Църковният живот и неговата несъвместимост с религията

… изоставяме животното донякъде. Но

загадката винаги витае в сърцата ни[1]

В различни времена са давани различни определения за универсалния феномен на религията. Изтъкнати теоретици на религията като Глазенап, Хелбах, Шьопс, Фрейзър, Дюркем и др., според различните гледни точки на всеки от тях, се обединяват около факта, че религията е вяра във висша свръхестествена сила, от която зависят светът и човекът, така че става необходимо нейното успокояване чрез специфични понятия и действия и по този начин нейното опознаване. Разбиранията съставят елементарна или по-сложна система на метафизиката, а действията – нормативна рамка на поведение, кодифицирана като етика.

Каквито и индивидуални различия да се изразяват в разнообразието от религиозни традиции, може би няма да е неуместно и пренебрежително да се отбележи един общ контекст между тях: този, който е най-ярко изявен при тройното изкушение на Христос в пустинята. Според известния евангелски разказ сатаната предлага на Христос три конкретни възможности: да превърне камъните в хляб, да скочи долу от храма, за да Го спаси Бог, и да се поклони на дявола, за да получи световна власт.

В тройното отхвърляне на Христос може да се открие общата основа на религиозните прояви, а оттук и непреодолимата разлика между Църквата и религията. Трите предложения представляват вечното изкушение на човека съзнателно да отклони присъщото му екзистенциално движение към Причинното му начало, което опитът на Църквата преживява в домостроителството на Троичния Бог. С други думи, трите изкушения обобщават свеждането на екзистенциалната тайна и нейния смисъл до трите основополагащи компонента на самообожението, т. е. до начина, по който събитието на живота се осъществява обратно на предложението на Твореца: от общение към автономия.

Така че първото изкушение по същество е свързано с вечното предизвикателство да сведем връзката до равнището на инстинкта. Инстинктът като ирационална, спонтанна възбуда в защита на жизнеността капсулира живота в предопределеността на самосъхранението. Тази фиксация на екзистенциалната форма в грубото и импулсивно егоистично утвърждаване срещу всеки – винаги застрашаващ – друг, издига като смисъл затворения самоосъзнат индивидуализъм.

Тази непроницаема преграда затваря плътно всеки социален изход и потенциална среща. Срещата не е алтруистичен акт, а конститутивно условие на самото битие. Защитата на необщуващата индивидуалност е инстинктивният отговор на неизбежния факт на смъртта. Именно страховитото осъзнаване на нейната сериозност превръща човека в пленник на необходимото – инстинктивна броня срещу предстоящото и непобедимо унищожение на човека (Евр. 2:15). В допълнение към страха, или дори заради него, като втора линия на защита се издига егоизмът като илюзия за могъщество, която временно успокоява непреодолимия факт на края.

Второто изкушение е свързано с необходимостта горното да бъде обосновано и потвърдено от принцип, който надхвърля ограничената природа и нейната смъртност. Автоматичната намеса на божеството за спасяване на индивидуалността осигурява необходимата свръхестествена гаранция за самосъхранение. Възможността за връзка е трансформирана в изнудваческа и доказуема сделка. По този начин вроденото самоопределяне на човека се подсилва с неоспорима сигурност, в която се укрепва готовият да се наложи индивидуализъм.

Налагането се осигурява чрез предлагането на третото изкушение. Присвояването на всяка екзистенциална частица от самоутвърждаващия се егоистичен монизъм е инвестиция, която е гъвкава, способна и преди всичко подходяща, така че с авторитарното си разгръщане да потиска всеки несходен с нея начин. Хранейки се със своите схващания за себе си и упорито търсейки хомогенността на всичко със себе си, непробиваемата индивидуалност изисква и заговорничи за поробването на другостта. Властното действие не общува, а се извлича чрез самовъзпроизвеждане и страх от възможния егоизъм на другия. Защитната агресия на самовъзпроизвеждащата се монотропия се изправя само срещу потенциални врагове.

Затова инстинктът, увереността и принудата се използват като обезболяващо средство срещу смъртта, създавайки религията, т. е. като екзистенциално средство за облекчаване на онези изначални въпроси и нужди, които отличават човека от животинското царство.

Определящо разяснение на въпроса за източника на религиозността, за присъщото търсене на смисъла на живота, дават думите на Христос, че „където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат. 6:21). Следователно религията е онова, което привлича и в крайна сметка представлява най-дълбокия екзистенциален център на човека. Така, по същество, не съществува нито нерелигиозен, нито атеистичен човек, тъй като всеки от тях черпи смисъл – причината и целта на своето съществуване – от нещо ценно за себе си, което не е задължително да носи външните характеристики на известен религиозен израз – метафизичен, култов, морален – или по-скоро ги съдържа, адаптирани и усвоени към изискванията на светската съпричастност.

Църковният живот обаче се реализира от другата страна на религиозността, с въплътеното Слово Божие като негов екзистенциален акцент, което разкрива и открива не система от вярвания, с нейните морални резултати, а ново творение (Гал. 6:15). А новото творение не представлява неосъществен идеал за отвъдното, а абсолютен и окончателен критерий между живота и смъртта. Според Христовото предложение – „погребвайте мъртвите и умрете за себе си мъртви“ (срв. Мат. 8:22; Лука 9:60), животът не е съвкупност от биологични факти, а смъртта – тяхното неизбежно разпръскване. Животът е раждане свише (Иоан 3:3), начин на съществуване, осъществен чрез упование в личността и съгласуване с волята на Сина и Словото (Иоан 6:47; Мат. 19:17).

В този екзистенциален контекст инстинктивното желание за самосъхранение не е нищо друго освен примка, която самоцелно спира потока на живота (Иоан 12:25; Лука 17:33). Нуждата от сигурност улавя живота в задушаващия цикъл на самореализацията и вкореняването в границите на необщуващото „аз“ (Мат. 5:3; Лука 12:21).

Що се отнася до авторитарната реализация на самодостатъчността, която се ражда (инстинкт) и се поддържа (увереност), тя не е нищо друго освен съставна част на самата смърт, пълно преобръщане на живота – от жертвена харизма към завоевателен импулс (Марк 10:43-45). Това е обобщено от св. апостол Павел, когато той казва, че „плътското мъдруване е смърт, а духовното мъдруване – живот и мир“ (Рим 8: 6). Плътта и духът са два противоположни начина за осъществяване на събитието на живота: като смъртоносно присвояване на дара на съществуването или като възвишен отговор на призванието, което го съставлява (Рим. 4:18; 2 Петр. 1:10). Следователно непреодолимата пропаст между религията и Църквата обозначава неописуемата разлика между новото творение и творението.

Тази голяма пропаст св. Максим Изповедник коментира по повод притчата за богаташа и бедния Лазар, като казва, че богаташът е загубил както настоящия, така и бъдещия живот, защото, ориентиран притежателно и изключително към настоящето, е пожертвал себе си, оставайки недосегаем, т. е. чужд и отсъстващ от есхатологичното измерение на живота, което обогатява и дава живот на настоящето.[2]

Този факт на екзистенциално затваряне фиксира човека в едноизмерното егоистично състояние, от което той напразно се опитва да извлече живот. Това е така, защото непроницаемото за новото творение съществуване търси основата си в „неудържимата по природа заради преходността“[3] тукашност. Този живот, според св. Максим, се основава на лошото самолюбие, за разлика от доброто, което търси устоите на живота в неговия Създател.[4]

Следователно въпросът не е в любовта към себе си – в самолюбието, тъй като то е необходимо за формирането на личността, – а в нейното самопознание и ориентирането ѝ към общение. Освен това екзистенциалният стремеж към смислоопределящ център е вроден. Въпросът е дали това ще бъде интровертно или ще разбие изкушенията на изолацията и ще стане възприемчиво на обновлението свише. За това свидетелства св. Максим, като казва, че „Бог е Бог на всички, като от онези, които Го признават и се покланят само Нему, Той справедливо е наричан Бог, а останалите, които се покланят на идоли, правят други неща свои богове“.[5]

Религиозната отправна точка, с нейните видими и невидими идоли, не е нищо друго освен подмяна на призванието, което е определящо за човека, с контролируемото и лесно управляемо творение. Св. Григорий Богослов признава, че всяка разумна природа е привлечена от първопричината, но в стремежа си да се откъсне от разбираемата и понятна очевидност тя се уморява. Изтощена, тя е изправена пред две перспективи: „Или да погледне към видимите неща и нещо от тях да направи Бог, което е погрешно решение, … или чрез красотата на видимото и неговия добър порядък да познае Бога“.[6] Естественият мъчителен стремеж към преодоляване на смъртта се обективира като религия, като завръщащо се към себе си движение, което не иска да положи необходимите усилия да не се самоутвърждава, а да участва в и да приема факта на битието.

Колкото повече църковният живот отстъпва пред своята най-резултатна идеологическа инвестиция, толкова повече Евангелието попада в категорията на метафизичните водачи за морална употреба в живота. Колкото повече животът в Църквата се притъпява и изтънява от защитното затваряне в себе си, толкова повече нараства изкушението на нейното религиозно самоопровержение в дебрите на различните „изми“, които контролират съществуването ѝ. Ако обаче „солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците“ (Мат. 5:13). Пред тази трагична възможност се изправя църковното тяло, когато неговите религиозни велможи, не можейки да понесат отказа на Христос да раздава удостоверения за есхатологична сигурност (Марк 10:39-40), прибягват до агресивната самозащита на идеологическото втвърдяване. Гласът на Божия призив се превръща в гръмотевица на творението и кръстоносният месианизъм вече е готов за своите духовни „хиляди съмишленици“.[7]

Превод: Златина Иванова

* Βιτούλας, Α. „Ἐκκλησιοποιούμενος βίος καὶ ἡ θρησκευτική του ἀναίρεση“ – на страницата Aντίφωνο (бел. прев.).