За Църквата и за просветата

На фона на успешно заливащите поместната ни църква мрак или, в най-добрия случай, сумрак – и двете в смисъл на безпро-свет-ност, чиито корени ще се въздържим да коментираме, едно събитие, и то от поместен характер, вече шестнадесета година продължава да хвърля лъч на надежда – надежда за всички онези в тази църква, които не са се отказали да вярват, че Бог бива не само сърдечно (ще рече със сърцето), но и разумно познаван. Тъкмо разумно, а не по стар навик, нежели пък с инструментариума на добре имплантираното в народностната тъкан езичество. Което, впрочем, е именно неразумно, но пък повече от успешно в процесите на обговорването и, забележете, в осмислянето на църковните и въобще на отнасящите се до вярата реалии (с извинение за чуждицата).

Разбира се, че иде реч за Седмицата на православната книга във Варна. Защото, уви, не ни е известно друго събитие – разбира се, пак от поместен характер, – което да може дори мъничко да се доближава до идейния замисъл и мащабите на споменатото, камо ли да му бъде и конкуренция. По всичко личи, че Варна и нейната „Православна книга” ще останат още дълго време единствената бяла лястовица на родното осъзнато и разумно християнство. И то не заради друго, не защото другаде и с други методи у нас не се работи в същата посока, а понеже варненската „Православна книга” е единственото поместно събитие, което не само вече има история, но и широк между-църковен отзвук. Ще рече: единственото събитие, което не само работи в посоката на осъзнатата и о-разумявана вяра, но и напуска границите на църковния ни провинциализъм, превръщайки самото себе си и родилата го поместна църква в притегателен център за съмишленици от целия православен свят.

Отскоро пък това събитие може да се похвали и с нещо друго. С приемственост от гледна точка на главните действащи лица. Учредена в дните на светителстването на приснопаметния и непрежалимия за мнозина от нас Варненски и Великопреславски митр. Кирил, това събитие продължава и днес при неговия – и от Бога, и от Неговия народ избран приемник – митрополит Йоан. И в това, формално на пръв поглед, обстоятелство има повече от символика. Съдейки по последното издание на „Книгата” от първата половина на настоящия септември, тук има съзнание не само за едната дължима приемственост, което е преди всичко въпрос на добро възпитание, но и за важността на самото събитие. Воля за продължение на делото на предшественика и за съпричастност към случващото се.

Да даде Бог, примерът на Варненската ни и Великопреславска митрополия да не остане бяла лястовица или – още по-лошо – глас в пустиня, а работата в тази посока в поместната ни църква да продължи да се разширява и да се задълбочава. Едва тогава ще сме в състояние да се предпазваме с успех не само от повеите и нашепванията на паганското си минало, но и от напъните на съвременните нам – в християнски одежди облечени – езичници или фарисеи, а в общия случай, както го е рекъл и Спасителят, „лицемери” (Мат. 23:13).