Христос, духовете на времето и духовните основи на обществото

През 2 век в римското общество чувствата, предизвиквани от името на Христос, а оттам и от името християнин, варирали, както и в земния живот на Божия Син, между „Осанна” и „Разпни Го”, между жертвеното следване на Богочовека и на посочения от Него път и сляпата омраза и откритата насмешка. Единственото, за което не може, или поне би било много трудно, е да се говори за безразличие към християнството в онова време. При това не само в римското общество, а и извън „икумената”, при онези, които тогава римляните смятали за варвари. Ако не беше така, мартиролозите – списъците с мъчениците на Църквата на Христос – едва ли щяха да бъдат толкова обемисти четива, пък и сатиричният жанр в световната литература щеше да е забележимо по-беден.

През 20 век, и особено през втората му половина, в обществата – наследници на римската цивилизация, името християнин все още предизвиква отчетливи реакции. И то не само от страна на режими, изповядвали войнстващия атеизъм и поставили си за цел да изтрият Църквата от паметта на човечеството, но и в „свободния” свят, където – въпреки цялата му безспорна свобода – господстващите над умовете и сърцата духове определено не симпатизирали нито на Христос, нито на основаното от Него общество. С други думи, принадлежността към Църквата все още предизвиквала реакции, сходни с тези през 2 век. Продължавали да се попълват и мартиролозите, и сатиричният фонд на световната литература.

Между 2 и 20 век пък лежали дългите столетия на „институционализираното” християнство, което тъкмо поради привидната си институционалност си въобразявало, че било постигнало някаква победа, забравяйки, че Царството на Христос не е от този свят. И затова в определен момент с такава изненада установило, че всъщност отдавна не владее над умовете и сърцата в онези мащаби и по начина, по които дълго време си въобразявало, че го прави. Светът заговорил за пост-християнска епоха, а в речника на християните влязла думата „секуларизация” – като опит за поне някакво обяснение на случващото се, пък и като своеобразно „отмъщение” за измяната и за предателството: като не ни слушате вече и, ето на, вече сте секуларизирани. Надявайки се, някой да се стресне дотолкова от поставената диагноза, че да реши да се върне обратно в Църквата. С настъпването на новото хилядолетие обаче се оказа, че желаещите да се завръщат в прегръдката на „институционализираното”, на побеждаващото света християнство са пренебрежимо малко на фона на онези, които все по-малко желаят да чуват каквото и да било за него. Пък и дори децата вече знаят (или поне онези от тях, които хвърлят по един поглед на новинарските емисии), че днес вярата в Христос се живее в истинския, в автентичния смисъл на думата основно по места, където християните продължават да бъдат преследвани – така, както е било и в първите столетия – докато за европейската цивилизация, за тази наистина първородна дъщеря на Църквата, остана официалното отричане от нейните християнски корени, публично провъзгласено в най-новата ѝ конституция.

Какво обаче може да означава всичко това? И докъде би могло да доведе в, както днес е модерно да се казва, по-краткосрочен и по-дългосрочен план?

*   *   *

Отец Александър Шмеман разказва, как веднъж в САЩ, когато попитали Йосиф Бродски, защо е християнин, той отговорил: „Защото не съм варварин”. По каквито и възможни начини да може да се тълкува този отговор, вземайки под внимание които и да било обстоятелства около личността на Бродски и самата случка (например това, че попиталият го е бил евреин, какъвто е бил и самият Бродски), в този кратък диалог се съдържа нещо много важно за една дълга епоха, която, по всичко личи, все повече и все по-безвъзвратно си отива – за епохата, в която името на Христос, Неговото послание и основаното от Него общество – Църквата, са имали трайно място и присъствие не само в живота на отделния човек, но и в така нареченото „обществено съзнание”, с всички възможни уговорки около този израз. Епохата, в която да бъдеш „християнин” е било равнозначно на това да си, освен всичко останало, и цивилизован и – обратно.

До голяма степен за постепенното отминаване на тази епоха своя принос имат и самите християни – отново, както в личен план, така и като общества, или, казано на църковен език, като деноминации, – които, въпреки течащите (особено през втората половина на 20 век) обединителни процеси, изглежда никога няма в действителност да проумеят, че, докато уточняват кой сред тях е по-голям християнин от другия, са поели фаталния риск „светът” просто да ги забрави. Защото отдавна гледа в друга посока и са му интересни други перспективи, защото обещаваното от „институционализираното” християнство земно царство на мира, на справедливостта и любовта – тази подмяна на автентичното послание на Христос и на Църквата – така и не се е, а по всичко личи, че и никога няма да се състои. Поне докато продължава да бъде обвързвано (а то не може да не бъде обвързвано) със свободата в Христос.

Точно както някога го е предрекъл и Великият инквизитор: „На мястото на Твоя храм ще се възвиси ново здание, отново ще се въздигне страшната Вавилонска кула… Ние ще довършим тяхната кула, защото ще я дострои този, който храни, а само ние ще ги нахраним – в Твоето име, и ще ги излъжем в Твоето име. Без нас те никога няма да се нахранят! Никоя наука няма да им даде хляб, докато са свободни и всичко ще свърши с това, че те ще сложат свободата си в краката ни и ще кажат: По-добре ни поробете, но ни и нахранете”. Съвпадение или не, но днешна Европа е едновременно и сита, и отрекла се от християнството. Гладът, войните и несправедливостта, в най-общ смисъл, са далеч от нея. Точно обратното: днешна Европа привлича като магнит именно гладните: тези, които другаде не могат да се нахранят, които другаде биват преследвани и нещастни – тъкмо те днес буквално заливат Европа – в търсене на хляб и на щастие. Социализмът – не този, който обещаваха някога в Източната ѝ част – е като че ли построен. Противно на „крушението” му, върху което в 1930 (!) г., в Духовные основы общества, е разсъждавал Семьон Франк: „Крушението на социализма в самото му тържество е многозначителна повратна точка в духовния живот на човечеството, защото, заедно със социализма, се рушат и неговите предпоставки – онази хуманистична вяра в естествената доброта на човека, в неговите вечни права и възможности за благоустройване – със земни човешки средства – на земния рай, която в течение на последните столетия владееше цялата европейска мисъл”. Наивна, би казал някой, преценка на иначе умен и съвестен човек, автор, впрочем, и на следната вярна и до голяма степен важаща и до днес констатация: „Съвременното човечество, за разлика от, например, поколението, преживяло бурното историческо движение от края на 18 век и началото на 19 век, е лишено от всякаква определена обществена вяра”. Така ли е обаче в действителност? Дали все пак нещо не се е променило от 1930 г. до сега? Страхуваме се, че днес Семьон Франк вече не би бил така прав в преценката си; че днес все пак съществува „определена обществена вяра” и тя се състои именно в липсата на (и, още по-точно, в отказа от) вяра – не просто на вярата в Христос, но и на каквато и да било въобще автентична, смислена вяра – и в опиянението от тази липса и този отказ.

Така че днес европейската мисъл я владее друга вяра, други са и нейните ревниво преследвани ценности. Тържеството на релативизма изглежда тотално и необратимо. Съвременната европейска цивилизация – независимо дали си дава сметка за това или не – живее така, все едно се намира ако не в, то поне със сигурност пред прага на земния рай. И затова не ѝ е необходим вече никакъв Христос. Той отново пречи, както винаги е пречил: „Защо дойде да ни пречиш? Защото Ти дойде да ни пречиш, Сам го знаеш”. Казаното е пак от Великия инквизитор, който – според вярното наблюдение на Николай Бердяев – „се появява и пак ще се появява в световната история под различни образи”. Съвсем друг е въпросът, че Самият Христос, с Чието име (много често забравяйки това) християните се легитимират пред света, никога и на никого не е обещавал никакво земно царство, никакъв земен рай. Напротив, казвал е на учениците Си: „В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света” (Иоан 16:33); или: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят” (Иоан 15:20). И още, че Неговото царство не е от този свят.

За него ли обаче, за „този” ли свят става дума, когато констатираме, че „светът” е забравил християнството, или за „света”, който е имал предвид Същият Този Христос, когато – на раздяла – е казал на Своите ученици: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк 16:15). Дали днес не се оказва, че, богословствайки в продължение на столетия върху действително важната за Църквата антиномия как да присъства в света, бидейки не от света, християните не са „изтървали” точно този свят – втория, на когото е трябвало да проповядват Евангелието (само че тъкмо Евангелието, а не някакво криворазбрано „послушание към Църквата” или теориите за „първия”, за „втория” и за „третия” Рим), от сферата на непосредственото си въздействие? Защото, от друга страна, едва ли някой би оспорил, че при цялата пъстрота на картината на християнското присъствие в света и в историята на човечеството, във всички епохи и при всички обстоятелства, гласът на Църквата, както и нейното вечно послание, винаги са „държали” или, по-точно казано, „удържали” са – по някакъв тайнствен, странен и необясним начин, човешкото общество от неизбежно владеещите го бесове. Пуснати в наше време отново да вилнеят до голяма степен тъкмо поради отсъствието и в личното, и в общественото съзнание на Църквата, на нейния, идващ отгоре авторитет.

Да се върнем обаче на формулираната от поета Йосиф Бродски опозиция между християнство и варварство. И да видим какво може да означава тя днес: отнесена както към европейската цивилизация като цяло, така и към нашето скромно родно общество – като, все пак, част от тази цивилизация.

*   *   *

Преди двадесет и четири години България – за някои очаквано, но за повечето от нас ненадейно – се превърна в сцена на драматично скъсване както с тогавашното си настояще, така и с най-близкото си, четиридесет и пет годишно минало. Неизбежно вдигнатият шум бе съпроводен и с безспорно протичащи духовни процеси. Може и да прозвучи банално, но все пак ще припомним, че дни, седмици и месеци наред десетки хиляди, заедно, в един глас, буквално с едно сърце и една душа изричаха по площадите молитвата „Отче наш” – последвали един, по-късно оказал се употребен (както, впрочем, и въпросните десетки хиляди) свещеник, който обаче тогава, в онези първи месеци на ентусиазма от свободата, беше – и с пълно право! – възприеман, ако не като един от старозаветните пророци, то поне в образа на онези наши възрожденци, с чиито имена и до днес кичим малкото ни останало национално самочувствие.

Така, освен всичко останало, настъпилите в онези първи дни и години на т. нар. „преход” духовни движения успяха да върнат и голяма част от обществото ни обратно в Църквата, от която две поколения време по-рано то беше безмилостно изгонено. Пак тези движения родиха и стотиците кандидати за духовно и богословско образование, с които се изпълниха семинарии и богословски факултети и които, впрочем, раждаха за нов живот и семинарии, и богословски факултети. Добре си спомняме и онзи, нечуван дотогава, бум на отпечатването на цялата, доскоро забранена литература – литература, преди всичко духовна (в най-общия смисъл), имаща отношение към духа (отново в най-общия смисъл), с когото господстващият идеологически императив до неотдавна беше водил тежка и неравна битка. Друг е въпросът, че сред цялата тази духовна литература имаше и много псевдодуховно и – няма защо да го крием – откровено шарлатанско. И нищо чудно състоянието, в което сме се намирали тогава – на ниво общество и народ – да е наподобявало онова, от времето преди, по време на и скоро след Покръстването от втората половина на 9 век.

Отчитайки, разбира се, всички дискредитиращи това сравнение разлики, трудно бихме отрекли, че както сега, в първите години на „прехода”, така и тогава обществото ни е било владяно от всевъзможни духове; че както сега, така и „тогава”, всевъзможната псевдо или поне съмнителна духовност е конкурирала вечното и неизменно послание на Църквата. Каквото и както и да е било обаче, безспорен факт остава и онзи възход на духа, който донесе със себе си и в България „вятърът на промяната”, онзи категоричен отказ от несвободата и духовното варварство, десетилетия наред потъпквали в страната ни свободния човешки дух.

Оттогава изминаха двадесет и четири години, почти четвърт век – времето, което според общоприетото виждане е достатъчно за смяна на цяло едно поколение. За тези двадесет и четири години обществото почти забрави предишните четиридесет и пет. И това беше колкото хубаво, толкова и не съвсем, тъй като липсата на ясен исторически спомен за миналото, при това за най-близкото възможно минало, за нанесените в него трайни вреди върху духовността на цял един народ, е може би една от най-сигурните гаранции за липса на добро бъдеще. Още по-лошото пък беше това, че в същите тези свободни години неусетно обществото ни забрави и за онзи нечуван духовен подем, на който бе едновременно и носител, и свидетел във времето на падане не само на Берлинската, но и на много други, видими и невидими, стени, огради и прегради; че две десетилетия се оказаха напълно достатъчни, така щото събудените за нов живот у нас духовни пориви и възобновеният интерес към Църквата на Христос да се завърнат обратно на нивото от преди промените: броят на посещаващите по-голямата част от храмовете на Църквата (с малки изключения) да се завърне почти на предишното ниво, броят на желаещите духовно и богословско образование да се завърне почти на нивата отпреди промените, а тиражите на качествената духовна и богословска литература да слязат до санитарния минимум от петстотин до хиляда бройки – количества, които са обидно ниски за все пак няколкомилионна България. Всичко това, с извинение за обобщението, което като всяко друго обобщение няма как да бъде напълно вярно, но и което – както в повечето случаи – отразява господстващите тенденции, е един от белезите на нашия „преход” – при това един от най-важните негови белези. Всички тези факти, които някому биха се стрували далеч не чак толкова съществени, но които могат да имат фатални отражения върху бъдещето ни и като общество, и като народ, говорят недвусмислено не само за сериозна и трайна промяна в обществените нагласи, но и за онези духове, които владеят обществото ни, а съмняващият се в достоверността на фактите може спокойно да ги провери. Същото може да стори и онзи, на когото – от неразумна ревност към Църквата – в излагането и подчертаването на тези факти би се привидяла някаква тенденциозност или недобросъвестност. След което, убедил се в действителното положение на нещата, да се замисли накъде може да се е запътил един народ, смятащ за нещо така маловажно духовността, на която е законен наследник, но която, поради някакви причини, е готов да загърби в името на съмнителни нови ценности и влияния, или просто на свещено присъщия му мързел.

Защо обаче, в крайна сметка, изтъкваме всичко това? Затова, защото – в хода на всепризнатото ново събуждане на обществото ни от последните няколко месеца нито веднъж на нито един протест или контрапротест на никой не му и хрумна да се обърне към Църквата, да потърси нейния опит и нейната, извираща от Евангелието духовност; защото на нито един протест или контрапротест на никого не дойде наум, че може би не би било толкова лоша идея, събралото се множество да се помоли Богу с молитвата „Отче наш”; защото, въпреки всички данни за общественото доверие към Църквата от последните години, се оказа, че интересът към нея в България или съвсем го няма, или пък се проявява в някакви си други, неизвестни нам форми, но така или иначе никой не я смята за водач – духовен или какъвто и да било там водач. И защото дали, в крайна сметка, няма да се окаже, че, като онази „органична” част от европейската цивилизация, която толкова много настоява да бъде, в тон с общоевропейските нагласи и тенденции, обществото ни също вече не е решило, че и неговите корени не са в християнството?

Можем да се запитаме и още нещо: дали пък онези протестиращи – от преди двадесет и четири години – не са търсили Църквата и нейната духовност просто защото са били сити, материално заситени и доволстващи, благодарение на онзи социализъм, който действително се грижеше да няма гладни, докато сегашните протестиращи, вече „наситени” на новопридобитата си свобода, вече не изпитват никаква необходимост от духовността, която им предлага Църквата? С изключение на старите и новите псевдо-патриотични и националистически формации, търсещи през Църквата недостигащата им иначе легитимация, но в действителност отстоящи твърде далеч от автентичното ѝ послание, съдържание и смисъл. Каквото и да говорим е факт, че в днешните протести, в осъществяването на това днешно ново духовно движение Църквата просто отсъства, а с нея неизбежно отсъства и Самият Христос. С, разбира се, едното единствено приятно изключение от тази констатация: отвореното писмо до Българския патриарх, написано от „Ранобудните студенти” по повод уволнението на техния колега, развял българското знаме от камбанарията на „Св. Александър Невски”…

*   *   *

Само времето ще покаже дали някога, в своя гневен отговор на въпроса, защо е християнин, Бродски е бил прав да противопостави „варварството” като най-близката възможна алтернатива на принадлежността към християнството. Разбира се, имайки предвид варварството в най-широк смисъл на думата, в смисъла на духовно варварство. Четейки обаче знаците на времето, опитвайки се да различаваме и изпитваме духовете (1 Иоан. 4:1), не можем да сме чак толкова големи оптимисти, че да сметнем прогнозата за подобна „перспектива” за лишена от всякакви основания. Най-малкото защото тъкмо в опозицията християнство-варварство се е движила, а и в определен смисъл продължава да върви историята на европейската цивилизация. Защото какво друго, ако не духовно варварство, представлява забравата, отричането от вековни и изпитани духовни устои, в името на съмнителни „бъдещи” земни „благувания”, което всъщност стои зад цялото това преследване на някакъв човешки „рай”, в който Го няма Христос? А колко хубаво би било, ако по-често си припомняме, че

… човеците живеят във времето, но Врагът ги е предназначил за вечността… Той иска те да мислят главно за две неща – за самата вечност и за онази точка от времето, която те наричат настояще. Защото настоящето е точката, в която времето докосва вечността… Нашата задача е да ги откъснем от вечното, а също и от настоящото… Далеч по-добре е да ги накараме да живеят с бъдещето. Биологичната необходимост и без това кара всичките им страсти да се насочват натам, така че мисълта за бъдещето разпалва надеждите и страховете им. Освен това то е неизвестно за тях и като ги караме да мислят за него, всъщност ги караме да мислят за нереални неща. С една дума, от всички неща бъдещето най-малко прилича на вечността. То е най-преходната част от времето, защото миналото е неподвижно и вече не тече, а настоящето е цялото огряно от лъчите на вечността. Тъкмо затова винаги сме поощрявали всички онези схеми на мислене, като например творческата еволюция, научния хуманизъм или комунизма. Те карат хората да свързват въжделенията си с Бъдещето, т. е. със самата сърцевина на преходността.

(Клайв С. Луис, Писмата на Душевадеца, Писмо 15)