Византийските причастни лъжички: преглед на свидетелствата

В днешно време във всички православни[1] традиции с изключение на арменската за преподаване на Евхаристията се използват различни видове позлатени метални лъжички.[2] Във византийския обряд тази употреба е ограничена до приобщаването на нисшето духовенство и лаоса [миряните] под двата вида, чрез интинкция[3] – осветеният хляб се потапя в осветеното вино и, така потопен, се подава на причастника с лъжичка.[4] Това обаче не е единственият, нито дори обичайният начин за употребяване на причастната лъжичка в невизантийския Изток.[5] Сред дохалкидонците [наричани също „нехалкидонци“ – тези, които не са възприели решенията на Четвъртия вселенски събор в Халкидон], сирийското православно духовенство [т. е. сирояковитското] се причастява с лъжичката от потира [с осветеното вино], а след това причастява миряните [със същата лъжичка] чрез интинкция.[6] Коптските и етиопските православни [т. е. нехалкидонци] използват лъжичката не за интинкция, а за причастяване от Потира [с осветеното вино] както на духовенството, така и на миряните.[7] Единствените, които запазват непокътната древната практика на причастяване на възрастните под двата вида отделно и [давайки осветения хляб] в ръка, са Коптската и Етиопската църкви, както и Източната Сирийска (Асирийската) църква на Изтока.

Не е изяснено точно кога и защо изначалната традиция за преподаване на св. Дарове отделно в ръцете на причастниците е изоставена в полза на преподаването им под двата вида заедно – чрез причастна лъжичка.[8] Тук ще оставя настрана въпроса защо[9] и ще се съсредоточа върху кога. Като цяло, този въпрос е относително слабо проучен, а преките литургически извори не помагат много. Рубриките на византийските литургически ръкописи като цяло мълчат за причастяването на лаоса, дори много от свидетелствата на византийската рубрикална традиция – така, както са кодифицирани в диатаксисите,[10] са съставени след преминаването към практиката на причастяването с лъжичка.[11]

За щастие, литургическите книги не са единствените ни доказателства. Откритите в Сирия ценности от първото десетилетие на нашия век (1908-1910),[12] на забележително богатата съкровищница от византийската църковна утвар и литургична параферналия,[13] включваща inter alia тринадесет сребърни лъжички, събуди значителен интерес сред част от византинистите – археолози и историци, историци на изкуството и на литературата, филолози, епиграфисти и др. изследователи. Дискутирани от Марлиа Мъндел Менго от Оксфорд – на „кръгла маса“ за римско и византийско сребро, проведена в Париж между 11 и 13 октомври 1983 г.,[14] – тези артефакти бяха представени на вниманието на широката публика през 1986 г., на изложба, организирана от художествената галерия „Уолтърс“ в Балтимор, и чрез придружаващия симпозиум, проведен на 16-18.5.1986 г. в „Уолтърс“ и в „Дъмбъртън Оукс“. Оттогава насетне интересът към тях се поддържа чрез великолепни публикации, които са резултат от изложбата: каталогът на тази изложба от 1986 г. на М. М. Менго[15] и публикуваните доклади от симпозиума, под редакцията на М. М. Менго и Сюзън Бойд – уредник във византийския отдел на „Дъмбъртън Оукс“.[16]

Изненадващо обаче, историците на богослужението като цяло пренебрегват този материал и възможните му приложения в тази сфера. С изключение на неотдавнашното изследване на Стефан Хаузер,[17] аз не знам за нито една важна литургична дискусия върху византийските църковни лъжички за повече от шестдесет години след обзора на ерудита Анри Льоклерк в Речник на християнската археология и литургия (1914 г.) и внимателния преглед на историческите свидетелства от Йозеф Браун (1932 г.).[18] И това пренебрежение е разбираемо. Източната литургиология [oriental liturgiology] остава относително млада научна област с малцина надеждни специалисти, а църковната утвар ще продължи да е със слаб приоритет в списъка с това, което следва да изучим, докато не бъдат проучени проблемите, смятани за по-важни за разглеждане. При настоящото равнище на нашите знания следващите страници не могат да предложат повече от преглед на историческите свидетелства за причастните лъжички в източния и по-специално византийски обряд – кога те са били въведени в употреба и как може да са били използвани.

Латинските източници безкомпромисно потвърждават, че от началото на деветото столетие на Запад практиката на причастяването от ръка [hand communion], поставяйки осветения хляб в ръцете на миряните, след което давайки им да отпият от потира, е била ограничена само до духовенството.[19] Що се отнася до Византия, с времето и при един по-близък поглед към свидетелствата, мненията постепенно изместват това предполагаемо датиране на причастяването с лъжичка – от страстното отричане на правдоподобността му към повече предпазливост. Някои по-стари автори с по-голямо въображение са били на мнение, че лъжичката е въведена от св. Йоан Златоуст[20] заради някаква измамница от македонианската ерес, от разказа за чудото с нея, който е предаден от Созомен в неговата Църковна история 8, 5, 4-6.[21] По-правдоподобен е о. Йоан Майендорф, който, макар и без документална подкрепа, но безспорно коментирайки византийските сребърни лъжички от археологическите находки, заявява: „Скоро миряните не са били допускани повече (с изключение единствено на императора) да получават Тялото Христово в ръцете си и да отпиват от Чашата. От седмото столетие нататък, в Константинопол, миряните са били причастявани със специална лъжичка“.[22] По-предпазлив е Ото Нусбаум, който казва, че източната причастна лъжичка се е появила някъде към края на осмото столетие.[23] Андре Жакоб,[24] следвайки Браун,[25] твърди, че за пръв път византийската лъжичка се споменава на Константинополския събор от 861 г. Преди него, о. Александър Петровский се опитва да докаже, че наличието на обичая със смесването [commixture][26] в най-ранния съхранен византийски евхологий, кодекс Барберини 336 във Ватиканската библиотека, който е от осмото столетие,[27] – несъмнено предполага употребата на лъжичка,[28] което, разбира се, не е така: смесването съществува дълго преди появата на причастяването с лъжичка.[29]

Изправен пред това объркване, както и пред тенденцията (поне по моята преценка) сред някои в своите литургически заключения да разчитат безкритично на веществените доказателства без да отчитат адекватно книжовните източници, аз ще се опитам да сторя нещо, което никой не е опитвал в продължение на десетилетия: да преразгледам не само археологическите, но също и литературните и литургични свидетелства възможно най-изчерпателно. Защото, най-малко поне литургично погледнато, текстовите доказателства следва да тълкуват археологическите находки, а не обратно – наличието на лъжички още не определя тяхната богослужебна употреба, и, поради сложността на археологическите находки, вярвам, че ще е по-полезно отначало да обобщим веществените доказателства за църковните лъжички – преди да изследваме литературната база за тяхното възможно тълкувание литургически.

1. Църковните лъжички: археологическите свидетелства

1.1. Находките

Стотици сребърни лъжички, от Късната античност и до Ранното средновековие, са открити и на Изток, и на Запад.[30] В границите на Византийската империя, до които се и ограничава нашето изследване, голямо разнообразие от лъжички е открито в Каносчио, Митилини, Лампсак, Кипър, Мараат ан-Нуман и – най-важното от всичките – прочутото „съкровище от Капер Кораон“. Другата голяма находка от византийско църковно сребро – необикновеното по размери и по разнообразие „съкровище от Сион“, което е открито в югозападна Турция, в околностите на гр. Кумлуджа, на около осем километра северно от Ликийското крайбрежие – не съдържа лъжички.[31]

Марлиа Мъндел Менго е събрала и е коментирала находките, които са от значение за нашето изследване – източните лъжички от църковните съкровища, някои от които е възможно да са били богослужебни прибори. Ще се позова на тях и на други предмети, според номерата, които тя им слага в каталога на изложбата в „Уолтърс“.[32] Всички, освен една от тези лъжички (№ 69), са от четири известни северносирийски сребърни находки, свързани с Хама (Художествена галерия „Уолтърс“), със Стума (Археологически музей – Истанбул), Риха (главно в „Дъмбъртън Оукс“) и Антиохия (главно в Музей на изкуството „Метрополитън“, Ню Йорк).[33]

Не е необходимо (нито съм компетентен) да влизам сред оспорващите хипотеза на М. М. Менго,[34] че и четирите находки са всъщност една и съща находка, която е изкопана в близост до Стума в Сирия през януари 1908 г.[35] Този въпрос е без значение за нашето изследване. Поради това, че наименованието на византийското селище Капер-Кораон – на сирийски „Кепар-Курин“ („Селото с пещите“), отъждествявано с днешното сирийско село Курин, намиращо се на няколко километра от Стума, – се споменава из надписите на някои от предметите, намерени в находката, то бива условно наричано „съкровището от Капер-Кораон“. Към тази условност ще се придържам и аз.

1.2. Оценка на находките

1.2.1. Богослужебни ли са лъжичките?

Тъй като очевидно лъжичките могат да бъдат употребявани не само богослужебно, самото им наличие още не е основание те да бъдат смятани и за богослужебни прибори. Богослужебната цел на един толкова често срещан предмет е нещо, което трябва да бъде доказано, а не опровергавано, а в повечето случаи, както ще видим, ние не разполагаме с достатъчно такива доказателства. И така, като своя отправна точка аз приемам, че те не следва да бъдат разглеждани като богослужебни, освен ако не е налице някаква сериозна причина за това. Което все още не означава да приемаме за даденост, че богослужебната им употреба е опровергана, а само че просто наличието им е твърде слабо като аргумент, за да послужи като доказателство в полза на употребата им с такава цел.

Същото важи дори и за лъжичките, открити сред църковните съкровища. В такива находки са се появявали всякакви предмети, някои от които с очевидност богослужебни, други – възможно такива, а трети – с определено различна употреба. Археологическите свидетелства за наличието на лъжички между църковната утвар са значително по-ранни от всички текстови свидетелства за това как е могло те да бъдат употребявани; не можем просто да приемаме за даденост, че всяка лъжичка, откривана в църковно съкровище, е вече и богослужебен прибор. С. Хаузер прави обзор на цялата история на тази дискусия, показвайки, че аргументите, излагани в полза на смятането на някои от тези прибори за причастни лъжички, са много слаби.[36] Той посочва, че лъжичките са открити в църковни съкровища, заедно с други прибори. Самият факт, че всичките тези лъжички са открити в църковните съкровища, е ирелевантен: не всеки прибор, който е употребяван в църква, нито всеки предмет, дарен в храма и съхраняван в неговата съкровищница, се превръща вече по силата на самото това обстоятелство и в богослужебен прибор или съсъд. Ето защо, методологически е необосновано да постулираме – единствено на основата на това, че те са намирани из църковните съкровища – богослужебна употреба само по отношение на лъжичките, пренебрегвайки всички останали принадлежности и посуда, завещавани на църквите и откривани из техните съкровища.[37]

Наистина, освен дискоси, потири, причастни лъжички, рипиди, литийни кръстове, кадилници и подобните им богослужебни съсъди и параферналия с явно литургическо предназначение, едно функционално различаване между обикновените сребърни или златни прибори за хранене и безбройните други видове сребърна или златна църковна посуда от типа на подноси, чинии, чаши, черпаци, стомни, кани, легени, бокали, кутии, дарохранителници, съсъди за елей, миро и тамян, е невъзможно да се докаже, освен ако допълнителни свидетелства като форма, дизайн, украса, надписи, произход или каквото и да било друго, не потвърдят църковната им употреба. Не ми е известен никакъв начин за различаване на една обикновена широка сребърна чиния със светска употреба от един ранновизантийски евхаристиен дискос, освен ако съответният предмет не е бил открит в находка, съставена от изключително богослужебни съсъди, или не е дошъл до нас заедно със съответния потир и (или) звездица,[38] или не носи надпис от типа на „Вземете, яжте…“ (виж по-долу, т. 2.5.3), или не изобразява сцената „Причастяване на апостолите“ – както е на дискосите от Риха и Стума,[39] или по друг, също толкова непосредствен начин, не ни говори за техния произход и (или) предназначение.

Освен това, разполагаме и с археологически и с документални свидетелства за това, че сребърни прибори и посуда, включително и лъжички, са били дарявани през Късната античност на храмове както на Изток, така и на Запад, ала не за богослужебна употреба, а заради паричната им стойност. Потвърждение за такова дарение е на Изток историята на среброто на Сосиана (виж т. 2.1.1). Лъжички, заедно с друго имущество, са завещавани също и на храмовете на Запад,[40] при все че там лъжички никога не са били употребявани за причастяване. Подробен опис, запазен в Gesta Pontificum Autissiodorensium („Деяния на Оксерските епископи“) – ръкопис от 9 в., открит в храма в Оксер,[41] – изброява, описва и ни дава теглото на огромно съкровище, състоящо се от два сребърни сервиза (ministeria), открити, както се предполага, на мястото на едно от езическите капища, където са били построени първите църкви в тази област. Св. Дидие, един от богатите господари в Галия през Късната античност, е дарил това съкровище на катедралния храм в Оксер през 7 в. Описът изброява четиридесет и шест лъжички в различни регистри:

[22] Също така даде девет лъжички с тегло 2.5 фунта;[42]

[23] също една лъжичка без изписано тегло, която тежи 1 фунт и 10 унции; в средата има малък ниелов[43] кръг и по периферията – декоративен кант;

[46] Дванадесет лъжички, тежащи 3 фунта и 2 унции;

[47] Също дванадесет лъжички, тежащи 2 фунта и 9 унции;

[48] Също дванадесет лъжички, тежащи 3 фунта. Дръжките им са надписани.[44]

Лъжички съдържат и други западни находки: шест в Боскореале (Италия); тридесет и девет във Вейон – френска Вандея [Vendée],[45] няколко лъжички в Милдънхол, Съфолк, Англия[46] и т. н.

В заключение, ние просто нямаме никакви документални свидетелства лъжички да са имали каквато и да било богослужебна употреба в Християнския изток във време, по-рано от датировката на тези археологически находки. Един рядък опис на богослужебна утвар от този период се среща в „Житие и страдания“ [Vita et passio] на свещеномъченик Панкратий, епископ Тавроменийски, в Сицилия, вероятно от седмото столетие, което е легендарен сценарий, поставен в Понт – по времето на св. ап. Петър.[47] Списъкът изброява цялата (потребна) църковна параферналия (πάσαν ἐκκλησιαστικὴν κατάστασιν), която апостолът доставя на Панкратий и Маркиан, така че те да оборудват християнския храм.

Описът включва:

… Две книги Евангелие, две книги Деяния, съставени от божествения апостол Павел, два сребърни комплекта от дискос и потир (δισκοποτήρια), два кръста, направени от кедрови дъски и два тома (τόμοι) илюстрована свещена история (ἱστορίαι), съдържаща украсата на храма, т. е. иконична история (εἰκονικὴ ἱστορία) на Стария и Новия Завет…“.[48]

Лъжички обаче няма.

И така, без претенцията да опровергавам богослужебна употреба по отношение на всички открити лъжички – нещо, което нито е необходимо, нито е възможно, – аз ще се съсредоточа върху онези от тях, които биха могли да са били посветени на богослужебна употреба, и ще изключа тези, които са твърде съмнителни като основание за едно такова твърдение. Съкровището от Капер-Кораон включва, inter alia, такива църковни прибори и параферналия като потири, дискоси, кани, цедки за вино, рипиди, литийни кръстове, един единствен черпак и тринадесет на брой лъжички.[49] От тях, осем лъжички от т. нар. „Антиохийско съкровище“ (n. 49-56), с надписи с имена на апостоли – несъмнено е, че в оригиналния набор е имало дванадесет лъжички, заедно с една от съкровището от Хама (n. 22), както и тези, намерени при други находки в Каносчио, в Митилини, в Лампсак и в Кипър, М. Мъндел Менго смята, че са били предназначени за светска употреба, поради съвсем основателната причина, че липсва свидетелство да се съди за обратното.[50] Остават пет лъжички, датирани от средата на шестото – началото на седмото столетие[51] (n. 18, 19, 20 и 21 от съкровището в Хама, и вероятно № 69 – от съкровището при Маарат ан-Нуман, намерено на 20 км. северно от Стума), които, според М. Мъндел Менго, може да са били предназначени за богослужебна употреба.[52] Всички имат кръст, гравиран на вдлъбнатата част на лъжичката, която – ако е била причастна – е била потапяна в осветеното вино.[53] Макар кръстовете да са били изключително разпространена християнска украса, дори и върху светски предмети,[54] кръст, гравиран на вдлъбнатата страна на лъжичката, може да се каже, че е необичаен.[55] Освен това, лъжички № 18 и № 19 имат и дарителски надписи: „† Ὑπὲρ εὐχῆς Ἡλιωδόρου“ – „† В изпълнение на обета [букв. „молитавата“] на Илиодор“ (№ 18), и „Ἰωάννου Θωμᾶ + τῶν Θεοφίλου“ – „[Дар] на Йоан [и] Тома + [синовете] на Теофил“ (№ 19).[56] Показателно е, че дарителите на тези две лъжички от Хама са дарили и потири на храма „Св. Сергий“. Ок. 550 г. Илиодор е подарил лъжичка № 18 и потир № 27; между 602 и 610 г. Йоан и Тома – синове на Теофил – са дарили лъжичка № 19 и, заедно със своя брат Манос – потир № 2. И макар всичко това да не доказва нищо, една богослужебна употреба на лъжичките не може да бъде изключена.[57]

1.2.2. Причастни ли са тези лъжички?

Дори някои от тези лъжички да са били в църковна употреба, това още не означава, че те са се използвали именно в Евхаристията. Предполага се (и също толкова енергично се оспорва), че те са могли да бъдат употребявани и за „паралитургични“ обреди от типа на „агапите“[58] или refrigerium – погребална трапеза в чест на мъртвите; забележете колко много са лъжичките, открити в гробове.[59] Освен това, един късен опис (от 1396 г.) на ценности от „Света Софѝя“, в Константинопол, споменава „лъжичката за миро“ (тук – т. 2.5.8). Дори обаче тези лъжички да са били евхаристийни, от това не можем да приемем за дадено, че те са били и причастни – за преподаване на тайнството. От цедките и други принадлежности, намерени в църковните съкровищници или в църковните описи (виж тук, т. 2.5), изглежда, че виното за тайнството не винаги е било от високо качество и не е невъзможно лъжичките да са били употребявани за отстраняване на примеси от потира или за разбъркване на виното и водата,[60] или пък когато в потира е било смесвано преди началото на Литургията, или при вливането на ζέον (теплотата) – непосредствено преди причастяването във византийската традиция.[61] Нещо повече – шпатулообразната форма на тези късноантични лъжички с дългата им права дръжка и широка и плитка вдлъбната част[62] би направило почти невъзможно използването им като прибор за загребване и за преподаване на осветеното вино от потира, без то да се разлее, дори и при използването на потир с много широки размери (с диаметър на периферията от 12.5 до 20.9 см), което е характерно за късноантичните и средновековни византийски потири.[63] Нещо, което – както бях осведомен – е било експериментално проверено.

1.2.3. Богослужебни, от византийския обряд ли са тези лъжички?

Преди да изследваме по-отблизо включените в нашата тема литургически въпроси, следва да разгледаме още няколко възражения. На коя църковна традиция принадлежат тези предмети? Нямаме нищо, което да ни подсказва дали храмът „Св. Сергий“, за който Мъндел Менго предполага, че между 540-560 г. е получил петдесет и шест от наличните сребърни предмети, е бил халкидонски или монофизитски,[64] макар че през този период, когато не е имало разлика в богослужебните обичаи на халкидонците и нехалкидонците, това във всеки случай не би имало някакви лесно отъждествими последици що се отнася до богослужебната употреба на съсъдите.[65]

Това обаче, което в случая е от практическо значение, е, че, макар по критериите на историята на изкуството тези предмети да могат да бъдат мислени като „византийски“, тъй като са били намирани из пределите на Византийската империя, по критериите на литургиологията на тях в никакъв случай не може да бъде гледано като на богослужебни съсъди от „византийския обряд“, ако са открити извън диоцеза на Константинополската патриаршия в периода преди литургичната византинизация на другите патриаршии от православния свят.[66] Регионът, където са били намерени сирийските църковни прибори, е бил един благоденстващ регион, радващ се на тесни контакти със столицата. Св. Йоан III Схоластик, който е Константинополски патриарх (565-577), е роден в околностите на Сармин.[67] Нищо от това обаче не превръща тази околност във „византийска“ по смисъла на литургическата употреба на този термин.

1.3. Заключение

И така, какво може да следва от тези сребърни лъжички, датиращи от шестото и от седмото столетие? Само по себе си, археологическото свидетелство не ни дава надеждно основание за разрешаване на проблема. В случай че това са единствените налични данни, би следвало да се съгласим, че някои от тези лъжички ние можем, без риск да сгрешим, да смятаме за богослужебни. Две от тях (№ 18 и № 19) имат инкрустирани посвещения, показващи, че те не просто са били дарени за църковния храм, но и че са били специално изработени за него. Което с голяма степен на вероятност може да означава специфична църковна употреба. В добавка към това, те са били дарени заедно с потири, от което би могло да предположим, че лъжичките и потирите по някакъв начин са били използвани заедно, насочвайки ни така към тези лъжички като към богослужебни принадлежности. Макар свидетелството да е неубедително, горното заключение не е безсмислено.

Съвсем различен въпрос е с каква богослужебна цел е могло те да бъдат използвани. Могло е, например, да служат за разбъркване на мирото (виж, отново, т. 2.5.8). Ако те са били с евхаристийна употреба, биха могли да служат за разбъркване на виното и водата в потира, за причастяване с Пречистата Кръв или за напояване с нея на част от осветения хляб, при приготвянето на запаснѝте св. Дарове за болните, или за Преждеосвещената литургия.[68] Имаме свидетелство за византийското последование на Преждеосвещената литургия от 691-692 г. нататък, когато с Правило 52 на „Пето-шестия“ Трулски събор се определя нейното извършване през делничните дни на Великия пост,[69] както и от цялата евхологична традиция, започвайки от Barberini gr. 336 (ff. 37r-43r)[70] от средата на осмото столетие.[71] От солидните свидетелства обаче за практиката на ръчното причастяване във всички запазени източници – източни и западни – от четвъртото и до осмото столетие[72] изглежда почти невъзможно преди шестото или седмото столетие лъжички да са били употребявани във византийския обряд така, както днес, за преподаване на тайнството на миряните под двата вида, заедно, от Чашата по време на Евхаристийното богослужение. Възможно е, разбира се, те са били употребявани извън Литургията, за причастяване на болни чрез интинкция,[73] макар че ние нямаме конкретни византийски свидетелства за или против тази възможност. Така че наличието на лъжички, дори и богослужебни, сред ранновизантийските църковни прибори, не означава непременно, че те са употребявани за причастяване, нито пък – в случай че са били – знаем как. И със сигурност не означава, че те са били употребявани по начина, по който това се върши днес. Как тогава са били използвани тези лъжички?

Сравняването на литургиите няма много да е от полза. Стотици сребърни лъжички са намерени и на Запад – някои от тях почти напълно еднакви по форма и украса, както и предполагаемите „литургически“ лъжички от находките на Изток.[74] Макар и някои от тези западни лъжички да са били богослужебни и действително лъжички все още да се ползват в Европа за смесването на няколко капки вода при подготовката на Потира [в римокатолическата литургия], Уилям Хърбърт Фрийстоун отрича използването на тези лъжички за причастяване: „Няма нито едно свидетелство, което да посочи, че лъжичката въобще някога е била употребявана на Запад за преподаване на тайнството. Подобен на нея инструмент обаче е бил използван, – а в латинския обряд продължава да се използва и досега, – при подготвянето на смесените вино и вода, както и за отстраняване на чужди тела от Потира“.[75] Също толкова категоричен е и Браун: „По нито едно време латинският обряд не е познавал причастна лъжичка“,[76] предпочитайки на нейно място тръбичката [или „сламката“ (бел. ред.).], обичайно от сребро или злато – един прибор, за какъвто на Изток никога не са чували.[77] Прегледът на свидетелствата подкрепя гледището на Браун и на Фрийстоун, независимо от най-новите опити на Милойчич да открехне вратата към обсъждане на някаква възможна употреба на причастни лъжички на Запад.[78] Милойчич привежда западни илюстрации на Тайната вечеря, изобразяващи лъжички на масата. В един от тези примери в Чашата се вижда потопен прибор, който спокойно може да бъде и тръбичка.[79] Самият Милойчич не е сигурен как точно да разтълкува богослужебната употреба на тези лъжички[80] и доколкото ми е известно нито той, нито някой друг някога е представял убедителни свидетелства, материални или текстови, за лъжички, ползвани за получаване или преподаване на тайнството на Запад.[81]

Така, откриването на лъжички в находките от църковните съкровищници самò по себе си не ни казва нищо за тяхната богослужебна функция. От археологическите факти, следователно, може да се заключи, че лъжичките намирани в храмове не са на всяка цена църковни, че църковните лъжички не са на всяка цена богослужебни, а богослужебните не са на всяка цена причастни лъжички. Тъй като обаче „не са на всяка цена“ от всяко от тези три твърдения може еднакво добре да бъде прочетено и като „биха могли“, ние сме отново там, откъдето започнахме, и трябва да потърсим херменевтичната основа другаде.

2. Причастни лъжички и интинкция в Сировизантийския изток: писмените източници

2.1. Невизантийските източници

Макар и отчитайки различните практики по места, както вече видяхме в първа част, интинкцията – с или без употребата на лъжичка – става обичаен начин за причастяване на верните (а понякога и на клирици) в повечето източни църковни традиции.[82] Тук ще огранича историческото изследване на свидетелствата до патриаршиите на Антиохия и Йерусалим: райони, в които разпростирането на богослужебните практики е свързано с развитието на византийския обряд. Не е изненадващо, в светлината на археологическите находки, че повечето от свидетелствата преди деветото столетие са от Сирийския ареал.

2.1.1. Йоан Ефески (ок. 507 – 586 г.)

Както изглежда, най-ранният текст, в който са споменати църковни лъжички, както и самите лъжички от Хама, идва от Сирия. Йоан Ефески – монофизитски писател, роден близо до Амида (Диарбакър), посетил Константинопол при имп. Юстиниан I и ползвал се с покровителството на имп. Теодора, е най-важният от древните сирийски църковни историци. В своите Жития на източните светци (55) Йоан споменава, как светата вдовица Сосиана е преработила своето сребро и го раздала: „… тя донесла своето сребро, което възлизало на много фунтове (λίτρα) и били направени от него чаши и подноси, и много паници (πίνακες) и лъжички (сирийски: tarwādā)…“.[83] Само че това групиране на чашите заедно с подносите, след което на лъжичките – с паниците, вместо на чашите с подносите и лъжичките като едно цяло от богослужебни прибори трудно подкрепя заключението, че от тези прибори единствено чашите, подносите и лъжичките – без обаче и паниците, са били предназначени за употреба в Евхаристията.

2.1.2. Св. Софроний Йерусалимски (ок. 560 – 638 г.)

Св. Софроний, роден в Дамаск, станал монах в Палестина (ок. 619 г.) и патриарх на Йерусалим (634-638 г.),[84] е – доколкото съумях да определя – първият, който категорично свидетелства за причастяването чрез интинкция. Забележете обаче, че тук, както и в най-ранните примери на Запад,[85] това е причастяване извън Литургията: причастие, което се носи на болни или на такива, които са по други причини възпрепятствани да присъстват лично на отслужването на Евхаристията. В „Дванадесетото чудо“ от неговото съчинение Narratio miraculorum SS. Cyri et Iohannis [Повествование за чудесата на светите Кир и Йоан][86] – съчинение, което бива определяно като автентично,[87] – св. Софроний описва чудесното явяване на мъчениците Кир и Йоан пред младия Юлиан – един болен последовател на монофизитския епископ Юлиан Халикарнаски.[88] Този инвалид е парализиран, след като е отровен от своята любовница, която e изоставил заедно с разпуснатия си живот. Когато медицинските средства се оказват безполезни за него, родителите на Юлиан се обръщат към застъпничеството на двамата св. мъченици, които чуват молитвите им и даруват на парализирания някакво облекчение от агонията му. Също така, двамата светци се явяват на болния многократно нощем, призовавайки го да се отрече от ереста си и да възприеме Причастието на католичната Църква. По време на тези посещения „… те често държали и Чашата, пълна със светото Тяло на Господа и с [Неговата] Кръв, и го канели и той да пристъпи, като му се явявали самите те причастяващи се, приканвайки Юлиан също да се причасти с тях“.[89] От контекста изглежда сякаш че едната Чаша е съдържала заедно осветения хляб и осветеното вино – т. е. хлябът, потопен или напоен във виното, при все че няма споменаване за употреба на лъжичка за преподаване на напоените Дарове.

2.1.3. „Сказания“ на св. Анастасий Синаит († след 700 г.)

Един друг сиропалестински гръцки текст е нашето първо категорично свидетелство за използването на причастна лъжичка при преподаване на тайнството чрез интинкция. Неговият автор – св. Анастасий – е бил монах в манастира „Св. Екатерина“, на планината Синай, през втората половина на седмото столетие. Независимо че регионът на Дамаск, в провинция Втора Финикия,[90] където се развива действието, е бил „византийски“ в един смисъл на този термин, литургически погледнато той не е бил византийски. В Дамаск се е намирала втората по значение катедра в Антиохийската патриаршия,[91] а по това време византийският литургически обряд все още е оставал ограничен единствено в пределите на Константинополската патриаршия. Същото това е вярно и за Синай, епархия Фаран, провинция Трета Палестина[92] в диозеца на Йерусалимска патриаршия.[93] Литургически, Антиохийска и Йерусалимска патриаршия ще бъдат напълно византинизирани в едно много по-късно време,[94] така че свидетелството на св. Анастасий трябва да се разглежда като „невизантийско“ – поне в литургическия смисъл на термина.

Независимо от оспорването на автентичността на много творби, приписвани на св. Анастасий, неговият Narrationes utiles animae[95] – сборник с назидателни истории – се смята за автентичен.[96] „Сказание 43“ от сборника разказва за срещата на един свят стълпник с някакъв именит презвитер, който е бил обвинен в плътски грехове. Стълпникът, живеещ на върха на колона, намираща се на дванадесет римски мили (17.136 км) от Дамаск, е бил посетен от група, включваща и обвинявания презвитер, който, като най-старши клирик в компанията, е предстоявал Евхаристията, отслужена за стълпника. Тъй като този текст изглежда е подминат без голямо внимание,[97] аз ще приведа съответния пасаж в неговия гръцки оригинал и в превод:

1. … ἐξῆλθε δὲ καὶ ὀ πρεσβύτερος ὀ λοιδορηθεὶς πρὸς τὸν ὁσιώτατον στυλίτην, καὶ ὡς πρεσβύτερος ὢν τῆς μητροπόλεως, ἦν γὰρ καὶ τῶν πρώτων ἐν βαθμῷ, προσήνεγκεν αὐτὸς τὴν ἁγίαν προσφοράν. 2. Καὶ καθώς ἐστιν ἡ κατάστασις, προσφωνήσαντος τοῦ διακόνου εἰς τὸ κοινωνικὸν 3. καὶ εἰπόντος· οἱ πρεσβύτεροι προσέλθατε, ἐχάλασεν ὁ στυλίτης εἰς τὸ μαλάκιον τὸ ἅγιον αὐτοῦ ποτήριον ὅπερ ἄνω ἐκέκτητο, 4. καὶ ἔστειλαν αὐτῷ εἰς αὐτὸ ἁγίαν μερίδα μετὰ καὶ τοῦ τιμίου αἵματος. 5. Ἐλκύσας οὖν ἄνω τὴν ἁγίαν μετάληψιν, κρατῶν τὸ ἅγιον ποτήριον καὶ τὸ κογχλιάριον, διεκρίνετο μεταλαβεῖν διὰ τήν λοιδορίαν ἣν ἤκουσε περὶ τοῦ προσενέγκαντος πρεσβυτέρου.[98]

2. … обвиненият презвитер също отишъл при всесветия стълпник и, като презвитер на митрополията [понеже бил] и сред първите по сан, извършил светото Приношение. 2. И когато, съгласно обичая, дяконът възгласил причастния 3. и казал „Презвитери, пристъпете“, стълпникът спуснал с кошницата си своя свети потир, който държал горе [на стълпа], … 4. и му изпратили в него света частица [заедно] с пречистата Кръв. 5. И като вдигнал горе светото Причастие, той [стълпникът], държейки светия потир и лъжичката, се колебаел – дали да потреби, поради обвиненията, които бил слушал против служилия презвитер.

От този текст можем да съберем следната информация:

1) Отслужената Литургия е била най-вероятно тази на св. ап. Яков, в която дяконът призовава с „κοινωνικὸν“ или Причастния псалом (2.), като възглася: „Ἐν εἰρήνῃ Χριστοῦ ψάλλωμεν“.[99] Във Василиевата и в Златоустовата литургия това дяконско въвеждане към изпяването на Причастния го няма.[100]

2) Изглежда, че стълпникът е бил презвитер, след като при дяконския възглас към презвитерите да пристъпят и потребят, спуска кошницата си, за да получи Причастието (3.).

3) След като частицата от осветения хляб и пречистата Кръв са поставени заедно, в един потир (4.), изглежда стълпникът е потребил под двата вида заедно, чрез интинкция. Дали това е било по силата на някаква обща практика или поради крайна необходимост, предизвикана от спецификата на ситуацията, от текста не става ясно, въпреки че второто изглежда по-вероятно – поради няколко основания: ранното време на това свидетелство, всеобщото възприемане на причастяването чрез интинкция едва в по-късно време и, при повечето свидетелства, нейното ограничаване до причастяването на миряните.

4) Стълпникът е бил на път да се причасти сам с лъжичка (5.). Понеже той изглежда е бил презвитер, това не може да ни каже нищо за причастяването на верните – в Сирия лъжичката понякога се е използвала за причастяване и на клира (виж т. 2.1.6).

5) Обърнете внимание, че лъжичката е наречена „κογχλιάριον“, а не „λαβίς“ – което е обичайният византийски термин за причастната лъжичка.

2.1.4. Хроника на Псевдо-Дионисий Тел-Махрийски (774-775 г.)

Хроника от Тел Махре 7,[101] в частта си за 525-526 г., разказва възмутителната история как епископ Авраам бар Каили от Амида, поддръжник на Халкидонския събор, заставил яковитския свещеник и мъченик Кириак да се причасти на халкидонската Евхаристия,[102] която Кириак смятал за еретическа, напъхвайки насила в устата му св. Дарове с лъжичка, и когато онзи ги изплюл, го убили.

… Един свещеник на име Кириак бил арестуван и бил принуден да приеме [да потреби] Евхаристията… И когато епископът се разпоредил за това, и Евхаристията била донесена, той заповядал да хванат свещеника, да напълнят лъжичка [с евхаристийните Дарове] и да я поставят в устата му. Тъй като обаче онзи бил затворил устата си, те не могли да вкарат лъжичката в нея. Тогава епископът разпоредил да вземат камшик и да вкарат дръжката в устата му, така щото след като зъбите му останат разделени да вкарат лъжичката. И като сложили дръжката в устата му, не можейки да мърда езика си и да говори нормално той измънкал и се заклел като рекъл: „Заради Христовата истина, ако поставиш причастие в устата ми, ще го изплюя в лицето ти!“. И така, … проврели лъжичката край дръжката [на камшика] и я напъхали в устата му. Той обаче духнал и изхвърлил причастието от устата си…[103]

Не е нужно човек да бъде извънредно надарен с херменевтична проницателност, за да се предпази от тълкуването на тази чудата сцена като свидетелство за богослужебната употреба на причастни лъжички.

2.1.5. Йоан Дарски (9 в.)

Яковитският автор от деветото столетие Йоан Дарски е съвременник на Дионисий Тел-Махрийски – патриарх от 818 до 845 г., – при когото Йоан става митрополит на Дара. Умира при приемника на Дионисий – патриарх Йоан III (846-873) – и ние не знаем нищо повече от това за него.[104] В своя евхаристиен трактат За причастяването [De oblatione; букв. За принасянето или поднасянето (на св. Дарове)] 2, 28 той задава риторичния въпрос:

… Защо лъжичката [tarwādā] е на масата на Тайнството [ще рече – на св. Евхаристия]? Лъжичката е символ на Светия Дух, чрез Когото ние получаваме Тялото на Бог Слово. След това, тя символизира природата на светите ангели: първите, които узнали тайната и тайнството [arcana] на Бога. И още – лъжичката символизира Божията ръка, която е взела земен прах и е сътворила човека.[105]

Тук е налице още едно свидетелство за причастна лъжичка: лъжичка, употребявана за действително приемане или преподаване на Тайнството. Как точно е употребявана тя, това не е толкова ясно – Йоан говори за нея като за преподаваща „Тялото на Бог Слово“, но не и на Кръвта. Това обаче може да бъде синедкоха и за двата вида: парче от осветения хляб, взето с лъжичката, потопено в потира и след това преподадено на причастника.

2.1.6. Бар Хебреус (1225-1286 г.):

Друг яковитски автор Григорий Абу`л-Фарадж, наричан още „Бар-Хебреус“, роден в Малатия[106] през 1225 г., служи като мафриан[107] на Тикрит – своеобразен екзарх, който е бил главен йерарх на месопотамските яковити, с катедра в Мосул[108] – от 1264 до смъртта си през 1286 г. В своята Хроника (2, 46), написана в последните години от живота му, той описва любопитната среща – по време на мафрианата на Мар Денха (912-932 г.) – между Багдадския везир и Несторианския католикос Авраам. По някаква необяснима причина, везирът бил искал да разбере „кои от християнските народи употребяват лъжичка, за да преподават Причастието“. Мар Денха го провокирал, като дръзко отговорил, че везирът знае със сигурност, че несторианите не използват.[109] Най-вероятно везирът е мислил така за яковитите, макар и Браун да допуска, че съвсем спокойно е било възможно да е имал предвид и гърците, които са били толкова многобройни в Багдад по онова време, че дори са агитирали да имат свой митрополит.[110] Във всеки случай сред останалите християнски общини в Багдад нито несторианите, нито арменците са ползвали причастна лъжичка.[111] Нямам представа колко стара може да бъде причастната лъжичка на яковитите: ние вече видяхме една такава (т. 2.1.5) в трактата на Йоан Дарски За причастяването, написан през деветото столетие; при всички случаи обаче през първата половина на десетото столетие употребата на причастните лъжички трябва да е станала достатъчно разпространена, за да събуди любопитството на един високопоставен мюсюлмански служител в Багдад.

В добавка към това в своя Номоканон, Правило 4, 5,[112] описвайки яковитските обичаи в мафрианата на Тикрит, Бар Хебреус казва, че свещениците отпивали от Потира сами, след което раздавали осветения хляб на миряните докато дяконът им давал да отпият от Потира. В случай пък че това не е било осъществимо, свещеникът е можел да причастява и под двата вида, потапяйки хляба в Потира, подобно на западните сирийци (яковитите извън мафрианата). Епископът обаче е причастявал свещениците и дяконите с помощта на лъжичка, както продължава да бъде и до днес.

2.2. Писмените свидетелства за интинкция и богослужебни лъжички във византийския обряд[113]

2.2.1. Евагрий Схоластик (ок. 536 – 600 г.)

От полемиката, която причастяването чрез интинкция поражда, става очевидно, че то е изглеждало като революционно. Осъждания на интинкцията се противопоставят на опитите за въвеждане на тази практика на Запад.[114] Тя не е цел и на византийците, които – през по-голямата част от първото хилядолетие, изглежда че никога не са практикували интинкцията – очевидно дори и с осветените Дарове, съхранявани за Преждеосвещената литургия.[115] Нито са поставяли осветения хляб в Потира, преди връщането на осветените Дарове в скевофилакиона след причастяване, което по-късно ще стане обичай.[116] Евагрий Схоластик – в Църковна история 4, 36 – описва едно чудо, случило се скоро след празника на Богоявлението, на 6 януари при Константинополския патриарх Мина (536-552). Както разказва историята, едно еврейско момче – ученик, – след като потребило Евхаристията, е било спасено по чудесен начин от изгаряне, след като неговият баща – разярен от това, което то било направило, – го е хвърлил в пещта. А ето как станало така, че то да приеме тайнството:

… Съгласно със стария обичай, … винаги, когато оставаше нещо повече, отколкото беше необходимо, от светите частици от пречистото Тяло на Христос, нашия Бог (πολὺ τι χρῆμα τῶν ἀγίων μερίδων τοῦ ἀχράντου σώματος Χριστοῦ τοῦ Θεοῦ ἡμῶν ἐναπομείνῃ), малките момченца – от тези, които посещават начално училище, биваха събирани, за да ги потребят.[117]

Забележете, че се споменават само частиците от осветения хляб: несъмнено, защото за деца би било твърде много да консумират вино. Това обаче следва да означава, че след причастяването хлябът и виното са се съхранявали разделно.

2.2.2. Фотиевият събор в Константинопол (861 г.)

Независимо от надеждността на тези източници, които в някои случаи са поставяни под съмнение от Браун,[118] ние намираме неоспорими потвърждения за богослужебната употреба на лъжички във Византия две десетилетия по-късно – по времето на Фотиевия събор, състоял се в храма „Св. Апостоли“, в Константинопол, преди Пасха 861 г. Дългото и лъкатушещо Правило 10 на този събор налага наказания за онези, които оскверняват със светска употреба който и да било от олтарните съсъди или покрови, включително и „… светата Чаша или дискоса, или лъжичката, или почитаемия индитий[119] или така наречения воздух[120]…“ (τὸ ἅγιον ποτήριον ἢ τὸν δίσκον ἢ τὴν λαβίδα ἢ τὴν σεβασμίαν ἐνδυτὴν ἢ τόν λεγομένον ἀέρα).[121] Отново обаче, макар това да доказва, че лъжичките са били смятани за богослужебни прибори, то не ни казва нищо относно начина на тяхното използване, а разнообразието на тяхната употреба, видяна в цитираните по-горе източници, показва, че ние не можем просто да заключим, че тогава те са били ползвани по начина, по който са щели да бъдат използвани по-късно.

2.2.3. Хумберт от римляните (1053 г.)

Към единадесетото столетие византийците въвеждат в употреба причастяването на миряните чрез интинкция, използвайки лъжичка (виж т. 2.3 по-долу), както става ясно и от обвиненията към тях от латиняните в нарушаване на традицията. По време на спора за безквасния хляб (ἄζυμον, ἄζυμος), когато латиняни и гърци се противопоставят едни на други във връзка с употребата на квасен (по гръцкия обичай) или на безквасен (според латинския) хляб за Евхаристията,[122] Хумберт от римляните (ок. 1000 – 1061 г.) – кардинал на Силва Кандида,[123] известен с ролята си при разрива между Рим и Константинопол от 1054 г., при патр. Михаил I Керуларий (1043-1058), атакува византийското нововъведение в своя трактат „Против клеветите на гърците“ (Adversus Graecorum calumnias). Трактатът е написан под формата на полемичен диалог между „Римлянина“ (т. е. самия кардинал Хумберт) и „Константинополеца“ (в ролята – Лъв Охридски, архиепископ на България). Хумберт подбира възгледите на последния от едно негово писмо, атакуващо латинските практики, което Лъв е изпратил в 1053 г. на Йоан, епископ на Трани – на Адриатическото крайбрежие на Пулия, на 43 км. от Бари, което обяснява как то е попаднало в ръцете му.

Като се основава на 1 Кор. 10:17, в „Тридесет и втора глава“ на своя диалог Хумберт, вместо да се опита да опровергава православната атака срещу латинските нововъведения заради употребата на безквасен хляб (ἄζυμον) в Евхаристията, сам напада, като атакува на свой ред православните нововъведения:

1. Unde et Dominus panem accepisse, benedixisse et fregisse, non autem legitur ante vel postea incidisse. 2. Deinde quod sanctum panem vitae aeternae in calicem intritum cum cochleari sumere consuestis, quid opponitis? Neque enim ipse Dominus panem in calice vini intrivit, et sic apostolis dedit dicens: accipite et cum cochleari comedite: hoc est corpus meum. 3. Sed, sicut sancta Romana Ecclesia usque nunc observat, panem benedixit et fractum singulis particulatim distribuit…[124]

2. Откъдето [виждаме], че Господ е взел хляба, благословил е и го е разчупил, но не четем, че преди или след това го е разрязал. 2. Тогава как ще оправдаете това, че имате обичая да приемате с лъжичка светия хляб на вечния живот, потопен в Чашата? Защото и Сам Господ не е потопил хляба в Чашата с виното и не го е дал така на апостолите, казвайки: „Вземете и яжте с лъжичка,[125] това е Моето тяло“. 3. Но, както и досега спазва светата Римска църква, Той благословил хляба и разчупен го раздал на всеки един поотделно…

В „Глава тридесет и трета“ Хумберт продължава, казвайки, че за разлика от гърците Йерусалимската църква и латинските църкви продължават да спазват древните обичаи. Поради тази причина, те не се нуждаят от ножове и лъжички, казва той, добавяйки като последен довод, че Юда е бил единственият, на когото Господ е подал натопен хляб.

4. Lanceam vero ferream nesciunt… 5. cochlear vero cum quo communicent, sicut in Ecclesia Graecorum, minime habent, 6. quia non ita commiscent ipsam sanctam communionem in calice, sed sola [panis] communione communicant populum… 7. Et tunc demum calice meri et liquidi cruoris potamur: 8. quandoquidem nemini discipulorum nisi Judae proditori intinctum panem a Domino porrectum invenimus, significante quod eum esset traditurus…[126]

5. Защото те не познават желязното копие… 5. Нито имат каквато и да било лъжичка, с която да причастяват, както [го правят] в Гръцката църква, 6. защото не смесват самото свето Причастие в Чашата по този начин, а причастяват народа само с причастяване [с хляба]… 7. И едва тогава ние отпиваме от Чашата само течността на Кръвта, 8. тъй като не виждаме натопен хляб да се предлага от Господа на никого от учениците, освен на Юда, предателя – показвайки кой ще Го предаде…

Хумберт, който е остроумен, саркастичен, понякога дори оскърбителен (каквито са били всъщност и православните му опоненти) излага своите аргументи по един остър и язвителен начин. В цитирания пасаж същността на неговия аргумент се състои в това, че в Евхаристията самите гърци вършат много неща, които нямат никакво основание в Св. Писание. На Тайната вечеря Иисус е взел хляба, благословил го е и го е разчупил; никъде обаче в Писанието не се казва, че го е рязал с копие (1.). Гърците поставят осветения хляб в Чашата, след което получават хляба и виното едновременно с лъжичка; Иисус обаче не е слагал хляба в Чашата, след което да го даде на апостолите, казвайки: „Вземете и яжте с лъжичка, това е Моето тяло“ (2.). Така както Римската църква продължава да прави, Той е разчупил хляба и е дал по част от него на всекиго (3.). И, също както Иисус, римляните правят същото и с Чашата, давайки я поотделно на всекиго (7.), така че не се нуждаят от копие или лъжичка (4.-5.). Още повече, че само Юда е получил от Господа хляба натопен [чрез интинкция] – нещо, което едва ли е силно препоръчително да се практикува (8.).

Независимо от своя полемичен тон, Хумберт е добре осведомен и предоставя едно съвсем ясно свидетелство за това, че в средата на единадесетото столетие византийците във Великата църква[127] са причастявали миряните по начина, по който правят това и днес – с лъжичка, чрез интинкция, докато римляните, поне към онзи момент, все още остават верни на общоприетата древна традиция на причастяване под два вида поотделно, при която миряните първо приемат хляба и след това отпиват от Чашата.

По никакъв начин не е ясно колко всеобща е била новата практика в периферията на Византийската църква, или дори в самия Константинопол. Както обаче ще видим по-долу – в т. 2.3, от дванадесетото столетие насетне рубриките във византийския Евхологий започват да отразяват тази нова практика – на причастяване чрез интинкция – и вече към тринадесетото столетие тя изглежда утвърдена в сферата на византийския богослужебен обряд.[128]

2.2.4. Чудесата на св. Георги (11 в.)

Друг надежден текст, потвърждаващ с категоричност употребата във византийския обряд на ἀγία (или ἱερά) λαβίς, или причастната лъжичка, за преподаване на Тайнството на миряните е прочутото „Видение на сарацина“ от Чудесата на св. Георги:

А когато наближаваше краят на божествената Литургия, някои християни пожелаха да се причастят с божествените Тайни. И когато свещеникът каза „Със страх Божи и с вяра пристъпете“, и всички християни сведоха благоговейно глави, а някои се доближиха, за да приемат божествените Тайни, отново – на три пъти – сарацинът видя как свещеникът дава на причастниците Тялото и Кръвта на Младенеца с лъжичката (μετὰ τῆς λαβίδος).[129]

Налице са обаче няколко проблема с датировката и произхода на точно този пасаж от Чудесата, независимо от останалата част от текста:

2.2.4.1. Дори ако ние можем да се доверим на приписването на този източник на св. Григорий Декаполит (преди 797 г. – ок. 841-842 г.),[130] т. е. от Иринополис в Исаврийския Декаполис, това няма да превърне текста в свидетелство за „византийската“ литургия, в литургическия смисъл на термина. Иринополис е суфраганна [т. е. подчинена] катедра на митрополията на Исаврийска Селевкия: провинция на югоизточното крайбрежие на Мала Азия право на север от Кипър. Тази митрополитска провинцията е била в състава на Антиохийската патриаршия, докато имп. Лъв III Исавър (717-741) не я анексира към Константинопол.[131] Спорно е колко време е било необходимо за византинизирането на нейния обред, макар че обичайно подобни неща не стават на момента. Предполагам, че този процес е бил завършен най-късно към прехода от единадесетото към дванадесетото столетие. Ок. 1085-1096 г. Протеория 10 – един литургически коментар към византийската архиерейска Евхаристия, написан от Николай от Андида в провинция Втора Памфилия и по-късно ревизиран от Теодор от Андида, ясно свидетелства, че, най-малкото поне към онова време, Мала Азия е търсила ръководство в литургическо отношение от Великата църква.[132] Същото се потвърждава и за Крит ок. 1120 г., в кореспонденцията на тамошния митр. Илия с един негов свещеник.[133] Към такава късна дата обаче нямаме нужда от тези текстове, за да доказват употребата на причастни лъжички във византийския обряд.

2.2.4.2. Григорий не е стоял само в Исаврия, така че ако историята със Сарацина на практика е автентична, то географският аргумент може и да е неудачен, което ни връща обратно там, откъдето започнахме.

2.2.4.3. Чудесата – сборник, за който имаме свидетелства от единадесетото столетие, – включват разказа за обръщането на Сарацина само в ръкописи след четиринадесетото столетие:[134] време, когато исаврийската литургия – в случай, че това е, което е описано в този откъс, – със сигурност е била „византийска“. Възгласът за причастяване, „Със страх Божи и с вяра пристъпете“, се е употребявал в Йерусалимския и в Константинополския обряд, но никога в литургиите, отслужвани под опеката на Антиохия. Нещо, което също ни връща обратно, откъдето започнахме. Съответният откъс от историята със Сарацина – заедно с неговата причастна лъжичка – е сигурно свидетелство за нейната литургическа употреба във византийски обряд, само че кога? Със сигурност не през деветото столетие, вероятно към единадесетото – и със сигурност през четиринадесетото. По отношение на единадесетото столетие обаче този въпрос е отдавна вече разрешен.

2.2.4.4. Всеки опит за датиране на този извор въз основа на възгласа за причастяване ще бъде едно petitio principii,[135] аргументация от неизвестното към неизвестното.[136]

Когато са налице толкова много предупреждения, с които да трябва да жонглирам, не бих се решил да използвам този източник, за да датирам с негова помощ навлизането на причастната лъжичка във византийската литургия.

2.2.5. Патр. Михаил Куркуас (1143-1146)[137]

Както изглежда, през първата половина на дванадесетото столетие причастяването с лъжичка все още се е разглеждало като нововъведение, което се нуждае от защита, ако може да се вярва на едно писмо, приписвано на Константинополския патриарх Михаил Куркуас (1143-1146).[138] Пишейки на някакъв монах, който, както за монасите е обичайно, очевидно е имал сериозни резерви към богослужебните нововъведения, патриархът му обяснява – с едно удивително за времето свободомислие, че в Църквата няма изменения единствено по отношение на същността на вярата в Светата Троица и в единия Господ и Спасител Иисус Христос и Неговото домостроителство за нашето спасение, ще рече – по отношение на догматическите неща. По останалите въпроси пък Църквата системно е променяла нещата към по-добро. Сред няколкото богослужебни нововъведения, които патриархът подробно разглежда, е това, че някога „не само тези, които са в олтара, както е сега, а и всички останали са получавали небесния хляб в ръцете си, като го обгръщат с устните си и докосват с очите си, и тогава го изяждат“, докато сега Църквата – по-удобно – „причастява всички с животворната храна посредством лъжичка (λαβίδι) или от ръката на епископа, с изключение на духовенството“.[139]

Как трябва да изтълкуваме фразата „или от ръката на епископа“? Означава ли това, че епископът е продължавал да преподава Тайнството по стария начин, без да използва лъжичка? Със сигурност това не трябва да бъде изключвано, вземайки под внимание по-консервативния, архаичен характер на архиерейския чин.[140]

2.2.6. Теодор Валсамон (ок. 1130-40 – след 1195 г.)

Византийският канонист Теодор Валсамон от Константинопол, – когато коментира Правило 101 на Пето-шестия Трулски събор (691-692 г.),[141] – отбелязва, че въпреки събора „в някои църкви“ (ἐν τίσιν ἐκκλησίαις) са изоставили стария обичай на причастяване на миряните в ръка, който обичай правилото на този събор е заповядало да продължи (… μεταδίδοται τοῖς λαικοῖς τὸ ἅγιον σῶμα τοῦ Χριστοῦ, καὶ οὐκ ἐγχειρίζεται τούτοις κατὰ τὴν τοῦ κανόνος περίληψιν [т. е. предава се на миряните светото Тяло Христово, а не им се дава в ръка, както е описанието на канона]).[142] Както заключава Браун, ако само някои църкви вече не са го спазвали, очевидно е, че дори във времето на Валсамон не всички са се били отказали от този древен обичай.[143]

2.2.7. Анонимен несториански трактат (12 в.)

Анонимният полемически трактат от дванадесетото столетие Liber demonstrationis de vera fide отправя обвинение към мелхитите,[144] т. е. византийците, и яковитите,[145] че те вече не преподават на вярващите Причастието, давайки им отделно да отпиват от Чашата [т. е. след като са се причастили с Тялото Христово].[146]

2.3. Византийските литургически извори

В литургическите източници, които са явно от византийски обряд – в молитвените текстове или в техни преводи и литургически коментари – причастяването с интинкция се появява за първи път през единадесетото столетие, макар използването на лъжичката да е засвидетелствано едва през дванадесетото столетие.

2.3.1. Синайски грузински кодекс № 89 (11 в.)

Макар поне един гръцки източник от Палестина – Анастасий Синаит († след 700 г.), да свидетелства за причастяване чрез интинкция през седмото столетие (т. 2.1.3), ние не виждаме тази практика във византийския обряд в продължение на още четири века. По-ранната грузинска редакция на Златоустовата литургия, запазена в Синайския грузински кодекс 89 от единадесетото столетие, е както по всичко личи първият богослужебен текст, който свидетелства с категоричност за причастяване чрез интинкция във византийската литургия.[147] Изненадващо обаче, според съответната рубрика, този, който се причастява така, е служещият презвитер: „И нека потопи частица в Кръвта и да я сложи на дискоса, и да поиска прошка от народа, и да се причасти с нея, и каже: „Ще Те превъзнасям, Боже мой, Царю (мой), и ще благославям Твоето име отвека довека“ (Пс. 144:1).[148] Както Жакоб отбелязва, тъй като тук няма споменаване на лъжичка, свещеникът несъмнено не потапя цялата частица в Чашата, а само леко натопява част от нея в пречистата Кръв.[149] Въпреки че рубриките в тази грузинската версия не предписват този начин за причастяването на миряните, не е невъзможно те също да са били причастявани чрез интинкция.

След като причастяването на духовенството под двата вида заедно, чрез интинкция, е нещо нечувано във византийския чин на причастяване на клира, Жакоб предполага, че тази иверска практика може да е била сиро-палестински обичай.[150] През този период в Светите земи е имало грузински монаси, един от които, както казва вторият колофон,[151] е копирал този ръкопис в Йерусалим.[152] Източния произход на ръкописа издават още и многобройните „ориентализми“ от литургическите формулировки[153] – подобни на тези, които се откриват в старата италианска преработка на Златоустовата литургия.[154] Освен това Палестина не е просто областта, където ние забелязваме за пръв път практиката на причастяване на клира чрез интинкция (виж тук – т. 2.1.3). Тя също така е била и люлката на западносирийската традиция, където употребяването на лъжичка за причастяване на духовенството остава в употреба и до днес.

2.3.2. Три евхология от дванадесетото столетие, от Реджо-Месина

Причастните рубрики от три сицилийско-калабрийски евхология от дванадесетото столетие – кодексите Grottaferrata Γβ 2 (fol. 20r-v), Vatican gr. 1811 от 1147 г. (fol. 87v) и Oxford Bodleian Auct E.5.13 (fol. 22v) – свидетелстват, че през онзи период нисшето духовенство и църковните служители от миряните все още са продължавали да потребяват св. Дарове разделено, макар и вече да не са получавали хляба в ръцете си, а поставен в устите им от свещеника.[155]

2.3.3. Късните литургически коментари

Причастна лъжичка не се среща в дългия списък с богослужебни принадлежности, одежди, съсъди и друго, изброени и обяснени от св. патр. Герман I (715-730) в Църковна история, нито в леко разширената латинска версия на Анастасий Библиотекар на същия този документ от 869-870 г.[156] В действителност, нито един от литургическите коментари не споменава за причастна лъжичка, чак до Commentarius liturgicus 5 на Псевдо-Софроний Йерусалимски от дванадесетото столетие,[157] както и до трактата De sacra liturgia, който се приписва на патр. Йоан IV Постник (582-595 г.), но който на практика представлява една синопсис-компилация, която е не по-ранна от четиринадесетото столетие и която се основава на по-късната интерполирана средновековна редакция на Църковна история[158] на св. Герман (която – нека да припомним – не споменава лъжичка).[159] В текста на Псевдо-Постника четем, например, че „… причастяването с лъжичка изобразява клещите на [св. прор. Исаия; τὴν τοῦ Ἡσαίου λαβίδα], който приел въглен от небето“[160] – една тема, която откриваме още ок. 392 г., при Теодор Мопсуестийски – в неговите Беседи (16, 36-38).[161] Във Византия същата тема виждаме ок. 730 г., в оригиналния текст на св. Герман, само че без връзка с лъжичката, а като фигура на свещеническа ръка, държаща Тялото Христово по време на Евхаристията.[162]

Тези текстове са интересни само с това, че приписват на лъжичката символиката на клещите на серафима, който носи небесния въглен, очистващ устните на Исаия в Ис. 6:6-7 (по Септуагинта):

Тогава прилетя до мене един от серафимите с разпален в ръка въглен, що бе взел с клещи от жертвеника [ὃν τῇ λαβίδι ἔλαβεν ἀπὸ τοῦ θυσιαστηρίου], докосна се до устата ми и рече: ето, това се докосна до устата ти – и твоето беззаконие се отне от тебе, грехът ти се очисти.

В този толкова ранен символ на Евхаристията несъмнено се крие част от причината на причастната лъжичка да е било дадено наименованието λαβίς („дръжка“, „държач“, „щипци“, „клещи“), вместо по-общото κοχλιάριον (лат. cochlear[is]).[163]

Още един средновековен коментар, писан не по-късно от тринадесетото столетие, е поетическа адаптация на Protheoria[164] (ок. 1085-1095 г.), погрешно приписвана на Михаил Псел,[165] която се отнася до осветения хляб, поставян в Чашата преди причастяването: „τὰ δὲ δίσκῳ λειπόμενα, τὸ μὲν προσφέρει τύπον τῶν ἀτελῶν, ὁ τίθεται πάλιν ἐν ποτηρίῳ… τὸ δὲ αὖ τέταρτον πέφυκε τοῦ λαοῦ κοινωνία… [а от останалите на дискоса, една поднася като образец за непосветените, друга се слага отново в потира, а пък четвъртата е за причастяване на народа]“.[166] Независимо от това, че този текст не споменава употребата на лъжичка за причастяване, практиката, която той описва, с необходимост предполага такава употреба.

2.3.4. „Диатаксиси“ и евхологии от 12-13 в.

Измежду най-ранните евхологийни ръкописи с рубрики, изрично споменаващи за причастяване с лъжичка чрез интинкция, са Barberini gr. 316 – ръкопис от дванадесетото столетие от Калабрия или региона на Месина,[167] Sinai gr. 1020 – дванадесето-тринадесето столетие,[168] и Esphigmenou 34 от 1306 г.[169] Сред диатаксисите на свещеническата литургия причастяването с лъжичка се споменава за пръв път в кодекс Αθηναϊκή Εθνική Βιβλιοθήκη 662 от дванадесето-тринадесето столетие: най-ранният съхранен цялостен свещенически диатаксис.[170] Оттогава насетне рубриките, отнасящи се до употребата на лъжичка, стават типични за диатаксисите на свещеническата Евхаристия.[171] И въобще след дванадесетото столетие причастната лъжичка започва да присъства редовно в евхологийните рубрики и в други източници.

2.3.5. Отрантската адаптация на Лъв Тосканецът (13 в.)

Можем да видим тази промяна към интинкция, отразена в Отрантската адаптация – от тринадесетото столетие, на латинската версия на Златоустовата литургия, преведена между 1173 и 1178 г. от Лъв Тосканеца,[172] по източници с константинополски произход.[173] В оригиналната версия на Лъв причастяването на миряните е предшествано от рубрика, която просто инструктира последния причастил се дякон да постави Потира обратно на св. Престол, да го покрие, и да призове верните към Причастието.

Sed qui postremo communicauit diaconus reportat super altare calicem et operit et dicit populo: Accedite.[174]

А дяконът, който последен се причасти, поставя Чашата върху Престола и я покрива, и казва на народа: „Пристъпете!“.

Отрантската редакция – от кодекса Karlsruhe Ettenheimmünster 6 от първата половина на тринадесетото столетие – преработва тази рубрика:

Et qui postremo communicauit diaconus ponit restantes portiones a patena in calicem et operit eas et dicit ad populum: Cum timore dei accedite.[175]

А дяконът, който последен се е причастил, поставя в Чашата останалите частици от Дискоса и ги покрива, и казва: „Със страх Божи пристъпете!“.

Същия коментар Отрантската редакция на Златоустовата литургия в този ръкопис дава и на гръцки език.[176]

2.3.6. Йоан VI Кантакузин (1347-1354):

Имп. Йоан VI Кантакузин, в своите Истории 1, 41 – като описва причастяването на императора, посочва, че след като приеме светото Тяло в ръцете си „той се причастява с животворящата Кръв не с лъжичката, както множеството [οὐ λαβίδι, καθάπερ οἱ πολλοί], а направо от Чашата – като свещениците“.[177] Означава ли това, че обикновените хора все пак са получавали Даровете разделно: първо светия хляб, а след това пречистата кръв от Потира с лъжичка? Макар текстът да допуска тази интерпретация и такава възможност да не може да бъде изключена a priori, една подобна практика, в толкова късна епоха, би влязла в противоречие с други по-ранни свидетелства за съществуването по онова време на причастяване под два вида заедно, чрез интинкция.

2.3.7. Улрих фон Рихентал на Констанцкия събор (1414-1418 г.)

Дали приведеното по-горе представлява свидетелство, че византийците никога не са използвали причастни лъжички, освен за причастяване на миряните чрез интинкция? Отново Йозеф Браун, този признат познавач на богослужебните одежди, съсъди и друга параферналия, е неопровержим:

От времето, когато тя [лъжичката] е въведена в гръцкия обряд, тя винаги се е използвала за същата цел и по същия начин, както и сега, т. е. за причастяване на нисшия клир и на миряните – с изключение на императора, който е пиел св. Кръв от потира, като висшето духовенство – с частици от св. хляб, поставени в св. Кръв преди причастяването и по този начин напоени с нея. Тя [лъжичката] никога не се е употребявала за преподаване на св. Кръв отделно…[178]

Браун преувеличава. Улрих фон Рихентал († 1437 г.) – в своята хроника на събора в Констанц (1414-1418 г.) – описва Евхаристията, отслужена от един православен свещеник от антуража на Григорий Цамблак от България. Григорий, който е бил архиепископ на Киев и глава на съборната делегация на Църквата на Русия, участва в службата. Улрих, който е латинянин, очевидно не е запознат с византийския ритуал и неговият разказ не винаги е напълно точен, но той описва събитията така, както те са се случвали пред очите му. Сред странностите, привлекли вниманието му, е използването на лъжичка в чина на причастяването. След като свещеникът и дяконът са приели св. хляб, той продължава на своя късносредновековен немски:

1. Do nam der ewangelier und halt den kelch und nam der dritt mit dem löffel usser dem kelch und gabs dem priester. Der auß es uß dem löffel. 2. Darnach, do namen sy den win und wasser mit dem löffel uß dem kelch und trunkend das usser dem löffel, da sy den kelch nit uffhůbend.[179]

2. След това дяконът взе и държеше Чашата, и взе от Чашата три пъти с лъжичката, и даде на свещеника, който прие от лъжичката. 2. След това с лъжичката те взеха вино и вода от Чашата и отпиха от лъжичката, понеже не надигнаха Чашата.

Тук виждаме дякона, прислужващ с лъжичка при свещеническото причастяване с осветеното вино (1.), последвано от – бих предположил – описание на потребяването на Евхаристията след причастяването, отново с лъжичката (2.).[180] Очевидно, те не са вземали Чашата в ръце, за да пият от нея – възможно е тя да не е била удобна. Улрих, поразен от нейните размери, междувременно я е описал така: „ain silbren, vergülten kelch… der wol als groß was, als unßer kelch dry“ (една сребърна, позлатена чаша, която беше, вероятно, три пъти по-голяма от нашите чаши).[181]

Улрих дава още един аргумент против скока от наличието на причастните лъжички към заключението, че те винаги са били използвани само по начина, по който се ползват и днес. Защото тук лъжичката е употребена от духовенството за причастяване от Чашата, така че възможните богослужебни функции на лъжичките не са ограничени по никакъв начин до сегашния византийски обичай на причастяване чрез интинкция.

2.4. Причастните лъжички във византийската иконография

Няма да се опитвам да правя обзор на всички възможни византийски художествени изображения на причастни лъжички. Това, което ни интересува, е само първоначалната им поява и разпространение. Преди това обаче едно предупреждение: специално в този случай argumentum ex silentio не е валиден. Също като литературните жанрове или ръцете на преписвачите, формите на изкуството могат да бъдат и модели, придаващи архаичен вид, консервиращи модели, които не отразяват фактическите практики – съвременните икони все още изобразяват епископи-светци в архиерейски одежди, отдавна излезли от употреба. Класическият образец за това е сцената „Причастяване на апостолите“, която продължава да изобразява причастяването в ръка – много след като лъжичката е влязла в употреба.[182] Казаното е особено очевидно на апсидната мозайка на храма „Св. архангел Михаил“ в Киев (ок. 1108 г.), където Иисус е изобразен на два пъти, по обичайния начин, поставяйки осветен хляб в ръцете на св. апостоли и давайки им да отпиват от Чашата – при което, същевременно, на трапезата лежи причастна лъжичка![183] Така че отсъствието на лъжички от причастните сцени не доказва нищо.

Но иконографските извори, които изобразяват лъжички, потвърждават това, което вече забелязахме в писмените свидетелства. От ранното десето столетие ние разполагаме с несъмнени картинни изображения на употребяване на лъжичка за причастяването на верните. В една сцена от Псевдо-Софроний, Житие на св. Мария Египетска 33-40,[184] която стана крайно популярна и на Изток, и на Запад, св. Зосима от Палестина е изобразен как причастява преди смъртта ѝ обърналата се блудница и отшелница в Юдейската пустиня св. Мария Египетска. Във византийските изображения на сцената св. Зосима причастява с лъжичка.[185] В най-ранните примери, фреските в скалните църкви в Кападокия, открити от известния професор от Папския институт за Изтока Гийом дьо Жефраньо, тези сцени са в абсидата на Новата „Токалъ Килисе“[186] (ок. 940-950 – 963 г.) и № 31 от параклиса на „Кълъчлар Килисеси“[187] (ок. 900 г.).[188] Сцената е изобразена, също така, и на фреските на Йъланлъ килиси,[189] близо до Ъхлъра в Кападокия, от втората половина на единадесетото столетие;[190] в една миниатюра от кодекса Paris suppl. gr. 1276 (fol. 95r),[191] от дванадесетото столетие, и е особено популярна в иконографските програми на Кипър от дванадесетото столетие нататък.[192] И така, причастната лъжичка се изобразява на кападокийски фрески още в десетото столетие и Дьо Жефраньо твърди, че под сирийското влияние Кападокия може да е получила лъжичката преди Византия,[193] където използването на причастната лъжичка е недвусмислено засвидетелствано едва от единадесетото столетие (тук, т. 2.2.3).

Както обаче отдавна е отбелязал У. Х. Фрийстоун, сцената със св. Мария Египетска е илюстрация на онова, което той нарича „клиническо причастяване“, т. е. „viaticum“,[194] или причастяване на болни извън Литургията – извънредни примери на причастяването чрез интинкция – дълго преди тази практика да стане всеобща.[195] Това възражение обаче не може да се отправи към една друга илюстрация – този път миниатюра от ръкописния псалтир Vatican gr. 752 (1058-1059 г.) – ще рече, при обичайни обстоятелства, по време на Литургията, която показва св. Силвестър, причастяващ пред Олтара с нещо, приличащо на лъжичка.[196]

2.5. Описи на византийска църковна утвар

Съхранените описи на византийска църковна утвар потвърждават информацията, събрана от горните източници.[197] Ние никога няма да можем да бъдем сигурни, че тези списъци са пълни. В края на краищата лъжичките са били измежду най-незначителните византийски църковни прибори, съхранявани в скевофилакиите или съкровищниците на храмовете, така че тук argumentum ex silentio не би работил по-добре отколкото другаде. Затова ние не можем да заключим нищо от факта, че лъжичките са изброени както във фантазьорския списък на съсъди и предмети в Narratio de S. Sophia 23-25 – един анонимен, полулегендарен разказ от осмото или деветото столетие за изграждането на този храм;[198] така и в списъка на скъпоценни предмети, предоставен през 1200 г. от руския поклонник Антоний от Новгород, който се е интересувал много повече от мощи и чудеса, отколкото от нещо толкова банално като лъжички.[199] Казаното се отнася и до някои други налични описания на съкровищата на „Великата църква“.[200] Едно завещание обаче или един опис (βρέβιον, βρέυιον, βρέουιον; на латински: breve, breviarium[201]) е – поне по своето намерение – пълен, и тези, които са дошли до нас, всичките те от второто хилядолетие, са адекватно свидетелство за широко разпространената употреба на църковни лъжички – макар и не винаги причастни – по онова време.

2.5.1. Грузинското „Житие“ на св. Йоан и Евтимий (преди 1044 г.)[202]

Георги III Мтацминдели („Светогорец“; ок. 1009 – 1065 г.) – осмият игумен на „Ивер“ (ок. 1044-1056 г.), в съставеното от него Житие на иверските светогорци – игумените св. Йоан († 1002 г.) и сина му Евтимий,[203] основатели и първи двама игумени на манастира „Ивер“,[204] – изброяват дарения (16-17) и книги (25), дадени в края на десетото столетие на Великата лавра и други манастири. Дарените съсъди включват „… два големи сребърни потира и дискос с лъжичка и звездица, и една сребърна мощехранителница – всичките те покрити със злато“.[205]

2.5.2. Завещание на Евстатий Боила (април 1059 г.)

Завещанието на Евстатий Боила – богат византийски провинциален земевладелец от Кападокия, с имения в източна Мала Азия, е най-ранният запазен подробен опис на владенията на един византийски провинциален магнат.[206] Този текст, истинско огледало на живота на щедрия и богобоязлив правоверен член на земевладелската аристокрация, изброява едно по-ранно завещание за храма, който Боила е построил, включвайки, inter alia, „свещени съсъди: дискос и потир (δισκοποτήριον),[207] цедка, звездица и две лъжички; друг дискос и малка кадилница – и двата [съсъда] от позлатено сребро“.[208]

2.5.3. Диатаксис на Михаил Аталиат (март 1077 г.)

Диатаксисът на византийския синклитик,[209] съдия, земевладелец и историк Михаил Аталиат (1020 (1030?) – † след 1085 г.) е несравнима в ценността си антология, включваща автобиографичен материал и история на неговите придобивки, както и типикона, който той пише за основаните от него монашески общини: малък манастир на Всемилостивия Христос в Константинопол и Ксенодохия в Редестос (Ραιδεστός), където той е притежавал имения.[210] Към диатаксис-типикона е прикачен βρέβιον, който изброява манастирските притежания,[211] включващи „… позлатен сребърен набор от дискос и потир със звездица, лъжичка и цедка“. Нататък текстът продължава, като описва украсата и надписите върху дискоса и потира.[212] В допълнителен списък на предмети, които са закупени след смъртта на основателя, откриваме „още един позлатен сребърен набор от дискос и потир с кръст в средата и надписа Вземете, яжте, сребърна цедка, звездица и лъжичка“.[213]

2.5.4. Типикон на Григорий Бакуриани (декември 1083 г.)

Типиконът на Григорий Бакуриани от 1083 г. за Бачковския манастир в България[214] прибавя към монашеското правило [„rule“] опис на скромната манастирска собственост. Макар и оскъден, списъкът с изброените тук църковните съсъди включва също и „… една сребърна лъжичка“.[215]

2.5.5. Опис на манастира „Св. Богородица Ксилургу“[216] (1143 г.)

Описът на имуществото на „Св. Богородица Ксилургу“ изброява „… с посвещение без лъжичка, звездица и цедка“ (τὴν δέησιν χωρὶς λαβίδος ἀστερίσκου καὶ ἠτμοῦ [= ἠθοῦ]).[217] Фразата е в най-добрия случай неясна: нямам никаква представа какво може да означава δέησιν в този контекст, освен някакъв рядък местен синоним на „служба“ – съвременното значение на σερβίτσιο.[218] Във всеки случай това показва, че по онова време включването на такива прибори в обичайния комплект на църковните съсъди е нещо, което би следвало да се очаква. Същият документ нарича обикновените лъжици за хранене κοχλιάρια, а не λαβίδες.[219]

2.5.6. Типикон на Лъв, епископ на Аргос и Навплио (1143 г.)

През същата тази година типиконът на манастира „Пресвета Богородица“, който Аргоският и Навплийски епископ Лъв (Анзас),[220] основава в Арея, също споменава сред църковната утвар лъжички.[221]

2.5.7. Опис на ценностите и на библиотеката на манастира „Св. Йоан Богослов“ на о-в Патмос (1200 г.)

Друг монашески опис, от Патмос, от началото на тринадесетото столетие, изброява тези ценности в ясни категории: св. икони, свещени съсъди, одежди и коприна, книги и т. н. Във втората категория, редом с обичайната утвар, намираме изброени пет лъжички (λαβίδαι).[222]

2.5.8. Опис на скевофилакиите на Великата църква (октомври 1396 г.)

Единственият достигнал до нас опис на предметите, съхранявани в скевофилакия на „Света Софѝя“, изброява икони, мощи, богослужебни евангелия и кръстове, заедно с цялото нужно въоръжение от богослужебни одежди, покровци и утвар, включително и няколко вида лъжички: „… две лъжички – една от слонова кост и друга, от кехлибар; … три други сребърни лъжички и една за мирото (ἡ τοῦ μύρου), … и друга – от злато, със сребърна и златна украса“.[223] „Лъжичката за миро“ е могла да се ползва за разбъркване на сложните съставки на мирото, докато то се е приготвяло, или може да е била за вземане на някакво количество от мирото от съда на неговото съхранение при тайнството Миропомазване.[224] Нататък, явно връщайки се към последната от споменатите лъжички, текстът добавя и една „света лъжичка кристална [о. Тафт превежда „златна“] с обков от сребро и златен филигран, която и по-горе се описа на мястото на светите лъжички“.[225] „Света лъжичка“ вероятно е употребено, за да разграничи тази лъжичка като причастна, което, заедно със споменатата лъжичка за мирото, отново показва, че причастяването с интинкция не е единственият начин за използване на византийските църковни лъжички.

Някои други средновековни описи като тези от манастирите „Сан Пиетро Спина“, Калабрия (ок. 1135 г.),[226] или „Св. Богородица Елеуса“ – близо до Струмица, в Македония (1449 г.),[227] не изброяват евхаристийна утвар.

3. Заключение

Горната оценка на всички свидетелства за късните промени във византийския чин на причастяване на миряните, поне тези, които са ми известни, и по отношение на които се опитах да бъда възможно най-изчерпателен, води до следните заключения:

3.1. Към седмото столетие древната традиция на причастяването в ръка е нарушена, тъй като в някои региони и на Изток, и на Запад, за причастяването на миряните започва да намира разпространение практиката на интинкцията. От деветото столетие виждаме свидетелства за този процес във византийския обряд.

3.2. Макар лъжички от шестото столетие, които да биха могли да са с богослужебно предназначение, да са били откривани в Сирия, липсват доказателства за толкова ранна употреба на подобни лъжички за приемане или за преподаване на Причастието.

3.3. Богослужебни лъжички са съществували дълго време преди свидетелствата да ни обяснят как те са били използвани, а свидетелства от Сирия и Палестина показват, че отначало е могло те да са били използвани за нещо различно от днешната византийска практика на причастяване на миряните чрез интинкция, най-ранното ясно свидетелство за което във византийския обряд не е датирано преди началото на второто хилядолетие. Най-малко поне един късен документ – разказът на Улрих фон Рихентал, от началото на петнадесетото столетие (т. 2.3.7) – показва действително, че лъжичката е била използвана за причастяване на византийското духовенството от Чашата.

3.4. Използването на лъжичка за приемане на Причастието чрез интинкция се среща за първи път в Палестина през седмото столетие (т. 2.1.3). В този особен случай изглежда лъжичката се е използвала за причастяване на висшето духовенство – не ни е казано как са били причастявани миряните.

3.5. Византийските извори споменават богослужебната лъжичка от втората половина на деветото столетие (виж т. 2.2.2); едва обаче при Хумберт от римляните – от средата на единадесетото столетие – намираме недвусмислено доказателство за използването ѝ при раздаването на вярващите на осветения хляб, който е бил поставян в Чашата и напояван по този начин с осветеното вино (виж т. 2.2.3).

3.6. Към средата на единадесетото столетие сегашната практика на причастяване под двата вида, с лъжичка, чрез интинкция, вече е станала обща, но не и универсална. Други извори показват, че все още е съществувала и обратната практика. Според патр. Михаил II (1143-1146 г.) някои епископи са продължавали да подават Причастието с ръка (виж т. 2.2.5). Също и Валсамон загатва, че не всички църкви са били изоставили старата практика на верните да се дават двата вида поотделно и в ръка (виж т. 2.2.6).

Превод: Ренета Трифонова

Редактор на превода от английски: Борис Маринов

Редактор на превода от старогръцки и латински: проф. д-р Иван Желев Димитров

Богословска редакция: свещ. Козма Поповски

* Taft, R. „Byzantine Communion Spoons: A Review of the Evidence“ – In: Dumbarton Oaks Papers, 50, 1996, p. 209-238; в превода са отразени някои уточнения от превода на руски език на С. Голованов (Тафт, Р. Статьи, 1: „Литургика“, Омск 2010, с. 31-85), същевременно избягвайки множеството неточности и пропуски, които са допуснати в този превод (бел. прев.).