Похвала на делниците

Продължение от „Памет и забвение“ (тук)

Животът във вярата представлява тайнствено сливане на трудовата и празничната радост. Едната се влива в другата, и тези две радости – на светлия труд и на незалязващия празник – се сливат в едно светло чувство. Господ е „нашият мир“ (Еф. 2:14), нашият труд и нашият празник.

Хилядолетие по-късно празникът на вярата, след като е изпитал влиянието върху си на нерелигиозната празничност, нейната мнима радост и тържественост, нерядко се е обличал в символическо (а не реално) празненство, ставал е само памет за историята, преставал е да бъде мълния на вечността.

Покоят на „съботата“ е преминал в отдиха на „неделята“ (а в наши дни е станал и двоен ден за отдих). Високата радост се е отслоявала от човешкия живот и благословения труд. Празникът се е възприемал само като отсъствие на работа, а не като осъществяване на вярата и любовта. И за две хилядолетия са се насъбрали много църковни празници, с техните предпразненства и по-празненства. А животът във вярата като радост от живота, служение на Бога и апостолско опиянение от истината е отстъпвал от хората.

Празничното тържество, натежало от земната си пиршественост и невъзвисяващо вълнение, превръщало празника в бездействие или възбуждане.

И с вековете в Русия нараствала примитивната църковност. Достигнала апогея си, тя тръгнала по народа с пукнатините на разкола. Три начала се появили в Русия. Едното, разрушителното, е изразил Блок в „Дванадесетте“: „… Нека гръмнат куршуми в Светата Русия! В затворнишката, в колибарската, дебелодирнишката!“.[1]

Друго начало била самата тази „примитивна“ Русия.

Имало обаче и трети неин лик. От древните икони той страдалчески наблюдавал своя народ и слизал при него в знаменния разпев, в луковичните куполи,[2] в Иисусовата молитва. Изтънчена във вярата, умита от чистотата, тишината и ревността на вярата, тя предпазвала себе си от външния блясък и светела в благоговейните църковни молитви, в поученията на Нил Сорски, в съветите на оптинските старци, в творческите видения на Нестеров, Мусоргски и Римски-Корсаков, на Достоевски, Лесков, А. К. Толстой, Хомяков, Соловьов и Флоренски и в цялата голяма плеяда религиозни мислители на двадесетото столетие.

„Примитивната“ Русия имала също своето благолепие: „волоцкото“, „уставното“, общинното, домостройното. Тя желаела да въведе устава във всички предели на живота. И съвременната, толкова мъчителна за народа социална регламентация излязла от тази разпореждаща се с душата на човека според устава, каеща се и тежко ликуваща Русия. И на някои се струвало, че за Русия няма друго спасение от нейната нищета и юначество, и скърби, от нейните трудове и тежки празнични разпивки, освен в устава и в иноческия постриг пред смъртното легло, където се е усмирявал и се е проявявал докрай руският максимализъм.

Уставът регламентирал и празничността, и труда. И изглеждало като че ли само в този свой предсмъртен постриг руският човек е намирал своя последен празник и своите покайни делници. В останалите пък делници той се хвалел със своята „плът“, опиянявал се от нея и веднага след това се погнусявал от нея. Отблъсквайки се от своя човешки образ и страхувайки се от него, той отивал в пустинята, за да се добере до ангелския образ.

Русия търсела своето спасение в „Рим“ – разбира се, в своя, особения „Трети Рим“. И в това преследване на супердържавността е имало и остава и сега нещо антихристово. Октомврийската революция е най-ярката проява на този „Трети Рим“, предполагащ, че „четвърти няма да има“.

Шумният „Рим“ от историята вървял като преграда пред Празника на вярата и го заглушавал с шума си. Антирелигиозниците от нашите дни всичките до един се надяват, че са премахнали религията, че са отменили Празника на вярата. Вярващите пък хора в Русия все повече мислят за Църквата като за незрим за тъмата Празник на вярата и нейна победа.

Човекът от нашите дни трябва поновому да осъзнае както Празника, така и Труда, като празник на служението на Бога. „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:24). В Русия този Празник на вярата се открива и в храмовете, и сред недействащите, разрушените храмове – духът на постоянното веселие на сърцето, което е вярно на Бога при всички условия, върви из руската земя. Страдания са подготвени по този път. Ангелското славословене на Бога изпълва делниците – върви тяхната реабилитация, завръщането към Бога.

Шумът на мнимите празници уморява човека, но не може да заглуши радостта от вярата, която пронизва целия живот.

Тази радост е пребиваване с Христа, тя е покайно ходене пред Него с благодарност към Него за всичко. „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете“ (1 Сол. 5:16-18).

Празникът реабилитира, възкресява и спасява делниците. В разцърковяването на Русия се е губела вярата в Църквата като богочовешко Тяло Христово. Сред многото свои празници вярващите забравяли, че Единият над всички Празник на Църквата е Самият Господ Иисус Христос, влизащ в живота… Хората забравяли, че любовта е празнична не само „по празници“. Тя винаги живее в Дома на Отца, радвайки се.

Когато говори за падналата в ямата в съботен ден овца, която сега изтеглят без да прегрешат пред Бога,[3] Господ се обръща към нас.

С приемането на Духа човекът влиза в Преображението и в Успението, в общение със светците, в Светлината на Витлеем и Възкресението. Този, който обича Бога, никога не е отлъчен от Празника. И Празникът на неговата любов към Бога и човека е пасхално тържество на тържествата, „благодат въз благодат“ (Иоан 1:16).

Празникът не е дълг за човека а негова светлина. В него човекът влиза не като роб на времето, а като син на вечността.

Следва

Превод: Борис Маринов

* Иоанн (Шаховской), архиеп. „Похвала будням“ – В: Азбука.ру; пета беседа от десета част, „Църковността в живота на християнина“, от цикъла беседи „Ценност и личност“ на архиеп. Йоан (бел. прев.).