Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Няколко думи за моя чичо

Вторник, 27 Февруари 2024 Написана от Никита Кривошеин

Archbishop Basil KrivosheinТрябва да простите на мен – обикновения мирянин, но днес, в деня на паметта на приснопаметния владика, не мога да не кажа няколко думи за него. Господ ми прати щастието да бъда единствения племенник на архиепископ Василий (Кривошеин) и да бъда приласкан от неговата любов и грижа. Не съм богослов и не съм филолог. Мога се опитам само да си спомня каква духовна сила излизаше от неговата личност.

Току-що тук беше прочетено писмо от владика Василий до неговата майка Елена Генадиевна (моя баба), в което той изразява своето безпокойство и огорчение във връзка с възпитанието на своя петгодишен племенник.[1]

В течение на дълго време архиеп. Василий беше за мен някаква абстрактна фигура, позната само по фотографиите, стоящи на нашата камина. Така беше до неговото първо посещение в СССР, след десталинизацията, през 1956 г. По това време благодарение на своята младост и лекомисленост не възприех неговото пристигане като нещо значително и затова заминах да бродя из планините на Кавказ.

В резултат от писмото ми по повод Унгарските събития през 1957 г. бях арестуван и по Божи промисъл се запознах с личността на владиката вече някак „задочно“. В Мордовския лагер, където отбивах наказанието си, за мое щастие се срещнах с един млад свещеник – о. Вячеслав Якобс, днес митрополит на Талин и цяла Естония Корнилий. В онези времена „катакомбната църква“ вече почти не съществуваше, но в лагера напълно работеше конспиративното предаване на забранена литература, по който именно начин о. Вячеслав получи броя на ЖМП със словото на архим. Василий, произнесено по време на наречението му в епископски сан.[2] Този текст ме прониза.

В нашето семейство винаги сме мислили и вярвали, че в много отношения владика Василий е бил за нас някакъв ангел-хранител. През 1948 г. ние се оказахме в СССР – без права и без защита, подлагани бяхме на репресии и със своите молитви и със самото си съществуване той ни спасяваше и пазеше… Може би именно благодарение на личността и сана на владика Василий баща ми, освободен от ГУЛаг, реабилитиран, успя да получи разрешение да живее близо до Москва… Може би и сам аз, благодарение на молитвите на владиката, през 1958 г. бях осъден на само няколко години лагери, макар да ме заплашваше много повече…[3] Напълно е възможно подобна „снизходителност“ да е била мотивирана от това той да не бъде отвратен от тогавашната наша страна.

След моето освобождаване от лагера и напускането ми на СССР през 1970 г., често и много се срещах с владиката, което позволи между нас да се зароди истинска духовна близост, която се допълваше и от семейната ни близост. Владиката беше, преди всичко, аскет и монах, но с родителите си, с нашето семейство, с братята си той винаги запазваше дълбока сърдечна връзка.

Веднъж пристигнах в Брюксел и по време на нашата закуска с него зададох на чичо си въпроса как ще обясни думите на св. пророк Даниил за това че има „време, полувреме и времена“.[4] Владиката веднага ми обясни значението на тези думи. И в личния си живот той винаги живееше с миналото, ала умееше да предвижда и бъдещето, притежаваше пророческо виждане. Той никога не се отрече от своя предишен светски живот и особено от всичко онова, което беше преживял в младостта си. Десетилетия наред чичо ми беше работил над древните византийски ръкописи (а това е свръх-къртовски труд!), остави ни пребогато богословско наследство. Твърде ценни и вероятно уникални са спомените му за йерарсите в сложния за Руската православна църква период, а също така мемоарите за „бойната“ му младост. Спомените си за своя живот до монашеския си постриг винаги подписваше със светското си име – Всеволод Кривошеин. Тези му свидетелства са влезли почти дума по дума в произведението на А. И. Солженицин Червеното колело, като и сам владика Василий е въведен там като един от персонажите.

Като участник в Бялото движение, намирайки се под командването на ген. Деникин (прахът му днес е препогребан в Русия), чичо ми през целия си живот запазваше вярност към своите убеждения. На тези събития от Гражданската война са посветени спомените на Всеволод Кривошеин Деветнадесетата година.[5]

През целия си живот архиеп. Василий остана истински „боец“. Ще приведа само един пример. Двамата с покойния ми баща посрещаме владиката в Москва, на летище „Шереметиево-2“. Допуснаха ни да изчакаме архиепископа в митническата зала. Един от митничарите се приближи до владиката и много вежливо попита: „Простете, но съм длъжен да Ви задам един въпрос: Няма ли във Вашия куфар „литература“? Владиката въобще не се смути и отговори: „Не“. Веднага щом излязохме от зданието на летището и се отдалечихме, тихо ми каза: „Отговорих чистата истина. В куфара ми няма никаква литература, но под расото имам много и ми тежи ужасно“.

Из живота на владиката мога да си спомням много неща… Искам обаче да изтъкна една немаловажна черта на неговия характер: той никога не осъждаше никого. Заедно с това беше неопровержим по въпросите на вярата, а в социалните и в политическите си съждения беше непреклонен, но по непосредствен начин никога не осъждаше хората. Най-рязкото съждение, което ми се случи да чуя от неговите уста, беше: „… той изглежда действително странен човек“.

Вече говорих, че владика Василий разпознаваше времената и умееше да различава духовете. Веднъж, по време на едно от идванията му в Москва, двамата пътувахме с кола на Отдела за външноцърковни връзки по ул. „Софийска крайбрежна“. Беше ясен летен ден и златните куполи на кремълските храмове блестяха от слънцето. Обърнах внимание на чичо ми на тази великолепна гледка, а той съвършено неочаквано ми отговори: „Да, прав си. Това е много красиво, но ще настъпи ден, когато ще се наложи тези храмове да се преосвещават“. И, като помълча, добави: „Надявам се, че ти ще го доживееш и ще го видиш със собствените си очи“. Така и стана.

И един втори, странно пророчески момент, който има непосредствено отношение към кончината на архиеп. Василий. В гроба, който той отнапред беше приготвил за себе си в Брюксел и в който той – по Божия воля – не беше погребан, почива неговият най-близък помощник: дякон Михаил Городецки.[6] Владика Василий почина у дома, в своята родина, в града, в който се беше родил, близо до църквата, в която е бил кръстен, съвсем недалеч от семейния си дом. Роден в Петербург, владиката никога не наричаше този град Ленинград, а казваше „града на Нева“. Може да се каже, че със земните дни на владиката, с неговата кончина се разпореди Провидението, така щото сега той почива в своя роден Санкт Петербург.

И накрая, благодарение на това, че доживях дните, в които кремълските храмове бяха преосветени, мога отново да бъда в Русия, че и достатъчно често. Всеки път, когато идвам в Петербург, аз посещавам Серафимовското гробище, където се покои владиката. На гроба му идват много и различни хора – със своите нещастия и надежди те се молят на гроба на архиепископ Василий и, както мнозина са ми разказвали, той ги утешава.

Париж

Превод: Борис Маринов

Виж още: „Подвигът на преводача“ – нова книга на Никита Кривошеин (тук).

* Кривошеин, Н. И. „Несколько слов о дядюшке“ – на страницата basilekrivocheine.org/ – тук (бел. прев.).

[1] Виж доклада на йером. Антоний (Ламбрехтс) „Архиепископ Василий (Кривошеин) и его отношение к Католической Церкви; Письмо к матери, 19 ноября / 2 декабря 1939 г.“ – В: Церковь Владыки Василия (Кривошеина), Нижний Новгород: „Издательство Братства во имя св. Александра Невского“ 2004, с. 37-38.
[2] „Наречение и хиротония архимандрита Василия (Кривошеина)“ – В: Журнал Московской Патриархии, 9, 1959, с. 27-32.
[3] Историята на семейството на Никита Игоревич Кривошеин е подробно описана в автобиографичната книга на Нина Алексеевна Кривошеина Четыре трети нашей жизни, М.: „Русский путь“ 21999 (бел. рус. ред.).
[4] Срв. Дан. 12:7: „И чух, как мъжът с ленената дреха, който се намираше над речните води, като дигна дясна и лява ръка към небето, закле се във вечно Живеещия, че всичко това ще се извърши към свършека на времето и времената и полувремето и след съвършеното сваляне силата на светия народ“.
[5] „Девятнадцатый год“ – В: Василий (Кривошеин), архиеп. Воспоминания. Письма, Нижний Новгород: „Издательство Братства во имя св. Александра Невского“ 1998, с. 29-197.
[6] Протодякон Михаил Городецкий (1932-2003) – дългогодишен секретар на архиеп. Василий (Кривошеин).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ddhpk 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме