Пандемията като възможност

Подобно на повечето явления в човешкия живот, и пандемията, предизвикана от новия „коронавирус“, не може да бъде разглеждана еднозначно, в случая като нещо само отрицателно. Редом с разтърсващите новини и покъртителните картини, почти изцяло запълващи през последните седмици медийното и личното пространство, се прокрадва и поредната нотка на надежда: надежда за самия човек, за това, че тежкото изпитание го прави по-добър, повече жертвоготовен и милосърден, и, в крайна сметка, по-човечен. Такъв е ефектът от почти всяко тежко изпитание. В случая обаче изпитанието и трагедията са повод да помечтаем сякаш и за нещо повече: за това, че най-накрая човекът ще осъзнае необходимостта от решаваща, коренна промяна: на първо място в самия себе си, а сетне и в отношението си към света около себе си и най-вече към земята – същата тази земя, която, впрочем, някога Творецът му е дал, за да господарува над нея (Бит. 1:26, 28), и която остава и до днес неговият тукашен дом, пък бил той и само временен.

Да господарува, само че не лакомо и деспотично, а като добър стопанин. Да господарува умно, разсъдливо и с умереност, заедно с всички отговорности на това господаруване, а не безобразно да експлоатира всичко около себе си с добре познатата на всинца ни довчерашна своя алчност и безумна ненаситност, фатално възпрепятстващи го да осъществява предназначението си на венец на творението и Божи пълномощник, извикан към битие за да приведе обратно цялото творение при неговия Творец. Ако човекът успее да направи това, ако новата пандемия го накара да ревизира господарския си статут, тогава погубените от вируса човешки животи няма да са отишли напразно. Ако в резултат от пандемията ние видим един преобразен човек, отърсил се от омаята на своето измамно и карикатурно „всемогъщество“, тогава заедно с принесените в битката с вируса жертви той ще се е разделил и с онази самоубийствена страст, работила толкова дълго време вътре в него, която заплашва със същинско изтребление не само даруваната му за обработване и господаруване земя, но и собствения му род и вид. Ако оцелелият след тази пандемия човек съумее да пренареди отдавна обърканата подредба на своите ценности, тогава и самата пандемия ще се окаже за него не наказание или проклятие, а благословение. Каквото именно християнската ни интуиция ни подсеща, че тя е. Защото знанието и опитът на Църквата ясно ни казват, че всичко в човешкия живот се случва не без съизволението на същия този Творец, Който някога, в началото, е дал на предците ни и самата земя. За да господаруват над нея.

Такива са в най-общи черти смелите надежди, които настоящата ужасна пандемия събужда в християнското ни съзнание. Близкото бъдеще ще покаже доколко те са били оправдани. Сигурното е едно: пандемията, предизвикана от новия вирус, и свързаната с нея настояща и тепърва предстояща да се разгръща криза предоставят на човечеството нова възможност: възможност, от която си заслужава то да се възползва.