„Светът“ в Свещеното Писание

1.

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят“ (1 Иоан. 2:15-16). И в двете посочени изречения става дума за отношението към космоса. Бог е възлюбил света, а човекът е длъжен да не обича света, понеже, ако обича света, значи няма любовта на Отца. Отношенията на Бога и човека към света не съвпадат. Това, което Той е възлюбил, човекът е длъжен да не обича. Можем ли да примирим това противоречие, ако наистина е противоречие? Както и да решаваме проблема с текстовете от Йоан, несъмнено е, че Евангелие според Йоан и Първо послание от Йоан принадлежат на един и същ автор. Дори и това да не е така, то в самото послание откриваме аналогично на Иоан 3:16 изказване: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан. 4:9). Ето защо ние трябва решително да се откажем от опита да разрешим намиращото се пред нас противоречие, като приписваме изказванията на различни, макар и много близки по дух автори. Но може би тук нямаме противоречие, а две различни разбирания за космоса? Не можем априори изцяло да изключим подобно предположение въз основа на това, че тези различни понятия се срещат при един и същ автор. Възможно е тези различни понятия за космоса да са били продиктувани не само от неустойчивото съдържание на понятието за космос, но и от това, че самият космос не е оставал един и същ в хода на историята.

Отношението към света предполага някакво учение за света, което обуславя отношението към него. За да изясним учението за света в Свещеното Писание, ние можем да тръгнем по два пътя. Можем да подложим на анализ самото понятие за космос, с което се срещаме в Писанието. Подобен анализ, който вече неведнъж е правен, не би могъл да ни даде окончателен отговор относно новозаветното учение за космоса. Дори ако вземем изразите, в които терминът космос се среща в техния най-близък контекст, а не поотделно, общият контекст пак ще ни се изплъзне. Ето защо аз предпочитам друг път. Учението за космоса, което откриваме в новозаветните писания, принадлежи на Църквата. С това не искам да кажа, че новозаветните писания са творение на Църквата, а че те са минали през призмата на църковното съзнание. Ето защо не можем да изясним техния истински смисъл, без да вземем предвид църковното съзнание. Още повече че ние не можем да отделим Христос от Църквата и Църквата от Христос. Можем да определим учението за космоса и за отношението към него, само изхождайки от Църквата. Ако успеем да изясним какво понятие за космос е имала първоначалната Църква и какво е било отношението ѝ към него, тогава ще можем лесно да определим смисъла на новозаветните изрази, в които се среща понятието космос.

2.

Есхатологичният характер на първоначалното църковно съзнание в наши дни се признава от почти всички изследователи на ранното християнство. Ето защо мога да не се спирам подробно върху това, въпреки че подобен род изказвания невинаги съвпадат помежду си, нито с изводите, които се правят от тях.

В историята на генезиса на Църквата съществуват три момента, които са тясно свързани един с друг: обещанието или обетованието на Христос за създаване на Църквата (Мат. 16:18), учредяването на Църквата на Тайната вечеря и нейната актуализация в деня Петдесетница. Всичките тези три момента се обединяват в това, че началото на Църквата и нейното съществуване лежат в Христос. В момента на слизане на Духа по време на първото евхаристийно събрание дванадесетте се превръщат в Църква Божия в Христа. По време на земния живот на Христос общността на дванадесетте не е била Църква. Те постоянно са били с Христос, но не са били в Христа, каквито стават в деня на слизането на Духа. Църквата се е актуализирала, когато е дошъл „Оня, Духът на истината, (Който) ще ви упъти на всяка истина“ (Иоан 16:13). Той действа в Христа, тъй като взима от Него (Иоан 16:14). Духът е слязъл върху Христос по време на кръщението и пак Той е слязъл върху учениците в деня Петдесетница. В Духа и чрез Духа те са станали в Христа, станали са Църква. Началото на съществуването на Църквата е ознаменувало началото на нов еон, т. е. Христос Сам в Себе си открива месианската ера в историята на Божието домостроителство. Новият еон влиза в света в лицето на Христос и се актуализира в общността на християните. В първата проповед на св. апостол Петър след Петдесетница с пълна яснота е изразено съзнанието на християните, че Църквата принадлежи към последните дни.

„И ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът…“ (Деян. 2:17). Докато Христос все още не е бил прославен, Духът не е бил изпратен на вярващите в Него. Чрез Духа и в Духа вярващите са станали Църква, а Църквата е станала място на действието на Духа, в Когото и чрез Когото тя живее. Духът пребивава върху тези, които принадлежат на новия еон, тъй като да бъдеш в Христа означава да принадлежиш на новия еон, подобно на Христос. Този залог се дава в Църквата, а чрез Църквата се дава на всеки пребиваващ в нея, тъй като се дава не само в Църквата, но и на Църквата.

Юдейското съзнание от времето на Христос е възприемало месианската епоха като нов еон, независимо от това дали тази епоха е свързана с космическа катастрофа, или не. Дори ако космическата катастрофа в света не се е случила, то според юдейското съзнание новият еон означава край на стария. Парадоксалността на християнското съзнание се заключавала в признаването на едновременното съществуване на два еона. Началото на съществуването на Църквата не е означавало прекратяване на стария еон. Историята на човечеството се е оказала твърде усложнена поради съществуването на новия еон, но въпреки това в нея не се е случило прекъсване, тъй като новият еон съществува не извън нея, а в нея самата.

Съсъществуването на двата еона е трябвало с особена сила да постави в Църквата въпроса за тяхното отношение. Ако старият еон е бил прекъснал своето съществуване с началото на новия еон, тогава този въпрос не би съществувал, както той не съществува в юдейското съзнание. Въпросът за отношенията между еоните е трябвало на свой ред да постави въпроса за самия космос, но не изобщо, а от момента на актуализацията на Църквата в света. Това не е бил чисто теоретичен въпрос, който е можело да бъде разрешен, но е можело и да бъде оставен без отговор. Това е бил въпрос на целия живот и поведение на християните. Всеки встъпващ в Църквата става чрез Духа нова твар, а влезлият в нея пребивава в нея чрез Духа и в Духа. Подобно на Църквата, всеки неин член принадлежи на новия еон и живее живота на този еон. Той встъпва в Църквата чрез вяра и пребивава в нея във вярата в Сина Божи. Неговото пребиваване в Църквата е служение на Бога. „Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина“ (Иоан 4:23). Вярата и основаното на вярата поклонение на Отца е възможно само чрез Сина в Дух и в истина. В Духа, а не духовно, в истина, а не истинно. Вярата и истината са есхатологични понятия, възможни единствено в новия еон. И въпреки това, ставайки нова твар, вярващият в Христа продължава да пребивава във ветхия човек. Както и Църквата, чрез която и в която той принадлежи на новия еон, той остава в света и живее не само в Църквата, но и в света. На парадоксалността на положението на Църквата в света съответства парадоксалността на положението на всеки неин член. Християнинът не може да бъде взет извън Църквата, сам по себе си, тъй като извън Църквата той би принадлежал единствено на света. Затова неговото положение в света и отношението му към него се определят от положението на Църквата в света.

3.

В еврейските писания на Стария Завет не откриваме термин за обозначаване на целия свят. Вместо това ветхозаветните писания използват описателни изрази: небе и земя. „Владико, Ти си Бог, Който си сътворил небето и земята и морето и всичко, що е в тях“ (Деян. 4:24). Тази формула се използва няколко пъти в новозаветните писания (срв.: Деян. 14:15; Откр. 10:6). Тя носи върху себе си несъмнен ветхозаветен отпечатък. Ако светът се възприема в неговите части, то от това не следва, че в Стария Завет не е съществувало понятие за света като цяло. Целостността на света е произтичала не от самия свят, както е в гръцката философия, а от идеята за сътворяването на света от Бога. Като творение на Божиите ръце, светът представлява едно цяло, в което старозаветното съзнание е различавало неговите отделни части. Като едно цяло, светът включва в себе си човечеството, без което неговите отделни части не биха могли да съставят цялото. Човечеството е влизало в състава на понятието свят, но не е представлявало негова част в точния смисъл на думата, а цел, заради която е бил създаден светът. Тази идея намираме още в кн. Битие, в която сътворяването на света завършва със сътворяването на човека. Своето по-нататъшно развитие тази идея е получила в юдейската книжнина. Центърът на света е земята, но не сама по себе си, а като място, на което пребивава човекът. Ханаанската земя се намира в центъра на света, но отново не сама по себе си, а като място, на което пребивава Израил.

Центърът на Израил се явява храмът с неговата свещена скала, която представлява висшата точка на земната повърхност, от която е започнало творението на света, включващо в себе си творението на човечеството, чийто първенец е самият Израил. Ето защо историята на Израил се намира в центъра на световната история. Това учение за света намира своя завършек в идеята, че светът е създаден от Бога заради Израил, поради което неговата история е историята на света.

Когато чрез говорещите на гръцки юдеи в юдейското съзнание прониква терминът космос, той се възприема не в неговото гръцко съдържание, а е приспособен към старозаветното разбиране за света. Означавайки света като цяло, „космос“ означава преди всичко човечеството, за което светът се явява мястото на неговото пребиваване в пространството и във времето. Извън човечеството светът е немислим, както и човечеството е немислимо извън света.

Единството на света постулира единството на човечеството. „Той произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване“ (Деян. 17:26). В тези думи на св. апостол Павел, обърнати към гръцкия свят, старозаветното разбиране за космоса в значителна степен е приспособено към стоическото разбиране. За юдейското съзнание единството на човешкия род е било нарушено емпирически. От едната страна – Израил, от другата – цялото останало човечество. Сред всички народи само Израил е бил Божият народ, с който Бог е сключил завет. Избраничеството на Израил е било едностранен и свободен акт на Бога. Бог е станал Бог и Цар на своя народ, който е бил длъжен да пази истинското богопочитание и богопознание. „И да не би ти, като погледнеш на небето и видиш слънцето, месечината и звездите (и) цялото небесно войнство, да се прелъстиш, та да им се поклониш и да им послужиш, защото Господ, Бог твой, ги е отредил за всички народи под цялото небе. А вас Господ (Бог) взе и ви изведе из желязната пещ, из Египет, та да бъдете народ за Негов дял, както е това днес“ (Втор. 4:19-20). Богопознанието и богопочитанието са били заключени в Тората, дадена на избрания народ. Израил е бил народът на Тората. Тората е била светлината, с която е сияел избраният народ и която го е водела към спасението. Противоположност на Израил са били всички останали народи – поради това, че не са притежавали Тората и са пребивавали в мрак. Този мрак не е бил пълен, тъй като чрез Израил Тората е сияела за всички народи. Авторът на апокалипсиса на Ездра, предполагайки, че Тората е била унищожена при превземането на Йерусалим, говори в отчаянието си:

„Защото светът лежи в тъмнина, и живеещите в него са без светлина, защото Твоят закон е изгорен, и затова никой не знае, какво си Ти извършил, или какво трябва те да вършат“ (3 Ездра 14:20-21).

От тези думи съвършено ясно произтича космическото значение на Закона, което е свързано с космическото значение на Израил. По силата на това разликата между Израил и езичниците е била като разликата между светлината и мрака.

Разделянето на човечеството на две части е било в известен смисъл разделяне на света на две части, тъй като светът много тясно е свързан с човешкия род. Ние не знаем дали терминът космос се е употребявал за означаване на човечеството извън Израил и без него, но, съдейки по това, че подобна словоупотреба е била обичайна в новозаветните писания, можем да предположим, че тя вече е съществувала в юдейската книжнина. Само че разликата между частите на космоса не е била фундаментална, тъй като участта и на едната, и на другата част на света е била смъртта. Законът не е преодолявал смъртта, а е обещавал единствено дълъг и благополучен живот в Обетованата земя:

„И тъй, пазете всичките (Му) заповеди, които ви заповядвам днес, за да (бъдете живи), да заякнете, да отидете и да завладеете земята, за която преминавате (отвъд Иордан) да я завладеете; и да живеете дълго време в оная земя, за която Господ се кле на отците ви да я даде тям и на семето им, в земята, в която тече мед и мляко“ (Втор. 11:8-9). Когато в апокалиптичната литература перспективата се е разширила и е излязла извън пределите на земния живот, тогава Тората е станала източник не само на дълъг живот на земята, но и на вечен живот. Чрез възкресението в него ще вземе участие целият Израил. „И в онова време ще се подигне Михаил, велик княз, който брани синовете на твоя народ; и ще настане време тежко, каквото не е имало, откак съществуват люде до днес; но ще се спасят в това време от твоя народ всички, които бъдат намерени, че са записани в книгата. И много от спещите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама. И разумните ще сияят като светилата на твърдта, и ония, които са обърнали мнозина към правда – като звездите, вовеки, за всякога“ (Дан. 12:1-3). Сиянието на Израил, а след това само на праведниците чрез Закона, ще бъде сиянието на Тората. Вечният живот се е превърнал в признак на месианската епоха, но самата месианска епоха ще бъде предимно епоха на Тората. Единството на човешкия род ще бъде възстановено, тъй като народите, с изключение на Израил, ще бъдат унищожени или поробени от Израил, което е почти равносилно на тяхното унищожаване. Йерусалим ще възсияе с вечна светлина, като или небесният Йерусалим ще се спусне на мястото на земния, или земният Йерусалим заедно с Израил ще бъдат грабнати на небето. Блаженството на Израил ще бъде възстановяване на изгубеното от първия човек райско блаженство: „Защото за вас е отворен раят, насадено е дървото на живота, предназначено е бъдното време, готово е изобилието, съграден е градът, приготвени са покой, съвършена благост и съвършена премъдрост“ (3 Ездра 8:52). На тази промяна в живота на човечеството, или по-точно в живота на Израил, трябва да съответства и промяна в света, който трябва да се върне към своето райско състояние: „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара… Младенец ще играе над аспидина дупка, и дете ще протегне ръката си към змийно гнездо. Не ще правят зло и вреда по цялата Ми света планина, защото земята ще бъде пълна с познаване Господа, както водите пълнят морето“ (Ис. 11:6-9).

Идеята за възкресението е прокарала окончателната граница между Израил и останалите народи. След като са подменили истинното богопочитание със служение на идолите, всички народи извън Израил са се оказали във властта на дявола. „Какво, прочее, казвам? Това ли, че идолът е нещо, или че идолските жертви са нещо? Не, но каквото принасят в жертва езичниците, принасят го на бесове, а не Богу“ (1 Кор. 10:19-20). Св. апостол Павел е изразил чрез тези думи основното юдейско убеждение на своето време (срв. Втор. 32:17; Пс. 105:37). То е заменило или е заслонило старозаветното убеждение, че езичниците са предадени във владение на ангелите. Идолопоклонството е било оскверняване в очите на Бога, а общуването с езичници е било оскверняване за избрания народ. Едновременно с това в юдейската книжнина прониква идеята, че властта на дявола е следствие от греха, тъй като грехът е донесъл със себе си смъртта.

„Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта, и я изпитват ония, които са от неговия дял“ (Прем. Сол. 2:23-24). Израил е Божият народ, а езичниците – народ на дявола. Идеята за това, което ние сега наричаме „първороден грях“, е почти неизвестна на старозаветните писания, но се забелязва доста отчетливо в равинистичната литература. В тази книжнина ние можем да открием някои паралели с думите на св. апостол Павел: „Чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Рим. 5:12), но ние нямаме основание да смятаме, че учението на св. апостол Павел за греха е било заимствано от нея. Праведността или оправданието (δικαιοσύνη) за Израил се е заключавала в Тората, а затова и Тората е преодолявала греха и смъртта. Въпреки това, в апокалиптичната и равинистичната литература понятието за космос не е било подложено на промени. По своята природа космосът от месианската епоха не се отличава от космоса на домесианското време. Наистина в юдейската апокалиптика, започвайки от първия век пр. Хр., е съществувало учението за двата еона, но еонът се е разбирал в чисто времевото му значение: един период от време трябва да смени друг; той ще донесе промяна в положението на Израил в света, но няма да измени по същество самия свят.

4.

Християнската мисъл е възприела основното юдейско отношение към света, но го е възприела в светлината на своето есхатологично съзнание. Новозаветното съзнание е възприемало съвременния свят есхатологично, докато юдейското съзнание е възприемало есхатологичната епоха емпирично. И въпреки че това твърдение звучи в някакъв смисъл парадоксално, то изразява действителното състояние на нещата, тъй като в известна степен самото положение на Църквата в света е парадоксално. От деня Петдесетница, когато е била актуализирана учредената от Христос на Тайната вечеря Църква, отношението към света вече не е могло да бъде такова, каквото е било до този момент, тъй като в самия свят са настъпили промени. Бидейки начатък на последните дни, Църквата принадлежи на новия еон. В новозаветните писания терминът еон се среща в предишния времеви смисъл, но в църковното си значение „еон“ означава ново състояние на света. Този нов еон, към който принадлежи Църквата, остава скрит. Скрити остават и промените, настъпили в света във връзка с пребиваването в него на новия еон. Църквата очаква явяването на Христос в слава, което ще се превърне в пълното осъществяване на новия еон. Този еон е предусетен от Църквата и в Църквата, но той ще бъде едновременно с това и унищожение на стария еон. Ако от първия ден на своето съществуване Църквата живее под знака на идещото пришествие Христово, то светът, в който тя пребивава, живее под знака на своето унищожение. По този начин светът не може да бъде този свят, който той е бил до времето, когато „Словото стана плът“. Този свят очаква своето спасение, което е било извършено от Христос. „Бог примири света със Себе Си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им, и ни вложи в нас словото на примирението“ (2 Кор. 5:19). Примирението (καταλλαγή) има есхатологичен смисъл. То не е било примирение със стария свят в неговото предишно състояние, както това е очаквало юдейското съзнание. Било е примирение в Христа. Примирението в Христа е примирение в Църквата, тъй като самата Църква е в Христа, като начатък на последните дни. Космическата катастрофа се е случила по един скрит начин, както по скрит начин се е появил и новият еон в света. Ако до тази катастрофа светът е бил разделен на света на Израил и света на останалите народи, то това разделение се е прекратило, понеже Христос „… е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред“ (Еф. 2:14).

Вместо обаче старото разделение се е появило ново: Църквата и светът, новото и старото човечество. Това ново човечество е пребивавало в Църквата, в която няма „вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28). Начало и първенец на новото човечество е бил Христос, като един нов Адам. Вместо първенеца на творението, т. е. съгласно юдейското съзнание, Израил с неговия храм на свещената скала – новия първенец Христос с неговия неръкотворен храм, който е Тялото Му (Иоан 2:21). „Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето“ (1 Кор. 15:47). Първият е началото на старото човечество, вторият – началото на новото човечество. Както и в старозаветните писания, в Новия Завет понятието за свят включва в себе си и човечеството. Аз съм готов да повторя формулата на Оскар Кулман, че основната линия на историята върви от множество към единство и от Единия към множеството, но с допълнението, че това последно множество остава един в Христа. Понятието за нов свят и ново човечество, като нов еон, е тъждествено с понятието за Църква, а то, като Църква, е скрито в Христос, тъй като Църквата е Тяло Христово.

Началото на съществуването на Църквата е било не само начало на съществуване на новия еон, но и начало на съществуването на стария еон. В света се е появил старият еон, когато в него се е явил новият. До появата на новия еон старият не би могъл да съществува. Този стар еон само есхатологично е тъждествен със света, съществувал до Христовото пришествие. В порядъка на Божието домостроителство, което продължава, светът си остава космос, но в същото време той целият представлява един стар еон, тъй като Църквата е начатък на последните дни. Ето защо терминологично „настоящият еон“ означава в новозаветните писания както космоса във вида, в който той пребивава, така и стария еон, какъвто ще се окаже светът в момента на явяването на Христос, когато в слава ще се открие новият еон. В периода на времето на Църквата светът полага себе си като Църква, чрез ново творение, или като стар еон. В това е парадоксалността на съществуването на света след идването на Христос, произтичаща от парадоксалността на положението на Църквата. Пребиваващият в света нов еон е онтологично различен от света, докато светът, в който пребивава старият еон, собствено е стар еон. Окончателното превръщане на света в стар еон ще се случи в последните дни, но то вече постоянно се случва, тъй като Църквата е начатъкът на тези дни. Затова Църквата е меч, който е разделил света.

5.

Смъртта, Възкресението и прославлението на Христос е било победа над света: „… дерзайте: Аз победих света“ (Иоан 16:33). Тази победа над света е била поражение за дявола – „Видях сатаната, как падна от небето като светкавица“ (Лука 10:18) – и негово изгнание: „Сега е съд над тоя свят; сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън“ (Иоан 12:31). Изгнанието и поражението имат есхатологичен смисъл. Те ще се превърнат в пълно унищожение на дявола в момента на Второто пришествие на Христос, но още сега то се е случило в Църквата. И още сега то се разпростира в света, тъй като в света пребивава Църквата, над която няма да надделеят портите адови. Самото съществуване на Църквата е поражение за дявола, а в есхатологичен план – негово унищожение. До това пълно унищожение обаче изгоненият архонт на този свят продължава да пребивава в него.

До идването на земята на Христос юдеите са смятали, че те притежават светлината, въплътена в Тората, а поради това останалите народи пребивават в мрак. С Неговото пришествие обаче истинската светлина се е оказала не Тората, а Сам Христос. Отказалите се от светлината юдеи и езичници са се озовали в мрака, който е сфера на дявола. Злият еон (Гал. 1:4) е човешкият свят, който доброволно е възлюбил тъмнината. Прогоненият от Христос архонт на този свят се крепи от волята на хората, които доброволно се предават в негова власт. Злият еон се състои от „синовете на неверието“:

„Живяхте някогаш според живота на тоя свят, съгласно с княза на въздушната власт, сиреч на духа, който сега действува в синовете на неверието“ (Еф. 2:2). Като еон на архонта на този свят, той е еон на лъжата. „Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата“ (Иоан 8:44). Лъжата не е само отрицание на истината, но и отрицание на живота, тъй като дяволът е човекоубиец. Затова злият еон е еон на смъртта.

Пребивавайки в света чрез стария еон, архонтът на света продължава да действа в света или сам, или чрез други духове. „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Ето защо „цял свят лежи в злото (ἐν τῷ πονηρῷ)“ (1 Иоан. 6:19), той е предимно „зъл еон“. Ако вземем предвид склонността на Йоан да използва изрази с двоен смисъл, то ἐν τῷ πονηρῷ би могло да означава „в злото“ и „в злия“. Светът лежи в злото, а старият еон лежи в дявола, в низвергнатия архонт на този свят. Пребиваването в злото прави състоянието на света преходно. „Защото е преходен образът на тоя свят“ (1 Кор. 7:31). В света се установява старият еон, който концентрира в себе си всичките сили на злото.

„Тайната на беззаконието вече действа“ (2 Сол. 2:7). Когато краят настъпи, светът ще се превърне в стар еон, а с това ще се промени и сегашният образ на света. Но светът се променя и неговият образ преминава не само в посока към стария еон, но и към новия. Църквата е друг образ на света, роден в Духа и чрез Духа. Ако от Петдесетница светът живее под знака на унищожението, то на това унищожение подлежи не светът като Божие творение, а старият или злият еон. От този ден в света се оказват две реалности, неравноценни и неравнозначни. В сравнение с реалността на Църквата, реалността на света се превръща в призрачна, тъй като няма живот в себе си и не може да го получи от „княза на този свят“. Духът е принцип на живота, а светът в неговия образ на стар еон е свят на плътта или на плодовете на плътта. Светът не се е „вгорчил“ в Христос, а светът съществува в Христос.

Светът се превръща в реалност в Христос, а светът извън Христос е само привидност. Грешката на докетизма се състои в това, че той утвърждава привидността на Христовата плът, вместо да утвърждава призрачността на плътта на света извън Църквата, която е Тяло Христово.

6.

Победата на Христос е била Неговото възцаряване. Той е станал Госпòд (Κύριος).

„И тъй, нека наздраво знае целият дом Израилев, че Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос“ (Деян. 2:36). На това изповедание на вярата на Йерусалимската църква отговаря изповеданието на вярата на св. апостол Павел, което по всяка вероятност също има йерусалимски произход:

„Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“ (Фил. 2:9-11). Ако сравним този откъс с 1 Кор. 15:24-28, то неговото есхатологично значение е безспорно. Сядайки отдясно на Отца, Христос е станал Господ на целия примирен свят, т. е., както вече видяхме, на новия еон, чието начало е Църквата. Христос е Господ на Църквата, която е негово Тяло. Бог „Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата… покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло“ (Еф. 1:20-23). Трябва да отбележим, че в новозаветните писания Христос никъде не е именуван Господ на космоса, а напротив, подчертава се, че Неговото царство „не е от този свят“. Не бива да подценяваме това твърдение, като го спиритуализираме или като пренасяме това царство в невидимия свят. Думите на Христос следва да се разбират в техния пряк смисъл. Царството на Христос не е от настоящия свят, не е от еона, в който светът продължава да пребивава. Христос не може да бъде Господ на свят, който лежи в лукавия (1 Иоан. 5:1-9). Би било неправилно да смятаме, че това царство на Христос е резултат от особеностите на Йоановото писане. Същото разбиране намираме и при св. апостол Павел: „Защото, макар и да има само по име богове, било на небето, било на земята (както и има много богове и много господевци), – ние обаче имаме един Бог Отец, от Когото е всичко, и ние сме у Него, и един Господ Иисус Христос, чрез Когото е всичко и ние сме чрез Него“ (1 Кор. 8:5-6). В настоящия свят има много „богове и господевци“, а ние имаме един Господ. Трябва решително да се откажем от индивидуално-колективното разбиране на новозаветните писания. „Ние“ не е някакъв сбор от отделни „аз“, а Църквата Божия в Христос. От друга страна, „богове и господевци“ е само друг начин на казване, че светът лежи „в зло“. Бидейки живот (Иоан 14:6), Христос не може да бъде Господ на настоящия еон, в който пребивава злият еон, тъй като не може да бъде Господ на смъртта, която подлежи на унищожение. „А след това ще бъде краят… най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта… тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички“ (Кор. 15:24-28).

В това разбиване за царството Христово аз се разминавам с О. Кулман, чиято книга Christ et le Temps (Христос и времето) ценя много високо. Христос царува в Църквата, а чрез нея в целия нов еон. Той царува там, където има истински живот. Истинско и реално битие има само Църквата, а извън нея съществуват единствено призрачно битие или лъжереалност, тъй като цялото това битие е подложено на смърт. Христовото пришествие в слава ще бъде пълното разкриване на новия еон и унищожаване на злия. Ако признаем, че Христос царува в настоящия свят, то тогава следва да признаем, че на това царство ще му дойде краят, тъй като образът на този свят преминава, а с него трябва да премине и царството на Христос в този свят. Христос е цар: Неговото царство е ограничено в Църквата, но то има космическо значение по силата на космическата природа на самата Църква.

Не искам да усложнявам моята тема със съвършено самостоятелния въпрос за спасението, но съм длъжен съвсем бегло да го маркирам, тъй като той има връзка с темата за света. Както примирението на Бога със света, така и спасението на света от Бога имат есхатологично значение, тъй като са непосредствено свързани с Църквата. Бог изпрати Своя Син, Който стана плът, за да спаси света. Еп. Касиан в своя доклад на тема „Проблемът за злото“, четен на Петдесетница миналата (1951-ва) година, утвърждава, че целта на спасителното служение на Божия Син е светът в неговата цялост. Това е вярно, но само при условие че спасението на света се разглежда като творение на нов еон. Спасеният свят или светът в Христа не е светът в неговата даденост. Спасението е извършено от Христос в Неговото Тяло и то се извършва чрез Църквата, която е Тялото Му. Ето защо спасението, въпреки това, което мисли еп. Касиан, се извършва чрез изземване на спасяемите от този свят, но това ни най-малко не подкопава идеята за спасението на света в неговата цялост.

7.

Църква и космос – такова е възприемането на света от първоначалната Църква. Космосът е светът, в който пребивава Църквата, но в който вече се извършва тайната на беззаконието, превръщаща този свят в зъл еон. Отношението на света към Църквата и на Църквата към света се определя от природата на този свят. В основата на това отношение е лежало взаимното отграничаване. „Какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния? Каква прилика между Божия храм и идолите?“ (2 Кор. 6:14-16). Това е пълната отчужденост на Църквата от света в неговата даденост, произтичаща от онтологичното различие между тях. Ако в Стария Завет Израил е бил емпирично отделен от останалите народи, то Църквата в действителния смисъл се оказала иззета от света. Отчуждеността на Църквата от света е обусловена от невъзможното съгласие между нея и света. „Според стихиите световни“ противостои на „според Христа“ в трудното за тълкувание място от Кол. 2:8.[1] В съгласие с E. Percy в Die Probleme der Kolosser und Epheserbriefe аз смятам, че в този стих става дума за противопоставянето на новия еон и света.

Мисълта на св. евангелист Йоан съвпада с тази на св. апостол Павел. При него есхатологичното съзнание е било много по-силно развито, отколкото при св. апостол Павел, и затова отношението между космоса и Църквата е изразено в по-различна форма. „Цял свят лежи в злото“ (1 Иоан. 5:19). Не може да има никакво общение между Църквата и света, тъй като не може да има общение между праведност и беззаконие. Същия принцип на отношение към света ние виждаме и при синоптиците:

„Никой не кърпи вехта дреха с кръпка от небелен плат; инак, новопришитото ще отдере от вехтото, и съдраното ще стане по-грозно. Никой не налива ново вино във вехти мехове; инак, новото вино ще спука меховете, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но ново вино трябва да се налива в нови мехове“ (Марк 2:21-22). Привикнали сме твърде силно да морализираме значението на λόγια при Христа, докато те имат предимно еклисиологичен смисъл. Между света и Църквата не може да има общение, а следователно не може да има никакъв синтез, тъй като към света, като към вехта дреха, не може да се пришие кръпка от нова материя, както не може и ново вино да се налее в стари мехове. Цялото отношение на Църквата към света се изчерпва с факта, че Църквата пребивава в него. Това нейно пребиваване в света е време на скърби: „В света скърби ще имате“ (Иоан 16:33) и време на ненавист към Църквата: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ (Иоан 15:19). Но тази скръб, предизвикана от ненавистта на света, не може да надделее над радостта: „Това ви казах, за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна“ (Иоан 15:11). Както скръбта, така и радостта са скръб и радост на „последните дни“.

Пребиваването на Църквата в света лежи в Божия план, като произтичащо от самата природа на Църквата: „Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе“ (Иоан 17:11). Църквата е начало на новия еон, който пребивава в света. Ето защо излизането на Църквата от света е невъзможно. Църква, която пребивава извън света, би престанала да бъде Църква. „Нивата е тоя свят; доброто семе, това са синовете на царството, а плевелите – синовете на лукавия“ (Мат. 13:38). В света едновременно пребивават „синовете на царството“ и „синовете на лукавия“, но Царството се състои само от синовете на Царството. До жътвата Църквата остава в света, за да бъде светлината на света: „Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи“ (Мат. 5:14-15). И тук „вие“, както и в повечето други случаи, не е сбор от отделни „аз“, а е Църквата, в която тези „аз“ съществуват. Църква, напуснала света и отказала се от него, би била светилник, поставен под крина. В света няма друга светлина освен „истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан 1:9). Това е светлината, чрез която живее светът, който все още не се е превърнал окончателно в зъл еон. Докато не се е случило разделянето на стария и новия еон, светът остава поле за действие на Църквата. Напускайки света, Църквата би се отказала не само от своята мисия, но и от любовта на Бога, Който възлюби света като Свое творение, и тази любов на Бога остава в света, докато Синът не се яви в слава. Проблемът за приемането или неприемането на света от Църквата е лъжовен проблем. Църквата не може да приеме света като нещо свое, тъй като Църквата не е от света, но тя не може и да го отхвърли, тъй като Църквата пребивава в него и има по отношение на него особена мисия.

8.

Положението на Църквата в света определя отношението към него на нейните членове. Вярващите в Христа са нова твар. „И тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17). Само че новият човек продължава да остава в стария човек. Той пребивава в света и не може да напусне света. Той не може да живее само в Църквата, а трябва да живее в света и сред света. Настоявайки за отделяне от света, св. апостол Павел подчертава, че това отделяне не означава напускане на света. „Писах ви в писмото си – да нямате общение с блудници; и не изобщо с блудниците на тоя свят, … защото, инак, би трябвало да излезете от тоя свят“ (1 Кор. 5:9-10). От тези думи на апостола става ясно, че мисълта за напускането на света му се струва невъзможна. В това той е в единомислие с цялата първоначална Църква. „Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото“ (Иоан 17:15). Пълното отделяне от света е възможно само във времето на пришествие на Христос в слава, Който „… ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло“ (Фил. 3:21). Бягството от света в пустинята е било съвършено неизвестно на първоначалната Църква, която е знаела, че новата твар, която вярващите са станали в Христа, пребивава във ветхия човек и че това пребиваване, както и пребиваването на Църквата в света, лежи в Божия план. Християнските апологети са подчертавали, дори може би повече от необходимото, че християните пребивават в света. Ще си позволя да напомня известните на всички думи от Послание до Диогнет: „Християните нито по земя, нито по език, нито по нрав са отделени от останалите хора. Те не обитават някъде свои градове, нито ползват някакъв отличителен говор, нито водят особено странен живот… Но обитавайки градове, и елински, и варварски, както на всеки се е случило, и следвайки местните нрави на обличане и поведение, а също и в останалия живот, те показват по чудноват и наистина странен начин състоянието на своята държава. Обитават собствената си родина, но като пришълци. Участват във всичко като граждани, но страдат като чужденци: всяка чужда родина е тяхна и всяка родина – чужда… В плът се намират, но не по плът живеят. По земята ходят, но са граждани в небесата“.[2] В началото на 4 в. нито един църковен писател не би могъл да повтори тези думи.

Християните пребиват в света, от който са освободени. „И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“ (Иоан 8:36). Това е била свобода от греха – „… всякой, който прави грях, роб е на греха“ (Иоан 8:34), свобода от света, който лежи в зло. Това освобождаване от света чрез принадлежността към Църквата е правило първите християни по-свободни в общението им с езичниците, отколкото евреите. То е допускало възможността за общение с тях, общението с принадлежащите към света не би трябвало да бъде общение с греха. Оттук е произлизала съвършено особената позиция на християните по отношение на участието в обкръжаващия ги живот. Св. апостол Павел допуска възможността да „ползваме“ света, но това ползване трябва да остави християните свободни от света. „Времето нататък е късо… и които се ползват от тоя свят – (да бъдат) като да се не ползват; защото е преходен образът на тоя свят“ (1 Кор. 7:29-31). Разбира се, това е есхатологична гледна точка за използване на света, но трябва да имаме предвид, че за първото поколение християни не е била възможна друга гледна точка. Св. апостол Павел не отрича нито радостите, нито скърбите, нито брачния живот, но всичко това за него не би следвало да бъде цел в живота на християните. Ако поискаме да намерим някаква обща формула за отношението му към живота на християните в света, то бихме могли да я изразим по следния начин: за християните е допустимо и дори законно относителното участие в обкръжаващия ги живот и е недопустимо служението на този свят.

„Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат. 6:21). За първоначалното християнско съзнание съкровището, което християните са желаели да придобият, е лежало изключително в Христа. Там е лежало и сърцето им, а където е сърцето, там е и любовта. „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца“ (1 Иоан. 2:15). Любовта към света би означавала любов към греха, в който се намира светът. За християните предмет на любовта може да бъде само Христос и Църквата, която е в Христа, а не светът, който е в зло. Едното изключва другото. Ето защо, „… не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога“ (Иак. 4:4). Приятелството със света е приятелство с лукавия, а следователно е вражда с Бога. Християните не могат да бъдат приятели с този, за избавлението от когото се молят: „избави ни от лукавия“. Да отдадеш сърцето си на този свят и да го възлюбиш, означава да възлюбиш повече мрака, отколкото светлината, да се определиш срещу Христос и да поддържаш властта на този, когото е прогонил Христос.

В същото послание, от което са взети думите за нелюбовта към света, намираме химн на любовта към брата. Няма съмнение, че брат преди всичко означава член на Църквата, но, разбира се, не само него. „Който казва, че е в светлината, а мрази брата си, той е още в тъмнината. Който обича брата си, той пребъдва в светлината, и в него няма съблазън. А който мрази брата си, той се намира в тъмнината, и в тъмнината ходи, и не знае накъде отива, защото тъмнината е ослепила очите му“ (1 Иоан. 2:9-11). Ако любовта към света означава пребиваване в мрак, точно това означава и ненавистта към брата, който се намира в света. Любовта е дар, който се дава в Църквата. Любовта на човека има спасително значение, когато е насочена към човек, а не към света извън Църквата, който се намира в тъма. Само любовта на Бога към света може да има за света спасително значение, а любовта на човека към света означава завръщането му в този свят, от който той е избавен от Христос. Ето защо любовта на Бога към света не включва в себе си любовта на човека към света. Бог е възлюбил света като Свое творение, за да спаси тези, които вярват в Неговия Син, а човек може да обича света само в това му състояние, в което в него се е появил старият еон. Нелюбовта към света е нелюбов към злото, а любовта към брата е борба със злото в света.

9.

Космосът в новозаветните писания означава преди всичко човечеството, но както и в Стария Завет, понятието за космос съдържа в себе си и цялото творение. Отпадането на човечеството от Бога е било поробване на творението. „Тварите (ἡ κτίσις) се покориха на суетата (ματαιότητι) не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори“ (Рим. 8:20). Не можем напълно точно да установим значението на ματαιότητι, а също така не можем да установим и какво е имал предвид св. апостол Павел, говорейки за „покорилите се“ твари. Съвършено ясно е обаче, че всички твари (ἡ κτίσις) са разделили съдбата на човешкия род. Ето защо началото на новия еон е било начало на тяхното освобождение. Тварите, както и Църквата, „с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии“, за да бъдат освободени от „робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“ (Рим. 8:21). Ἡ κτίσις означава не само природата, но и цялото Божие творение, включващо в себе си и ангелския свят. Освобождението на „тварите“ и тяхното примирение, както и освобождението на човека, е ново творение в Духа. „И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали“ (Откр. 21:1). Освобождението на „тварите“ се предугажда в Църквата, но в света те остават още поробени. Те продължават да служат недоброволно на архонтите на този свят. На натрупването на зло в злия еон съответства още по-голямо поробване на тварите, съпроводено с известно освобождаване на „сили“, които не са примирени с Бога и поради това са ако не зли по природа, то поне не са добри за целите, за които „архонтът на този свят“ ги използва.

10.

Есхатологичното възприемане на света е било напълно естествено за първоначалната Църква. Първите християни са живеели под знака на скорошното пришествие на Христос в слава, което ще се превърне в пълно разкриване на новия еон и в унищожаване на злия. Само че не бива да бъркаме есхатологичното възприемане на света с есхатологичното напрежение. Есхатологичното възприемане на света е било църковното възприемане, а поради това и единствено законното. Сега на нас ни е трудно не толкова да разберем, колкото да почувстваме това възприемане на света. Заедно с есхатологичното напрежение сме загубили и църковното отношение към света, тъй като сме забравили или почти сме забравили есхатологичната природа на Църквата. Църквата се превръща в една от реалностите на „този свят“, пък нека и да е най-висшата. Разбира се, Църквата не може да се откаже от своите есхатологични очаквания, защото една такава отказала се Църква би престанала да бъде Църква Божия в Христа. Работата е там, че есхатологичните очаквания са престанали да играят съществена роля в нейния живот: били са изместени от други възприятия за света, които са ги избутали на заден план.

Искам да завърша моето изложение с посочването на началото на този процес, който е най-значителният в историята на християнската мисъл.

През 2 в., а особено през 3 в. есхатологичното напрежение намалява, но есхатологичното възприемане на света в общи линии остава същото, каквото е било и в ранната Църква. Християните са се стремели към подобряване на тяхното положение в римската οἰκουμένη, но никой от тях не си представял, че самата Римска империя може да стане християнска. Когато Тертулиан си е задал въпроса какво би станало, ако римският кесар стане християнин, той се е уплашил от своя въпрос. Единственият отговор, който е успял да намери, се е заключавал в това, че кесарят, станал християнин, би престанал да бъде кесар. Християнското съзнание не е мислело за „християнска империя“, тъй като подобна империя е била изключена от християнското възприемане на света. Когато се е случило това, от което се е изплашил Тертулиан, и римският кесар е станал християнин, без да престава да бъде кесар, църковната мисъл остава изненадана: тя не е била подготвена за подобна промяна на своето положение в света. Трябвало е да се живее и да се действа, а е нямало време да се преразгледа предишното отношение към Римската империя. Широките и блестящи перспективи, които като че ли са се откривали пред Църквата, са родили дръзката илюзия, че царството на кесаря е станало civitas christianorum. Щом се е случило невъзможното и кесарят е склонил глава пред Христос, изглеждало е възможно и на земята, в този свят, да бъде построен градът Господен.

Това е била най-великата духовна революция, която е отменила цялото първоначално църковно разбиране за историята. Новият еон се е разкрил в този свят, но не в славата на идващия Христос, а в славата на пребиваващия на земята кесар. Идеята за Божия град на земята неизбежно е довела до загуба на есхатологичното разбиране на Църквата, а също и на есхатологичното възприемане на света. От всички изречения на Христос най-много са били забравени думите, че царството Му не е от този свят. Християните повече от всичко са се постарали да забравят и предупрежденията на св. апостол Павел, че между праведността и беззаконието, между светлината и тъмнината няма общение – точно така, както няма и не може да има съгласие между Христос и Велиар. Светът си е оставал това, което е бил и преди, тъй като той не може да бъде друг извън Църквата, до откровението на славата Христова в света, но се е изменило отношението към света. Ние до ден днешен гадаем дали Църквата се е оказала в държавата, или държавата в Църквата, но без съмнение, границите между тях са станали незабележими. Един от византийските василевси е твърдял: „Всичко е позволено на царете да правят, тъй като на земята няма разлика между властта на Бога и царя; на царете всичко им е позволено и могат да употребяват Божието заедно със своето, тъй като царското си достойнство те са получили от Бога, и между Бога и тях няма никакво разстояние“.[3]

Тази идея е рухнала, но идеята за царството на Христос „в този свят“ и „над този свят“ е останала в християнското съзнание. Съвременната мисъл се опитва да преодолее дуализма на Църквата и света, сякаш есхатологичният дуализъм може да бъде преодолян без отказ от Църквата. Оттук се раждат и опитите за христологично обосноваване на държавата и правото, сякаш държавата и правото в този свят се нуждаят от обосноваване. Пак оттук произтичат и философските опити за приемане на света, сякаш Църквата някога е приемала или пък не е приемала света.

Оптимистичното възприемане на света е намерило свой израз в идеята за „Божия град“, но тя пък е засилила песимистичното отхвърляне на света. Възникнал е стремеж към напускане на света. Това е била обратната страна на идеята за „Божия град“. Тя се характеризира със засиленото съзнание и чувство, че злото в света е непобедимо и че светът не само лежи в зло, но че и сам по себе си светът е зло. На първоначалното църковно съзнание е била абсолютно чужда мисълта за това, че светът е зло. Разбирането на първите християни е било, че светът си остава Божие творение, а не творение на димиурга. Съществуването на монашеството в християнската държава е било обаче свидетелство за това, че в дълбините на църковното съзнание е живеела една неудовлетвореност от осъществявания Божи град на земята.

На оптимистичното и песимистичното възприемане на света новозаветното съзнание е противопоставяло трагичното възприемане на света, което е изключвало и излишния оптимизъм, и крайния песимизъм. Църквата е открила себе си в свят, в който тя ще пребивава до явяването на Христос в слава. Изповядвайки, че Иисус Христос е Господ, тя е изповядвала, че на нея вече всичко ѝ принадлежи. „Било свят или живот, или смърт, било сегашно, или бъдно, – всичко е ваше“ (1 Кор. 3:22). В есхатологичното възприемане на света, в който пребивава Църквата, има стар или зъл еон, но с оглед на мисията, която тя е получила от Христос, той се явява поле на нейната дейност. Докато не настъпи окончателното отграничаване на стария и новия еон, светът продължава да се намира под знака на любовта на Бога, Който изпрати Своя Син в света, за да могат вярващите в Него да не погинат, а да имат живот вечен. Първосъздаденото от Бога в творението на света добро и красота продължават да си остават в него, макар и да не принадлежат на него, а на Църквата в Христа. В Църквата трагедията се е разрешавала и се разрешава с това, че победата вече е удържана. „Тази е победата, която победи света – нашата вяра“ (1 Иоан. 5:4).

Превод: Димитър Спасов

* Афанасьев, Н. Церковь Божия во Христе: сборник статей, М.: „Издательство ПСТГУ“ 2015, с. 294-314 (бел. прев.).
За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (181), 2023, с. 63-79 (бел. ред.).