Юдаизмът и Новият Завет

Продължение от „Бракът: православна перспектива – Увод“

Старозаветната юдаистична мисъл вижда по същество смисъла и целта на брака в създаването на потомство. Най-явният и задължителен знак на Божието благоволение за него е в продължението на рода. Предаността и вярата на Авраам в Бога довеждат до обещанието за прославящо потомство: „ще благословя и преблагословя, ще размножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг; и твоето семе ще завладее градовете на враговете си; и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, задето послуша гласа Ми“ (Бит. 22:17-18). Това тържествено обещание, дадено на Авраам, обяснява защо бездетието е било възприемано като проклятие, особено за жените.

Този възглед, намерил толкова недвусмислен израз в Стария Завет, е първоначално свързан с факта, че в ранното юдейство е нямало ясна представа за лично оцеляване след смъртта. В най-добрия случай човек е могъл да се надява на несъвършено съществуване в мрачно място, наречено шеол (често погрешно превеждано като „ад“). Псалмопевецът моли Бога да му помогне срещу враговете, които искат да го убият; той знае, че Бог „вече си не спомня“ мъртвите, лежащи в гроба, тъй като „са отблъснати от [Неговата] ръка“. Просейки Божията помощ против тези, които искат да го убият, той скептично предизвиква Бога: „Нима над мъртви ще направиш чудо? Нима мъртвите ще станат и ще Те славят?“ (Пс. 87:11). Бог е „Бог на живите“, не на умрелите. Обещанието, дадено на Авраам обаче е предполагало, че животът може да бъде увековечен чрез потомството, а оттук и централно значение на раждането на деца.

Макар бракът – моногамен или полигамен – да е бил нормалното средство за осигуряване продължението на рода, конкубинатът също се е толерирал, а понякога дори препоръчвал за тази цел (Бит. 16:1-3). Институцията на т. н. „левират“ (Бит. 38:8) се е състояла в задължението на мъжа да „въздигне потомство на брата си“, ако той умре, като се ожени за вдовицата му и по този начин му осигури частично оцеляване в децата на неговата жена. Моногамният брак, основан върху взаимната вечна любов между мъжа и жената, е съществувал по-скоро като идеал. За него се загатва в историята на сътворението, в Песен на песните и в различни пророчески образи на любовта на Бога към Неговия народ. Той обаче никога не се превръща в абсолютна религиозна норма или изискване.

В Новия Завет смисълът на брака коренно се променя. Противопоставянето е ясно, точно защото текстовете използват старозаветни мисловни категории – с намерението недвусмислено да ги променят. Нито един новозаветен текст, в който се споменава за брака, не изтъква като негово оправдание или цел създаването на потомство. Само по себе си раждането на деца е средство за спасение, само ако е осъществено „във вяра, в любов и светост с целомъдрие“ (1 Тим. 2:15). Промяната на старозаветните норми става особено ясна от следните три случая:

1. И трите синоптични евангелия (Мат. 22:23-32; Марк 12:18-27; Лука 12:27-37) явяват отношението на Иисус към „левирата“. Важно е да се отбележи, че въпросът е свързан с Христовото учение за възкресението и за безсмъртието, отменящи грижата за оцеляване посредством потомството. Когато садукеите („които казват, че няма възкресение“) питат кой от седемте братя, последователно женени за една и съща жена, ще я има за съпруга „при възкресението“, Иисус им отговаря, че „при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата“.

Този текст често се разбира сякаш бракът е само земна институция и реалността му приключва със смъртта. Това е преобладаващото разбиране на Западната църква, която никога не е възпирала овдовелите да встъпват отново в брак и не е ограничавала броя на поредните бракове, позволени на християните в този случай. Ако обаче това е смисълът на думите на Иисус, те биха влезли в очевидно противоречие с учението на св. ап. Павел, както и с последователната канонична практика на Православната църква през вековете. В християнското разбиране, бракът е абсолютно уникален и несъвместим с „левирата“. Никога Християнската църква няма да насърчи някой мъж да се ожени за вдовицата на брат си (виж по-долу – Глава 10). Всъщност, както отбелязва Климент Александрийски, „Господ не отхвърля брака, а очиства умовете от очакването, че при възкресението ще има плътски желания“.[1] Отговорът, който Иисус дава на садукеите, е тясно ограничен до смисъла на техния въпрос. Те са отхвърляли възкресението, само защото не са могли да си го представят по друг начин, освен като възстановяване на земното съществуване на човека, включващо и юдейското разбиране за брака като създаване на поколение по пътя на половия акт. Тук, казва Иисус, те „се заблуждават“, тъй като животът в Царството ще бъде като този на „ангелите“. Така, отговорът на Иисус не е нищо повече от отричане на едно наивно и материалистическо разбиране за възкресението и не предоставя никакво положително определение за брака. Иисус говори за левирата, не за християнския брак, чието значение е разкрито – имплицитно и експлицитно – в други части на Новия Завет.

2. По-позитивно природата на християнския брак е отразена в Христовото учение за забраната на развода. Това учение е изразено в непосредствена опозиция спрямо еврейското Второзаконие, което позволява развод (Мат. 5:32; 19:9; Марк 10:11; Лука 16:18). Самият факт, че християнският брак не може да бъде разтрогван, изключва каквито и да било утилитарни съображения. Съюзът на съпруг със съпруга е цел сам по себе си; той представлява вечен съюз между две уникални и вечни личности, който не може да бъде разрушен от някакви съображения като продължаване на „потомството“ (оправданието на конкубината) или фамилна солидарност (основанието за „левирата“).

Неразтрогваемостта обаче не е изискване, което е абсолютно законово. Известното изключение, споменато от св. ап. Матей (освен „поради прелюбодеяние“ – 5:32), идва, за да ни напомни, че законът на Царството Божие никога не налага правна принуда; че той предполага свободния човешки отклик, така щото дарът на християнския брак да бъде възприет и свободно живян, но в крайна сметка да може да бъде и отхвърлен от човека. По принцип, Евангелието никога не свежда тайнството на човешката свобода до правни предписания. То предлага на човека единствения дар, който е достоен за „образ Божи“: „невъзможното“ съвършенство. „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Изискването на Христос за абсолютната моногамия също се възприема като невъзможно от Неговите слушатели (Мат. 19:10). В действителност, любовта е отвъд категориите на възможното и невъзможното. Тя е „съвършен дар“, познаван единствено опитно. Очевидно е, че тя е несъвместима с изневярата. В случая с изневярата дарът бива отхвърлен и бракът престава да съществува. А случващото се след това не е просто един законов „развод“, а трагедия на злоупотреба със свободата, т. е. грях.

3. Когато говори за вдовството, св. ап. Павел възприема, че бракът не се прекъсва от смъртта, защото „… любовта никога не отпада“ (1 Кор. 13:8). Като цяло, отношението на св. ап. Павел към брака рязко се отличава от юдейския равинистичен възглед по това, че – особено в Първо послание до коринтяни – той отдава толкова явно предпочитание на целибата. Този негативен възглед е коригиран едва в Послание до ефесяни с учението за брака като отражение на съюза между Христос и Църквата: едно учение, която е станало основополагащо за цялото богословие на брака, каквото то се открива в Преданието на Православната църква.

По един въпрос обаче – въпросът за встъпването в брак на овдовели – каноничната и светотайнствена традиция на Църквата стриктно се придържа към възгледа на св. ап. Павел, изразен в Първо послание до коринтяни: „Но, ако не се въздържат, нека се женят; защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“ (7:9). Вторият брак – било то за овдовели, или за разведени – се допуска единствено като по-добър от „разпалването“. До десетото столетие такива бракове не са били благославяни в църква, а дори и до днес те остават пречка за приемане на свещенство. Съвременният ритуал за благославяне на втори брак също ясно показва, че той се допуска единствено по снизхождение. Във всеки случай, Писанието и Преданието са единодушни, че верността на вдовеца или вдовицата към неговия или неин покоен партньор е повече от „идеал“: че това е християнска норма. Християнският брак е не просто една земна сексуална връзка – той е вечна спойка, която ще продължи и когато телата ни станат „духовни“ и когато Христос стане „всичко и във всичко“.

Тези три примера ясно ни показват, че Новият Завет въвежда съвсем нова представа за брака, която е пряко свързана с донесената от Христос „Блага вест“ за Възкресението. Християнинът е призван – още през този живот – да познае опитно новия живот и стане поданик на Царството Божие: и това той може да постигне в брака. В такъв случай обаче бракът престава да бъде само удовлетворяване на временни естествени желания или пък средство за осигуряване на някакво илюзорно оцеляване посредством потомството. Той е уникално единение на двама влюбени, които са в състояние да надскочат собствената си човешка природа и по този начин да се съюзят не само „един с друг“, но и „в Христа“.

Следва

Превод: София Ангелова

* „Judaism and the New Testament“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir's Seminary Press“ ³2000, p. 12-16 (бел. прев.).

[1] Климент Александрийски († ок. 215 г.) е един от основателите на християнското богословие. Приведеният тук цитат е от Стромата 3, 12, 87. Превод на английски в: The Library of Christian Classics, 2, Philadelphia, PA: „The Westminster Press“ 1954, p. 81.