повече за светското и духовното образование в древност в: Кривушин, И., Е. Кривушина Византийская школа, Иваново 2002; Гаврилюк, П. История катехизации в Древней церкви; Каждан, А., А. У. Епстейн Византийската култура ХІ-ХІІ в., С. 2001. В духовните училища днес почти не се изучават агиография и мистика, а тези дисциплини са изключително важни за живота в Църквата. Липсата на такова обучение води до парадокси като този филолозите да познават агиографската и мистичната литература по-добре от богословите, което логично е довело и до много погрешни заключения, а също така и до парадокса, знаещи богослови да се отнасят с пренебрежение към литургичния живот на Църквата, което подрива самите ѝ основи.
[19] В случая не става дума за противоборство между мъже и жени (само един аспект от този сблъсък), а за конфликт на две светогледни системи, довел до формирането на ново християнско общество. Разбира се, промяната не се случва изведнъж, а е дълъг процес, който в някои аспекти не е завършен и до днес.
[20] Патриарх Евтимий предава този епизод лаконично. Повече за атмосферата по онова време съобщава Йоасаф Бдински, който пише: „Някои от знатните напомняха на баща ѝ да я задоми. Когато слушаше за това, преподобната девойка силно негодуваше, но най-вече се надсмиваше; с голямо огорчение тя ги пропъди, понеже считаше съвета им за празнословие. А на баща си тя се молеше, като казваше: По никой начин да не възприемеш техния съвет. Както осветена ме възприе от майчината ми утроба, така се и погрижи и нетленна да ме представиш на безсмъртния  Жених – Христос. Ала макар че тя не искаше, когато навърши четиринадесет години, баща ѝ реши да я омъжи, понеже само чрез нейния род се надяваше да придобие потомство” („Похвално слово за Филотея от Йоасаф Бдински” – В: Стара българска литература, т. 2, С. 1982, с. 191).
[21] Тук послушанието е проявено спрямо Божията воля. Неговата проява показва духовната образованост и зрелост в избора на св. Филотея.
[22] Виж: Slovnik jazyka staroslověnského, Praha 1994, t. 48; Стоянов, С., М. Янакиев Старобългарски език. Текстове и речник, С. 1976.
[24] Евангелският идеал, макар да се изразява с понятието девство, не се свежда до него. Девството е само външната му форма, докато същността му се заключава в непрестанните духовни упражнения и духовна бран.
[25] В приведения от Филотея разказ вдъхновител за девствено съжителство е Амун, а не неговата съпруга.
[26] В исторически план това учение не винаги е прилагано и следвано праволинейно. Големите примери за такива отклонения са изграждането на папската държава и православното самодържавие. Днес също се правят опити Църквата да бъде въвлечена в идеологическите борби на този свят. В същото време, и в миналото, и днес, Църквата, с Божията помощ, е устоявала и устоява на натиска на външните сили.
[27] Малко известен факт е, че епископите на Православната църква никога не се превръщат във феодали от какъвто и да е ранг.
[28] Освен Бога, свърхестествените способности могат да имат и друг свой източник – сатаната. Това, което отличава светецът от обладания е смирението. Обладаните са горделиви, самонадеяни и пресметливи хора, които целенасочено търсят свърхестественото. Светецът никога не прави това. При него даровете са следствие от Божията благодат и служат единствено за проявление на Божията сила, без да носят на притежателя си материални облаги. Днес съществува тенденция на действията на обладаните хора да се гледа снисходително и дори пренебрежително. Това е грешка! Свърхестествените сили, действащи при обладаните от бесове са истински и действени, както в това ни убеждава опита на Църквата. Друга грешка е безкритичното прехласване по всичко, изглеждащо непознато и свърхестествено. Разбира се, днес сатаната не се явява в образа на козел, нито на непознато чудовище, за да стряска благочестивите хора. Днес изкушенията му са интелектуални. Маскирани са зад всевъзможни (често окултни) учения за автономната сила на човешкия разум и воля, както и в учения за тяхната реализация. Много от античовешките деяния през последните два века официално са подбудени от грижа за хората и доброто им бъдеще, но са основани именно на човешкия помрачен разум и греховна воля, което е довело до извращаването им. Всичко това е превърнало отделни учени, държавни учреждения и цели армии в масови убийци. Както се вижда, в социално отношение съвсем не е маловажно какви духовни сили витаят в обществото. В случая под общество разбираме светското такова, но и църковните люде често се подават на такива внушения.
[29] Разбира се, в историческа перспектива пътят към Царството далеч не наподобява права магистрала. По-скоро прилича на тесен път, криволичещ по планинска верига – ту спускащ се надолу, ту издигащ се нагоре, но неизменно водещ напред. Тази перспектива има пряко отношение и към осъществяването на социалното учение на Църквата, тъй като Църквата се осъществява именно в историческия си път.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/axah6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме