Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църковният живот и неговата несъвместимост с религията

Събота, 12 Август 2023 Написана от Андреас Витулас

A Vitoulas… изоставяме животното донякъде. Но

загадката винаги витае в сърцата ни[1]

В различни времена са давани различни определения за универсалния феномен на религията. Изтъкнати теоретици на религията като Глазенап, Хелбах, Шьопс, Фрейзър, Дюркем и др., според различните гледни точки на всеки от тях, се обединяват около факта, че религията е вяра във висша свръхестествена сила, от която зависят светът и човекът, така че става необходимо нейното успокояване чрез специфични понятия и действия и по този начин нейното опознаване. Разбиранията съставят елементарна или по-сложна система на метафизиката, а действията – нормативна рамка на поведение, кодифицирана като етика.

Каквито и индивидуални различия да се изразяват в разнообразието от религиозни традиции, може би няма да е неуместно и пренебрежително да се отбележи един общ контекст между тях: този, който е най-ярко изявен при тройното изкушение на Христос в пустинята. Според известния евангелски разказ сатаната предлага на Христос три конкретни възможности: да превърне камъните в хляб, да скочи долу от храма, за да Го спаси Бог, и да се поклони на дявола, за да получи световна власт.

В тройното отхвърляне на Христос може да се открие общата основа на религиозните прояви, а оттук и непреодолимата разлика между Църквата и религията. Трите предложения представляват вечното изкушение на човека съзнателно да отклони присъщото му екзистенциално движение към Причинното му начало, което опитът на Църквата преживява в домостроителството на Троичния Бог. С други думи, трите изкушения обобщават свеждането на екзистенциалната тайна и нейния смисъл до трите основополагащи компонента на самообожението, т. е. до начина, по който събитието на живота се осъществява обратно на предложението на Твореца: от общение към автономия.

Така че първото изкушение по същество е свързано с вечното предизвикателство да сведем връзката до равнището на инстинкта. Инстинктът като ирационална, спонтанна възбуда в защита на жизнеността капсулира живота в предопределеността на самосъхранението. Тази фиксация на екзистенциалната форма в грубото и импулсивно егоистично утвърждаване срещу всеки – винаги застрашаващ – друг, издига като смисъл затворения самоосъзнат индивидуализъм.

Тази непроницаема преграда затваря плътно всеки социален изход и потенциална среща. Срещата не е алтруистичен акт, а конститутивно условие на самото битие. Защитата на необщуващата индивидуалност е инстинктивният отговор на неизбежния факт на смъртта. Именно страховитото осъзнаване на нейната сериозност превръща човека в пленник на необходимото – инстинктивна броня срещу предстоящото и непобедимо унищожение на човека (Евр. 2:15). В допълнение към страха, или дори заради него, като втора линия на защита се издига егоизмът като илюзия за могъщество, която временно успокоява непреодолимия факт на края.

Второто изкушение е свързано с необходимостта горното да бъде обосновано и потвърдено от принцип, който надхвърля ограничената природа и нейната смъртност. Автоматичната намеса на божеството за спасяване на индивидуалността осигурява необходимата свръхестествена гаранция за самосъхранение. Възможността за връзка е трансформирана в изнудваческа и доказуема сделка. По този начин вроденото самоопределяне на човека се подсилва с неоспорима сигурност, в която се укрепва готовият да се наложи индивидуализъм.

Налагането се осигурява чрез предлагането на третото изкушение. Присвояването на всяка екзистенциална частица от самоутвърждаващия се егоистичен монизъм е инвестиция, която е гъвкава, способна и преди всичко подходяща, така че с авторитарното си разгръщане да потиска всеки несходен с нея начин. Хранейки се със своите схващания за себе си и упорито търсейки хомогенността на всичко със себе си, непробиваемата индивидуалност изисква и заговорничи за поробването на другостта. Властното действие не общува, а се извлича чрез самовъзпроизвеждане и страх от възможния егоизъм на другия. Защитната агресия на самовъзпроизвеждащата се монотропия се изправя само срещу потенциални врагове.

Затова инстинктът, увереността и принудата се използват като обезболяващо средство срещу смъртта, създавайки религията, т. е. като екзистенциално средство за облекчаване на онези изначални въпроси и нужди, които отличават човека от животинското царство.

Определящо разяснение на въпроса за източника на религиозността, за присъщото търсене на смисъла на живота, дават думите на Христос, че „където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат. 6:21). Следователно религията е онова, което привлича и в крайна сметка представлява най-дълбокия екзистенциален център на човека. Така, по същество, не съществува нито нерелигиозен, нито атеистичен човек, тъй като всеки от тях черпи смисъл – причината и целта на своето съществуване – от нещо ценно за себе си, което не е задължително да носи външните характеристики на известен религиозен израз – метафизичен, култов, морален – или по-скоро ги съдържа, адаптирани и усвоени към изискванията на светската съпричастност.

Църковният живот обаче се реализира от другата страна на религиозността, с въплътеното Слово Божие като негов екзистенциален акцент, което разкрива и открива не система от вярвания, с нейните морални резултати, а ново творение (Гал. 6:15). А новото творение не представлява неосъществен идеал за отвъдното, а абсолютен и окончателен критерий между живота и смъртта. Според Христовото предложение – „погребвайте мъртвите и умрете за себе си мъртви“ (срв. Мат. 8:22; Лука 9:60), животът не е съвкупност от биологични факти, а смъртта – тяхното неизбежно разпръскване. Животът е раждане свише (Иоан 3:3), начин на съществуване, осъществен чрез упование в личността и съгласуване с волята на Сина и Словото (Иоан 6:47; Мат. 19:17).

В този екзистенциален контекст инстинктивното желание за самосъхранение не е нищо друго освен примка, която самоцелно спира потока на живота (Иоан 12:25; Лука 17:33). Нуждата от сигурност улавя живота в задушаващия цикъл на самореализацията и вкореняването в границите на необщуващото „аз“ (Мат. 5:3; Лука 12:21).

Що се отнася до авторитарната реализация на самодостатъчността, която се ражда (инстинкт) и се поддържа (увереност), тя не е нищо друго освен съставна част на самата смърт, пълно преобръщане на живота – от жертвена харизма към завоевателен импулс (Марк 10:43-45). Това е обобщено от св. апостол Павел, когато той казва, че „плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване – живот и мир“ (Рим 8: 6). Плътта и духът са два противоположни начина за осъществяване на събитието на живота: като смъртоносно присвояване на дара на съществуването или като възвишен отговор на призванието, което го съставлява (Рим. 4:18; 2 Петр. 1:10). Следователно непреодолимата пропаст между религията и Църквата обозначава неописуемата разлика между новото творение и творението.

Тази голяма пропаст св. Максим Изповедник коментира по повод притчата за богаташа и бедния Лазар, като казва, че богаташът е загубил както настоящия, така и бъдещия живот, защото, ориентиран притежателно и изключително към настоящето, е пожертвал себе си, оставайки недосегаем, т. е. чужд и отсъстващ от есхатологичното измерение на живота, което обогатява и дава живот на настоящето.[2]

Този факт на екзистенциално затваряне фиксира човека в едноизмерното егоистично състояние, от което той напразно се опитва да извлече живот. Това е така, защото непроницаемото за новото творение съществуване търси основата си в „неудържимата по природа заради преходността“[3] тукашност. Този живот, според св. Максим, се основава на лошото самолюбие, за разлика от доброто, което търси устоите на живота в неговия Създател.[4]

Следователно въпросът не е в любовта към себе си – в самолюбието, тъй като то е необходимо за формирането на личността, – а в нейното самопознание и ориентирането ѝ към общение. Освен това екзистенциалният стремеж към смислоопределящ център е вроден. Въпросът е дали това ще бъде интровертно или ще разбие изкушенията на изолацията и ще стане възприемчиво на обновлението свише. За това свидетелства св. Максим, като казва, че „Бог е Бог на всички, като от онези, които Го признават и се покланят само Нему, Той справедливо е наричан Бог, а останалите, които се покланят на идоли, правят други неща свои богове“.[5]

Религиозната отправна точка, с нейните видими и невидими идоли, не е нищо друго освен подмяна на призванието, което е определящо за човека, с контролируемото и лесно управляемо творение. Св. Григорий Богослов признава, че всяка разумна природа е привлечена от първопричината, но в стремежа си да се откъсне от разбираемата и понятна очевидност тя се уморява. Изтощена, тя е изправена пред две перспективи: „Или да погледне към видимите неща и нещо от тях да направи Бог, което е погрешно решение, … или чрез красотата на видимото и неговия добър порядък да познае Бога“.[6] Естественият мъчителен стремеж към преодоляване на смъртта се обективира като религия, като завръщащо се към себе си движение, което не иска да положи необходимите усилия да не се самоутвърждава, а да участва в и да приема факта на битието.

Колкото повече църковният живот отстъпва пред своята най-резултатна идеологическа инвестиция, толкова повече Евангелието попада в категорията на метафизичните водачи за морална употреба в живота. Колкото повече животът в Църквата се притъпява и изтънява от защитното затваряне в себе си, толкова повече нараства изкушението на нейното религиозно самоопровержение в дебрите на различните „изми“, които контролират съществуването ѝ. Ако обаче „солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците“ (Мат. 5:13). Пред тази трагична възможност се изправя църковното тяло, когато неговите религиозни велможи, не можейки да понесат отказа на Христос да раздава удостоверения за есхатологична сигурност (Марк 10:39-40), прибягват до агресивната самозащита на идеологическото втвърдяване. Гласът на Божия призив се превръща в гръмотевица на творението и кръстоносният месианизъм вече е готов за своите духовни „хиляди съмишленици“.[7]

Превод: Златина Иванова

* Βιτούλας, Α. „Ἐκκλησιοποιούμενος βίος καὶ ἡ θρησκευτική του ἀναίρεση“ – на страницата Aντίφωνο (бел. прев.).

[1] Καροῦζος, Ν. Φιλοσοφώντας.
[2] Ἁγίου Μάξιμου τοῦ Ὁμολογητῆ, Περὶ διαφόρων ἀποριῶν τῶν Ἁγίων Διονυσίου καὶ Γρηγορίου – PG 91, 1172Β.
[3] Στὸ ἴδιο.
[4] Ἁγίου Μάξιμου τοῦ Ὁμολογητῆ, Πρὸς Θαλάσσιον περὶ διαφόρων ἀπόρων τῆς Ἁγίας Γραφῆς – PG 90, 260D.
[5] Ἁγίου Μάξιμου τοῦ Ὁμολογητῆ, Σχόλια εἰς τὸ περὶ τῆς οὐρανίου ἱεραρχίας – PG 4, 88C.
[6] Ἁγίου Γρηγορίου τοῦ Θεολόγου, Λόγος ΚΗ’ – PG 36, 44Β.
[7] Καροῦζος, Ν. Στερεύοντες ἀπὸ βεβαιότητες ἄσπρες.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dwpdp 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме