Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Авторитет и свобода в Църквата

Петък, 05 Април 2024 Написана от Прот. Александър Шмеман

2 Fr Alexander Schmemann„… стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува“

(Гал. 5:1)

1

Темата ми е много трудна и отлично съзнавам отговорността, лежаща върху всекиго, дръзвал да се докосва до нея. Ето защо бих искал да избегна всяко риторическо заостряне и преувеличение. Живеем в нажежена атмосфера и в нашата църковна действителност този въпрос не е академическа абстракция, а жива болка. Всички трябва да помним думите на св. Йоан Богослов: изпитвайте духовете, дали са от Бога.

Ще започна с кратко напомняне за делото на двамата московски свещеници,[1] тъй като ми се струва, че това е добра отправна точка. Техният конфликт с патриаршията – колкото и да е важен сам по себе си, каквито и да са неговите преки последствия, каквито и да са били, накрая, факторите, неведоми за нас и усложняващи го – надхвърля своето „актуално“, своето злободневно значение, и го надхвърля тъкмо с това, че поставя ясно, бих казал трагически ясно и просто, въпроса за самата същност на Църквата, за самата същност на православието. Това не е някакво преувеличение, не е раздуване на печалния, но единичен инцидент, за да бъде използван той за каквито и да било странични цели. Това, което се случва сега в Русия, в тамошните изключителни условия, би могло, уви, да се случи във всяка част от православния свят, във всяка „юрисдикция“. Само че явно вече така е тръгнало, че тъкмо на Руската църква винаги ѝ се налага да поема върху си първия напор на въпросите и изпитанията, възникващи пред цялото православно съзнание.

В делото на московските свещеници важното е това, че там се сблъскват не просто „бялото“ и „черното“ (както и да бихме ги разпределяли), не просто правдата на едни и неправдата на други, а две логики, два духа, две нагласи, едната от които – тази, която външно тържествува, отдавна вече е възникнала в църковната психология, а втората е все още твърде слаба и може много лесно да бъде задавена и дискредитирана с всевъзможни и особено тежки аргументи. Тези аргументи ние слушаме всеки път, когато в Църквата се раздаде свободен глас, и те се състоят във всякогашното позоваване на „заради ползата на Църквата“. Винаги против всички пророци е бивал изтъкван един и същ безжалостен аргумент: „Заради мира, заради ползата на Църквата, заради запазването на това, което го има – мълчете, защото заради Църквата понякога трябва да бъде пожертвана и самата правда“. Повтарям – аргументът е тежък и мъчителен. За нас оттук е лесно да изказваме своите мнения и да поучаваме, ала какво бихме сторили, в случай че самите ние бяхме „там“. Кое е важното? Кое е ценното? Гласът на двама самотни хора, пък били те и герои, или „правдата“ на онези, които са призвани да носят върху си бремето на милиони хора? В крайна сметка именно в този трагически контекст се поставя в наши дни проблемът за свободата и авторитета в Църквата. И това е за което – говорейки за нея – ние сме длъжни да помним през цялото време.

2

А сега нека да преминем към самата същност на въпроса, а именно – да се опитаме да разберем „диалектиката“ на тези две понятия: свобода и авторитет. Какво разбираме ние под тях? Защото, преди да говорим за това как те се съчетават в живота на Църквата, необходимо е да знаем за какво точно говорим – за каква свобода и за какъв авторитет.

Ще започна с твърдението, че диалектиката на свободата и авторитета, както ние обичайно я обсъждаме, не е тази, която бих искал да виждам в православното съзнание. Струва ми се, че тази диалектика е западна, изострена в западното съзнание от времената на Реформацията и Контрареформацията, и от онези времена станала в някакъв смисъл централен духовен проблем на Запада. И ние следва, преди всичко, да разберем в какво се състои основната порочност на този проблем. Казвам това не с идеята за каквото и да било повърхностно осъждане на „Запада“, тъй като в никаква мяра не причислявам себе си към „антизападниците“. Вероятно обаче именно в начина, по който се поставя и по който се решава проблемът за свободата и авторитета, може най-добре да се почувства основната разлика между западното и православното разбиране на последните въпроси на религиозния живот.

Опростявайки, за яснота, може да се каже, че на Запад проблемът за свободата и авторитета е преди всичко проблем за тяхното съчетаване. В римокатолицизма, по този начин, ударението е върху авторитета, и тогава се поставя въпросът: колко свобода и как се съчетава в авторитета. Сега например тази тема занимава особено римокатолическото съзнание: ако Църквата е безспорен авторитет, то, може би, този авторитет не изключва някаква свобода… Що се отнася до протестантството, тук ударението е върху свободата и, следователно, става дума за авторитета, съвместим с тази свобода. Разликата тук и там е само в ударението, но, в крайна сметка, подходът е един и същ и още от самото начало спорът между римокатолицизма и протестантството е засягал съотношението между авторитета и свободата в Църквата и точния „модус“ на въплъщаването на всяко от тях… Същата проблематика на свободата и авторитета е продължила да се развива на Запад и тогава, когато се е „секуларизирала“, т. е. откъснала се е от своите религиозни обекти. И сега, когато „Западът“ вече не е географско понятие, а духовно, и в определен смисъл обгръща в себе си целия свят, „западният“ проблем за свободата и авторитета стои пред всички нас.

Самата тази формулировка на проблема обаче, в която „авторитет“ и „свобода“ са по необходимост съотносителни понятия, така щото свободата е винаги свобода по отношение на някакъв авторитет, а авторитетът – винаги граница и предел на някаква свобода, аз смятам за лъжовна. А смятам тази формулировка за лъжовна затова, защото тя, по същество, обезценява понятието за свобода. Смятам я също така и за противна на автентичния дух на православието, макар на повърхността на нашия църковен живот и на нашата религиозна психология тя да може да бъде смятана, уви, за възтържествувала. И целта ми в този доклад е да посоча, макар и в най-общ вид, как този проблем стои на дълбочината на православното съзнание.

3

Никога, струва ми се, в света не се е говорило толкова много за свободата, колкото сега. И все още има твърде много „умерени“ хора, които под свобода разбират именно „ограничена свобода“, ограничена от някакъв авторитет. Отдавна обаче е започнало – и пред очите ни достига до пароксизъм едно друго разбиране или усещане за свободата – свобода, отричаща какъвто и да било авторитет. Този култ към свободата е радикален и абсолютен. Неотдавна ми се случи в един американски университет да видя студентска манифестация. Гледайки ги и слушайки ги, за мене стана очевидно, че тяхното въстание съвсем не беше в името на това да имат повече свобода и че разтрепераното началство, което беше готово да отмести още по-далеч преградната линия на „авторитета“, изобщо не разбираше това. Това беше взрив, един от многото, желание именно за „радикална“ свобода, за свобода като отричаща авторитета въобще. Важно е обаче да се разбере, че такъв взрив е логическо следствие от онази диалектика на авторитета и свободата, която отдавна вече е отровила със себе си човешкото съзнание. Докато има макар и „мъничко“ авторитет, свободата ще остава непълна… Помните ли знаменитата реч на Сен Жюст от процеса на Людовик Шестнадесети и думите му: „Il faut que cet homme regne ou meure…“ („Този човек трябва или да царува, или да умре…“)? Или „авторитетът“ на този човек е божествен, но тогава няма и не може да има свобода, или човекът е свободен, но тогава божественият авторитет трябва да бъде унищожен. Още една стъпка напред и срещаме Фридрих Ницше, другия пророк на абсолютната свобода. Той казва същото, което и Сен Жюст, но вече не против краля, а против Бога. Да се провъзгласи смъртта на Бога, Бог да бъде осъден на смърт по Ницше не е лесно. Вероятно помните онази страшна страничка от Ницше – за онова страшно самотничество, за онази страшна тъмнина, в която остава човекът, и за това как той бяга с угаснала лампа в ръката… Но това е цената на свободата, защото докато го има този авторитет на всички авторитети, свобода няма. И неслучайно така наречените „радикални богослови“ на нашето време толкова обичат да се позовават на Ницше. Проблемът за „смъртта на Бога“ съвсем не е само философски проблем. Бог умира не затова, защото хората не могат да вярват в Него по философски причини – не, това е логически завършек на онова разбиране за свободата, което изисква, от самите си дълбини, отричане и унищожаване на всеки авторитет и, следователно, на Бога… Но ето я и третата стъпка – Кирилов от Бесове на Достоевски. Както вие, разбира се, помните, за да докаже своята абсолютна свобода, той завършва със самоубийство – защото за човека смъртта е именно най-последният и ненавистен авторитет.

Нейната неизбежност, нейната обективност, нейната независимост от мен: всичко това представлява точно този последен авторитет, преодолял и унищожил когото човекът става свободен като Бога. Тук Достоевски гениално показва завършека на тази диалектика на свободата и със самото това разкрива нейния ужас и нейната безсмислица. Защото доведената до своя логически предел свобода не може да бъде „умерена“: да бъде един вид Римският папа малко „по-мъничко“ папа, а миряните да получат малко „повечко“ права и всички да гласуват и т. н. Тази „умерена“ свобода обезателно ще взриви отвътре този персонаж от Достоевски (и не е важно дали той ще тръгне „наляво“ или „надясно“), който на върха на тази умерена, дребнобуржоазна и „акуратна“ свобода ще предложи „да я пратим по дяволите“. Докато свободата е само съотносителна с авторитета, тя или отвътре размива авторитета, или пък отвън бива поглъщана от авторитета. И гениалността на Достоевски е в това, че той показва, че радикалната свобода е равнозначна на смърт. Кирилов – за да стане абсолютно свободен – умира. „Свобода или смърт!“ – крещят свободолюбците. Но какво става, ако и самата свобода се оказва, в крайна сметка, смърт? Цялата работа обаче е там, че човекът, вкусил от тази свобода, вече не може да бъде прелъстен с никакви там „белгийски конституции“ и, рушейки „умерената“ свобода в името на абсолютната, той, без сам да съзнава това, малко по малко разрушава самия себе си…

4

Може ли, същевременно, да се съмняваме в това, че в света тази неутолима жажда за абсолютна свобода е внесло християнството? Защото целият „ужас“ на християнството – ако можем да се изразим така – в това се и заключава, че в него няма нищо „умерено“, нищо, което да е насочено към „средния човек“ – с неговите „умерени нужди“. То взема всекиго и казва: Бог или дяволът, небе или ад, само не и безцветната средина. И затова в крайна сметка именно то е отговорното за тази страшна поляризация между авторитета и свободата, която през цялото време взривява „мирния живот“ на хората. Да, именно християнството е разрушило онази „мяра“, с която е била толкова силна древна Гърция: „човекът е мяра за всички неща…“. След Разпятието, Възкресението и Петдесетница от тази мяра в света е останало съвсем малко. Всичко през цялото време се измества, винаги всичко е под въпрос и някак не ни се получава нищо „умерено“. Получава се временно, след което непременно се разпада. Но не означава ли това, че самата тази диалектика на авторитета и свободата, която ни натрапват като единствено възможна, но и която през цялото време се оказва невъзможна, не е лъжовна? И не следва ли да опитаме в недрата на православието да намерим съвсем друг подход към нея?

Трябва да се каже, че дълго време в православния свят просто не е имало никаква „диалектика“ на авторитета и свободата. До тях Православният изток е живял с опита, от една страна, на авторитета и властта, неразреждани от никакви „конституционни“ добавки – власт, която винаги е била абсолютна и свещена. А, от друга страна, с опита от духовната свобода, която, за да бъде избегната всякаква колизия с този абсолютен свещен авторитет, е била прехвърляна като че ли в друго измерение. В пустинята преподобният е свободен. Той просто е напуснал тези рамки на живота, където авторитетът и свободата се сблъскват и се съотнасят. Него вече никой не може го пороби, защото за него „животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил. 1:21)… Така, тази свобода е била придобивана на цената на обикновеното излизане от историята, от всяка диалектика, даже от тази на църковния живот. Това е било бягане към тази вътрешна, духовна свобода, от която така или иначе никога и никой от нас не може да се лиши.

Със сгромолясването обаче на православните „теокрации“ западната диалектика на авторитета и свободата постепенно започва да прониква и в православното съзнание и да определя нашия живот. И на някои, и дори на мнозина, започва да им се струва, че този въпрос не може и да бъде поставен по друг начин. Пред очите ни се правят опити да бъде „демократизирана“ Църквата. От една страна, в нея неприкосновена остава цялата структура на свещената власт, а, от друга – възникват съвети, комисии, комитети, които по някакъв начин да ознаменуват ограничаването на тази власт. Цялото това движение обаче, всички тези опити засега се отличават с неяснота. Ние някак не сме открили езика, категориите на мисълта, формулите, с които да изразим нещо много важно и дълбинно в опита на Църквата, и затова много често опитваме да изразим този опит в „западните“ категории на авторитета и свободата: тук е авторитетът, а тук – свободата… Тук „Църквата е в епископа, а тук са „правата“ на църковния народ… Уверен съм обаче, че да се излезе от тази неяснота може единствено чрез преодоляването на тази лъжовна „дихотомия“, само пробивайки си път към най-последната, тази автентично християнската интуиция за свобода.

5

Тази положителна част на моя доклад е уместно да започне със знаменитите думи на Хомяков: „Църквата не е авторитет, както Бог не е авторитет, и Христос не е авторитет, защото авторитетът е нещо, което е външно за нас. Не авторитет, казвам, а Истина…“.[2] Казано с други думи, Църквата – и тук е истински гениалното прозрение на Хомяков – не представлява комбинация от авторитет и свобода, по „образеца на мира сего“; тя не е свобода, която да е ограничена от някакъв авторитет, и не е авторитет, допускащ свобода. Какво тогава е Църквата? Ето го св. апостол Павел: в своите послания той нарича себе си раб на Иисуса Христа. В проповедите си обаче този раб не се уморява да възвестява – като за нещо най-важно и скъпоценно – за свободата: Стойте в свободата, която ни е дарувал Христос.[3] Свободен раб. Не освободен, т. е. престанал да бъде раб, а сам поробил себе си, до такава степен, че да стане свободен! Какво означава това? Какво отношение има тази свобода към другата свобода, която се състои в отричане и унищожаване на „авторитета“ и която завършва, макар и само потенциално, със самоунищожението?

Необходимо е да се почувства, че в тази – „мирска“ – свобода, която е съотносителна с авторитета, човекът е свободен само в онази мяра, в която той все още не е „избрал“, и че по този начин тази свобода се оказва просто чиста възможност, пустота, която все още с нищо не е запълнена. Веднага обаче, след като той е направил своя избор, свобода вече няма, защото изборът по необходимост представлява избор на „авторитет“, т. е. на това, което ограничава свободата… Свободата е избор на това, което ограничава свободата и, най-накрая, просто я унищожава. Християнството обаче учи за обратното. С думите на св. апостол Павел то възвестява поробване, което най-накрая се оказва свобода. Свобода – накрая – като завършек и изпълнение на всичко. Не като „форма“ и не като „условие“, а като съдържание на живота. Християнството начева с твърдението, че човекът е изгубил свободата си, че онова, което той нарича свобода и в чието име се бори с „авторитета“, не е свобода, а краен израз на неговото поробване, на неговото непознаване на свободата. Но ето: „… ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“, казва Христос (Иоан 8:32). Що за знание е обаче това и по какъв начин се достига до него?

6

Толкова съм радостен, че на този конгрес вече не веднъж говорихме за Светия Дух. Затова защото християнското учение за свободата, както и учението за Църквата, трябва да започва с учението за Светия Дух. То е това, което на нас сега ни е необходимо повече от всичко, защото то е това, което е забравено може би повече от всичко в християнското съзнание – раждането на Църквата на Петдесетница, откровението за Църквата като за „дихание на Светия Дух. О, разбира се, мястото на Светия Дух е точно определено; то е описано в стройни богословски системи; на Светия Дух се въздава „дължимото“. На дело обаче, в живота – убеден съм – се е извършило някакво странно стесняване на съзнанието за и на опита от Светия Дух. И това стесняване вероятно може да се определи най-добре като откъсване на учението за Светия Дух от учението за Църквата, или, изразявайки се с богословски език, на пневматологията от еклисиологията. Най-древният достигнал до нас символ на вярата завършва с краткото твърдение: „И в Църквата на Светия Дух“. Тук сякаш Църквата се отъждествява със Светия Дух, като Негово явяване и пребиваване, и „дихание“… В историята обаче, във времето, това учение за Светия Дух постепенно са го свели до учение за „благодатта“, а и самата благодат са отделили в определена и точно „оформена“ и премерена „сфера“ в Църквата. За Светия Дух в Евангелието е казано, че не с мяра Бог дава Духа (Иоан 3:34). Ето че, обаче, ние само това и вършим: премерваме и отмерваме благодатта. Нима не определяме нейните дарове „количествено“: в епископа има „повече“, в дякона „по-малко“… тук я има, тук я няма… Не е ли време обаче отново да почувстваме и да осъзнаем, че цялото християнство представлява, от една страна, велика тъга по Светия Дух и жажда за Него, а, от друга – радостен опит от Неговото пришествие, пребиваване и дихание… В Св. Писание Духът е наречен „вятър“ (רוח‎). За Него е казано, че Той „духа, дето иска“ и „не знаеш, отде иде и накъде отива“ (Иоан 3:8). Вятър! Ето, ние тъкмо се разтребили стаята и сме привели всичко в порядък, всяко нещо е на своето място. Всичко е ясно, просто и определено – система, дисциплина, порядък. Приеми, подчини се и вярвай, че само така и трябва, само така и може да бъде. Ето че, обаче, сме отворили прозореца и през него нахлува вятърът, и с вихъра си всичко вдига нагоре, и всичко вече изглежда поновому, всичко е станало живот, движение… Такъв е образът на Светия Дух и Църквата. В Църквата обаче този опит е забравен или, по-вярно, „турен настрана“, тъй като е несъвместим с другия – „консисторския“ опит и образ на Църквата, защото върху него не може да се построи „консистория“.[4]

Някъде обаче – в самата глъбина на нашата вяра и на нашето църковно съзнание, ние знаем и помним, че Църквата е започнала с обещанието на Христос да изпрати Духа Утешител и с Неговото очакване… И ето че е настъпил този трети час, и че са дошли тези огнени езици, и че „… всички… наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят“ (Деян. 2:4), и че това именно е било, което е очаквал светът, към което, още преди грехопадението, е било предназначено цялото творение: да дойде най-накрая този дъжд на Духа и всичко да напои, и да видим виденията, и да настъпи Денят Господен, велик и страшен… И ето че тъкмо това е Църквата. Заради това тя съществува, само в това е нейният живот и името на този живот – името на Светия Дух – е свобода.

7

 

Свобода, дарена от Светия Дух. Дух. Църква. Свобода. Колко трудно е да се говори за това, та на нас почти не са ни останали думи! Може би само с намек Бердяев е говорил за ужаса на „обективизацията“. Обективизацията – това е външното, оставащото външно, това е „вещността“ на света и живота, това е непроницаемостта на обекта за субекта. Това е, казано с други думи, свят, в който всичко е „външно“, и затова всичко е „авторитет“, т. е. нещо, което просто ме ограничава и ме заключва в затвора на самотата. Ето кое, обаче, е поразителното: светът около нас живее, по същество, с патоса на тази „обективизация“, жадува само „обективното“. Върху него е построена науката, но ние искаме и „научната идеология“. „Обективната истина“, „обективната норма“ – тук правоверният комунист е в една тоналност – в подхода си към живота – с консисторския законник. Идеалът тук е да бъде подчинен целият живот, всичките негови „измерения“ на едната всеобемаща – защото е „обективна“ – истина и, в добавка към това, да се провъзгласи още, че именно това е и истинската свобода. От Бога и до последния атом материя всичко е построено по същия този „обективен“ принцип: „две по две е четири“ – ето я най-простата и вечна формула на „авторитета“. С това не можеш да спориш. Тук можеш само да си блъскаш главата в стената, както прави, не намирайки изхода, Шестов, или да се убиеш, като Кирилов, или пък, накрая, да избереш безплодния „абсурд“: „две по две четири е нещо превъзходно – забелязва някой си при Достоевски, ала – и две по две пет понякога може да е нещо много мило“.[5]

Там обаче е работата, че християнството не е дошло в света като последна и затова най-„обективна“ истина, като последен и, затова, най-висш „авторитет“. Употребявайки всички тези думи, може да се каже, че християнството е влязло в света като окончателното, последното преодоляване на всяка „обективизация“, т. е. поробване както спрямо мъртвия „авторитет“, така и спрямо мъртвата „свобода“. То е влязло в света като възстановяване на тази истинска свобода, която човекът е изгубил, изгубването на която представлява и грехопадението в последния смисъл на тази дума. Защото грехът се състои не в това, че хората са нарушили закона, т. е. въстанали са против „авторитета“, а в това, че и Бога, и света те са усещали като „авторитет“, „обективирали“ са, че те сами себе си са заключили в тази тъмница. Ето защо Христос е дошъл да пусне измъчените на свобода[6]

Дарът пък на тази свобода и условието за нея, и осъществяването и съдържанието, и радостта – това е Светият Дух. Той е претворяване на „обективното“ в „субективно“, на безличното в лично. Той е Този, Който прави всичко дар, съкровище, радост, живот… И в своите дълбини православното богословие е винаги богословие на Светия Дух, търсещо знаенето на Бога, а не знания за Бога, единение и живот с Него и – в Него – с всичко, а не „абсолютна“ и „обективна“ истина, не божественото „две по две четири“. Празникът на Светия Дух е празник на Светата Троица, т. е. на самия божествен Живот – на Живота, в който Тримата не просто „абсолютно“, а затова и „абсолютно обективно“, знаят Един-Другиго, а в който знанието извечно е претворено в съвършено единство, в съвършено притежаване Един-Другиго, в единосъщие. В нашия грешен и паднал живот единствената „естествена“ аналогия на действието на Светия Дух, това е изкуството. Василий Розанов е казвал, че стилът на една вещ е това място, където Бог е целунал тази вещ.[7] Всички ние знаем, че има вещи, които никой и никъде не е целунал, и които си остават, затова, „просто вещи“. Знаем, че фотографията никога няма да замени живописта, защото в живописта е преодоляна тъкмо „обективността“, с която виждат света очите на апарата, и на всички нас е дадено, навеки ни е дарувано как творецът е видял това лице, този есенен ден, този свят, как ги е овладял навеки… Това, което се извършва тук, което се извършва във всяко истинско изкуство, във всяка истинска любов, във всяко истинско общение, представлява именно преодоляване на „обективизацията“ или, говорейки с все този варварски език – чудо на „интериоризацията“, и това е чудото на Светия Дух, Негово действие, идване на божествения „руах“[8] на свободата… Завръщайки се към нашата тема, може да се каже, че действието на Светия Дух представлява именно преодоляване на всеки авторитет като авторитет и на свободата – като робско въставане против авторитета…

8

„И в Църквата на Светия Дух“. Църквата се е родила и е влязла в света като дар от Светия Дух, а това означава – като свобода на синовете Божии. С радостта поради Светия Дух, поради Неговото пришествие и пребиваване, вечно сияе към нас ранната Църква. И сега обаче през цялото време в тайнството на Миропомазването на нас се дава все същият този „дар на Светия Дух“, дарът да станем, най-накрая и докрай, самите себе си, свободни, Божии, „свети“. Ето че обаче говорим това и веднага чувстваме – колко далече от всичко това сме отишли ние и в каква страшна пустиня живеем. Когато чета някои църковни списания ме поразява не политическата окраска на едно или друго постановление, дори не и външното поробване на Църквата от „мира сего“. Много повече ме поразява онзи образ на Църквата, който все повече и повече се превръща в единственият неин образ и в който тя докрай и възторжено бива преживявана именно като авторитет. Било е време, когато тържеството на „казионщината“ в себе си, своята „казионна съдба“ Църквата е преживявала като бреме, като падение. Сега тя започва да я обича, започва истински „да ѝ се наслаждава“. Пред очите ни в Църквата възникна и се възцари типът на епископа, типът на свещеника и типът на мирянина, задавящи се в „административен възторг“, изгубили – благодушно и безболезнено – самата печал по Бога, напълно удовлетворени от своеобразната космическа консистория, в която пред очите ни постепенно се превръща животът на цялата Православна църква и в чието приемане, във вътрешното и свободно подчинение на която даже много добри хора виждат „спасение на Църквата“ и нейната „правда“. Сметки, дипломация, „международни норми“, „канонически отношения“ – това е отвън, това е на всичките там „Родоси“,[9] а отвътре – укази и заповеди, отношения и донесения… В Църквата се възцари и, повтарям, възцари се отвътре, а не само поради външна принуда, някакъв всеобемащ „референт“ на някакъв безличен „отдел“, и ние започваме да обичаме тази казионщина, скука и мъка, този „йерархически страх“, който пронизва нашата църква, и най-ужасното – повтарям – е това, че вече почти не усещаме невъзможността да продължаваме да живеем в тази лъжа, лукаво и лицемерно покрита с цялата „свещеност“ и „тържественост“ на традиционния православен бит.

Възможно ли е да си пробием път през всичко това? Вие помните тази минута от всенощната в навечерието на Петдесетница, когато за първи път, след петдесетдневното прекъсване, се пее молитвата „Царю Небесни…“. Тъкмо е настъпила сушата и ето – идва дъжд! Тъкмо тази минута, точно този дъжд сме чакали толкова дълго, цяла година, цял живот. И всичко се обновява, всичко става друго, ново. Нужно ни е да възстановим в себе си този опит на Църквата – опита, за който е говорил Хомяков, когато е писал: „Бог не е авторитет, Църквата не е авторитет, Истината не е авторитет“.[10] Нужно е преди всичко в себе си да преодолеем тази мирска и паднала диалектика на свободата и авторитета, и да се върнем в радостта и свободата на синовете Божии…

Нужно ни е вътрешно да се освободим, да се отървем – в самите себе си – от страха, от казионщината, от лукавството. Само тогава отново ще разберем и ще почувстваме, че Църквата не е организация и не е авторитет, а тяло, напоено от Духа, в което на нас ни е дадена потресаващата възможност да вярваме един-другиму в свобода. „Чеда, пазете себе си от идолите“ (1 Иоан. 5:21). Колкото и страшно да е да го изречем обаче, в „идол“ може да бъде превърната дори самата Църква. И тя става идол всеки път, когато „заради ползата на Църквата“ ни призовават да наричаме черното – бяло, неправдата – правда, злото – добро; всеки път, когато „ради Църквата“ бива пренебрегван Светият Дух, заради Когото и чрез Когото тя единствено и съществува. Църквата не е „висша ценност“. Нея я има затова, щото Светият Дух да идва и през цялото време да освобождава и да отпуска „на свобода измъчените“ (Лука 4:18). В определен смисъл нищо и никога не трябва да се прави „заради Църквата“, а трябва единствено да се знае, че когато живеем и постъпваме заради Христа и по Христа, тогава сме в Църквата и сме Църквата… Затова да отхвърлим цялата тая лукава „еклисиолатрия“, цялото това възвеличаване на Църквата, което дори църковните събори и конгреси подчиняват на въпросите на „престижа“, на „ранга“, на „славата“… Коя църква е първа и коя – втора? Кой е старшият? Как да не „унижим“ своята църква, а да я възвеличим? Светът се отдалечава от Христа, а ние още продължаваме да спорим „кой е по-старши“… Църквата обаче е свобода от всичко това, дар от Светия Дух, Който ни прави свободни не в „демократическия“ смисъл на тази дума, а свободни с тази свобода, която позволява във всекиго да се види онова, което вижда в него и Бог, във всеки момент от времето – време за спасение, във всеки отрязък от пространството – малко по малко израстващо Царство Божие.

Твърде много лукави думи са били казвани и все още продължават да се казват за послушанието. Да, послушанието е висша християнска добродетел, само че послушанието Богу! Църквата съществува само за това, щото това послушание Богу, което е и крайната свобода, да ни го внуши и да ни го дарува, за да можем ние действително, от цялото си сърце да кажем това, което пеем на всяка утринна: „Ти си един Господ!“. Той е един. И в света не съществува никакво друго господство, освен господството на Христос. На никого Христос не е „делегирал“ Своята власт, ала Сам Той – чрез Светия Дух, Който е Дух на любовта и свободата, мира и радостта – „господства“ в Църквата. И затова Църквата като „институт“ съществува, щото от време на време да се „смалява“ и да става прозрачна за Христа и за Светия Дух.

9

Затова, повтарям, става дума не да намерим такъв способ за църковно управление, в който да би имало повече свобода и по-малко авторитет или, обратно – повече авторитет и по-малко свобода. Става дума не за това как да приложим „демокрацията“ към Църквата или да приспособим Църквата към демокрацията. Става дума за това в нас самите отново да се възцари образът на Църквата като Дух, като Църква на свободата и любовта, в която се преодолява тази страшна паднала дихотомия на авторитета и свободата. Нима ние не чувстваме как Църквата е пълна със страх – с онзи страх, в който, по думите на апостола,[11] няма любов? И човекът, който би следвало да бъде явèн на света като единствено истински и докрай свободен, като единственият, който е в състояние да каже – „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“[12] – този човек се превръща в някакъв наплашен роб, който се бои не само от началството, но и от собствената си сянка, и в паниката си търси „авторитет“.

Църквата трябва отново да бъде видяна в Светия Дух и Светият Дух да бъде отново видян в Църквата. Да се възстанови не схоластическото учение за благодатта, която тук е „повече“, а там – „по-малко“, а Църквата като „причастност със Светия Дух“. Ето, Той идва. И всичко става ново. Няма роб и няма свободен. Няма мъжки пол, ни женски.[13] На всекиго е даден дарът и всички са напоени с него. И самата църковна йерархия е просто служение на тази Истина и тази свобода, нейно съхранение… И когато отново обикнем този образ на Църквата, когато отидем в Църквата не за да се освобождаваме от свободата и отговорността („някой ще реши“), а за да намерим пълнотата на своя човешки живот в Христа и в Бога, тогава ще почувстваме, че това, което понастоящем се случва навсякъде – и в Москва, и на Запад, в нашите енории и „юрисдикции“, не е поредно стълкновение на мъдрите „авторитети“ с неспокойните юноши, а проявление на жаждата за все същия този Свети Дух, без Когото все по-студено и по-трудно става да се живее… Може би най-накрая в Църквата се възражда тази жажда за Светия Дух, жаждата за Петдесетница… За тази жажда е възвестявал Хомяков, с нея е живяло всичко най-добро в Руската църква и в руското богословие. За нея е свидетелствал преп. Серафим Саровски със своя призив: „Придобивайте Светия Дух…“.

Превод: Борис Маринов

* Шмеман, А. „Авторитет и свобода в Церкви“ – В: Вестник РСХД, 85, 1967, с. 4-16; този превод е извършен според: Шмеман, А. Собрание статей: 1947-1983, сост. и ред. Е. Ю. Дорман; М.: „Русский путь“, 2009, с. 436-446; същият е достъпен и на страницата Азбука.рутук; текстът представлява доклад, изнесен от автора на 14 май 1967 г., пред конгреса на Руското студентско християнско дружество (РСХД) в гр. Биевр, Франция (бел. прев.).

[1] Става дума за о. Глеб Якунин и о. Николай Ешлиман от Московска епархия, които през м. ноември 1965 г. излизат с открито писмо до патр. Алексий Първи и гражданските власти с протест против затварянето на храмове и нарушаването на правата на вярващите и осъждане на позицията на този патриарх, след което и двамата са запретени от служение (бел. рус. ред.).
[2] Хомяков, А. С. Несколько слов православного христианина о западных вероисповеданиях, с. 192 (бел. рус. съст.).
[3] Виж: Гал. 5:1 (бел. прев.).
[4] В римокатолицизма – официално събрание на Колегията на кардиналите, свиквано от папата; в преносен смисъл – нещо, което е подредено от човеци, по човешки образец (бел. прев.).
[5] Из Записки от подземието (бел. прев.).
[6] Виж: Лука 4:18 (бел. прев.).
[7] Виж: „Опавшие листья. Короб второй“ – В: Розанов, В. В. Религия и культура, М. 2001, с. 626; правилното е: „Стиль есть то, куда поцеловал Бог вещь“ (бел. рус. съст.).
[8] „Вятър“ – виж по-горе (бел. прев.).
[9] По всяка вероятност авторът има предвид Родоските съвещания, започнали през 1961 г. – като последен етап от подготовката за свикването на Всеправославен събор (бел. прев.).
[10] Виж тук, бел. 2 (бел. прев.).
[11] Виж: 1 Иоан. 4:18 (бел. рус. ред.).
[12] Фил. 4:13 (бел. прев.).
[13] Срв. Гал. 3:28 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/drwyk 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме