Увод към Православната духовност

Тази книга не е нито научна история на православната духовност, нито подробен богословски трактат върху аскетичната и мистичната благодат, нито описание на психологията на православните мистици, а кратко и съвсем несложно въведение в първите принципи на духовността на Източната православна църква.

Тук духовният живот се разглежда в светлината на учението на Източната православна църква. Наименованието се отнася до онези сестри-църкви, чиято вяра се изразява в решенията на седемте вселенски събора и които поддържат общение с Патриарха на Константинопол и апостолските престоли на Антиохия, Александрия и Йерусалим. Като църква, Православната църква има своето точно определено учение по въпросите на аскетиката и мистиката и това учение е Предание (παράδοση), което върви от самото начало на християнството и до днес. Това Предание, а не лични теории – били те негови или на произволно избран духовен писател, колкото и велик да би бил той, се опитва да изложи тук авторът.

Къде обаче може да бъде открит автентичен и, ако можем да се изразим така, официален израз на това Предание? Съществуват четири основни източника. На първо място това е Словото Божие – така, както то е изложено в Св. Писание. На второ място идват решенията на съборите, които, поради своята догматическа важност, са нашите ориентири по пътеките на духовния живот. На трето място са богослужебните текстове и накрая – творенията на отците.

Ако авторитетът на отделни отци трябва да бъде поставен на преден план (както прави, например, Дом Едуард Бътлър[1] в книгата си Западният мистицизъм, където изтъква по-специално бл. Августин, св. Григорий Велики и св. Бернар), в съгласие с Преданието на Източната църква би било да предпочетем тримата епископи, които нашите богослужебни текстове наричат „равни на апостолите и вселенски учители“.[2] А те са: св. Йоан Златоуст, който не проповядва свое собствено богословие, а само онова богословие, което е достъпно на всеки в Църквата или, с други думи, самото богословие на Църквата, св. Василий Велики, чийто монашески правила са били сигурно духовно ръководство за милиони хора, и св. Григорий Назиански, добре наречен Богослов, по чийто адрес св. Руфин Аквилейски пише: „… да не се съгласяваме с вярата на Григорий, е сигурно доказателство за погрешна вяра“.[3] От такива учители и отци в Христа, а не от съвременни философи и писатели, пък били те и гении като Хомяков, Достоевски или Бердяев, и дори не от духовните старци от Атон или Оптина, чиито възгледи си остават частни мнения, ще научим достоверното за православния път към светостта.

Макар тези учители да са общи за Изтока и Запада, те имат по-голямо влияние върху Изтока. Не може да бъде твърде често повтаряно и все пак: няма пропаст между християнството на Изток и на Запад. Основните принципи на християнската духовност са едни и същи и на Изток, и на Запад. Много често сходни са и методите. Колкото пък до разликите, те нямат връзка с основните положения. Погледнато като цяло, има една християнска духовност, която тук и там показва известни колебания в акцентите.

На Изток може да бъде открито цялото учение на латинските отци, а на Запад – цялото учение на гръцките[4] отци. Рим дава на Палестина св. Йероним, а Изтокът дава на Запада преподобния Касиан и пази особена почит към римлянина на римляните – римския папа св. Григорий Велики (или Двоеслов). Св. Василий Велики би припознал св. Бенедикт Нурсийски като свой брат и наследник, а св. Макрина[5] би открила своя сестра в лицето на св. Схоластика.[6] Божият човек св. Алексий, „просякът от притвора на църквата“,[7] е последван от странстващия просяк св. Бенедикт Лабре.[8] Св. Николай би почувствал като твърде близка горящата благотворителност на св. Франциск от Асизи и на св. Викентий де Пол.[9] Св. Серафим Саровски би видял разцъфващата пустиня под стъпките на о. Шарл дьо Фуко,[10] а св. Тереза от Лизьо[11] би нарекъл радост моя.

По същия начин и Източната църква може да цени постигнатото от християните евангелисти. Да признае и почете всичко онова, което е толкова дълбоко християнско, а следователно и православно, при хора като (да споменем само някои от тях) Джордж Фокс,[12] Николай Цинцендорф,[13] Джон Уесли,[14] Уилям Буут[15] и Садху Сундар Сингх.[16]

В Англиканската църква Джон Мейсън Нил[17] беше дълбоко чувствителен към най-съкровеното източно благочестие, което изтълкува красиво в своите химнографски преводи. До голяма степен той като че ли притежаваше източна душа. Двама наскоро починали англикански свещеници, въпреки големите си различия, бяха представители на източния тип духовност: светият еремит о. Уилям от Гласхямптън[18] и служителят на Индия Чарлз Ф. Андрюс,[19] от когото се излъчваше спокойната светлина на Христос. От друга страна, един от най-великите аскети и мистици на Православната църква, св. Тихон Задонски, който е свързан с латинската схоластика и често цитира св. Августин, изглежда че е чел англиканина Джоузеф Хол, епископ на Норич,[20] и немския пиетист Йохан Арнд.[21] Автентичният и интензивен духовен живот е най-краткият и най-сигурен път към повторното обединение. Авторът се надява, че тази малка книга, която беше писана на три различни места – дома на Обществото на св. Евангелист Йоан в Коули,[22] дома на Обществото на Възкресението в Мърфийлд[23] и поселението на Обществото на приятелите[24] в Уудбрук (Сели Оук), и която е в дълг към Дом Грегъри Дикс[25] за многото полезни съвети – би била свидетелство за съкровищата, пазени съвместно от църквите, чиито пътища са били разделени. Предлага се на братството „Св. Албан и св. Сергий“, което познаваше православната духовност главно посредством нейните руски канали. Тук неговите членове биха открили перспективи, към които са по-малко навикнали. Православното предание е по-широко от всяка отделна страна или култура. Гръцката и близкоизточната традиция (палестинска, сирийска, египетска) са по-древни от руската, нещо, което специално ще бъде подчертано. Дългът обаче на православието и на целия християнски свят към руската святост и любов и към църквата на руските мъченици и изповедници трябва също да бъде изтъкнат.

Авторът желае да отбележи и благодарността си към Тиатирския архиеп. Герман, който любезно прочете тази книга в ръкопис и предложи някои подобрения.

Книгата е смирено предоставена на съда на молещата се Църква на Христос. Si quid male dixi, totum relinquo correctioni Ecclesiae.[26]

Превод: Борис Маринов

Следва