Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Киркегор и Гогол

Неделя, 24 Септември 2023 Написана от Владимир Бибихин

Vl BibihinБез изобщо да съм познавач на Киркегор, без да съм прочел и малка част от неговите почти петдесет тома (заедно с писмата и документите), аз не бих могъл да кажа за него нищо ново и затова само приповдигам една тема, която според мен трябва да заеме своето място в размислите за 19 в. и да ни помогне в разбирането на двамата пророци, чиито имена аз произнасям редом. Тук не става дума за „типология“; какви изобщо типове можем да търсим там, където уникалното човешко присъствие не губи своята неповторимост дори когато в същото време на другия край на света има своя двойник! Не става дума и за „заимствания“ и „влияния“, които в конкретния случай дори не се налага и да търсим: тях просто ги няма и те не биха могли и да съществуват между копенхагенския отшелник и поета на руската тройка. Връзката тук е друга – тайнствена връзка на духовния свят, забелязана впрочем от Карл Ясперс в неговата мисъл за „осевото време“.[1] Както тогава, така и сега, отново и отново единната мълния търси къде да пробие през тялото на човечеството.

Не ми се иска да попадам в неуютната ситуация на първооткривател и се надявам, че за Гогол са разсъждавали във връзка с Киркегор; ще се радвам, ако открия предшественици. При всички положения повдигнатата от мен тема очевидно е способна да живее и без мен, понеже Киркегор и Гогол са близнаци по толкова значими черти, че дори няма да изброявам всичко свързващо ги, за да не отнема на другите удоволствието от откривателството. Това е и почти еднаквият и кратък отрязък от време, зает от двамата в европейския 19 в.; и подчертаното, видимо безбрачие на двамата, или пък невъзможността да поканиш друг да раздели съдбата си с теб, защото самият живот и за двамата е бил най-остър проблем; и почти еднаквото по същество своеволно напускане на живота. По-нататък – и при двамата съюз на естетиката (изкуството) и проповедта; и при двамата – маски (при Киркегор – неговите псевдоними, при Гогол – персонажите му като сваляни от него самия маски); и двамата познават само себе си, единствено за самите себе си искат да говорят и както Гогол рисува своите герои, вглеждайки се в себе си, и постоянно го упрекват в непознаване на истинската Русия, така и Киркегор открито заявява, че всичко при него „… се върти изцяло и напълно в орбитата на експериментирането над самия мен, единствено и изключително над самия мен… цялата книга (Постскриптум) е посветена единствено на моята личност“.

При близначеството на мисълта следва в трудните им места двамата да бъдат коментирани един чрез друг. Може например да се стори, че историко-географските живописни платна на Гогол (всеобщата история трябва „да се превърне в една величествена пълнокръвна поема“) са някакъв анахронизъм или волност на художник, случайно качил се на катедрата на професор по история. Не, това не е завръщане от социално-политическата реалност на 19 в. към митологията, а съзнателно отправено предизвикателство към новоевропейската научност, същото, което с хладна самоувереност хвърля Киркегор: „Политическото е пародийното в световното развитие: в началото – същински митологичното (божествената страна), след това – човешки-митологичното (човешката страна)“ (Pap. I А 285, запис 20.11.1836 г.). И обратно, към текстовете на Киркегор за смеха („аз съединих трагичното с комичното: аз се шегувам, хората се смеят – аз плача“, 14.07.1837 г.; „аз съм двуликият Янус: с едното лице се смея, с другото – плача“) коментар би могла да е теорията на Гогол за смеха: „Може би по-късно ще бъде признато от всички, че по силата на същите тези закони, поради които гордият и силен човек е нищожен и слаб в нещастието, а слабият възраства като исполин сред бедите – по силата на същите тези закони който често лее душевни, дълбоки сълзи, този като че ли се смее повече от всички на света“ (Театрална обиколка след представяне на новата комедия). Изброяването на подобни съгласия е лесно да се започне; да се завърши е по-трудно.

Ще взема само едно: начинът, почти еднаквият, по който и двамата напускат живота. Та нали това, ние го чувстваме (особено в легендите как Гогол бил погребан, без да е наистина умрял), е била не обикновена смърт, но не и нещастна, насилствена. Техният край много плътно е преплетен с тяхното дело, с историята на тяхното писане.

Делото на Гогол и Киркегор като проповедници е порив към очистване на истините на вярата, на християнската правда. Това е бил стремеж към „своето“, оттласкване от маските на неавтентичното, преди всичко от собствените неистински форми. На псевдонимите на Киркегор, редом с които и неговото име Сьорен Киркегор, когато той се подписва с него, също се оказва своего рода псевдоним, съответстват, вече казах, персонажите на Гогол; от потискащите го душевни уродства той се избавя, като ги отдава на своите герои („Четири писма… по повод Мъртви души, Писмо 3“). Работата тук не е в личните неуредици на двамата мислители; те в случая се оказват само много по-зорки от хорската маса. Те виждат, че човекът като такъв се е разслоил, разпаднал, нищо не го държи. Обикновеният човек им се открива в своята катастрофична неавтентичност; и двамата са смутени, да не кажем – шокирани, опарени от явната гибелност на поведението на множеството, което не забелязва този разпад. Съвременното човечество погубва самò себе си. Неспособно да се събере в себе си, то пребивава под хипнозата на неизвестно чия власт. Киркегор и Гогол, вглеждайки се, виждат лошата обсебеност на всички, самите те се отличават от останалите само по това, че виждат адските, тъмни жестове на хората-кукли, които сякаш се сменят в движение.

Гогол: „Всичко сега е размито и разпиляно. Боклук и парцал стана всеки човек; превърна себе си в подло подножие на всичко и в роб на най-празните и дребни обстоятелства и никъде вече я няма свободата в истинското ѝ значение“.[2] Човек е марионетка, дърпана от кого? „Какво означават всички тези незаконни закони, които видимо, пред очите на всички, чертае излизащата отдолу нечиста сила – и целият свят го вижда и като омагьосан не смее да пошавне?“.[3] При Киркегор само езикът е друг, с повече философска дисциплина и дистанцираност: човек е преотстъпил своята самост на сили, които зад гърба му го манипулират и приемат решенията вместо него; „може би човешкият род толкова е дегенерирал, че вече изобщо не се раждат индивиди, способни да понесат християнството?“ (Pap. XI A 369, запис от последната година от живота му). Човечеството го крадат буквално изпод краката му; човекът е разграбен неизвестно от кого и как. При това положение може ли да има друга, по-силна тревога? И двамата – Киркегор и Гогол – са дотолкова еднакви тук, че трябва бележка под линия, за да сме сигурни кой от тях говори: „Искам да разтревожа хората, за да не разпиляват и погубват живота си… Искам да обърна внимание на множеството върху собствената му погибел. И ако те не пожелаят с добро, ще ги накарам с лошо“. Това е Киркегор, около 1847-1848 г., но ти се струва, че четеш Избраните места… на Гогол.

„Ще ги накарам с лошо“ – Киркегор има предвид не физическо насилие и принуждаване над хората, а напротив, да се постави в ситуацията него да бият. „Защото, ако те просто ме бият, то все пак вече нещо ще забележат; ако ме пребият до смърт – тогава задължително ще забележат своето състояние и това ще бъде моята абсолютна победа“. Киркегор тук отново буквално и неволно повтаря и пояснява Гогол, който знаел какъв обществен протест ще предизвика неговата проповед и подложил себе си на публичен линч, „… оставих почти нарочно много такива места, които с арогантността си са способни да жилят до кръв… Също така се нуждая от публичен шамар, може би повече от всеки друг“.[4] По същия начин и Киркегор публично настоял злото копенхагенско сатирично списание да престане да прави изключения за него и да го вземе на прицел. Гогол публично изнася себе си, „… своите недостатъци като човек… неразумност, недомислие, самонадеяност, неоснователна самоувереност“,[5] вместо огледало за тълпата – нека обвиняват него, може би нещичко ще забележат.

Още повече че у него, у Гогол, ги има същите тези беди като при тълпата, само че в по-голяма степен. Двамата проповедници се държат предизвикателно и скандално не защото се чувстват праведници сред грешници. Преобръщайки възмущението, преднамерено обръщайки гнева на тълпата върху себе си, на погиващото, окрадено, загубено множество те предлагат себе си не като стълбове на истината, отражение на добродетелите, дори не и в качеството на проповедници, а в какво, тогава, качество? На този въпрос и на тях самите им е най-трудно да отговорят. Кой е Киркегор? „Двуликият Янус…“. Той е отнет от самия себе си не по-малко, отколкото хората от тълпата; разликата е в това, че той вече е забелязал, а останалите още не. Той изпитва „странната тревога, че животът, който водя, вместо да бъде мой, щрих след щрих е тъждествен на живота на някое друго лице и аз тук няма какво да сторя“ (Pap. II А 444). И много важното: „Моята меланхолия в продължение на дълги години направи така, че не успявах да кажа на самия себе си „ти“ в най-дълбокия смисъл на думата. Между меланхолията и това „ти“ се простираше целият въображаем свят… Отчасти от него черпих за своите псевдоними“ (Pap. VIII A 27, от дневника от 1847 г.), т. е. в произведенията, подписани с други имена, като Константин Констанциус, е образът на желаното и недостижимо постоянство.

Въображаемите персонажи, които Киркегор представя за автори на своите естетически произведения, се превръщат в маркери на по-нисшите в сравнение с търсеното автентично „Ти“ нива на съществуване, в своеобразни „наблюдателни постове“, от които Киркегор, разбира се, ще се разграничи, но които първо трябва да бъдат изведени на сцената и анализирани.[6] Гогол също изгребва от героите, които рисува по свой образ, неавтентичното си „аз“, очиствайки истинското слово. И какво, нима той достига до себе си, чистия? Не достига, бездната не може да бъде изгребана. „Смеейки се и плачейки над човека“, Гогол от собствения си опит „констатира някаква световна бездна, прикрита с камуфлажа на характера, бита, семейството, обществените и индивидуалните навици“.[7] Не над друг човек, не над човека изобщо, а преди всичко над себе си се смее и плаче. „Стене цялата ми умираща същност в предчувствие на исполинските израстъци и плодове, чиито семена ние сеехме в живота си, без да предвидим и доловим какви чудовища ще се вдигнат от тях“.[8]

Изгребването на пустотата няма край. В тази работа обаче е скрито спасението. Гогол: „Само трудът, който кара целия човек да се обърне към себе си и да се затвори в себе си, е нашият избавител“ („В какво, най-сетне, се корени същината на руската поезия и в какво е нейната особеност“). Както Шехерезада спасява живота си, разказвайки истории, така и Киркегор спасява или поддържа своя чрез писане. Двамата писатели изгарят себе си не в преносния смисъл, разпаленият от тях очистителен огън близва техните животи. За пренапрягане и изтощение говорят по еднакъв начин младите Киркегор и Гогол. Тези хора на християнската култура прилагат свръхусилие, за да открият в себе си безусловно съдържание. На изгребването на неавтентичното не се виждал краят; на хумор и ирония се оказало подвластно всичко в човека.

Но и двамата напускат живота или сами извеждат себе си от живота (според думите на Киркегор: произвеждайки максимум действие за минимум време, натискат малката пружинка така, че животът се превръща в катастрофа и те биват изтласкани от света; това важи и за двамата), съвсем не поради това, че делото им не се е получило, например, че Киркегор не е успял – той самият е знаел и е говорил, че това няма да му се удаде приживе – да обърне християнството към неговата истина, а Гогол – да изобрази положителния герой на Русия толкова жив, колкото са излизали при него уродите. Причината за напускането не е била обидата от неуспелите планове. Че делото им при всички положения може да бъде сторено само от Бога и че за човека е дори нечестиво да се надява да постигне всичко това съвсем сам – за това и двамата са знаели и са говорили.

Проблемът на двамата пророци е друг. Тях катастрофално не са ги разбирали. И не са ги разбирали двояко. Първо – в тяхната естетика, изкуство, в хумора им, над който хората са се смеели, без да виждат другата, трагичната страна. „Аз току-що се върнах от вечеринка, на която бях душата на компанията. От устата ми се сипеха остроумности, всички се смееха, гледаха ме с възторг. – А аз, и тук тирето ми трябва да бъде дълго, колкото е радиусът на земното кълбо – аз загивах и исках да се застрелям“. Този запис на Киркегор (Pap. I A 161) е от същата година, в която Гогол поставя своя много смешен „Ревизор“ – и веднага заминава за чужбина.

Именно неразбирането на тяхната естетика, на изкуството им, предизвиква и двамата постепенно да преминат към директна проповед, в която те поясняват, заявяват, че онази естетика, онова изкуство, онзи хумор не се разполагат в естетическата сфера, а служат за преобразяване. Този обрат срещнал двойно неразбиране: хората не само не повярвали, че естетиката е само пособие, не само въпреки вика им разделили и двамата на части – художник и проповедник – но и по-лошо: във вика дочули безцеремонен укор, докато там имало нещо съвсем друго, противоположно. В някакъв смисъл всички книги на Киркегор били само едно дълго писмо към Регина Олсен. Да ѝ пише директно той не можел; при един подобен опит писмото било върнато обратно от съпруга на Регина – непрочетено. Киркегоровите писания затова са толкова много, за да може някак си да достигне до нея и до света вестта, че той се е разделил с нея не защото я е разлюбил, а напротив. Гогол, който се обръща не към един човек, а към своята Русия, уверявал до наивност настойчиво, че се е отдалечил от нея от любов към нея и че нищо освен любов няма във всичките му поучителни писания – а в тях виждали само дуднене на човек, загубил контакт с отечеството си, безчувствен, че дори и предател на обществените интереси. Не, вие не ме разбирате и дори най-добре разбралите ме все още не са ме разбрали! Това твърди Гогол. „Хората толкова зле ме разбират, че дори не разбират моето оплакване за това, че не ме разбират“ – това е Киркегор (I A 123, февруари 1836 г.).

И онова първото неразбиране на сълзите зад смеха, и това второто, по-лошото, двойното неразбиране на проповедта, тръгвало от едно: от неспособността на четящата публика поне да почувства това, което все по-ясно виждали двамата. А те виждали ето какво: идващи от неизвестно каква тъма конци, които дърпат човечеството и всяко човешко същество (ако искате, някак смешно, но повече плашещо и страшно), включително и тях самите, така че човек се разслоявал на странни и чужди слоеве без ядро, без друга надежда за цялостност и опора освен едничкия Бог – истинен, непознаваем и страшен. Разпадът на смъртната съвкупност е такъв, че самото тяло едва не започва да се рони от живите; и понеже те не пожелали да си затворят очите за това, да потънат в забрава чрез познатите начини за забрава, преди всичко чрез измислянето за собствена употреба на един бог манекен в църквата – заради всичко това смъртта ги следвала по петите още по-зла, причинявайки им страдания, от които и двамата още приживе се усещали, сякаш са в гроба. „Аз съм в състояние, при което нехристиянин отдавна да си е сложил край на живота“ – тези думи на Киркегор са напълно приложими и към Гогол. По-точно Гогол казва за себе си съвсем същото: „Понякога ми е толкова тежко, че без Бога не бих могъл да го понеса“.[9]

Краят на Киркегор и на Гогол отстрани много прилича на самоубийство, но – дори и само в светлината на току-що цитираните откъси – не е бил самоубийство. Причините, поради които напускат този свят, са две и те са били свързани помежду си, по-точно били са по същество една и съща причина. Струва ми се само, че още е рано да говорим за съединяващото ги трето; все още не сме готови да го осмислим. Нека причините за нас номинално да си останат две.

Първата – това е необходимостта да се умре, за да могат най-сетне хората сериозно да се отнесат към проповедта им. Единствено смъртта можела да постави за публиката търсения знак за достоверност на написаното от тях. Ето защо тя трябвало да ги споходи от само себе си веднага след като успеели да кажат достатъчно много и достатъчно ясно. Тук и двамата действали колкото уверено и безпогрешно, толкова и непреднамерено. Действително, след смъртта на Гогол не можело да има съмнения какво са били за него религията и проповедта; смъртта му от нервно изтощение по време на пост накарала мнозина да „препрочетат по няколко пъти“ Избрани места от преписката с приятели, нещо, за което приживе Гогол напразно настоявал в Предисловието. Разделянето на Гогол на художник и религиозен мислител след подобна смърт вече не минава толкова безпроблемно, колкото би им се искало на литературоведите и на „хората с църковен начин на мислене“. За тази първа причина за умиране най-доброто пояснение е на потъналия в мълчание пред смъртта Киркегор. В книгата за приемане на пациенти в обществената болница на Фредерикс, където припадналият от изтощение на улицата Киркегор е докаран на 02.10.1855 г., четем: „Той възприема своята болест като смъртоносна. Неговата смърт, казва той, е необходима за делото, заради което той е изтощил всичките си душевни сили, заради което той в самота се е трудил и за което е бил предопределен; оттук и тежката мисловна работа при такава немощ на тялото. Ако той оживее, ще трябва да продължи своята религиозна борба, но тя ще е обречена на провал, докато при неговата смърт, напротив, борбата ще съхрани своята сила и както той вярва, ще донесе успех“. По-точна аналогия, а всъщност обяснение на смъртта на Гогол, ние никъде няма да прочетем.

Сега за втората причина за тяхното умиране, която по същество е същата, но как да я наречем? Нека засега тя си остане неназована. От проповедниците не е убягнало, че всеобщото „разпиляване“ не е спряло, достигайки до тях, че и тях самите то е обхванало изцяло, до отмиране на самото тяло, до отчуждаването от цялата „човешка съвкупност“ (Гогол), която, те виждат това, се превръща в предателски лост за играещите си с човека свръхсили. Ако „човешката съвкупност“ е изобличена като мъртвина, то какво, собствено, ще умира? Ако в самия човек, строго погледнато, няма нищо, няма го самия човек, освен това, което може да се прилепи към Бога, да се закрепи у Него? Тогава при стремежа да се освободиш от това, което самото е мъртвина и се рони от човешкото социално и физическо тяло като нещо чуждо, откраднато неизвестно от кой тъмен субект, от човека остава, при решително доведен размах, чисто място.

Човекът, в своя добър предел, е чисто място, пригодно да допусне в себе си не това, което току-що е било очистено, но Този, заради Когото е извършено очистването. Киркегор: „Аз служа на Бога, но без да съм властово упълномощен. Моята задача е да разчистя място, на което Бог да слезе (приписката на полето към тази фраза в Pap. XI A 250, 1850 г.: „Моята задача не е да разчистя мястото, командвайки, а да го направя, страдайки“). Ето защо е лесно да се види защо аз в съвършено буквалния смисъл на думата трябва да бъда самотен човек, item – да пребивавам в слабост и уязвимост. Защото, ако този, който трябва да разчисти мястото, пристигне, да кажем, начело на един-два батальона – действително, разсъждавайки по човешки, това би спомогнало за разчистването на мястото. Но тогава това, което е призвано да разчисти мястото, би заело толкова много място, че Бог не би могъл да влезе. Моята задача е да разчистя мястото – и аз съм един полицай, може и така да се каже. Но ако в този свят полицията идва със сила и арестува другите, то висшата полиция идва да страда и настоява нея самата да я арестуват“. При Гогол това не е казано с такава философска отчетливост. Но по своему е казано в същата пълнота.

Тяхната смърт не е била самоубийство. Тя е била такъв арест, при който те са спрели самите себе си в доброволна немощ, за да може поне така, макар и само при тях, да бъдат прекратени съмнителните властни и подвластни жестове на „разпиления“ човек. Ако техният век беше чул и разбрал своите пророци, историята щеше да е друга. Но тях не са ги разбрали. Нищо друго не им е оставало, освен според силите си, с безсилие да покажат на другите – не как трябва да се държиш, а че е по-добре да постъпиш така, да напуснеш, вместо да продължаваш съмнителното спускане към несвобода (19 в. е век на социалните и историческите закономерности). Те отдали живота си за своите ближни – и заради тях, и вместо тях.

Превод: Димитър Спасов

Бибихин, В. В. „Кьеркегор и Гоголь“ – В: „Мир Кьеркегора“ (русские и датские интерпретации творчества Серёна Кьеркегора), М.: „Ad marginem“ 1994, с. 83-91 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (182), 2023, с. 70-77; в оригинал текстът е достъпен и на страницата на автора – Владимир Бибихин – тук (бел. прев.).

[1] Понятието за „осево време“ („Achsenzeit“) е въведено от Карл Ясперс в неговата книга За произхода и целта на историята за обозначаване на периода от човешката история от осмото до третото столетие преди Христа, когато в няколко независими центъра (Гърция, Рим, Палестина, Китай, Индия, Иран) паралелно протичат революционни промени, оформили рационалното, философско възприемане на света (бел. прев.).
[2] Гогол, Н. Избрани места от преписката с приятели, 24. Какво може да бъде жената за мъжа в обикновения домашен бит при сегашното положение на нещата в Русия, 1848 г.
[3] Гогол, Н. Духовна проза, Избрани места от преписката с приятели, 32. Светлото Възкресение, прев. Таня Атанасова, С.: „Комунитас“ 2012.
[4] Писмо на Гогол до А. О. Россет, 15.04.1847 г. (бел. прев.).
[5] Гогол, Н. Избрани места от преписката с приятели, Предговор.
[6] Staroblanski, J. Les masques du pécheur et les pseudonymes du chrétien. Les Cahiers de Philosophie, 8-9, 1989, p. 259.
[7] Терц, А. В тени Гоголя, с. 533.
[8] Гогол, Н. Духовна проза, Избрани места от преписката с приятели, 1. Завещание, прев. Таня Атанасова.
[9] Гогол, Н. Избрани места от преписката с приятели, 18.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dwrkh 

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме