Едно благородно православие

Когато преди няколко години видях отец Андрю Лаут и го попитах какво прави, той ми каза, че пише някакви „малки книги”. Сега, след като една от тези книги е пред нас, ние можем да видим колко скромен е бил отговорът му. Съвременни православни мислители представлява разходка в един период от повече от сто години на източната православна мисъл, представена във формата на пътища или екскурси през историята на идеите. Този жанр отива назад във времето – към Пътищата на руското богословие на отец Г. Флоровски, една ретроспекция на руското богословие с фокус върху западните влияния върху него. Друг заслужаващ внимание пример за това е книгата на Х. Янарас Православието и Западът: елинистичната идентичност в съвременната епоха, която изследва пътищата на гръцкото богословие в съвременната епоха, но съдържа и полемика против предполагаемите западни отклонения или „псевдоморфози”.

Подобно на своите предшественици и отец Андрю подчертава връзките между Изтока и Запада, но неговият подход е различен. Докато отец Флоровски и Х. Янарас бранят източната идентичност на православното богословие против неговия предполагаем „западен плен”, отец А. Лаут не се интересува от дестилирането на чиста източна традиция. Вместо това той вижда автентичното православно богословие като отворено за диалог със Запада, същевременно запазвайки своите отличителни черти. Отец Лаут също така е по-благосклонен към своите автори в сравнение с отец Г. Флоровски и Х. Янарас. За авторите, които разглежда, той пише с голяма симпатия – донякъде, може би, и затова, защото лично познава някои от тях.

Докато отец Флоровски се съсредоточава върху Русия, а Янарас – върху Гърция, отец Лаут се разпростира по-широко, обхващайки руски, румънски, сръбски, гръцки, френски и английски мислители. И очертава подробно оста между Париж и Ню Йорк – градовете, приютили най-добрите православни богословски умове на двадесетия век, където институтът „Св. Сергий” в Париж и семинарията „Св. Владимир” в Ню Йорк се превръщат в центрове за разпространяване на напредничави тенденции в богословието като евхаристийната еклисиология и персонализма. В своя преглед отец Лаут включва също и някои велики мислители от късната съветска епоха като отец Александър Мен, Дмитрий Лихачов, Алексей Лосев и Сергей Аверинцев – автори, изправени пред трудната задача да свидетелстват за своята вяра в условията на оруелския агитаторски език на съветския тоталитаризъм.

Особено внимание отец Лаут отделя на филокалийното движение, което започва през 18 в. на Света гора, Гърция, и което поражда сборника от аскетически съчинения, озаглавен Добротолюбие. Тази книга е преведена на много езици и ускорява духовното пробуждане в няколко православни страни, упражнявайки дълбоко въздействие върху съвременните богословски развития. В своето описание на началата на филокалийното движение отец Лаут дава топла оценка и с право. Все пак щеше да бъде добре, ако към описанието си той беше добавил и някаква критика. Някои от водачите на това движение, като св. Никодим Светогорец и св. Макарий Нотарас, са били точно толкова отворени и креативни, колкото ги представя и отец Лаут. Други обаче, като св. Атанасий от Парос, са ограничени насърчители на идеята за един изолиран и самодостатъчен Гръцки изток – нещо, което по-късно е подето и доразвито от отец Флоровски и Янарас.

Подобно на майка Текла (в света – Марина Шарф) – рускинята, станала игуменка на неголяма община близо до Уитби, Англия, и опитала се да доближи православието до английската мисъл посредством четива от Шекспир, Кийтс и Джордж Хърбърт, за да разясни православното богословие, отец А. Лаут също използва английската поезия. И чертае паралели между Алексей Хомяков – създателя на православната еклисиология – и Самюел Колридж; между Владимир Соловьов – основателя на руската религиозна философия – и Уйлям Блейк; между отец Георги Флоровски – съчетал патристиката с модерните идеологически дискурси – и Т. С. Елиът; между Владимир Лоски – познавача на западния мистицизъм, разработил толкова популярната система на православното догматическо богословие – и Джон Кийтс.

Особено ценен е анализът на отец Андрю Лаут на „неопатристичния синтез” и на „неопаламизма”. Усилието да се обясни и да се критикува модерността на основата на богословието на Отците на Църквата е поставено за разискване още от отец Георги Флоровски на богословския конгрес в Атина през 1936 г. Важно събитие, на което се популяризира „неопаламизмът”, е друг богословски конгрес – също в Атина, през 1998 г., където е потърсен начин за предефиниране на съвременната православна идентичност на базата на фигурата и богословието на св. Григорий Паламà – архиепископ на Солун от 14 в. Разграничението, което отец А. Лаут прави между тези два опита, е оригинално по своя характер: той доказва, че неопаламизмът е продължение на неопатристичния синтез и представлява православен отговор на неотомизма.

Като излага „неопатристичния” синтез обаче, отец Г. Флоровски показва своето продължаващо очарование от шовинистичната идеология на евразийството. Той е един от ранните пропагандатори на тази идея, представяла Русия като самодостатъчна цивилизация, която трябва да стои далеч от Запада, и, макар че по-късно ще се отрече от нея, елементи от евразийството все още могат да бъдат забелязани в неговата почти параноидна обсебеност от западните влияния в православното богословие.

Неопаламизмът е дори още по-антизападен. Паламà е оспорвал доводите на западните богослови от своето съвремие, включително на Тома Аквински, докато неопаламитите реконструират неговите аргументи в полемика вече против самия Запад – нещо, което е особено видимо в тяхното презрение към Августин. Отец Лаут обаче, изглежда, държи на епископа на Ипон. И настоява, че да бъдеш православен не означава да си против Августин. Всичко това обаче е представено по ироничен начин. Отец Андрю Лаут не подхваща съдебни дела против шовинистичните невъздържаности и културното робство на фигурите, от които се възхищава.

На моменти отец Лаут е интимен и дори автобиографичен. Той описва хора, които е познавал, и разисква взаимодействието си с идеите на такива, които не е срещал. Бях изненадан да разбера, че за него книгата на Владимир Лоски Мистичното богословие на Източната църква е била формираща. В началото на 90-те години [на миналия век] руският превод на тази книга беше повратна точка за много млади хора, включително и за мен.

Книгата Съвременни православни мислители трябва да послужи като вдъхновение за следващото поколение изследователи. Това е голяма и занимателна история, разказана от човек, равен на онези, за които говори. И, тъй като е свободна от полемиката – която характеризира сходните трудове на отец Г. Флоровски и Христос Янарас, – тя, макар и по-скромна в сравнение с онези синтези, които изследваните от нейния автор амбициозни фигури често предлагат, представлява най-доброто кратко изложение на съвременното православно богословие, с което ние разполагаме.

Превод: Борис Маринов

* Hovorun, C. “A Gentle Orthodoxy” – In: First Things, December 2016, p. 60-61. Рецензия за книгата: Louth, A. Modern Orthodox Thinkers. From the Philokalia to the Present, “InterVarsity Press” 2015 (бел. прев.).